Петият гроб отвъд светлината

Глава 6

Проведох бърз урок на Куки за това как се запъва ударника на пистолет — или, тъй като тя използваше полуавтоматичен, как да зареди патронника — без да се прещипе. Правила съм го. Знам каква е цената. Тази плъзгаща се стомана върху стомана не прощаваше дори и при най-малките версии. Тя изглежда се справяше добре, след като й дадох някои насоки, така че реших да направя бързо проучване, за да видя дали ще открия нещо за новите си съквартиранти. Със сигурност трябваше да има нещо за тях в новините. Но сайт след сайт не доведоха до нищо. Нищо. Нито дума за група убити руси жени.

— Трябва да се махаш.

Подскочих и се обърнах към починалия тринадесетгодишен гангстер, който стоеше зад мен. Той погледна към вратата, очите му бяха разширени от едва сдържана паника, после отново се обърна към мен.

— Наистина, трябва да се махаш. Някъде другаде. Върви. — Той сложи ръце под моите и дръпна, опитвайки се да ме вдигне от стола, ръцете му бяха притеснително близо до момичетата, Опасност и Уил Робинсън. Гърдите ми бяха всичко, което имах. Трябваше да запазя честта им. Да позволя на тринадесетгодишен да ги опипа беше грешно на толкова много нива.

— Но това е офисът ми — казах, плясвайки го. — Ти си върви. — Ритах срещу бюрото, докато той не ме пусна обратно на офис стола ми за деветдесет и девет долара.

Той коленичи до мен.

— Моля те, Чарли, просто си върви.

Притесних се. Хората имаха тенденция да се опитват да ме убият в най-неподходящите моменти. Но молбите му бяха не толкова „животозастрашаваща ситуация“, а по-скоро „издъних се“.

— Ейнджъл Гарза, пак ли си откраднал всичката тоалетна хартия от женската тоалетна? Говорихме за това.

— Не, обещавам. Просто трябва да си вървиш.

Входната врата се отвори, а той отпусна глава върху ръцете си. Очевидно беше твърде късно, за да избягам. Бях уловена като муха в паяжина. Можех единствено да се моля да оцелея.

Вместо това отпих от кафето си, когато една испанка влезе в офиса на Куки, в походката й имаше любопитна целеустременост. Не я разпознах, но имах чувството, че познавам това лице. Беше в края на петдесетте, с дълга черна коса, която падаше на красиви вълни по раменете й. И беше облечена убийствено. Да се надяваме да не убиеше мен. Носеше тесни дънки, високи до коляното черни кожени ботуши, мек сив пуловер и чанта на „Долче и Габана“, която висеше от рамото й като Узи. Харесах я.

Тя ме забеляза и се отправи към бюрото ми.

— Не можеш да й кажеш, Чарли — каза Ейнджъл, паниката отново разшири очите му. И изведнъж разбрах коя беше тя.

Вдигнах поглед към нея и се опитах да скрия пълния си шок, когато тя спря пред бюрото ми.

— Вие ли сте Чарли Дейвидсън? — попита тя, мексиканският й акцент беше мек, за разлика от остротата в тона й.

— Нямам представа за какво говорите. — Паникьосах се до Ейнджъл. Само това измислих да кажа. — Не знам. Какво?

Тя примига насреща ми, после осъзна, че се паникьосвам. Честно, беше все едно да признаеш за убийство, преди да те разпитат.

— Госпожице Дейвидсън — започна тя, но реших да я измамя, да я отклоня от кървавата следа, която оставях като ранено животно.

— Не говоря английски.

— Разпитах за теб — продължи тя, без да се разколебае. — Знам коя си. Какво правиш. Но онова, което не мога да разбера, е защо внасяш пари в банковата ми сметка всеки месец. Откъде знаеш номера на сметката ми? И защо някой би направил подобно нещо?

— Какво? Аз? — Огледах се наоколо, надявайки се, че говори на някой друг.

— Не можеш да й кажеш, Чарли.

— Няма — прошепнах през зъби. И все пак майка му изглеждаше малко настървена. — Нямам представа за какво говорите.

— Да, знаеш. — Тя кръстоса ръце и тропна с крак върху покрития ми с килим под.

— Може ли да ме извините за момент?

— Виж, не те обвинявам или нещо подобно, но внасяш пари в банковата ми сметка. Петстотин долара всеки месец вече почти три години.

— Петстотин долара на месец? — попита удивено Ейнджъл. — Само толкова ли струвам за теб?

Сграбчих ръката му и вдигнах показалец, за да прекъсна майка му, докато го мъкнех към страничната врата, която водеше към вътрешното стълбище на бара на татко.

