Петият гроб отвъд светлината

Глава 7

За съжаление имах час при психолог. Сетих се за картините си — онези, които включваха известен брой смърт и разчленяване. Исках да я впечатля, за да започнем отношенията си както трябва. Макар и разчленено. На път към кабинета й, включих друг глас. Имаше един мъж, който можех да слушам цял ден и пак да не разбера нито дума, която излиза от устата му. Ози. Кой би устоял на англичанин с неясен акцент.

— Ъм, добре, мда, значи след около деветдесет метра, свий надясно. — Горкият човек винаги звучеше пиян. Това приложение трябва да бе пиратско и променено по някакъв начин. Със сигурност истинското приложение би накарало Ози да звучи по-разбираемо.

— Добре, след шейсет метра, объ’ни наляво.

Забавното на GPS-а беше, че невинаги те пращаше в правилната посока.

Знаех, че ако завия надясно и вместо това поема по „Дванадесета улица“, щях да стигна по-бързо, затова завих надясно. Ози не го одобри.

— К’во, мамка му?

Той да не каза думичката с „м“?

— Даже не слушаш, мамка му.

— Ха! Това е страхотно — казах на мъртвия гол мъж. Той ме игнорира. Ози беше толкова забавен обаче, че ми беше трудно да го спра. Наистина се ядоса, когато пропуснах да завия надясно по „Сентръл“, така че започнах да пропускам завои нарочно, само за да слушам как ме ругае. Почти закъснях за ровенето в главата ми.

Най-накрая открих офиса на доктор Ромеро, психологът, с който сестра ми Джема ме беше уредила, въпреки натякването на Ози. Джема беше така решена да се отърва от моето ПТСР, но аз си мислех, че се справям доста добре с него. Вече бяхме приятели. Държах невъздържаността си под контрол и чихуахуатата вече почти не ме ужасяваха. Освен това бях сигурна, че онова, което успя, имаше бяс. Имаше пяна по устата си и откачени очи, които гледаха в далечината. Фактът, че ми докара кошмари, не беше по моя вина.

Влязох в хубав кабинет с обичайния южняшки декор като на толкова много офиси в Албакърки. За съжаление този беше с безвкусния южняшки декор. От онзи тип, който беше популярен през деветдесетте, завършен от гипсови кактуси и виещи койоти. Добре, падах си по виещи койоти, особено по такива, което имаха вързани кърпи на врата, но нямаше да оставя доктор Ромеро да го разбере.

— Ти трябва да си Чарли — каза тя и можех да усетя Ню Ейдж да се носи на вълни от нея. Щеше да се окаже една от онези. Това нямаше да продължи дълго.

— Аз съм — казах и се усмихнах насила.

— Влез.

Въведе ме в друга стая с две кресла и малък диван.

— Чувствам се много по-добре — казах й, преди да седна на дивана. Това беше най-далечното от нея място, което можех да заема, без да бъда груба.

— Надявам се да няма проблем, сестра ти ми разказа какво се е случило с теб.

— Това не нарушава ли някакъв кодекс за конфиденциалност?

— Технически не, но притеснява ли те това, че ми е разказала?

— Никак. Само се чудех.

— Е, съжалявам, че трябваше да се срещнем в събота. Сестра ти е добра приятелка, а аз ще отсъствам от града следващата седмица. Тя искаше да те приема преди това… — Тя забеляза портфолиото, което носех. — Какво е това?

— Арт терапия. Мислех да те впечатля с реабилитацията си. Тази я нарисувах миналата седмица. — Вдигнах рисунка с мъртви птици и момиче с кестенява коса, което ги яде. — А тази я нарисувах снощи. — Показах й онази, на която една от птиците летеше покрай яркото слънце, с дъга и еднорог на заден план. Ако това не докажеше здравия ми разум, то не знаех кое би могло.

Тя се усмихна.

— Сестра ти ми разказа. Знам за всичките ти малки трикове.

