Петият гроб отвъд светлината

Глава 11

Куки се обади, докато отивах обратно към офиса.

— Да не кръшкаш от курса? — попитах аз. — Не можеш да позволиш един унизителен инцидент…

— Не кръшкам. Имаме почивки.

— О. Съжалявам — казах, похапвайки някакви „Туизлърс“, които открих на задната седалка. Бяха малко ронливи, но имах здрави зъби. — Само да знаеш, влюбена съм в човека, който е решил да продават „Туизлърс“ в пакети от по килограм. Какъв луд гений е измислил тази идея?

— Нали? А какво откри за зомби мацката?

— Изобщо не е мъртва. Ще ти обяснявам после. Малко е странно.

— И това идва от жътваря на души. Исках само да те уведомя, че Нони ни каза, че строителна бригада са открили нещо, което приличало на общ гроб в едно ранчо в южен Ню Мексико. Открили са останките от три тела, доколкото той знае. Всичките са на жени. И, Чарли, и трите са блондинки.

Облегнах се в седалката, чувствайки се така, сякаш някой току-що ми бе изкарал въздуха.

— Това би обяснило много. Не съм сигурна защо откриването на гроба би накарало всички да се втурнат към мен, но това трябва да е бил катализаторът. Може би не обичат да има някой друг на техен терен. Мислиш ли, че духовете имат войни за територия?

— Мисля, че духовете имат най-различни насъбрани тревоги. Та значи, Нони женен ли е?

— Куки! — казах аз, преструвайки се на удивена. — Фокусирай се върху думите на инструктора си, а не върху задника му.

— Виждала ли си задника му?

Простенах вътрешно и си отбелязах наум да уредя Куки с мъж.

— Връщай се на курса и благодаря за това. Ще се обадя на Чибо и ще го питам какво знае.

— Няма проблем. Но, сериозно, женен ли е?

— Все още ли ме мразиш с всяка фибра на съществото си?

Тя се поколеба, после отстъпи.

— Не, предполагам, че не.

— Да, женен е, а съпругата му е шампионка по стрелба.

— Проклятие. Още един ми се изплъзна между пръстите.

— Това няма да го пипам. — Затворих със смях и се обадих на Чибо.

— Здрасти, тиквичке — каза той.

— Не мислеше ли да споменеш общия гроб?

— Какъв общ гроб? Откъде разбра за това? Тъкмо го откриха късно в петък следобед. Не се разгласява засега.

— Не си казал случайно на Нони Бачича, нали?

— Кучи… Може и да съм. Изпих няколко бири у тях снощи.

— Търсил е информация от теб, а ти си се поддал като нестабилна солна мина.

— Благодаря за онагледяването.

— Пак заповядай. Общ гроб?

— В бара съм и се каня да отивам натам, не че имаме юрисдикция там или каквото и да е, но работим заедно с щатските патолози, ФБР и местните полицаи, за да овладеем това. Записах се за доброволец към екипа от Полицейското управление на Албакърки, за да помогна.

— Това обяснява защо работиш в неделя.

— Мда.

— С махмурлук.

— Как така винаги знаеш?

— Защото винаги звучиш така, все едно си настинал.

— Става въпрос за три часа път с кола, ако си заинтересована.

— Заинтересована съм — казах, опитвайки се да не звуча отчаяно.

— Защо не се срещнем тук?

Отидох до „Каламити“ и паркирах на обичайното си място. Мястото, където обикновено слагах табела „не паркирай: нарушителите ще пострадат от няколко екзотични БППП, за които няма лек“. Изглежда вършеше работа. Хазяинът ми не харесваше особено тактиките ми, но всички бяха много по-щастливи, когато имах място за паркиране. Отидох до бара и се вмъкнах през задната врата.

Мястото беше пълно. В неделя. На обяд. В неделя. И отново изглежда жените бяха основните ентусиасти.

— Какво ще искаш? — попита Чибо, когато отидох до масата, която беше заел. Не можех да повярвам. Джесика отново беше там. Какво, по шибаните дяволи? Да не се беше нанесла?

Изтощена от това да гледам как Николет яде бурито на закуска, аз казах:

— Ще си взема обичайната закуска.

— Имаш я, тиквичке. — Той махна на сервитьорката ни. Не знаех името й и по тази причина бях принудена да й казвам Силвия. — Тя ще иска huevos rancheros15 с бъркани яйца, а аз ще искам carne adovada16 бурито.