— Извинете ме за секунда.

— Петстотин долара на месец? Можех да витая при бившата на някой богаташ за петстотин долара на месец.

Когато госпожа Гарза ме изгледа, изражението й беше отчасти хитро и отчасти подозрително, аз се усмихнах и затворих вратата между нас.

— Виж…

— Работниците емигранти изкарват повече от мен.

— Ейндъл, ти си на половин ден. Половин ден. И само толкова можех да си позволя, когато започнах отначало.

— Да, ами майната ти. Напускам.

— Чакай малко — казах, поглеждайки го строго. — Знаеш точно колко изкарваш. Знаеше го през цялото време. Аз ти казах.

— Знам. — Той сви рамене. — Просто се надявах на повишение. Майка ми имам нужда от нова кола.

— И аз трябва да я осигуря? — попитах, на свой ред изумена.

— Ако искаш да задържиш най-добрия си детектив, да.

Сръчках го в гърдите с показалец.

— Това е изнудване, приятел.

— Това е бизнес, pendeja6. Плащай или млъквай.

— И кой казва, че си най-добрия ми детектив? Ти си единственият ми детектив.

— Както и да е.

— Това е чудесно. Какво се предполага да й кажа?

— Ти си онази с отговорите. И ти си частен детектив. Кажи й, че някакъв чичо е умрял и ти е оставил отговорността за изплащането на помощи или нещо такова. Не правят ли така богаташите?

— Това е работа за адвокати.

— Тогава не знам. Не мога да измисля нищо.

— Ейнджъл — казах, слагайки ръка на рамото му. Очите му бяха толкова дълбоко, наситено кафяво, а лицето му беше толкова младо, брадичката му беше осеяна с наченки на окосмяване. Умрял е твърде млад. Прекалено млад. Често се чудех какво ли щеше да направи с живота си той, ако имаше възможност. Беше толкова добро хлапе. — Може би трябва да й кажем.

— Майната му на това. — Буреносните му очи изведнъж станаха гневни. — Не.

— Ако ти бях майка, щях да искам да знам, че си добре.

— Ако ми беше майка, щях да имам нужда от терапия. Имал съм мисли, нали знаеш. — Той кимна към Опасност и Уил, но не оставих признанието му — макар и да не беше точно новост — да ме разубеди.

— Бих искала да знам какво страхотно хлапе си.

Едното ъгълче на устата му се изви игриво.

— Мислиш, че съм страхотен?

О-о.

— Достатъчно страхотен ли съм, за да те видя гола?

Защо ли се занимавам?

— Или просто мога да й кажа в какъв перверзник си се превърнал.

— Добре, няма значение. Но не си я виждала. Тя плачеше през цялото време, с месеци, след като умрях. Не мога да й го причиня.

Както казах, страхотен.

— Добре, миличък. Няма да й кажа. Но майка ти е по-умна и по-силно, отколкото мислиш.

— Много е корава. — Гърдите му се изпълниха с гордост. Вероятно е била в началото на тридесетте, когато той бе починал. Бяха минали поне двадесет години.

Влязох обратно в офиса си. Госпожа Гарза, която беше изгубила и съпруга си след смъртта на Ейнджъл, разглеждаше една картина на стената ми. Обърна се към мен, изражението й все още бе настървено.

— Права сте — казах, загубата бе очевидна в увисналите ми рамене. — Знам коя сте, госпожо Гарза. Бихте ли желали кафе?

Не можех да не забележа колко близо беше до тъмния еликсир. И аз обичах да стоя до него. Беше като да стоиш до огън посред зима, топъл и успокояващ.

Тя отпусна рамене, но съвсем малко.

— Предполагам.

Сипах й чаша, после я оставих да си го подправи, докато сядах обратно зад бюрото си.

След като тя седна, казах:

— Внасям пари в сметката ви всеки месец. Един ваш прачичо ме нае да ви открия преди няколко години и ви остави пари, преди да умре.

— Страхотна история — каза Ейнджъл, гласът му беше пълен със сарказъм. Умник.

Веждите й се смръщиха подозрително.

— Прачичо? Кой прачичо?

— Ъм, онзи от страната на леля ви.

— Аз съм американка от мексикански произход, госпожице Дейвидсън. Католичка. Обичаме да създаваме потомство. Знаете ли колко много лели имам?

— Вярно…

— И сме много близки.

Със сигурност щях да отида в онзи специален ад.

— Този е прачичо, за който никой не знае. Той беше… отшелник.

— Това има ли нещо общо с Ейнджъл? — Тя произнесе името му по испански. Ан-хел. Но гласът й потрепери, когато го каза.

— Не, госпожо Гарза. Няма.