— Наистина ли? Каза ли ти за онзи, в който казвам: „Избери си карта. Която и да е карта.“ А после казвам: „Сега я сложи някъде в тестето. Не ми показвай!“ А после…

— На това му се казва отклоняване.

— Това е странно. Тъкмо вчера ми казаха, че отразявам. Като слънцето от хромирана броня. — Когато слаба усмивка се разпростря по лицето й, знаех, че нямаше да спечеля този рунд. — Значи ти е казала за всичките ми малки трикове, а?

— Да, направи го.

— Спомена ли за големите? Защото имам няколко страхотни.

— Защо не ми разкажеш за тях — каза тя, изражението й бе на абсолютно разбиране и безкрайно търпение.

Приведох се напред, погледнах я изпод мигли и добавих зловеща извивка в усмивката си.

— Мога да накарам земята да се разтрепери под краката ти.

— Наистина ли? — попита тя, като че ли очарована.

Какво правех? Просех си легло в психиатричното отделение? Тя просто беше толкова самодоволна, че изпитах нуждата да я поставя на мястото й. Но освен това беше приятелка на Джема. Ако я прецаках, никога нямаше да ми се размине.

Тя също се приведе, подпирайки се на лакти.

— Защо не ми покажеш.

Не беше толкова въпрос, колкото предизвикателство. Това свърши работа. Оставих силата в мен да се събере някъде около сърцето ми, оставих я да се извие и намотае, докато не се събра в сърцевината ми. Оставих я да се изплъзне от мен, оставих я да улови земята под нас и въздуха около нас. Оставих я да вземе контрола и да събере енергия, а после я сръчках.

Земята се разтресе под краката ни. Предметите под краката й се разклатиха и една лампа падна, преди да уловя обратно енергията, която бях освободила.

Тя пребледня, но се пребори със страха си.

— Както казах, сестра ти ми разказа за теб.

Е, гадост. Посегнах за телефона си.

— Може ли да ме извиниш само за минутка?

Тя се облегна назад и изчака, докато звънях на Джема.

— Здра…

— Джема, какво, по дяволите?

— Какво? Какво съм направила сега? — Звучеше задъхана.

— Какво правеше? — попитах подозрително. Беше много потайна последните няколко дни. Със сигурност правеше нещо.

— Нищо. Защо ме ругаеш?

— Кой е там?

— Никой. Пропусна ли уговорката си?

— О, имаш предвид онази, където си разказала на напълно непознат човек всичко за мен? Тази ли?

— Да.

— Джема! Какво, по дяволите?

— Не можа да я сплашиш, нали? — попита тя, самодоволството личеше в гласа й.

— Не. Какво каза?

— Питай нея. Аз съм заета.

— Кой е там?

— Никой. Спри да ме питаш това. И не е твоя работа.

— Хубаво. — Затворих и се върнах обратно в кабинета на доктор Ромеро, приготвяйки се за един час ад на Земята.

Макар доктор Ромеро да не беше толкова зле, колкото очаквах първоначално — тя имаше куража да скочи пак в играта след онова, което й поднесох — наистина не виждах връзката ни да върви нанякъде. След сесията ми, аз се отправих директно към презвитерианската болница, за да видя дали мога да получа някаква информация за изчезнала жена на име Ник-нещо-си. Влязох в болницата и отидох направо на гишето за информация. Тъй като се нуждаех от информация.

— Здрасти — казах на дамата, която стоеше отзад. — Чудех се дали можете да ми помогнете. Онзи ден имах невероятна сестра на име Никол и се надявах да ми кажете в кое отделение работи.

Жената ме изгледа и после попита:

— Ами, в кое отделение бяхте приета?

Имаше добра логика.

— О, ами, там е работата. Не помня точно. Бях пияна.

— Кажете как се казвате и ще проверя.

— Ами, не се регистрирах с истинското си име.

След дълга въздишка, тя каза:

— Не мога просто така да давам информация. — Устата й се сви като на дърта даскалица. Бях наказана добре.