— Значи ще отидем на мястото, нали? — Попитах аз, докато Силвия записваше поръчката ни.

— Да, и знам каква си с труповете.

Силвия спря, после продължи, преструвайки се, че не ни чува.

— Каква съм с труповете? — попитах аз.

— Гнуслива.

— О, вярно. — С мъртвите можех да се оправя. С труповете — не чак толкова.

— Удивлява ме как се занимаваш с мъртви хора всеки ден по цял ден, но като ти дадат труп и се превръщаш в момиче.

— Аз съм момиче — казах аз, дълбоко обидена. — И познавам доста мъже, които биха предпочели да ядат пържени червеи, отколкото да се изправят лице в лице с труп.

— Добре, съжалявам. Това беше сексистко.

Най-добре да съжаляваше.

— Какво става с новия готвач, Силвия?

— Ъм, казвам се Клеър.

Това беше разочароващо. Сега знаех името й, но за мен винаги щеше да си остане Силвия.

— Много жалко. А новият?

Тя се ухили и срамежливо наклони глава. Ако не знаех по-добре, щях да кажа, че Силвия си падаше по него. Или по нея. Което и да е.

— Той е много добър готвач.

Значи е той. А тя имаше право.

— Добре, е, благодаря. — Това беше полезно колкото и шоколадов чайник.

Тя отиде да даде поръчката, когато влезе едър мъж със силна необходимост от терапия за контрол на гнева и с огън в очите си. Той я сграбчи за яката на ризата, а тя беше твърде стресната, за да направи нещо по въпроса. Горкичката.

— Никой ли не знае, че в този проклет бар висят ченгета? — попитах силно. — Защо правят такива неща? — Скочих, втурнах се и показах разрешителното си за частен детектив. — Полицията на Албакърки — казах аз, незаконно представяйки се за полицай в пълна с цивилни полицаи стая, но никой друг не скочи в защита на Силвия. Погледнах към чичо Боб. Той скръсти ръце на гърдите си и се облегна да гледа шоуто.

— Какъв е проблемът? — продължих аз.

— Този човек е проблемът. Погледни това. — Той тикна в лицето ми телефон със снимка. После скролна вместо мен.

Трябваше ми момент да фокусирам, но ми отне само микросекунда да разпозная мъжа на снимката. Рейес. Кадър след кадър, пред мен вървяха снимки на Рейес. Какво, по дяволите?

— Това е телефонът на жена ми — каза той, гласът му крещеше, докато цялата зала не притихна, а позната топлина се надигна около мен.

О-о.

— Искам незабавно да говоря с този задник.

Вдигнах поглед, докато Рейес се приближаваше към нас, носейки престилката на Сами и бършейки ръцете си в хавлия.

— Какво правиш тук? — Но не трябваше да отговаря. Изведнъж всичко придоби смисъл. Жените. Жегата. Храната. — Ти ли си новият готвач? — попитах, потресена.

— Ти — каза мъжът със съмнителна интелигентност. — Жена ми идва да яде тук всеки ден заради теб. И прави снимки! — Той тикна телефона към Рейес, но Рейес нямаше никакво намерение да се замесва в обвиненията на мъжа. Запази безучастно изражение, отказвайки да погледне към телефона, докато не си помислих, че мъжът ще експлодира.

Реших да се намеся.

— О, боже мой! — казах на Рейес, очите ми излъчваха обвинения към него. — Тя те е снимала? Каква игричка играеш? Арестуван си, господинчо.

Устата му се изви и на бузата му се появи трапчинка, когато хванах ръката му и го блъснах към стената. Или, добре де, бутнах го натам. Задържах го до студеното дърво с една ръка и го претърсих с другата. Бавно. Умишлено галейки части от него, които нямах право да галя пред публика. Прокарах ръка по задника му, галейки първо единия, а после и другия му джоб. После плъзнах ръка под престилката и направих същото и с предните му джобове. Той се напрегна, когато пръстите ми преминаха по чатала му. Усещайки как топлината около него се усилва, прокарах длан надолу по бедрата му, отпред и отзад, после нагоре по корема и ребрата му. Нямах представа, че претърсването може да е толкова забавно. За щастие бяхме частично скрити от изкуствено растение.

Макар да не го правех, за да накарам някой да ревнува, смъртоносните погледи, идващи от половината жени тук, ми казаха, че те не се забавляваха като мен. Или Рейес. Поне той разбираше чувството ми за хумор. И не възразяваше да го опипвам пред публика. Приветстваше го, ако страстният поглед в очите му бе някаква индикация.