Тя кимна и стана да си върви.

— Както казах, разпитах наоколо. Когато решите да ми кажете истината, очевидно знаете къде ще бъда.

— Това беше истината — обещах й аз.

Тя остави чашата си с кафе и си тръгна, съвсем не убедена. А бях толкова добра в лъжите.

Обвих ръка около Ейнджъл.

— Съжалявам, скъпи. Нямах представа, че знае за мен.

— Тя е умна. Проучила те е. Вината не е твоя.

Той излезе през вратата и погледна през перилата към ресторанта долу.

— Защо той е тук?

— Кой? — Приближих се и също погледнах надолу, но още не бяха отворили за работа. Празни маси и столове стояха стратегически подредени, готови за клиенти.

— Имаш още един посетител — каза той, после изчезна, преди да успея да кажа още нещо. Научавах повече за това какво можех и не можех да правя и знаех, че мога да го върна, ако искам, но той се нуждаеше от време да премисли случилото се. С майка му, толкова отворена и искаща да знае повече, желаеща да научи повече, бях изненадана, че той все още не искаше да й разкажа. Правеше ме по-любопитна. Имаше ли нещо конкретно, за което не искаше тя да разбира? Криеше ли нещо?

Но, разбира се, имах още един посетител. Щях да се срещна с госпожа Тайдуел чак след половин час, така че се изненадах, когато входната врата се отвори отново. Погледнах нататък, когато капитан Екърт, шефът на чичо ми, влезе, облечен безупречно както винаги. Той не беше като капитаните по филмите, с изкривена вратовръзка и силно нуждаещо се от гладене сако, което общо взето описваше Чибо. Капитан Екърт по-скоро беше като възрастен модел от корица на GQ. Дрехите му бяха винаги изгладени, вратовръзката му си беше винаги права, гърбът му беше винаги изпънат. Можех само да си представям аналните шеги, които обикаляха управлението.

— Капитане — казах, оставяйки изненадата си да се влее в гласа ми. Странно беше как всеки път, когато кажех думата „капитан“, исках да добавя „Джак Спароу“ накрая.

Последният път, когато разговаряхме, беше преди няколко дни, когато в общи линии разреших три случая с един замах. Вероятно четири. Не беше правилно. Той забеляза и прояви любопитство към мен, за ролята ми на консултант в управлението. Не бях сигурна какво да правя с любопитството му. Изглеждаше подозрителен, но освен ако не знаеше, че има жътвар на души, който обикаля улиците и разрешава случаите му вместо него, за какво друго можеше да е подозрителен?

— Какво те води в моя край на гората?

Той анализира офисите ми цяла минута, преди да отговори. Обърнат с гръб към мен, разглеждайки същата картина като госпожа Гарза, той каза:

— Реших да държа под око всички консултанти на заплата към полицейското управление на Албакърки.

Гадост.

— Наистина? К-колко са?

— Изключвайки всички експерти, които ползваме от време на време, като психолози и подобни, криминалисти и всички консултанти, на които всъщност не се плаща, това общо взето ни оставя само с един.

— О. — Отправих му най-добрата си неделна усмивка. — Сигурно нямаш предвид мен?

Той изпълни перфектно пълно завъртане на пети.

— Всъщност това имам предвид.

Опитах се да не бъда сплашена. Не свърши работа.

— Е, добре, това е офисът ми.

— Бях детектив, Дейвидсън.

— Вярно, просто имах предвид, че общо взето това е всичко. Не съм сигурна какво точно имаш намерение да държиш под око, но…

— Как го правиш? — Той се беше обърнал отново, за да разгледа книгите на етажерката ми. Молех се да не им обърне твърде голямо внимание. „Сладка дива любов“ вероятно не беше видът материал, който той искаше консултантите му да четат.

Седнах обратно зад бюрото си и отпих от кафето. Течен кураж.

— Извинете?

— Изглеждаш много умела в разрешаването на случаи и само се чудех какви са методите ти.

— О, ами, знаеш. Аз съм детектив. — Засмях се, звучейки малко по-откачено, отколкото възнамерявах. — Разследвам.

Той се приближи и седна на стола срещу мен, оставяйки шапката си в скута си.

— И какви методи на разследване използваш?

— Само обикновените — казах, нямайки никаква представа какво да отговоря на това. Какво се опитваше да изкопчи той от мен? — Просто си мисля „Какво би направил Шерлок?“

— Шерлок?

— Дори имам гривна с акроним КБНШ. Тя ми е любимата. Пластмасова е. — Дънех се. Бълвах безсмислени факти. Тотално щеше да ме сгащи. Но за какво? Защо бях толкова нервна? Имах проблем с конфронтациите. Две за една сутрин щяха да ме съсипят.