— Вижте, искам да знам само дали имате сестра или някой друг, който да носи такава униформа, на име Никол. Или може би Ники. Или, добре де, всичко, което започва с Н-и-к. — Показах картата си на частен детектив. Караше ме да изглеждам официално. — Работя по случай за Полицейското управление на Албакърки. Наистина ще оценим помощта ви.

— И какъв ще да е този случай?

Подскочих при звука на мъжки глас зад мен и се обърнах, за да видя капитана. Следеше ли ме?

— Капитан Екърт, какво правите тук?

— Чудя се същото за теб. Тъкмо проверих статуса ти тази сутрин и не си спомням в момента да работиш по някой случай за нас.

— О, ами, работя с чичо ми по нещо.

— И какво ще да е то?

Мили боже, този мъж щеше да стане досаден. Защо беше толкова решен да разбере всичко?

— Случай за изчезнал човек.

— Нямам спомен Боб да работи по случай с изчезнал човек в момента.

— По-скоро е за потенциално изчезнал човек.

— Хубаво, ще направя всичко по силите си, за да помогна.

— О, не, не мога да ви безпокоя.

Той ме игнорира, показа значката си на рецепционистката и каза:

— Служителка на име Никол, ако не възразявате.

— Добре. — Тя натисна няколко копчета и ми даде имената на две жени. Едната работеше в диагностичния център, а другата беше главна сестра в неонаталното отделение.

Колкото и да не исках да го правя — не исках да му давам повече следи, отколкото се налагаше — попитах:

— Екранът ви показва ли снимки?

— Да, показва. — Тя завъртя екрана. — Това е Никол Фостър.

Никол Фостър беше висока червенокоска и на възраст.

— Не, не е тази.

— Добре. — Тя натисна още няколко копчета. — Това е Никол Шуаб.

Тази беше по-млада, но беше блондинка с лунички и очила.

— Проклятие. И тази не е.

— Да знаете, че имаме и Николет. — Тя обърна екрана отново към себе си и защрака отново. — Ами тази?

Когато отново го обърна, аз кимнах.

— Това е тя.

— Добре, ами, Николет Лимей работи в отделението за следоперативно лечение. Трети етаж. — Тя се усмихна на капитана. — Радвам се, че можах да помогна.

— Благодаря — казах и погледнах през рамо към капитана. Никога не бях осъзнавала, но той беше много привлекателен мъж. Добре, ще отсъдя интереса й като истински. Много жени бяха привлечени от униформата.

Тръгнах към асансьорите. Капитан Екърт ме последва.

— Мога да продължа от тук — казах му, после посочих към рецепционистката. — Знаеш, ако искате да вземете номера й.

Той повдигна вежди изненадано.

— Добре съм си, благодаря.

Капитанът беше вдовец. Съпругата му бе починала от рак преди около две години и имах чувството, че това бе причината за одобрението ми като консултант към Полицейското управление на Албакърки да мине толкова лесно. Той скърбеше за съпругата си. Съмнявам се, че щеше да забележи, ако чичо Боб поискаше слон в стаята за почивка. Тогава стоях възможно най-далеч от този мъж. Мъката му беше задушаваща. Обвиваше ме и изтласкваше кислорода от дробовете ми, не можех да го погледна, без да изпитам съкрушително чувство за загуба. Дори сега го асоциирах с това чувство на краен дискомфорт. Това го правеше искрен и честен, но инстинктивната ми реакция към него беше да хукна в другата посока.

И все пак имах слабост към него откакто го срещнах. Слабост, която бе изпълнена с предпазливо уважение. Човекът беше умен и сега, когато беше по следите ми, трябваше да внимавам. Никога не беше обръщал голямо внимание на случващото се с Чибо и мен. Ние разрешавахме случаи и за него това беше достатъчно. Но след последното ми фиаско, което включваше разрешаването от мен на четири случая в един ден, включително едно със сериен убиец… ами, добре де, можех да разбера внезапния му интерес.

