Петият гроб отвъд светлината

Глава 4

Хвърлих поглед към таблото за съобщения, което беше окачил на стената. Беше от тъмен корк и имаше сребристи пинчета, но на него имаше закачена само една бележка. Приближих се и разпознах почерка. Беше сметката, която му представих преди две седмици. Онази, която бях написала върху касова бележка от „Мачо Тако“. Онази, която гласеше, че господин Рейес Фароу дължи на „Разследвания Дейвидсън“ един милион. С лихва. Беше я запазил. Тази абсурдна сметка.

И ме осени ново осъзнаване. Карахме се. Добре де, винаги се карахме, но се карахме като истинска двойка. В апартамент, докато той беше от плът и кръв и аз бях от плът и кръв, а той бе толкова невероятно секси, че можеше да разтопи полярните ледени шапки.

Някак си бяхме горе-долу като истинска двойка. И беше запазил сметката ми.

Нивото на звука откъм кухнята се увеличи, докато Рейес блъскаше чинии. Затръшваше врати. Доста вероятно хвърли тава. Това беше достатъчно, за да накара сърцето ми да се изпълни с радост. Да си тръгна от него сега? По-скоро бих плувала в натрошени стъкла.

Той спря каквото правеше и макар че не можех да го видя от мястото си, той извика:

— Какво?

Можеше ли да усети рязката смяна в емоциите ми? Пукаше ли ми? Не особено.

Каквото и да ни донесеше утрешният ден, тази вечер той беше мой. Разбира се, можеше и да изпепелява до основи половината Албакърки, но се целеше в рушащи се сгради и калпаво построени дупки, които и без друго бяха грозотии. На никой нямаше да му липсват бараките, които той палеше, а собствениците им получаваха добър куп пари от застрахователните компании.

Правеше услуга на Албакърки.

Той беше герой!

Добре, това може и да беше малко преувеличено, но все пак…

— Двойно или нищо! — извиках му аз.

След момент, той пристъпи иззад ъгъла, челото му беше сбръчкано от блед интерес.

— Двойно или нищо — повторих аз.

Той скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на стената.

— Слушам.

— Ще се обзаложа с теб. Можеш да си спечелиш парите обратно. Всеки цент. Но ако изгубиш, получавам двойно.

— И какви ще да са тези пари?

— Милионът, който ми дължиш.

— А! — Той се замисли за минута, после попита: — И как точно ще успея да направя това?

— Ъ-ъ-ъ — казах, пристъпвайки по-близо. — Ще ми дължиш два милиона, ако загубиш. Сигурен ли си, че не искаш да го обмислиш? Може би да го оставиш настрани, да го оставиш да уври?

Погледът му бавно обходи тялото ми, спирайки се за кратко на момичетата, Опасност и Уил Робинсън, преди да продължи.

— Сигурен съм, че съм навит на каквото и да предложиш.

— Това си е твоето погребение, приятел. — Огледах се из апартамента му и открих подходящото нещо. След като взех връзката на завесите му, аз се върнах при него и обясних правилата. — Добре, трябва да ми се довериш. Застани тук и сложи ръце зад гърба си.

Той се оттласна от стената и се приближи към мен, изражението му беше предпазливо, но заинтригувано.

— Ще боли ли?

— Само банковата ти сметка.

Той направи каквото му беше поръчано, слагайки ръце зад гърба си.

— Вярваш ли ми? — попитах аз.

— Стига да мога да те метна.

— Ще свърши работа. — Той беше силен. Вероятно можеше да ме метне на добро разстояние.

Вързах китките му зад гърба и макар да знаех историята му, знаех всички ужасяващи спомени, които можеше да изникнат с това просто действие, също така се надявах, че това ще започне да изгражда връзка на доверие помежду ни. Мирен лъч. Той трябваше да знае, че не бих го наранила. Вярно, не можех да го нараня физически, дори и да исках, но той трябваше да знае, че това се отнасяше и до емоционалната ни връзка.