— А когато си била на девет? Какви методи на разследване си използвала тогава?

Прокашлях се.

— Девет?

— Ами когато си била на пет? Как си разрешавала случаи за баща си, когато си била петгодишна?

— Баща м-ми?

— Проучих някои неща — каза той, махайки мъхчета от шапката си — и проведох някои интервюта. Изглежда си помагала на баща си с години и сега помагаш на чичо си. От доста време насам.

Да му се не види, това да не беше ден да си развяваме кирливите ризи? Можеше да си облека хубавото бельо вместо онова, на което пише „вход само с покани“.

— Не съм съвсем сигурна какво имаш предвид. Станах частен детектив преди малко повече от две години.

— Имам предвид, че от доста време помагаш на роднините си да се издигнат в кариерата. Искам само да знам как.

— Знаеш, че някои хора биха намерили такава идея за налудничава.

— Но не и ти.

— Не, сър. Вероятно не и аз. Но трябва да се срещна с клиент, ако не възразяваш.

— Съвсем сигурен съм, че възразявам. — Той разкръстоса крака и се приведе напред. — Ще стигна до дъното на това, Дейвидсън.

— Разбирам.

— Наистина ли?

Избрах да не отговарям. Вместо това оставих погледа си да се отмести наляво, докато той се взираше в мен.

— Мисля, че тук става нещо друго, нещо, което вероятно не може да бъде обяснено нормално. И ще открия какво е.

Когато той се обърна и си тръгна, аз изпуснах въздуха, който задържах. По дяволите. Преди да се усетя, целият свят щеше да разбере, че съм жътварят на души. Чакайте, може би бих могла да получа договор за реалити шоу. Бихме могли да го кръстим „Жътвар в града“.

Когато капитанът, който за съжаление нямаше връзка с Капитан Джак, си тръгна, аз вече треперех. Буквално. Не веднъж, а два пъти днес бях обвинена в непочтеност. Това беше лудост. Какво не беше наред със света? Не знаеха ли, че призраците и свръхестествените сили, където малки момиченца помагаха на бащите и чичовците си да разрешават случаи, не съществуваха?

Беше заради книгите. Беше заради телевизионните предавания и филмите. Бяха обезчувствили света. Проклети писатели.

Слязох по вътрешното стълбище към ресторанта и видях баща си. Той беше висок мъж със слабо тяло и пясъчно руса коса, която винаги се нуждаеше от подстригване.

— Върна се! — казах, хваната неподготвена за трети път днес.

— Да. Изглеждаш изненадана. Или може би нервна?

Засмях се. Силно. Беше неловко.

— Какво? Аз? Никак даже.

— Знам за пистолета, Чарли.

— Това изобщо не беше по моя вина.

— Мхммм — каза той, прегръщайки ме набързо.

С татко не бяхме в много добри отношения напоследък. Той ме искаше вън от детективския бизнес, а аз го исках вън от моите работи. Той подходи погрешно, опитвайки се да ме принуди да спра като накара да ме арестуват, наред с други неща. После открих, че той има рак и иска да ме види в безопасност, преди да почине. Фактът, че магически се бе излекувал, беше пълна загадка. Такава, за която той си мислеше, че имах отговор. Нямах. Бях сигурна, че лекуването не е част от номерата ми. Бях жътварят на души, за Бога.

— Може ли да поговорим скоро? — попита той.

Неудобство накара кожата ми да настръхне. Той искаше отговори, каквито нямах. Тъй като бях сигурна, че за това иска да говорим, аз отклоних темата.

— Това нова риза ли е?

— Скоро, тиквичке — каза той, преди да се отправи към офиса си. Беше толкова настоятелен.

Огледах се из бара и отново бях поразена от това колко много жени имаше. Мястото тъкмо беше отворило за обяд преди двадесет секунди. Какво става, по дяволите?

Клатейки глава, седнах в обичайното си ъглово сепаре и разгледах менюто по някаква незнайна причина. Знаех го наизуст, но онази кесадиля от предната вечер трябва да бе нещо ново. В менюто нямаше нищо подобно. Може би е било специалитет.

Забелязах госпожа Тайдуел да влиза и станах да й махна.

— Уау — каза тя, размотавайки стилния си шал. Беше на около моите години и беше женена на Марвин малко повече от година. — Това място е пълно.

Смръщих се и се огледах наоколо.

— Нали? Никога не е толкова пълно толкова рано. И има толкова много жени.

— Това необичайно ли е? — попита тя, когато се настани и поръча вода на сервитьора.