Отидохме до асансьора и натиснах копчето за третия етаж. Нищо не крещеше „неудобно“, както това да бъдеш в асансьор с някой, който изсмуква кислорода в стаята.

— Та, как ти се отразява престъпността? — попитах, за да разсея мозъка си от липсата на вентилация. Червените ми кръвни телца крещяха за въздух.

Той само ме погледна.

Добре. Залюлях се на пети и открих очарователен панел с бутони, който да гледам. След хиляда години на агония, вратите се отвориха. Опитах се да не поема шумно въздух.

Слязохме на третия етаж и отидох до бюрото на сестрите, преструвайки се, че капитанът не ме преследва. Показах разрешителното си за частен детектив.

— Здравейте, чудех се дали мога да ви задам няколко въпроса за Никол Лимей.

От трите сестри, които седяха отзад, само една не вдигна поглед веднага, очевидно твърде заета, за да отговаря на каквито и да е въпроси.

— Никол? — попита ме едната. Тя имаше стърчаща кестенява коса и очила със златисти рамки.

— Да, чудех се кога я видяхте за последно.

Сестрата впери поглед в мен, лицето й беше безизразно. Погледна часовника си.

— Предполагам, че преди около пет минути.

— Не — казах, размърдвайки крака. — Никол Лимей. Съжалявам, Николет?

Тогава проговори и другата сестра, хубава блондинка с афинитет към въглехидрати.

— Права сте — каза тя, проверявайки часовника на стената. — Не сме виждали Николет от около двадесет минути.

Първата сестра се изсмя.

— Вярно. Времето лети, когато се забавляваш.

— Казах ти да не се приближаваш до госпожа Уотсън. Тя си харесва балона.

— Трябваше да измеря показателите й.

— О, ето я. — Една от тях посочи.

— Аз съм Николет.

Аз се обърнах и застанах лице в лице с починалата жена. Само дето вече не беше починала. Беше жива. И, ами, дишаща. Беше чудо!

— Ъм, Николет Лимей?

— Цял живот. — Беше заета да си чисти джобовете, освобождавайки ги от опаковки на спринцовки и лепенки. — За съжаление — добави тя. — Ако скоро не получа предложение за брак, майка ми ще пусне обява.

— О, ами, аз само…

— Изглеждате ми позната — каза тя. Тя спря и ме огледа, после се фокусира върху придружителя ми.

— Вярно, съжалявам. Аз съм Чарли, а това е капитан Екърт от Полицейското управление на Албакърки.

Тя се изпъна разтревожено.

— Случило ли се е нещо?

— Не, не, съвсем не — побързах да я уверя. Само дето… Ъм… — Стоях там с вързан език. Никога не ми се беше случвало да се появи починала жена, да ми каже къде да намеря тялото й, после да ми се появи напълно жива. Беше толкова телесна. Нямаше нито косъм, който да не си е на мястото. Нищо чудно, че не успяхме да открием тялото й. Беше го преместила.

— Някога ходила ли сте при стария железопътен мост на 57 улица?

— Нямам представа къде е това.

— О. Случайно да имате еднояйчна близначка? — попитах я, осъзнавайки колко нелепо вероятно звуча.

— Ннннне. За какво става дума?

— Нищо. Забравете. Моя грешка. Мисля, че съм попаднала на погрешната Николет.

— О. — Това изглежда я успокои малко. — Но наистина изглеждате позната. Някога да сте излизали с брат ми?

— Възможно е. Случва се да ходя по срещи. Или, добре де, ходех. Та, къде?

— Съжалявам?

— Къде ще пусне майка ви обява?

— О, ами, говореше за личните обяви, но освен това заплаши да ме впише като ескорт. Знаете, за срещи.

Можех да го разбера. Капитан Екърт се напрегна, не беше свикнал да слуша празните приказки на нас жените.

— Но сега ще те оставим на мира. Много съжалявам за грешката.

