Петият гроб отвъд светлината

Глава 9

Оставих Куентин в манастира, поздравих всички монахини, изиграх бърза игра на зарове, сритаха ми задника, после се отправих обратно към дома на Ракетата заедно с новото оборудване, което лежеше на задната ми седалка. Ако не можех да се покатеря над оградата, щях да мина през нея.

Извадих режещите клещи, които бяха много по-трудни за използване, отколкото предполагах. И бяха тежки и неудобни. Какво, по дяволите? По филмите изглеждаше толкова лесно. Като да окастриш храст с азалии. Но това си беше работа. Трябваше да си купя ръкавици. Ръцете ми бяха толкова кекави.

След като направих достатъчно голям отвор, за да се провра през него, първо натиках глава и осъзнах, че бях оставила няколко кичура коса и доста ДНК по острите ръбове, които току-що бях нарязала. Нещата изобщо не вървяха по план. Най-накрая проврях тялото си през оградата, сравнявайки неприятното преживяване с раждането си, и открих прозореца, който винаги държах отключен. Исках да използвам ключа, който имах, но всички ключалки бяха сменени. Които и да бяха „C&R Индъстрис“, щяха да си платят скъпо за кръвозагубата ми.

Извадих фенерче и тръгнах по съмнителното стълбище.

Ягодовото сладкишче се появи в светлината от фенерчето. Ягодка, още позната като Беки Тафт, още известна като малката сестричка на полицай Дейвид Тафт, която починала, когато той бил на единадесет, беше деветгодишна огнена топка, която можеше да научи бащата на Рейес на едно-две неща. Наричах я Ягодка, защото все още беше облечена в пижамата на Ягодово сладкишче, с която беше умряла. Тя стоеше с юмруци на кръста, дългата й тъмно руса коса висеше оплетена на гърба й, а аз винаги си бях мислила, че ако харесвах деца, можеше и да я харесам. Вероятно не, но си го мислех.

— Здравей, тиквичке — казах. — Къде е Ракетата?

— Крие се.

— Боже, той обича тази игра.

— Не, крие се заради теб. Трябва да ти покаже нещо. — Тя ме гледаше намръщено и обвинително.

Опитах се да не се изкикотя.

— Какво да ми покаже?

— Някой на стената. Страхува се, че ще му се ядосаш.

— Наистина ли? Е, сега наистина съм любопитна. — После помислих за момент. Ами ако беше моето име? Ами ако клещите ми се бяха изплъзнали и случайно си бях прерязала гърлото и бях кървила до смърт, но не го знаех? Това щеше да е гадно.

— Може ли да ти среша косата? — попита тя, докато ме водеше, настроението й се обръщаше на 180 градуса за секунда. Хлапета. Не можеш да живееш с тях. Не можеш да ги изядеш за обяд.

После осъзнах какво ме питаше.

— Не! — Извиках, преди да озаптя изблика на страх, който ме беше обзел, за да кажа с по-мил глас: — Не, тиквичке, може би следващия път.

Но беше твърде късно. Тя спря, скръсти малките си ръце пред малките си гърди и проскимтя като кученце. Гадост. Само от това имах нужда. СС-овец да ме преследва наоколо, измъчвайки ме, понеже бях наранила чувствата й.

— Хубаво, добре, можеш да срешеш косата ми, когато намерим Ракетата. Но без ножици. Знам какво си направила с куклите си.

Тя ахна, напълно изумена.

— Само с лошите кукли.

О, да, беше съвсем с всичкия си.

Открихме Ракетата в една от стаите в медицинското отделение. Което беше най-зловещото отделение от всички.

— Здрасти, Ракета — казах, приближавайки се до него. Той седеше в ъгъла, свит на топка. Напоследък изглежда карах доста хора да се свиват в ембрионална поза. Коленичих до него и нежно поставих ръка на рамото му. — Какво не е наред?

Той поклати глава и се сви още повече. Никога не го бях виждала такъв.

— Да, какво не е наред? — каза Ягодка, преди да го сръчка с пръчка.