Той наклони глава.

— Изглежда обещаващо.

— Ако можеш да задържиш тази позиция, без да мърдаш за… — погледнах към тавана и се замислих — … за пет минути, ти печелиш. Но ако дори трепнеш — добавих, боксирайки се с въздуха, за да загрея, — тогава аз печеля.

— Не мога да трепна?

— Без трепване. Това е безтрепваща игра на концентрация и контрол. Научих я във въздушните сили.

— Никога не си била във въздушните сили.

— Не, но мъжете, които ме научиха на нея, са били. — Затанцувах наоколо, показвайки откачените си умения, вероятно изплашвайки го. Горкият човек. — Това са яростни юмруци. Ще се приближат. Ще усетиш въздуха, докато просвистяват покрай теб. Ще се изумиш от скоростта и точността им. Но ако мръднеш, губиш. Все още ли си навит? Говори сега или замълчи завинаги.

Кривата му усмивка беше маневра, хитрост, с която да ме подмами да сваля гарда. Той прочисти гърло и кимна.

— Добре съм.

— Сигурен ли си? — Замахнах с поредица от няколко бързи удара, само за да му покажа срещу какво е изправен. Трябва да беше поне малко нервен. — Говорим за много пари. Никой няма да те вини, ако се предадеш.

— Някога изобщо боксирала ли си се?

— Взимала съм няколко урока. Не исках да съм ничия кучка, когато ме задържаха за наказание след училище. — Той не изглеждаше убеден, затова обясних. — Ходих в брутална гимназия. Талисманът ни беше наемен убиец на име Вини.

— Мислех, че си ходила в „Ла Куева“.

— Така беше. Ходих в подразделение на „Ла Куева“, което се казваше „Ла По-добре се пази, Приятелко“. Беше подвижна постройка близо до главната сграда на училището. Не ни канеха на много тържества.

Той се държеше така, сякаш се бореше с усмивка, но аз знаех по-добре. Единственото, с което се бореше, бе парализиращият страх, който препускаше в тялото му. Опитваше се да не му проличи, да не му позволи да съсипе величествената представа, която имах за него.

Твърде късно.

— В случай че не си наясно с този факт, прякорът ми в гимназията беше Ъперкът Дейвидсън. — Замахнах с един, за да демонстрирам.

— Мислех, че прякорът ти е бил Чарли.

— Само за онези, които нямаше защо да се страхуват от мен. — Абсолютно се нуждаех от татуировка на врата си.

— Почна ли отброяването? — попита той, а на лявата му буза се появи трапчинка.

Оставих ръцете си да се отпуснат от двете ми страни и му дадох последен шанс с предизвикателно извиване на вежда, което видях в един филм. Когато той го прие бързо, не можех да не се впечатля.

— Ти си достоен опонент, Рейес Фароу. — Поех си дълбоко дъх, вдигайки юмруци в първа позиция, както се наричаше в балета, и казах: — Време е да си платиш.

Той наблюдаваше, чакайки ме да замахна, за да проверя дали ще трепне. Очите му се усмихваха иззад маската му на концентрация. Почти го съжалих. Особено когато отново отпуснах ръце и го изгледах изпод притворени клепачи.

— Ти си най-красивото нещо, което някога съм виждала.

Той изтрезня и ме изгледа малко по-предпазливо.

Пристъпих към него, оставяйки само сантиметри помежду ни. Без да изпускам погледа му, казах:

— Още след първия път, когато те видях, когато Ърл те удряше в онази ужасна, незабравима нощ, образът ти бе прогорен в ума ми. Беше толкова невъобразимо красив. И благороден. И силен.

Той наблюдаваше как вдигнах ръце и започнах да разкопчавам ризата му. Устата му се разтвори, когато понечи да се наведе към мен, но аз вдигнах показалец и го размахах.

— Без да мърдаш, господинчо. Такива са правилата.