Обърнах се да си вървя, но капитанът просто стоеше там, като че ли объркан. Оставена почти без избор, аз го хванах за ръката и го поведох със себе си, маневра, която той изобщо не оцени.

— Това ли е? — попита той.

— Това е.

— За какво беше всичко това?

— Нищо. Сбърках.

— Разпозна я, така че очевидно…

— Не, не съм сигурна какво стана. Това не беше момичето.

— Какво момиче?

— Момичето, което може, а може и да не липсва.

— Какво те кара да мислиш, че има изчезнала жена? Някой подал ли е сигнал?

— Получих анонимен сигнал. Сигурно някой си прави шега.

— Винаги ли стигаш до такива крайности заради анонимен сигнал?

— Не. Понякога. — Той се опитваше да ме подмами. Подозираше нещо; просто не знаеше какво. Често ми се случваше. — По онова време ми изглеждаше смислено.

Щом го натъпках в асансьора, пуснах ръкава на сакото му.

— Съжалявам — казах, заглаждайки го.

Той направи крачка в противоположната посока и отправи поглед право напред, когато ми заговори.

— Ти разрешаваш случаи, Дейвидсън. Доста. Искам да знам как.

Гадост. Това нямаше да приключи добре за никого.

— Да знаеш, всичката работа я върши чичо Боб. Страхотен е в работата си.

— Знам, че е, и все пак не мога да не се чудя колко добър би бил, ако не разчита на твоята помощ. — Тогава се обърна към мен. — Или той ти идва на помощ?

Вратата на асансьора се отвори.

— Вероятно би трябвало да съм обидена, капитане. Чичо ми е фантастичен детектив. Помагал ми е много през годините.

— Сигурен съм, че е така. Ти чешеш неговия гръб. Той чеше твоя.

Излязох от асансьора.

— Имам кожни алергии. Сърби ме. — Преди да успее да ме попита още нещо, аз на практика хукнах към стъклената врата на болницата.

В минутата, в която стигнах до Мизъри, звъннах на Чибо.

— Значи, открих изчезналото ни момиче, но и капитанът ти също.

— Какво? — попита той, притеснен. — Капитан Екърт е бил там? Той видя ли тялото? Извика ли екип?

— Не точно. Няма тяло. Тя е жива. Това е чудо!

Той изпусна продължителна въздишка и можех да го видя как търка лицето си с пръсти.

— Чарли, каза ми, че е дошла при теб.

— Така беше. Повярвай ми, чичо Боб, объркана съм, колкото и ти. Но трябва да се справим с капитана ти. Държи се наистина странно. Сякаш знае нещо или си мисли, че знае. Не съм сигурна какво да говоря около него. Иска да знае как разрешавам толкова много случаи.

— Проклятие. Той ли го каза?

— Да, и на практика знае, че съм помагала и на теб, и на татко, откакто бях на пет. Проверил е! Как е възможно това?

— Нямам представа, тиквичке. Но всеки знае, че ми помагаш със случаите, затова е и позицията на консултант. По дяволите, той я одобри.

— Да, но сега става любопитен. Рови. Абсолютно не трябваше да разрешавам убийство, изчезване на дете, банков обир и сериен убиец в един ден. Привлякох твърде много внимание. Ще трябва да разпределям случаите си по-добре. Да ги разрешавам на равни интервали.

— Това може и да е добра идея.

Опитах още три гласа на път към Ракетата и макар никога да не бях смятала Бела Лугоши8 за особено зловещ, да ми казва да завия надясно тук и да поема наляво там ме караше да си мисля, че ме води към смъртта. Особено след като човекът беше умрял, преди да се родя и се съмнявах тогава да са имали навигации. Или тези гласове бяха записани от имитатори, или Бела наистина беше безсмъртен. Накрая реших да си остана с Ози. Можеше напълно да се изгубя задето не му разбирах, но поне беше забавен.