Той я перна.

— Ягодке! — казах. — Не ръчкай Ракетата. Мили боже. Къде е сестра му?

Сестрата на Ракетата се казваше Блу Бел. Нямам идея защо. Бях я срещала само веднъж. Дребно ангелче с късо подстригана на черта коса и гащеризон.

Ягодка сви рамене и отново го сръчка.

Взех й пръчката.

— Мислех, че искаш да ми срешеш косата.

— О, искам! Искам! — Тя изчезна надолу по коридора, можех единствено да предполагам, че отиде за четка за коса.

— Добре, Ракета, какво те тревожи? — Когато той отново поклати глава, аз го примамих с: — Другият път ще ти донеса сода.

Той прехапа долната си устна.

— Гроздова.

— С чадърче? — попита той.

Последният път, когато трябваше да го подмамя със сода, бях сложила малко чадърче, остатък от хавайската вечер в „Каламити“.

— С чадърче — обещах.

Той се размърда, докато не седна с опрян на стената гръб, ръцете му бяха скръстени върху свитите му колене.

— Добре, но ще се ядосаш.

СС-овецът се появи с четка, която беше донесла един Господ знае от къде.

— Седни си на дупето — нареди тя. — И стой мирно. Чака ме много работа.

Седнах и й се намръщих, докато свалях ластиката си.

— Няма ми нищо на косата.

— Знам — каза тя, внезапно отбранително. — Не е наистина грозна. Просто е тъпа.

Е, това решаваше нещата. Следващият път, когато отидех при фризьорката, щях да й кажа какво мислеше за косата ми Ягодка. Може би тя можеше да обясни защо е тъпа.

Обърнах й гръб и я оставих да поеме косата ми с пръсти. Тя прокара четката през нея, започвайки от скалпа ми и дърпайки чак до самите върхове. Да се надяваме, че щях да имам останали все някакви кичури, когато приключеше.

Винаги бях малко впечатлена от онова, което можеше да направи Ягодка. Не всички починали можеха да местят предмети, още по-малко пък да ги разнасят и използват. Мисля, че причината беше, че никой не й беше споменал за друга възможност, а обратното изобщо не й беше дошло на ума.

След още малко драскане на корените ми, забелязах малка ръка да стърчи от стената до Ракетата. Беше на Блу. Тя държеше ръката на брат си, сякаш се боеше от мен или се боеше за него.

— Ракета, защо си мислиш, че ще ти се ядосам?

— Защото.

— Някога ядосвала ли съм ти се?

— Не, госпожице Шарлот, но веднъж беше разстроена.

— Добре, ще се опитам да не се разстройвам. — Към този момент скалпът ми беше в огън. Ягодка стържеше, дърпаше и опъваше, докато скалпът ми се разкървави. — Какво не е наред?

— Ще трябва да ти покажа, госпожице Шарлот.

Блу го дръпна за ръката, опитвайки се да го издърпа през стената при себе си.

— Всичко е наред, Блу. Тя ще ни донесе гроздова сода с чадърче.

Ракетата посочи зад главата ми. Когато се обърнах да погледна, Ягодка сграбчи шепа коса и дръпна.

— Ох! — Сграбчих си косата и я измъкнах от хватката й. — Да му се не види, Ягодке.

— Ти мръдна — каза тя, гледайки ме ядосано сякаш бях идиот.

Най-накрая успях да погледна по-добре четката в ръката й.

— От къде взе това? — Беше със странна форма, с мръсни влакна около счупена пластмасова дръжка.

— Килера.

Имаше само един вид четки, които знаех, че имат влакна от всичките страни.

— О. Боже мой. — Подскочих и я изгледах гневно. — Това е четка за тоалетна!

Тя сви малките си рамене.

— Добре.

— Ягодке! Това е отвратително. — Бършех косата си, опитвайки се да я изчистя. Може би имах някакъв лизол в Мизъри. Или дезинфектант за ръце.

— Все тая — каза тя, а аз трябваше да си напомня, че беше починала по някое време през деветдесетте, в разцвета на „все тая“ революцията. Речникът й беше толкова различен от този на Ракетата, който беше умрял през петдесетте.