Той притвори клепачи и се изпъна.

Разкопчах и последното копче и избутах ризата през раменете му. Татуировките, които се простираха по гърдите, гърба и раменете му, бяха по-тъмни от повечето, които бях виждала. Но пък не бяха направени с мастило, а с нещо свръхестествено, нещо отвъд този свят. Линиите им се пресичаха като лабиринт с глухи пътища и капани, които да държат душата затворена в забвението на пространството, което съществува между измеренията, изгубена във вечността.

Белези от насилието, което бе понесъл докато растеше, все още бледо личаха по перфектната му кожа. А после открих онова, което търсех. Мястото, където бе проникнал петдесеткалибровият куршум, който бе разкъсал тялото му само преди дни. Онова, което би разкъсало обикновения човек на парчета, едва бе ранило Рейес. Бе влязъл през гръдния му кош и бе пробил белия дроб, излизайки през гърба му. Но всичко, което бе останало да свидетелства за онази нощ, бе малка драскотина върху кожата му. Избутах ризата надолу по ръцете му по-бързо и го заобиколих, за да видя гърба му. Драскотината беше по-добре, но той се лекуваше още по-бързо и от мен.

— Това, което чувствам, не е жал, нали? — попита той, гласът му изведнъж бе станал твърд.

Заобиколих го, за да застана лице в лице с него, и скръстих ръце на гърдите си.

— И какво, ако е?

— Не бих го препоръчал.

— Не можеш да ме спреш да изпитвам симпатия заради онова, през което си преминал, Рейес.

— Искаш ли да тестваме тази теория?

— Да. — Повдигнах брадичка. — Бих. — Сложих ръка на гърдите му, кожата му беше гореща срещу дланта ми. — Ти си всичко за мен. Как мога да не съм съпричастна към онова, което си преживял?

Топлината в стаята се усили от гнева му.

— Спри.

Поклатих глава и пристъпих по-близо.

— Не. В агония съм всеки път, когато си помисля какво ти се е случило, а това не е нещо, което можеш да промениш, просто защото те ядосва.

И ето го. Изпепеляващата горещина, която изригва от него, когато избухливостта му вземе превес.

— Би ли искала да знаеш какво е истинска агония? — попита той, гласът му бе дрезгав, крехък, в опасност да рухне всеки момент.

Пристъпих в пламъците, които го обгръщаха. Макар да не можех да видя огън, можех да го усетя, пламтящ по кожата ми, обхващащ нервните ми окончания. Обвих ръка около кръста му, неговите ръце все още бяха зад гърба му, изражението му бе убийствено. После се пресегнах и докоснах лицето му.

— Ако това означава, че ще знам повече за онова, през което си минал, тогава да. Ако ще ме приближи до теб, до това да разбера начина ти на мислене, как мога да ти помогна най-добре, тогава хиляди пъти „да“.

Той наведе глава, губейки играта междувременно, и прошепна в ухото ми.

— Имаш го.

Ръцете му изведнъж бяха свободни и около мен. Той се движеше в различно време, в различна реалност. Не бях подготвена. В една секунда стояхме в средата на хола му; в следващата бях до стена, твърдото му тяло бе срещу моето, непрощаващо. Но ако възнамеряваше да ми причини агония, единственият вид, който ми донесе, бе копнежът за повече. Устата му остави пътечка от горещи целувки по врата ми. Коляното му разтвори краката ми. Ръката му са усука в косата ми, докато другата разкъса блузата ми и потърси тежестта на Опасност и Уил.

После панталоните ми бяха долу и изгарящият му допир проникна в мен.