Вълнувах се да видя Ракетата. Ракетата, гигантска версия на Пилсбъри Доубой9, беше починал савант10, който знаеше името на всеки човек, който бе живял и умрял на Земята. И беше страхотен източник. Можех да му дам име, а той можеше да ми каже къде се намира този човек в космическата схема на нещата. Жив. Мъртъв. Все още жив, но на път към смъртта. Но опитите да получа каквато и да е друга информация от Ракетата беше като да вадя зъби с пинсета.

Изоставената лудница, където живееше Ракетата, беше собственост на Бандитите, мотоциклетен клуб, чиито лидери сега се издирваха и бягаха заради банков обир. Един от тези лидери, раздърпан разбойник на име Донован, имаше специално място в сърцето ми. Всъщност всички те имаха, но двамата с Донован споделяхме нещо специално. За щастие, не херпес. Отношенията ни никога не стигнаха толкова далеч, но той беше такъв джентълмен. Осъзнах колко много ми липсваше, когато минах с колата покрай къщата им до лудницата. Е, щях да мина покрай къщата им, ако все още беше там.

Спрях рязко пред празно място. Където беше щабквартирата на Бандитите, още известна като къщата на Донован, сега имаше самотно дърво, което се намираше в задния им двор, и голо място, където някога се намираше къщата. Дори пристроения гараж го нямаше, заедно с всички инструменти и мотоциклетни части. Можех да се закълна, че ги оставих тук. Донован щеше да побеснее, когато се върнеше. Ако някога се върнеше.

За щастие, лудницата още си беше там, но ключът ми за входната врата, който така и никога не бях успяла да използвам, нямаше да ми свърши работа. На мястото на старата метална ограда, която ограждаше лудницата, имаше нова метална ограда, лъскава и блестяща на слънцето, и ограждаше целия квартал, не само лудницата. Обикновено това нямаше да е голяма работа. Ако бяха сменили ключалката, можех просто да се покатеря през оградата и да се промъкна през задния прозорец, който водеше към мазето на изоставената болница. Но тази нова ограда, с новите стълбове и стегната плетеница, завършваше отгоре с бодлива тел. Бодлива тел! Кой правеше така?

Седях в Мизъри и премислях шансовете си да се прехвърля през бодливата тел, без да се нарежа. Бях виждала да го правят по филмите. Трябваше ми само затворническа униформа, чифт ръкавици и няколко завързани чаршафа.

Спуснах се по-нататък, докато успях да видя новия, подобен на билборд знак пред лудницата. Пишеше само „ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ“ с големи букви в черно и синьо. А отдолу: „Този имот принадлежи на C&R Индъстрис, всички нарушители ще бъдат съдени“.

Звучеше заплашително. Как щях да стигна до Ракетата сега? Щеше да се наложи да се върна вечерта и да опитам да намеря начин да вляза.

За щастие, скоро щеше да се мръкне. Можех да отида да хапна и да съставя план. Докато се отправях натам, супер-дупер недостатъкът на това някой голям бизнес да купи земята, ме осени. Ракетата. Ако събореха лудницата, къде щеше да отиде той? Къде щеше да отиде сестра му? Бих го поканила да живее при мен, но той имаше навика да дълбае имена по стените. Стените ми бяха с мазилка. Нямаше да издържат дълго, а хазяинът щеше да откачи.

Извадих си телефона и се обадих на Чибо. Да нямам Куки на постоянно разположение се беше превърнало в трън в задника. Никакви курсове повече за нея.

— Онзи тип пак ли се опита да те убие?

— Не.

— В такъв случай все още е събота и не съм си довършил играта.

— Трябваш ми да провериш нещо. Можеш ли да откриеш кой е купил сграда в града?

— Нямаш ли асистентка за тези неща?

— Имам, но я пратих на курс за скрито оръжие.

— Защо? — попита той, заставайки нащрек. — Някой тормози ли я?

— Освен мен?

— Кога се връща?

— Довечера, но и целия ден утре има занятия.

— Е, всички ще сме в по-голяма безопасност така.