Най-накрая се успокоих достатъчно, за да видя накъде сочеше Ракетата. Приближих се до стената, преглъщайки с усилие. Нямаше да преживея това. Опитах се да открия името, което той сочеше, но както винаги по повърхността на стената бяха изписани едно върху друго много имена. Беше трудно да се разбере къде свършваше едното име и къде започваше следващото.

— Още малко — каза той, сочейки покрай мен.

Направих още една крачка и видях празно пространство с едно име, което беше отделено от другите. Видях О и У. Приближих се още, докато можех да разчета последното от трите имена. Фароу. Потреперих, гмурнах се в успокояващата фаза на отричане, после направих още една крачка. Алекзандър. Спрях. Дробовете ми се свиха, докато стоях там. Очите ми следяха буквите, докато не се спряха на първото име. Единственото име, с което го познавах повече от десетилетие. Име, което значеше толкова много за мен.

Красиво.

Диво.

Опасно.

Неопитомено.

— Ядосана ли си, госпожице Шарлот?

Името се размаза, но си го повтарях отново и отново. Оставих звуците да погалят устата ми, да се плъзнат по езика ми, да се изплъзнат от устните ми. Рейес. Рейес. Рейес.

— Разстроена ли си?

Блу беше минала през стената. Можех да я видя с периферното си зрение. Тя го дърпаше за ръката, опитвайки се да го издърпа със себе си през стената.

— Не разбирам — казах, неверието ми беше пълно. — Току-що го видях. — Обърнах се към Ракетата, гняв бушуваше в мен като горски пожар. — Той не е мъртъв. Току-що го видях.

Очите на Ракетата се разшириха, докато ме наблюдаваше. Той се надигна до право положение.

— Чарли — каза Ягодка с мъмрещ тон, — трябва да спреш с това. Плашиш Блу.

— Той не е мъртъв — казах на Ракетата.

— Все още не. — Той поклати глава. — Все още не, госпожице Шарлот.

Изведнъж бях пред него, бях сграбчила в юмруци мръсната яка на ризата му, още преди да си го бях помислила. За да се подсигуря, че няма да ми изчезне, както обичаше да прави.

— Кога? — попитах, знаейки точно какъв щеше да бъде отговорът му.

Той се опита да говори, устата му се отваряше и затваряше като на златна рибка, но го бях изплашила.

Дръпнах го по-близо, докато носовете ни се докоснаха.

— Кога? — повторих.

— Без кога. Без как. Само кой. Б-без да се нарушават правилата.

Успокоих гласа си, произнасяйки внимателно всяка буква, така че той да разбере всяка дума, която излизаше от устата ми.

— Ще разкъсам сестра ти на две.

— Дни — каза Ракетата, докато една сълза падна от миглите му. Той трепереше неконтролируемо. — О-остават му само няколко дни.

— Защо? Какво се случва? — Когато той се поколеба, аз се пресегнах, без да откъсвам очи от неговите, и свих пръсти около гащеризона на сестра му. Тя не се бори с мен. Задържа ръце обвити около крака на брат си. Но бях показала намеренията си.

— Разболява се — каза той, клепачите му изпърхаха, когато той напусна тази реалност и надзърна в свръхестествения свят. — Но не е наистина. Не е човек. Нямаш избор.

— Какво? Какво имаш предвид с това, че нямам избор?

— Ти… ти трябва да го убиеш. Не е твоя вината.

Защо да убивам Рейес? Не бих. Точка. Но очевидно нещо щеше да ме прати в тази посока.

— Как да го спра? — попитах, просъсквайки думите през зъби.

Той се върна при мен, погледът му бе остър и ясен.

— Не можеш, госпожице Шарлот. Това нарушава правилата. — Когато наведох глава, за да го погледна изпод мигли, той добави: — Без да нарушаваш правилата.

— Чарли, ще кажа на брат ми — каза Ягодка. Тя стоеше до мен, с ръце на кръста, с комичен израз на лицето.