Ахнах и улових китката му, когато познатата искра подпали сърцевината на вътрешностите ми. Докато разтопена лава се разпростираше през мен, изгаряйки ме отвътре, аз насочих пръстите му по-навътре и чух стон микросекунда преди да се намеря на земята. Това не беше чувственото същество, което познавах. Това не беше акт на любов, а на наказание. И все пак единственото, което успяваше да направи, бе да ме отведе по-близо до ръба на екстаза. Сякаш искаше да ме нарани, да ме принуди да не ме е грижа, да не му съчувствам, но това просто нямаше да се случи. Усетих желанието му да се надига бързо като моето. Колкото го водеше гнева, толкова и суровият му сексуален апетит, а в тази област бяхме перфектна комбинация.

Той легна отгоре ми, с ръка на гърлото ми, за да ме задържи под себе си, докато сваляше панталона си. Втъкнах и двете си ръце в косата му, преплетох пръсти в здрава хватка, после дръпнах устата му надолу към моята в момента, в който проникна в мен. А удоволствието ме разтресе при проникването му. Вдишвах въздуха, който той издишваше. Вкусвах го върху езика си. Забивах нокти в гърба му, когато тласкаше твърде силно и твърде бързо. Но той не спря. Това не беше за удоволствие. Това беше за отплата. Отмъщение. Устата му имаше вкус на вино и огън и целувката му стана също толкова груба, колкото и чукането му. Пронизваща възбуда се надигна в мен, когато тласъците му станаха по-дълбоки. Беше ме притиснал към себе си, за да може да ме накаже и въпреки всичкия му гняв и всичкото му негодувание, той не ме нарани. Точно обратното. Парещи пипала на екстаз се разпростряха в тялото ми, горещи и гладни, и кръвожадни.

Но дали само ме наказваше или и се наслаждаваше на акта? Обвих ръце около главата му, докато се тласкаше в мен, дишането му бе затруднено, тялото му се превръщаше в мраморна твърдост и аз направих немислимото. Прошепнах в ухото му последното нещо, което той искаше да чуе. Но трябваше да знам къде се намира.

— Това ли ти причини той?

Той се поколеба. Трепна. А тялото ми изрева. Искаше онзи връх, който търсеше. Онази награда на върха. Но сърцето ми искаше Рейес. С мен. Не да се бори срещу мен. Не да ме отблъсква. А да яхнем тази невероятна вълна заедно.

Над главата ми имаше стена и той подпря ръка на нея, телата ни все още бяха преплетени и сключени заедно. Устата му потърси ухото ми.

— Все още ли ще изпитваш жал към мен? — Той гризна ухото ми. Малкото количество болка предизвика остро пробождане на възбуда. — Аз съм чудовище, Дъч. Демон. Недостоен за теб.

Ръцете ми все още бяха обвити около главата му.

— Не те съжалявам, красавецо мой. — Хватката му се затегна. — Съчувствам ти за онова, през което си преминал. И не си чудовище. Ако искаш да ме накажеш за чувствата ми… — Сложих ръка на стоманеното му дупе и го тласнах по-дълбоко. Той вдиша със съскане. Притисна се по-силно. — … тогава приемам.

Тялото ми победи. Топлината се завъртя и забълбука в мен, нуждаеща се от освобождение, да отиде някъде, а Рейес бе точно този, който да я освободи.

Устата му потърси моята, контактът бе груб, суров и той отпи от мен сякаш целувката ми бе единственото нещо, което го държеше жив. Великолепен натиск трепна през мен, докато той се заравяше в мен отново и отново, отвеждайки ме към ръба с всеки тласък, с всяка мощна ласка. Въздухът изчезна от стаята, докато ерекцията му галеше тясната ми вътрешност, призовавайки вълната от лава, привличайки я все по-близо и по-близо, докато тя не изригна и не се разби в костите ми, изгаряйки като врящо море през мен.

Той простена в агония, докато посрещаше собствения си оргазъм с тръпка на екстаз; после легна отгоре ми, задъхан и изтощен. Когато се опита да се оттласне от мен, аз обвих всеки възможен крайник около него и го задържах до себе си. Той се отпусна най-накрая и усетих всичко негативно, всяко съмнение, всяко зрънце несигурност, всяка частица тревога да се оттичат от него. Целунах го по челото и прокарах върховете на пръстите си по гърба му и ако не знаех по-добре, щях да кажа, че бе щастлив. Лъч надежда проби мрака. Може би, само може би, лъвът можеше да бъде опитомен. Но пък дали исках да опитомя такъв див, чувствен звяр? Такова потресаващо диво създание? Трябваше да помисля по въпроса.