— Да. Това място един вид е свърталище на полицаи и никога не съм виждала толкова много жени тук. И отново е по-горещо от грях.

— Аз съм добре, но ако на теб ти е горещо…

— Не, добре е.

Преди да се заловим за работа, сервитьорът се върна с водите ни. Поръчах задушено със зелено чили, обичайното ми, а госпожа Тайдуел си поръча салата с тако. Може би трябваше да си поръчам това. Звучеше невероятно. Или може би трябваше да си поръчам пилешката кесадиля от предната вечер. Сега бях нерешителна. Мразех нерешителното си аз. Харесвах решителното си аз, онова, което поръчваше обичайното, после копнееше за нещо друго, което виждах да минава в чиния покрай мен, след като бях преполовила моето.

— Не мислиш ли така?

— Съжалявам. — През цялото това време ли беше говорила? Мразех и онова свое „аз“ със синдрома на дефицит на вниманието. Много повече предпочитах…

— Какво мислиш?

Мамка му. Пак го направих. Извиках сервитьора.

— Може ли да ми донесеш и кафе?

Кафето щеше да помогне. Или пък не. Едното от двете.

— Та, какво откри?

Извадих снимките и разказах на Валъри Тайдуел всичко, което бях открила дотук.

— Знам, че това изглежда изобличаващо, но бих искала да продължа с проверката, ако не възразяваш.

Тя си избърса носа в салфетката.

— Знаех си. Можех да кажа. Той се отдръпваше от мен, нали знаеш? Преди забелязваше всичко. Ако си направех различна прическа. Ако повдигнех подгъва на полата. Мислех, че е очарователно, но сега, нищо. Сякаш съм станала невидима.

— Мила, това не е истинско доказателство, че ти изневерява. Той покани съдружничката ми на хотел, но стигна само до там.

През сълзи:

— И предполагам, че само е искал да играят канаста.

Канастата беше забавна. Или звучеше забавно. Така и никога не бях играла, но по някаква причина звучеше мръснишки.

— Знам, че е трудно — казах аз, — но мога ли да те попитам за теглото ти?

— Теглото ми?

— Да, просто… ами… тежала си малко повече, когато сте се оженили.

Засрамих я.

— Да, имах проблем с теглото през целия си живот. Направих си операция, за да сваля няколко килограма. Беше започнало да оказва влияние на здравето ми. Защо?

— Просто си мисля, че това може да е част от проблема. Съдружничката ми е… ами, по-едра. А мен въобще не ме отрази. Мисля си, че харесва по-едри жени.

На лицето й се изписа неверие.

— Изневерява ми, защото съм отслабнала?

— Не, госпожо Тайдуел. Ако ти изневерява, то е защото той не е мъжът, за когото си го мислила. Вината не е твоя. Негова е.

— Просто не мога да го повярвам. Имам предвид, че си мислех, че мъжете изоставят жените си, когато натрупат килограми, а не обратното.

— И аз бях малко изненадана. Но отново, твоето тегло не би трябвало да има значение. Ако наистина те обичаше, би те обичал заради теб, а не заради тялото ти. Но трябва да съм честна. Малко се тревожа за теб.

— За мен? — каза тя, свила вежди.

— Да. Съпругът ти видя записващото устройство, което бях сложила на шала на съдружничката си. Знае, че е било нагласено.

— Да, получих съобщенията ти. Прекарал е нощта в затвора и тази сутрин ще бъде изправен пред съда.

— Тревожа се за теб. Той беше доста ядосан, когато откри микрофона. Не съм сигурна какво ще направи.

— О, не, той е котенце. Никога не ми е вдигал ръка, ако за това се тревожиш. Той знае по-добре.

— Е, добре. Това ме кара да се чувствам малко по-добре, но за всеки случай, имаш ли някой, на когото можеш да се обадиш?

— Да. Мога да се обадя на родителите си по всяко време. Той уважава баща ми. Не би рискувал да го ядоса.

Не бях толкова сигурна.

— Моля те, просто ми се обади, ако имаш нужда.

— Ще го направя.

Храната ни дойде и ядохме в относителна тишина. Отчасти защото не бях сигурна какво друго да кажа, по какъв друг начин да утеша госпожа Тайдуел, но най-вече защото отново бях в рая. Задушеното със зелено чили, което винаги беше вкусно, сега се топеше на езика ми и караше всеки един вкусов рецептор в устата ми да избухва в радост. Беше невероятно.

Татко се приближи.

— Как е?

— Невероятно. Ще пратиш ли поздрави на Сами от мен? Отново надскочи себе си.

— Сами не е тук, скъпа. Счупил си е крака като се е опитвал да се пързаля със ски от покрива си. Предупредих го за смесването на бира и ски оборудване.