— Може ли да бъде направено? — питам го.

— Може да бъде направено, но трябва да нарушиш правилата. Ще стане нещо лошо.

— Става.

Блъснах го към стената, неспособна да контролирам яростта, която ме беше обзела, и хукнах навън. Обратно навън, аз се качих в Мизъри, опитвайки се да си поема въздух, бузите ми бяха мокри от емоции и съжаление. Какво бях направила?

Гневно избърсах бузи и си тръгнах от Ракетата с хиляда въпроса повече, отколкото като дойдох. Не можех да го изгубя. Не можех да изгубя Рейес. И нямах абсолютно никакво намерение да го убивам, така че общо взето беше решено. Но все пак, какво би предизвикало такова крайно действие?

Не бях сигурна, че мога да се изправя пред множеството от жени в апартамента ми. Бях изгубила контрол. С Ракетата. Най-нежната душа, която познавах. Бях заплашила малката му сестричка, петгодишна, която се криеше в тъмните ъгли и се свиваше в сенките, за да избегне хора като мен. Искаше се някакъв кураж, за да я заплашиш. Трябваше да се гордея със себе си, да тормозя умствено изостанал човек и петгодишно момиче.

А според Ракетата, щях да загубя единствения мъж, когото някога бях обичала.

Най-доброто място за мен, единственото място, където можех да прочистя мислите си и да открия отговорите, от които все още се нуждаех, бе в офиса ми, така че се отправих натам.

Влязох, за да открия ресторанта и бара пълни с клиенти. Отново. Не особено необичайно като за събота вечер, но също като последните няколко дни, помещението беше пълно с жени и имаше много повече цивилни полицаи от друг път. Без съмнение внезапният прилив на жени бе привлякло ловците. Полицай Тафт беше там, големият брат на Ягодка, и последното, което исках да му кажа, бе, че бях заплашила двамата най-мили човека пред малката му сестричка. Ягодка може и да беше голяма работа, но поведението ми беше непростимо. И още по-зле, нямах представа какво ме беше прихванало. Бях се разярила за секунди.

Опитвайки се да избегна Тафт, аз отидох право при масата, където видях познато лице. Джесика беше там. Отново. Какво, по дяволите? Беше твърде късно да променя посоката си. Щеше да разбере, че се опитвах да я избегна. Нямах друг избор, освен да мина покрай масата й.

Джесика ме забеляза и се подсмихна, докато я подминавах забързано. Това беше най-неподходящия ден да се ебава с мен. Спрях насред крачката и се върнах, докато не застанахме очи в очи.

— О, здрасти, Джес — казах аз, надявайки огромна усмивка и пръскайки толкова много изкуствена захар в гласа си, че трябваше да променя името си на Спленда12.

Тя примигна изненадано, после ме погледна с такова отвращение, че да си заслужи шамар с опакото на ръката, но се въздържах.

— Какво искаш? — попита тя, а приятелките й се изкикотиха като по сигнал. Беше вдъхновяващо, наистина.

— Просто толкова се тревожих за теб, заради хламидията, която имаше в гимназията, освен херпеса. Исках да се уверя, че практикуваш безопасен секс.

Ченето й увисна достатъчно дълго, че приятелките й да осъзнаят, че не лъжа. Наистина беше мило от нейна страна да потвърди така всичко, което казах току-що. После трябваше да й изпратя благодарствена картичка.

— Добре ли си? — попитах я, когато лицето й придоби симпатичен нюанс на червеното.

— Нямам херпес — каза тя през стиснати зъби. Погледът й премина тревожно през приятелките й. — И знам защо си тук. Може спокойно да се откажеш.

Добре, това ме изненада. Защо бях тук? О, вярно.

— Работя тук. Баща ми притежава този бар. Офисът ми е ей там горе. — Посочих балкона, който гледаше към ресторанта. — Ти защо си тук?

Тя се прокашля.

— Сякаш не знаеш.

Проклятие. Отново ме изненада. Какво, по дяволите, ми убягваше? Огледах помещението, търсейки улики, защото така действат частните детективи.