— Можеш ли да откриеш кой притежава „C&R Индъстрис“? Купили са старата изоставена болница за душевноболни в центъра.

— Онова старо нещо? Какво ще правят с него?

— Не знам. Надявах се свръхкомпенсиращият им знак да подскаже, но на него пише само „частна собственост“ и доста заплахи с главни букви, всички от които планирам напълно да игнорирам по-късно. Трябва да разбера дали ще го събарят, дали ще строят апартаменти, дали ще правят градини, какво ще е.

След дълга въздишка, той каза:

— Добре, ще го възложа на някой. Но да знаеш, Полицейското управление на Албакърки не е създадено, за да открива разни неща вместо теб.

— Наистина ли? Това е странно.

Преди да успее да стане твърде хаплив, аз затворих и погледнах за последно лудницата. Тогава се оформи план. Не ми трябваше затворническа униформа за съжаление, защото очаквах с нетърпение посещението там. Аз бях отвън. Имах достъп до неща, до които онези хора от филмите нямаха. Разбира се, трябваше да се върна през нощта, но щом паднеше нощта, щях да се събера отново с Ракетата. Да се надяваме, че щях да се измъкна от там жива. С веселата дружина на духовете вътре, този изход винаги беше под въпрос. Особено след като сестричката на полицай Тафт, Ягодовото сладкишче, се беше присъединило към бандата. Така или иначе, напомних си да си прибера косата под шапка, преди да вляза вътре.

Получих ново съобщение от Куки, докато се прибирах към вкъщи.

Е, добре. Ако трябваше да се оправям без нея цели два дни за нищо, Нони, инструкторът, щеше да получи конско.

Пристъпих към вратата си и за пръв път от няколко дни на нея нямаше залепена бележка. Погледнах към вратата на Рейес. Това ли беше? Нима вече се беше уморил от мен?

Вероятно.

Особено внимателно, бавно отворих вратата, не знаейки какво да очаквам. Починалите жени щяха ли да са все още там? Бързо открих, че отговорът е „да“. И да. Там, където бях оставила вероятно девет или десет жени, сега апартаментът ми бе пълен с поне двадесет мръсни, руси жени с разнообразни нива на травми. Спрях точно до прага си и гледах как жени пълзят по килима ми, катерят се по стените ми и висят от тавана като паяци. Една се беше свила в ъгъла, където две стени се срещаха с тавана. Беше същата жена от сутринта. Не беше помръднала.

Докато средностатистическият човек би минал през това клане, без да знае какво се случва — освен, може би, да поизмръзне, — аз не можех да мина през починалите. За мен те бяха твърди тела, както и всеки друг на планетата. Така че накрая се наложи да маневрирам измежду гостите си, опитвайки се да не настъпя нечии пръсти. Получи се интересна разходка. Ако имаше кой да ме види, щеше да си помисли, че бях прекалила с маргаритите.

Когато най-накрая стигнах до барплота, оставих чантата си и прескочих плота, за да стигна до кухнята. Господин Кафе очакваше обичайното си посрещане и не можех да го разочаровам, само защото бяхме окупирани. И измислих план. Изглежда напоследък бях пълна с планове. Може би беше заради новата ми перспектива за живота. Не рискуваш със сигурна смърт без резервен план. Може би можех да планирам други неща. Например моминско и ергенско парти за Куки и чичо Боб. Или бар мицва.

Докато господин Кафе гъргореше и цвърчеше, аз призовах Ейнджъл с умствената си сила на жътвар на души. Добре де, само си помислих за него и един вид си пожелах да бъде до мен.

Иииии… Пуф!

— Какво, по дяволите, pendeja? Не ти ли казах да не го правиш повече?

Посочих с жест жените около нас.

— Можеш ли да говориш с тях?

— На какво ти приличам, на говорещия с духове? Те са откачени. Ще имам по-голям успех да говоря с чихуахуато на братовчед ми Алфонсо. Поне Тихуана разбира испански.