— Тогава кой…?

Телефонът на татко звънна и той се извини, за да отговори.

— Сигурна ли си, че не мога да направя още нещо? — попитах Валъри.

Тя стана да си върви с изпънати рамене и вирната брадичка.

— Не. Знам точно на кого да се обадя сега.

— Кой ще е това?

— Адвокатът ми.

Усмихнах се и също станах да си вървя. С чичо Боб щяхме да се срещнем при моста, за да открием изчезнал човек. Точно когато се бях отправила към задната врата, Джесика влезе. Изражението й беше съжалително.

— Какво? — попитах, изведнъж чувствайки се неловко.

— Ама наистина ли? Отново?

Огледах се наоколо.

— Хей, бях тук първа.

— А аз ще съм последна — обеща тя.

Боже, беше добра в отговарянето. Нямах какво да отвърна. Имах чувството, че отново бяхме в гимназията.

— Добре. — Продължих си по пътя.

Все още бях малко шокирана, че Сами си е счупил крака. И то със ски. Това сигурно болеше.

Отправих се към паркинга и потърсих Мизъри. Джипът, не емоцията7. Дните, в които да съм нещастна, бяха далеч зад гърба ми. Но това не значи, че не можех да правя останалите нещастни. Обадих се на Гарет.

— Здравей, Чарлз.

Беше толкова официален.

— Здрасти, Суопс. Имам работа за теб.

— Не си търся работа.

— Моооооля.

— Добре. Какво?

Това беше лесно.

— Можеш ли да провериш едно име заради мен, да провериш много бързо дали е имал предишни провинения? Искам да се уверя, че клиентката ми е в безопасност, преди съпругът й да излезе от затвора.

— Име.

Честно, държеше се така, сякаш вече не ме харесваше. Чакайте, може би беше точно така.

— Още ли ме харесваш?

— Никога не съм те харесвал.

О, вярно. Имаше право.

— Марвин Тайдуел.

— Готово. Ще ти се обадя.

Качих се в Мизъри и се обадих на чичо Боб.

— Ще се срещаме ли?

— Защо всичко, което излиза от устата ти, ме кара да звуча като човек, който извършва кръвосмешение?

— Ъм, не бях наясно с това. Може би съвестта ти не е чиста.

— Чарли.

— Има ли нещо, което да искаш да споделиш, за да ти олекне? Освен за мръсницата, с която те видях онзи ден?

Той прочисти гърлото си.

— Видяла си това?

— Докара ми кошмари.

— Бях под прикритие.

— Спрях да се хващам на това, когато бях на пет.

— О. Знаеш ли къде отиваш?

— Донякъде. Там ли си вече?

— На път съм.

— Добре, ще съм там след малко.

Затворих, точно когато Куки отново ми изпрати съобщение.

Поне аз това бих направила. Ножовете бяха трудни за отбиване. Главно защото страшно болеше, когато режеха плътта ти.

На път към моста в търсене на тяло — мъртво — реших да опитам нов глас. Отворих пиратското приложение, въведох дестинацията си и слушах, докато ми стенеха и пъшкаха. След момент, той каза:

— След триста и пет метра, надясно ще завиеш.

Обичах Йода. Мислех да си го купя и да си го сложа над камината. Не го направих, най-вече защото нямах камина, но след скорошната ми мания по канала за пазаруване от дома, си купих малък Йода ключодържател, който ме удовлетворяваше в дългите самотни нощи. Не вибрираше или нещо подобно. Просто ми харесваше да имам някой дребен и могъщ, и странно чаровен около себе си.

За съжаление нямах представа къде беше мостът. Не идвах насам често, а откриването на стар мост насред нищото беше по-трудно, отколкото очаквах. Но две неща ми се струваха малко по-трудни. Фактът, че мъртвият гол мъж се беше върнал, и фактът, че огромен черен джип беше така наврян в задника ми, че почти можех да разчета номера му в огледалото си за обратно виждане.

Намалих. Той намали. Помислих си да му махна да ме изпревари, но ако искаше да ме изпревари, щеше да го направи. Интериорът на колата беше толкова тъмен, че не можех да видя добре, за да го опиша. Можех да различа само тъмни очила и черна бейзболна шапка.

— Изгубена, ти си. Обратен завой ти направи.

Мамка му. Бях ли изпуснала завой? Губех връзката си с Йода. Той ми се присмиваше, можех да кажа. Огледах района. Не беше възможно да съм пропуснала завой. Нямаше такъв, за да го пропусна.

Мъжът в джипа намали, докато не се озова на около шест метра зад мен. Точно когато започнах да дишам по-леко, той форсира двигателя и се изстреля напред.