Нищо. Но не можех да й позволя да го разбере.

— Добре, е, беше забавно. Дръжте си ги в гащите, дами. — Усмихнах се и помахах с пръсти, отдалечавайки се с възможно най-много достойнство. Мразех да не съм в час. Да не си в час беше като да си единственото хлапе на площадката за игра, което няма Xbox.

Взех стълбите по две наведнъж и заключих вратата на офиса зад себе си, умът ми все още се въртеше около онова, което току-що бях направила. Не с Джесика, а с Ракетата и Блу. Седнах зад бюрото, все още треперех и покрих лице с ръцете си, опитвайки се да се успокоя.

Как можех да оправя това? Как можех да оправя отношенията си с Ракетата и Блу? Тъкмо бях срещнала Блу, а сега тя ме виждаше като хулиган, като чудовище. И защо, по дяволите, Джес беше тук изобщо? Дразнеше ме. Колкото и да беше незряло, дразнеше ме безкрайно.

Включих iMac-а си и проверих Бън за кафе. Беше останало колкото за една чаша, така че го сложих в микровълновата, сложих всички добавки, после се залових за работа. Имах нужда от отговори. Първо, кой притежаваше онази сграда? Ако не беше събота вечер, можех да отида до съда и да открия, но можеше да има и нещо онлайн. Търсих и търсих. Нищо, макар че намерих някои много готини сайтове, в които се разказваше колко обитавана беше лудницата. Пишеше как хората виждали светеща зелена светлина на фотоапаратите си или откривали обект на различно място от онова, на което го оставяли. Само ако знаеха.

Основната ми тревога що се отнасяше до Ракетата бе какво щеше да се случи, ако компанията, която беше купила сградата, решеше да разруши лудницата? Къде щеше да отиде Ракетата? Стените ми нямаше да понесат насилието от Ракетата и цялото му познание. Трябваше да открия какви бяха плановете им. Ако разрушаването бе в обозримото бъдеще на Ракетата, трябваше да измисля къде да го преместя. Но щях да пресека този мост, когато стигнех до него.

Когато не открих нищо, аз седях там, отпивайки от кафето си и чудейки се за всичко. Немъртвата Николет. Мъртвите жени в апартамента ми. Фактът, че Ким Милър бе най-вероятната подпалвачка и допълнителният факт, че на Рейес Фароу нямаше да му хареса, когато предадях сестра му. Трябваше да има друг начин.

В дъното на ума ми един друг факт ръчкаше и мушкаше. Опитите да мисля за нещо друго, различно от факта, че на Рейес му оставаха само дни живот, бе като да се опитвам да не поглеждам слона в стаята. Той можеше да умре. Поех си дълбоко дъх и взех решение. Когато дойдеше времето, щях да направя каквото е необходимо, за да попреча да се случи. Той нямаше да умре. Не и докато аз бях тук.

След като точно сега не можех да направя нищо за това с Рейес, нямайки си на представа кого можех да попитам за подобно нещо, аз се съсредоточих върху Ким. Нейната ситуация бе единствената, която имах шанса да подобря. Но как?

След цели два часа на съжаления, излязох през парадния вход и слязох по външното стълбище. Знаейки късмета си, Джесика и групичката й все още щяха да са там. В час. Точно където аз не бях. Не че бях в настроение да ми се напомня този факт.

Заобиколих бара на път към жилищната ми сграда и тежко се понесох нагоре по двата ката стълби. Мъртвият Дъф ме посрещна. Кръглите му очила и обърнатата му бейзболна шапка ме накараха да се усмихна въпреки всичко.

— Здрасти, Ч-Чарли.

— Здрасти и на теб. Как е ПФ? — попитах, имайки предвид откачения пудел на госпожа Алън, Принц Филип.

Той се намръщи, после се овладя.

— ПФ е добре. Не той е п-проблема.

— Наистина ли? А кой е?

— Госпожа Алън. Не съм сигурен, че е много с-стабилна.