Най-накрая открихме легло с матрак като облак. Лежах там, сгушена в обятията на Рейес. Топлината и равномерното му дишане ме унесоха в състояние на пълен покой, но не можех съвсем да заспя. Не защото не бях спокойна. Точно обратното. Никога не се бях чувствала така умиротворена. Толкова отпусната. Толкова у дома си. Присъствието му бе като мехлем, който успокояваше полуделите ми мисли и укротяваше бушуващите в мен морета, и не исках да пропусна това усещане дори за секунда, затова лежах там и го поглъщах.

В стаята му нямаше много неща все още. Дори нямаше часовник, но имаше легло, две нощни шкафчета с лампи, скрин с чекмеджета и кресло в единия ъгъл с роман на Джак Уилямсън върху него. Пръснато по пода беше всичко от Джордж Р. Р. Мартин и Толкин до Урсула ле Гуин и Азимов. Той беше читател. И харесваше фентъзи и научна фантастика. Сякаш бе създаден само и единствено за мен. Вкусът му, характерът му, пълната му перфектност. Разбира се, много други жени също харесваха тези неща, но избирах да вярвам, че наистина бе създаден само за мен. Единственото нещо, което липсваше в колекцията му, бе „Сладка дива любов“. Трябваше да му заема един екземпляр.

От другата страна на спалнята му бе моята. Таблите на леглата ни се подпираха в една и съща стена. Или щяха да се опират в една и съща стена, ако имах табла. Онази, която вървеше с леглото ми, претърпя нещастен случай една нощ, когато смесих текила и шампанско с рок банда от Минесота. Съвсем честно, не мисля, че дори съм била в стаята, когато таблата ми си е заминала. Вероятно дори не съм била и в апартамента. Събудих се на стълбището с нова тениска на Blue Öyster Cult и слабо вътрешно кървене. Но се възстанових бързо, след като пропълзях обратно в апартамента си и изритах навън непокорните души, които бяха превзели квартирата ми, включително морско свинче и игуана на име Сам.

Честно, кой води игуана на парти?

Лежах там дълго, наслаждавайки се на топлината на моя мъж, преди да се измъкна изпод ръката му и да потърся банята. Щях само да се изпишкам, после щях да изприпкам за втори рунд на гушкане. Но после видях душа му. И познах истинското значение на щастието. Две минути по-късно се наслаждавах на масаж под водопад, направен от камък и мрамор. Струите вода пулсираха по кожата ми и разтриваха мускулите ми. Кръстих това хитроумно изобретение Джордж и реших да изоставя собствения си душ, Хектор, заради него. На някои любови просто им беше писано.

Обърнах се, за да видя Рейес да стои на вратата.

— Подхожда ти — каза той, плътната му уста оформи оценяваща усмивка. — Душът. — Ръцете му бяха скръстени, погледът му бе огнен и на очите ми им отне момент, за да се приспособят. Той стоеше в цялата си гола красота. Дълги крайници и гъвкави мускули образуваха абсолютната перфектност. Сякаш бе изваян и изрисуван, а художникът очевидно си падаше по плавни линии и дълбоки сенки.

— Мислех си, че може да е малко в повече — продължи той, — но си промених мнението.

— Това? — попитах, поразена от това, че би се усъмнил в стойността на Джордж. — Това… това произведение на изкуството? — Хвърлих се към каменния му екстериор. На Джордж. Не на Рейес. — Как може изобщо да си се съмнявал в него?

— Него?

— Джордж.

— Казва се Джордж?

— Да.

— Откъде знаеш?