— Чихуахуато на братовчед ти се казва Тихуана? — Когато той сви рамене в потвърждение, аз казах: — Само опитай. Ако някой може да говори с тях, това си ти.

— И защо така?

— Защото си мъртъв. Ти си един от тях. Можеш да го направиш.

— Не и за петстотин долара на месец.

— Сериозно?

— Това е кучешки свят, mijita11. А майка ми има нужда от нова кола.

— Това е толкова сбъркано.

— Трябват ми поне… — Той преброи на пръсти. — … седемстотин и петдесет долара на месец или повече няма да си рискувам живота заради ничий задник. Дори заради твоя. — Той се наведе, за да огледа по-добре. — Колкото и да е хубав.

— Седемстотин и петдесет долара на месец? — Сепнах се, изгъргорих и изцвърчах като господин К. Но наум премислих колко би ми коствал един истински — жив — детектив и не беше 750 долара на месец. Но пък нямаше да мога да използвам разследванията му в съда. Не можех да ги дам като доказателства в Полицейското управление на Албакърки. Така че трябваше да премисля и това. И все пак беше спасил живота ми няколко пъти. Това струваше нещо. — Здравата се пазариш, господин Гарза.

— Проклятие. — Той поклати глава. — Щеше да се съгласиш и на повече, а?

Намигнах.

— Никога няма да разбереш. Но какво ще стане следващият път, когато майка ти дойде и настоява за отговори? Тогава какво?

Той се облегна на плота и прокара пръсти по ужасната хромирана обвивка.

— Не знам. Мисля, че се хвана на цялото нещо с прачичото.

Вдигнах ръка към студената му буза, прокарах пръст по мъха над горната му устна.

— Не, mijito, не се хвана.

Двамата с Ейнджъл бяхме заедно повече от десет години, откакто го намерих в изоставено училище, изплашен и сам. Той значеше толкова много за мен.

За съжаление беше умрял в средата на пубертета и хормоните му бяха ужасни. Той пристъпи по-близо и сложи ръце върху плота, от всяка страна, блокирайки ме. Завъртях очи, но той само скъси дистанцията между нас и прокара уста по челюстта ми, без да я целува. Сякаш попиваше топлината, опитваше текстурата.

— Знаеш, че може да ни се получи.

— Ще те ритна с коляно в чатала.

— Мога да ти дам нощ, която никога няма да забравиш.

— Защото ще се гърчиш в агония цяла нощ, а аз ще се смея безжалостно. Ще бъде незабравимо.

— Знаеш какво казват. Щом умреш…

— Рейес живее зад съседната врата.

Това успя. Той отстъпи назад и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Казах ти да не приемаш този pendejo в живота си. Всички ще платим заради това.

— Какво знаеш по въпроса?

— Ами, общо взето това е всичко. Всички ще си платим, ако двамата се съберете.

— Така ми казаха, но ако никой не знае нещо повече, тогава може да си гледате работата.

— Грешно е. Противоестествено — продължи той, докато аз си взимах кафето и прекрачих жената в кухнята ми. — Двамата не може да бъдете заедно. То е като мляко и претцели.

— Виж, Ромео, споразумяхме се за плащането, така че можеш ли да говориш с тези жени или не?

— Вече опитах. Не говорят.

Стиснах устни, възпирайки се.

— Можеше да го споменеш.

— Не разбираш. Сега те са тук с теб. Само това да са около теб ще ги излекува. Все едно да вземеш слънцето и да го свиеш до размерите на баскетболна топка. То все още ще си е слънцето. Все още ще свети ярко и прочие, и ще е също толкова горещо. Все още ще успокоява. Ще лекува. Това си ти. Ти си светлина. Успокояващо е като ментовата гадост, с която майка ми разтриваше гърдите ми. Присъствието ти е като мехлем.

— Винаги съм мислела, че присъствието ми е дразнещо. Знаеш. Като разредител за боя. Или напалм.