— Мислиш ли? Тя вярва, че пуделът й е кралска особа. Наистина. Колко стабилна може да е?

— Това е вярно. Реших да се п-преместя.

Върху залепената бележка на вратата ми пишеше „Готова ли си за втори рунд?“ Придърпах долната си устна между зъбите си, свалих бележката и я задържах до устата си. След бърз поглед към вратата на Рейес, казах:

— Това звучи логично.

— Може да се преместя тук — каза той, сочейки към апартамента на Куки.

— О. — Това ме изненада. — Е, добре, но само ако шпионираш Кук заради мен.

— Кук? Куки? П-приятелката ти от онази вечер?

— Същата. Малко се тревожа за нея. Какво знаеш за женската мода?

— Не много, но п-предполагам, че мога да хвърля поглед. Освен ако, нали знаеш, освен ако нямаш допълнителна стая или н-нещо такова.

О, боже мой. Да не искаше да се премести при мен? Кой да предположи, че първият мъж, който поиска да се премести при мен, ще е мъртъв.

— Всъщност в момента при мен е пълно. — Отворих вратата и демонстрирах точно колко е пълно при мен. Той трепна, когато видя ордата. Бях благодарна, че стояха мирно в апартамента ми, а не щъкаха навсякъде по божията зелена земя. Никога нямаше да мога да ги събера.

А бяха повече от преди. Може би и аз щях да остана през нощта при Куки.

Не, трябваше да спра да бягам и да се опитам да изкопча някаква информация от тези жени. Със сигурност поне една от тях можеше да ме насочи какво се случва. Не бях в час дори със случващото се в собствения ми дом.

— В-виждам. М-може би просто ще изляза за малко.

— Хей, можеш ли да говориш с тях? — попитах. — Да разбереш какво се случва?

Но погледът му се спря върху господин Уонг. Веждите му се смръщиха микросекунда преди да се появи осъзнаването.

— Ъм, н-не, не м-мисля, че м-мога.

Не можех да не забележа, че заекването му се влоши.

— Познаваш ли го? — попитах изненадано.

— К-какво? Него? Н-не. Н-нямам представа к-кой е т-това.

Хванах го за ръката.

— Дъф, кой е той?

— Аз… трябва да в-вървя.

Дали беше изплашен? Изненадан?

— Дъф, чакай. — Изпуснах чантата си и се наведох, за да я взема.

Но го пуснах. Той изчезна. За мое разочарование.

Влязох в апартамента си, затворих вратата зад себе си и огледах господин Уонг.

— Добре, господинчо, кой си ти наистина?

Той не помръдна. Той никога не помръдваше. Но как можеше Дъф да го познава? Господин Уонг не излизаше много.

Мислех да посетя хубавия си съсед. Рейес, не Куки. Макар че и Куки беше хубава по неин си специален начин. Но знаейки за Ким и за онова, което трябваше да направя, не бях сигурна какво да му кажа. А той щеше да умре скоро? Щях да измисля начин да наруша правилата, каквито и да бяха те, когато дойдеше времето, но дотогава беше невероятно да имам Рейес наблизо.

Изглежда щях да деля леглото с красива азиатка. Тя седеше в далечния ъгъл с лице към стената. Краката й бяха на земята. Ръцете й бяха в скута. Погледат й беше далечен. Изглеждаше нередно да се опитвам да спя, докато всичките тези жени се разкарваха наоколо, но просто не знаех какво да направя за тях. Застанах на колене и проверих под леглото. Феята все още беше там. Огромните й сини очи се взираха в мен и осъзнах, че тя беше единствената, която осъществяваше зрителен контакт. Която ме виждаше.

От всички жени тя беше най-младата. Изглеждаше ми странно, че сериен убиец би убил дете наред с по-възрастните жени. Може би е било инцидент. Или може би е започнал да ги убива все по-млади. Нямаше как да се каже.

— Здравей, миличка — казах аз.

Тя се отдръпна назад, движенията й бяха тревожни, крайниците й се движеха като на хваната на тясно буболечка.

— Сладки сънища.