— Защото току-що го кръстих. — Опитах да щракна с пръсти, но бяха мокри, така че се получи по-скоро пляскащо тупване, отколкото щракване. Щях да се задоволя с това. — Не изоставай, господинчо, или преди да се усетиш, животът ще мине… — Изписуках, когато той пристъпи вътре и ме придърпа към гърдите си — изрисуваните, — после се наведе да гризне врата ми. Електрически заряд се стрелна по гръбнака ми, преди да се осъзная. — Хей, чакай — казах, отдръпвайки се, — ти си синът на Сатаната. Може би ни трябва безопасна дума.

Усмивката му се превърна в нещо очарователно порочно.

— Добре, какво ще кажеш за „О, боже мой, толкова е голям“.

Смях изригна от мен, преди да успея да го спра. Не че не беше.

— Това би било безопасна фраза, но добре. — Замислих се, после казах: — Какво ще кажеш за „Само толкова ли можеш“?

Той отново подуши врата ми, карайки заряд от удоволствие да се спусне по кожата ми.

— Това звучи повече като предизвикателство.

— Добра идея. Но раздвижва адреналина.

Той се вмъкна между краката ми.

— Както и други неща.

Час по-късно, бяхме опънати върху килима върху пода на банята му, използвайки хавлии за възглавници. Лежах, загледана в тавана, удивена по няколко причини. Първо, нямах представа, че слушалката на душа може да има толкова много креативни приложения. Второ, издръжливостта на Рейес беше прекрасна. Трето, започвах да го усещам на по-дълбоко ниво. По същия начин, по който можех да улавям емоциите му, емоциите на всички, започвах да усещам всяка малка промяна на физическата му реакция към стимули. Същите удоволствия, които се гонеха по кожата му, които се надигаха в него, които изригваха, когато стигнеше до оргазъм, се вливаха в мен със свръхестествена сила. Никога не бях изпитвала нищо подобно.

— Как си? — попита той, поглеждайки ме изпод ръката, която бе преметнал върху лицето си.

— Доста добре, всъщност.

Той улови брадичката ми и привлече погледа ми към неговия.

— Не, наистина, как си?

— Какво имаш предвид? — Току-що бях на турбо заредено влакче и оживях, за да мога да разкажа. Колко по-добре можеше да бъде някой?

— Дойде тук тази вечер с причина и колкото и да ми харесва да вярвам в обратното, то не беше за това. — Той се огледа наоколо, посочвайки с кимване скорошните ни действия.

И сериозността му ме изненада.

— Имах някои въпроси. Но не мислех, че ще си настроен за чувствителни неща.

Той прокара палеца си по долната ми устна.

— Това зависи изцяло от това кого докосвам и кого чувствам.

— О, вярно. Е, трябва да съм честна, всичко това беше за нищо. — Аз също посочих с поглед и кимване скорошните ни действия.

— Наистина.

— Мда, получих мейл онзи ден. Посланикът на Нигерия каза, че съм наследила милион долара от нигерийски чичо. Пази го в доверителен фонд за мен. Трябва само да му пратя банков ордер за двадесет и пет хиляди и този милион е изцяло мой.

— Не думай.

— Нямах представа, че съм имала чичо в Нигерия. Изглежда въобще не ми трябва скапаният ти милион.

— Посланикът звучи като много добър човек.

— Нали? Ще трябва да му изпратя сиренови топчета, за да му покажа признателността си.

— Но аз изгубих облога — продължи той. — Сега ти дължа два.

— Това е вярно. Почти забравих. Мога ли да ги получа в дребни, небелязани банкноти? Понякога ми харесва да обикалям стриптийз клубовете.

Той се ухили, но после отново стана сериозен.

— Искаш ли да поговорим за онова, което наистина те тревожи?

— Нещо ме тревожи? Нямах представа.

— Гаджето ти.

Погледнах изненадано душа.

— Джордж? Това е само залитане, Рейес. Нищо няма да излезе от това.