Проклятие.

— Дръж се — казах на Починалия Гол Мъж, — ще ни удари. — Ако свърнех от пътя, за да го избегна, той можеше да ме удари странично, така че продължих, набирайки чичо Боб, докато се опитвах да задържа Мизъри на пътя.

— След шейсет метра, наляво ще свиеш.

Да завия надясно? Нямаше къде да завия надясно. Нямаше къде да завия изобщо. Очевидно Йода щеше да убие някого.

Точно когато джипът щеше да се удари в мен, той натисна спирачките, губейки точно толкова от инерцията си, че да свие в другото платно. Но бързо си възстанови контрола и започна играта отначало.

— Къде си? — попита чичо Боб.

— След сто и петдесет метра, дестинацията ще откриеш.

О, страхотно. Успях.

— Близо съм, мисля. Но някой… — Изписуках, когато джипът изпълни същата маневра, стрелвайки се напред, натискайки спирачките само микросекунда преди да се забие в задницата ми.

Изпуснах въздуха, който задържах.

— Черен джип GMC с хромирана броня и орнаменти, затъмнени прозорци, шофьорът е мъж под петдесет години, с тъмни очила и черна бейзболна шапка.

— Ясно. Какво става?

— Опита се да ми направи GMC клизма. Два пъти.

— Идвам — каза той. Звучеше така, сякаш тичаше към собствения си джип.

Проклинах липсата на изискване за преден номер на колата в Ню Джърси. Мъжът се отдръпна много, преди да обърне и да се отправи в обратната посока, твърде далеч, за да успея да видя номерата му. И нямаше начин да обърна, за да ги видя.

— Всичко е наред. Тръгна си.

Не съм сигурна защо не изчаках Чибо да мине и да ме вземе. Би било далеч по-малко травматизиращо. Без да споменаваме факта, че не е толкова лесно да не поглеждаш към нечии гениталии, колкото си мислят някои. Чичо Боб стоеше до отворената врата на сивия си джип, с ръце на кръста, изглеждайки много притеснен.

Мостът беше един от онези стари железопътни мостове, целия в ръждясали метални подпори и нитове. Даже нямах представа, че е тук. Беше великолепен на фона на пейзажа на Ню Мексико.

— Попадна ли на нещо друго? — попита той, докато излизах от колата, опитвайки се да не рухна на земята.

— Освен на това да се изгубя? Проклет Йода. — Да обвинявам Йода ми изглеждаше правилно. — Този тип можеше да ме убие. И има гол мъж в колата ми. Старец.

Опитах се да го играя хладнокръвна, но Чибо прозря право през перченето ми. Реших да кръстя перченето си Саран Урап. Но пък и неконтролируемото ми треперене можеше да ме е издало. Той ме дръпна в обятията си.

— Никой не е минавал оттук след избелялото червено Пинто с кафеза за птици на тавана.

— Какво прави тук мащехата ми? Тя и пилетата й.

Чичо Боб се опита да не се ухили. Провали се.

— Не, човекът обърна и се насочи обратно към града.

— Нищо — каза далечен глас.

Надникнах над наклона към сухата клисура. Чибо беше довел Тафт, ченгето, което беше създало проблеми на Рейес миналата нощ.

— Хей — извиках му, когато вдигна поглед към мен. Беше се спуснал долу и оглеждаше района.

Той кимна за поздрав.

— Не открих нищо.

Беше добре да имаш Тафт наоколо. Заради малката му сестра, която беше починала, когато е бил дете, той знаеше за способностите ми да виждам мъртвите. За щастие не задаваше повече въпроси. Отне му известно време да осмисли малкото, което знаеше. Не можех да си представя какво би направил, ако откриеше цялата истина. Не ми изглеждаше като почитател на жътваря на души.

— Някакви следи или нередности там долу? — попита Чибо.

— Не, не откривам нито една.

— Не знам, скъпа, сигурна ли си, че това е мястото?

— Това е мястото, за което тя ми каза. Тя беше испанка, облечена в униформа на медицинска сестра.

— И е казала, че тялото й е тук?

— Да, откри ли някакви изчезнали жени, които да отговарят на описанието й?

— Имаше една отпреди две години, но толкова. Каза, че е дошла при теб тази сутрин?

— Точно така.

Той отиде до джипа си и извади папка.

— Това тя ли е?

Хвърлих бърз поглед.

— Не, това момиче е много повече азиатка, отколкото посетителката ми. Която беше испанка — напомних му аз. Никога не слушаше.

— Добре, разгледай тези и ми кажи. Отивам да се обадя от джипа. Може да извадим късмет и да открием още някой полицай по този път.