Най-сетне легнах, в ума ми се гонеха случките от деня, и сложих ръка на стената, която разделяше апартамента ми и този на Рейес. Спалните ни. Топлината му, едновременно гореща и успокояваща, се бе просмукала в стената. Приятна топлина проникна в дланта ми, премина през ръката и се разпростря в цялото ми тяло.

Заспах с една-единствена мисъл: Рейес Фароу.

— Искам да знаеш, че ми липсва маратона на „Свръхестествено“ — каза Куки на следващата сутрин, когато дойде за кафе.

— За всеобщо добро е, Кук. Четири от пет експерти са съгласни: Безопасността при работа с пистолет цака радостта за окото.

— Виждали ли са изобщо момичетата Уинчестър? Съществуването на Сами и Дийн доказва, че има бог и тя е жена.

Изсмях се на глас. Но тя имаше право.

— Вярно е — каза тя, дръзко повдигайки вежда. — Прочетох го на един плакат.

— Тогава трябва да е истина. Какво ще правите в курса днес?

— Тази сутрин ще ходим на стрелбището, после пак в класната стая. Беше права. Нони е страхотен. И има някои страхотни истории.

Почувствах, че трябва да я предупредя.

— Този следобед ще се сблъскаш с някои по-трудни неща. Просто обмисли въпросите му и отговори честно. Нони е късал само двама ученика досега, защото бяха твърде… нетърпеливи. Мисля, че ще бъдеш добре.

— Да се върнем на по-трудните неща. Какво ще ме пита?

— Ще те накара да бъдеш честна със себе си. Ще говори за неща като съжалението. Ако някога ти се наложи да дръпнеш спусъка, ако някога ти се наложи да убиеш някого, как мислиш, че ще се чувстваш след това?

— Не знам. Никога не съм мислила за това. Шансовете винаги са ми пречели наистина да уцеля нещо.

— Всъщност е много просто. Ако дръпнеш спусъка, за да защитиш някой, който обичаш, няма да съжаляваш. Но ако стреляш, за да защитиш само себе си, колкото и налудничаво да звучи, вероятно ще носиш доста вина.

— Защо ще се чувствам виновна задето съм се защитила?

— Нещо свързано с психиката или с генетичния ни код. Не знам, мисля, че има хромозома в ДНК-то ни, която ни пречи да използваме насилие, за да се защитим, ако имаме друг избор. За съжаление, тъй като хората са свикнали да го правят, винаги се съмняваме в себе си. В резултат, накрая се чувстваме зле от това, че сме убили човека, който се е канел да ни убие с брадва. — Свих рамене. — Човек би си помислил, че ще сме съгласни с това.

— Все още ли си окупирана?

— Да. Как разбра?

— Леденостудено е.

— Съжалявам. Мъртвите са толкова невъзпитани.

Амбър показа главата си на вратата.

— Може ли Куентин да дойде?

— Не! — казахме едновременно.

— Защо? Не трябва да се връща в училището до довечера.

Куки направи майчинското си изражение.

— Никакви момчета в апартамента, когато ме няма, Амбър.

Тя завъртя очи, както може да го направи само дванадесетгодишна, и затвори вратата.

— Та, какво изписа тя снощи? — попита Куки.

— Никак не искаш да знаеш.

Тя се сви.

— Толкова ли е зле?

— По-зле. Нека просто кажем, че скоро може да се наложи да й дадем хапчета.

— Уау.

— Или това, или трябва да разследват учителката й от втори клас за подбудителство. Чакай, откъде знае тя, че той не трябва да бъде в училището до довечера?

— Очевидно си пишат съобщения.

— Ох. — Не можех да виня Куентин, но той беше на шестнадесет, а Амбър бе на дванадесет. Вярно, тя беше висока, екзотично изглеждаща дванадесетгодишна, но въпреки това на дванадесет. Трябваше да внимавам. Да приложа няколко навременни смъртни заплахи в случай че той реши да закара нещата по-далеч от това само да си пишат съобщения. — Предполагам, че не е проблем, стига да не са секс съобщения.