— Другото ти гадже.

— Знаеш за Мъртвия Дъф? Това беше бързо. Ние тъкмо започнахме да се виждаме. И го пазим в такава тайна. Срещи в задимен бар, в тъмен коридор.

— Не, другото ти гадже.

Помислих за момент.

— Донован, приятелят ми моторист? — Липсваше ми. Много жалко, че толкова много от приятелите ми свършиха в Мексико, бягайки от закона. Това можеше да е знак за нещо.

— Не, другото ти… Мамка му, колко гаджета имаш?

— Включително Херман, човекът от поддръжката в Джъг-анд-Чъг, който говори на целината? — Ако не знаех по-добре, щях да се закълна, че Рейес бе стиснал зъби. Не можех да го виня. Искам да кажа, кой говори на целината в наши дни?

— Да, включително Херман.

— О, добре тогава. — Започнах да изреждам всичките си познати мъже и да ги броя на пръсти. Знаех, че говори за Гарет, но защо да му угаждам? Беше толкова забавно да го дразня. След минута ми свършиха пръстите и трябваше да вдигна крака, така че да мога да използвам пръстите на краката си като подкрепление.

Рейес изръмжа и се претърколи отгоре ми, преди да впие зъби във врата ми.

— Добре, съжалявам! — изпищях, опитвайки се да говоря през глупавата атака от кикот, която хапането му причиняваше. Взривоопасна енергия премина по кожата ми, когато отдръпна зъбите си и вместо това започна да смуче врата ми. Той ме сгуши по-плътно в обятията си. — Чакай — казах, изведнъж останала без дъх, — не си вампир, нали? Да живееш от кръвта ми и да ме заставиш да забравя? Гледала съм предаването.

След още едно изръмжаване, аз се засмях и затегнах хватка, но мускулите ми изпротестираха. Това ме изненада.

— Мисля, че съм разранена.

Той спря и вдигна глава.

— Не знаеш ли?

— Не. Може и да съм. — Вдигнах крак, за да тествам. — Ще трябва да си помисля по въпроса.

— Ето, нека да проверя.

Той се изправи, издърпвайки ме със себе си, и ме метна на рамо, сякаш не тежах нищо. За съжаление, случаят не беше такъв. Аз изписуках в протест, който беше повече кикот, отколкото оплакване.

— Какво правиш?

— Ще извърша преглед.

— Преглед? — Засмях се, докато той ме носеше към малка част от апартамента, която беше оставил за трапезарията и ме положи върху масата. Стреснато ахване се изплъзна от мен, когато гърбът ми докосна студеното дърво. — О, боже мой — казах, треперейки.

— Стой тук — каза той, изцяло делови. — Аз ще се заема.

— Това е ледено — проплаках, но той беше изчезнал.

После чух да ровичка из кухнята. Покрих Опасност и Уил в опит да запазя достойнството им. Освен това, така изглеждаше правилно.

Той излезе с разнообразие от лъскаво, ново кухненско оборудване. Бъркалка, лъжица, шпатула и още няколко други зловещо изглеждащи устройства, за които нямах име. Той ги заряза на масата до мен.

— И какво точно планираш да правиш с тези?

— Ще те прегледам. Да се уверя, че там долу всичко е наред.

Ритнах го.

— Не, няма.

Когато се опитах да стана, той ме бутна обратно долу с ръка на гърдите ми.

— Довери ми се. Посещавал съм такъв клас задочно.

— От затвора? — попитах, шокирана.

— И имам много опит в тази област.

— Бил си затворен десет години. Колко опит може да имаш?

Когато ритнах отново, той улови глезена ми и постави крака ми отново на масата, докато търсеше перфектния инструмент, за каквато там мрачна машинация си беше наумил. Той вдигна нещо. Беше сребристо и лъскаво, и притеснително.

— Ще трябва да вкарам това вътре.