— Звучи добре.

Той се обади до управлението, докато аз разглеждах внимателно. След няколко минути, той се върна при мен.

— Нещо?

— Не. И няма никакви изчезнали Никол или Ники днес? — попитах го, докато прехвърлях снимките на изчезнали жени. Надявах се да разпозная и някоя от жените в апартамента си, но нищо не изскочи. Разбира се, беше трудно да огледам лицата им изпод заплетената маса от коса и кал.

— Поне не открих, но може и да не е от тук.

— Можеш ли да разшириш търсенето?

— Мога да опитам сега, когато имам описание.

Тафт се изкачи обратно горе, дишането му беше съвсем леко затруднено от усилието.

— Нищичко, шефе.

— Обичам, когато ме наричаш „шефе“ — казах аз.

Той се намръщи.

— Наистина се надявах да я открием — казах. — Толкова се тревожеше за семейството си.

— Разбра ли още нещо, което може да ни отведе до самоличността й? — попита Тафт.

— Беше облечена в униформа на сестра и носеше табелка с име. Видях буквите Н-и-к. Само предполагам, че името й е Никол.

Той изтупа униформата си и присви очи, докато оглеждаше района.

— Коя болница?

— Презвитерианската, мисля. По-късно днес ще отида там и ще видя какво ще успея да изровя.

Когато чичо Боб отиде, за да отговори на обаждане, Тафт пристъпи по-близо до мен. Той тикна ръце в джобовете си и погледна към пустинята.

— Виждала ли си сестра ми?

Затворих папката.

— От няколко дни не съм. Все още се мотае из старата лудница.

— Но вече има приятели? — попита той.

— Да, има приятели. — Тафт беше добър човек. Едва не бе умрял, докато се опитвал да спаси сестра си и все още се грижеше за нея. Но трябваше да знае истината за нея. — И все още е откачена, както винаги, ако се чудиш. Имаше ли слабост към ножици, когато беше малка?

Той се подсмихна.

— Отряза косите на всичките си кукли, ако това имаш предвид.

— Знаех си. Щях да си тръгна с напълно гола глава от онова място, ако ме беше докопала. Ще трябва да го запомня за в бъдеще.

— Добре, предполагам, че ще се връщам обратно.

— Последвай Чарли обратно до града — каза Чибо.

— Чичо Боб! — казах аз, гласът ми беше носово мрънкане от вида, който знаех, че мразеше. — Чакай, това е страхотна идея. Мъжът с джипа може да се върне. — Погледнах към Тафт. — Просто стреляй, ако видиш някакъв черен джип да се задава към нас.

— Ще го направя — каза той. Но лъжеше. Можех да позная.

— Съжалявам, че те довлякох до тук — казах на Чибо. — Тя трябва да се появи рано или късно. Каза, че семейството й не могло да открие тялото й. Че е била там с дни. Някой трябва да е докладвал, че е изчезнала.

— Ще проверим — каза Чибо. — Междувременно имам среща със стик за голф и малка топка.

— Ти и твоите малки топки. — Поклатих глава разочаровано. Как можех да свърша някаква работа без роби? Като стана дума за роби, по обратния път към града се обадих на Гарет.

— Мъж в джип се опита да ме убие.

— Това е странно.

— Защо?

— Защото мъжът, когото наех, не кара джип.

— Това е странно. — Суопс. Винаги майтапчия. — Чакай. Ако някой друг ме убие, пак ли ще трябва да му платиш?

— Мисля, че поне трябва да получа отстъпка.

— Нали? Освен това има гол старец на пасажерската ми седалка.

— Твърде много информация, Чарлз.

Горкият мъртъв гол мъж. Никой не искаше да знае за него.

— Е? Марв има ли предишни провинения?

— Нищо. Досието му е безупречно, но на колко години каза, че е?

— Не знам, около тридесет и пет?

— Тогава съм гледал грешния Марвин Тайдуел. Този тип е на петдесет и четири. И мъртъв.

— Наистина, да, този не изглежда толкова мъртъв.

— Вероятно не, но може да си имаш работа с кражба на самоличност.

— Наистина ли? — попитах, изправяйки се. — Не бях помисляла за това.

— Отново, съмнително е, но мога да се поразровя, ако искаш.

— Искам. Безкрайно благодаря.

Знаех, че има причина да го търпя. Затворих и се замислих за казаното от него. Кражба на самоличност. Това вече би било уличаващо. Знаех, че шансовете бяха срещу мен, както и че моят мъртъв гол мъж беше далеч над петдесет и четири години, но за всеки случай го погледнах и го попитах:

— Името ти случайно не е Марв, нали?