— Не! — казах, изведнъж смеейки се толкова силно, че коремът ме заболя.

Държейки глезена ми с една ръка, той метна това оборудване настрани и взе нещо друго, държейки го ниско, криейки го от погледа ми. После се обърна към мен, ставайки още по-сериозен.

— Трябва да ми се довериш. — Той се приведе по-близо, гледаше ме изпод мигли. — Без да трепваш — каза той, меко предупреждение отекваше в тона му. — Това е игра без трепване за концентрация и контрол.

— Рейес, няма да…! — Ахнах силно, когато нещо гладко и студени се намести между краката ми. Забих крак в рамото му като гаранция срещу каквото и да беше планирал.

Той мушна прибора съвсем малко вътре, карайки рязка електрическа вълна да се забие в мен, после коленичи и леко прокара език по чувствителните ми гънки. Великолепна топлина се надигна с всяко докосване, с всяко мушване, насъбирайки се дълбоко в корема ми, моментално надигайки се и пулсирайки.

Не беше излъгал. Очевидно имаше опит. Знаеше точно какъв натиск да приложи, кога да проникне по-дълбоко, колко дълго да остане там. Гърчех се под експертното му докосване, сграбчих шепи коса, умолявах за освобождение. Той разтвори краката ми още повече с раменете си, смучеше нежно, докато бях погълната от течен огън. Очаквах да проникне в мен, да ме превземе, да задоволи и себе си, но той не го направи. Отведе ме по-близо до ръба. Нагорещена до червено жарава се разпростря отново в мен, изгаряйки плътта ми отвътре. А после пипалата, които се виеха в мен излязоха от тялото ми и влязоха в неговото. Усетих го в минутата, в която удоволствието му срещна моето. Чух тихо ахване. Усетих студен приток на въздух, когато вдиша.

Той махна играчката си и я замени с пръстите си. Точно както аз можех да усетя реакциите му, той можеше да почувства моите. Яздеше същата вълна като мен. Поглъщайки същата изгаряща топлина, същата енергия. Контактът на душите ни предизвика триене, хапеща възбуда, докато той ме побъркваше, докато сладкото парене на оргазма не ме разтресе. Стиснах зъби, стегнах се, когато се разби в мен и потопи всяка клетка на тялото ми в топъл мед.

Със стон, Рейес се пресегна надолу, за да довърши онова, което връзката ни бе започнала. Сграбчих шепа от косата му и поднесох устата му към моята и с тих стон, той обви свободната си ръка около мен, задържайки ме до себе си, докато изливаше семето си върху корема ми. Той потрепери от силата на оргазма си, дишането му бе тежко, мускулите му бяха като от мрамор, докато бавно не се отпусна до мен.

— Това беше невероятно — казах накрая.

Той кимна.

— Казах ти. Задочни курсове.

Засмях се, докато ми помагаше да сляза от масата и ме поведе към банята. Посетихме Джордж, приказвахме за ежедневни неща като вино, коли и за ужасния вкус на шампоана, когато случайно погълнах малко; после отново открихме леглото му и лежах до него, докато не заспа.

Той беше просто поразителен. Миглите му падаха върху бузите, устните му бяха леко отворени, дишането му бе дълбоко и равномерно. Приличаше на малко момче. Доволно и спокойно.

С дълбоко съжаление, аз се измъкнах изпод него, въпреки сънливите му протести, и грабнах някои дрехи, докато се промъквах на пръсти към вратата. Каква невероятна сила на волята имах. Какъв фантастичен самоконтрол. Бях дошла по една причина, а всичко друго, освен тази причина, беше разрешено. Когато стигнах до вратата, видях нещо, което изглеждаше като друга бележка. Но това беше неговата врата, не моята. Отлепих я, после я наклоних, докато можех да я прочета на светлината от огъня.

Само толкова ли можеш?

С усмивка, бавно разпростираща се по лицето ми, пуснах всичко, което току-що бях взела, и се върнах за още.