Мъжът се отдръпна назад, несигурен какво да си мисли. Това бе тайното ми оръжие. Объркай ги и ги накарай да гадаят достатъчно дълго, че да избягаш.

Извадих най-силното оръжие от арсенала си.

— Ако се съпротивляваш — казах в ухото на Рейес, — ще бъда принудена да използвам електрошок.

Той погледна към онова в ръката ми.

— Това е телефон.

— Имам приложение. Вероятно ще изпиташ поражение на нервите. Лека загуба на памет.

Усмивката му се разшири. Той се пресегна назад, хвана едната гайка на колана ми и дръпна ханша ми към своя.

Най-накрая решавайки да се включи, чичо Боб дойде, без да бърза, с отегчено изражение.

— Какъв е проблемът?

Вдигнах ръка.

— Владея положението, детектив.

Точно тогава получих друго съобщение от Куки.

О, боже мой. Бях заета да опипвам мъжа си. Отговорих й със съобщение.

Погледнах отново към Рейес.

— Научихте ли си урока, сър?

Можех да усетя вълна на завист да се завихря около мен като горещ вятър. В края на краищата той бе причината това място да е пълно с жени. Ако погледите можеха да убиват, щях да се гърча в агония, на път към отвъдното, стискайки гърлото си и борейки се за въздух, с едно око малко по-голямо от другото.

Друга жена каза:

— Не може да арестувате Рейес, защото тая кучка е вманиачена по него.

Даже му знаеха името? Все последна научавах.

— О, вярно — казах, пускайки го. — Тя има право.

Рейес се приведе към мен.

— Не, няма.

Мъжът реши да вземе нещата в свои ръце и ме сграбчи за ръката.

— Мислиш ли, че това е забавно?

— Това подвеждащ въпрос ли е?

Но осъзнах, че Рейес беше застинал. Той пристъпи по-близо и ме издърпа от хватката на мъжа.

— Не искаш да правиш това.

— Вижте, сър — казах, сега опитвайки се да озаптя двама разгневени мъже, — очевидно това е разговор, който трябва да проведете със съпругата си. И само да знаете, половината от хората тук са ченгета.

Изненадан, той се обърна, за да огледа мястото.

Но Рейес все още бе разпален. Той пристъпи още по-близо до мъжа, така че само ние да можем да го чуем.

— Аз не съм ченге. И тъкмо излязох от затвора за убийство на човек. Ако искаш да излезем навън, мога да ти обясня точно как го направих.

Цветът се отече от лицето му.

— Зимерман — каза чичо Боб, викайки един от униформените полицаи, — защо не изведеш този джентълмен навън и да го убедиш, че онова, което направи току-що, беше грешно.

— Но аз ям — каза Зимерман. Когато Чибо му отправи един от убийствените си погледи, Зимерман изруга. Сега беше ядосан и щеше да си го изкара на мъжа. Надявах се да му даде фиш. Някой гаден, за общественополезен труд или за курсове по овладяване на гнева.

— Благодаря, чичо Боб.

— Трябваше да те спра. Мисля, че половината жени тук планират смъртта ти.

— Вероятно си прав. — Обърнах се към Рейес и поех ръката му в своята, за да го поведа обратно към кухнята. — Хубаво, добре съм. Няма щета, няма вина. И я се виж. Не мога да повярвам, че заместваш Сами.

Той се отърси от гнева си.

— Обядвах. Баща ти имаше нужда от готвач. Предложих си услугите.

— Чакай, не си… счупил крака на Сами?

След като ме възнагради с мек, дълбок смях, той каза:

— Не, сигурен съм, че Сами е счупил крака на Сами.

— Осъзнаваш ли, че си имаш фен клуб? — Посочих към залата с кимване.

— Мда, случва се.

— Сигурно е гадно — казах, дразнейки го.

— Снощи не дойде.

— Вярно, ъм, трябваше да се оправя с някои документи.

— Осъзнаваш, че не можеш да ме излъжеш.

— Знам. Не толкова лъжа, колкото разтягам истината. — Стигнахме до мястото му. Облегнах се на бара.

Рейес погледна покрай мен.

— Чичо ти ни гледа.

— Прави го. Ще обядваме, после се отправяме към местопрестъпление на юг.

— Добре, щом трябва да вървиш. Не съм сигурен какво ще направя с всички тези жени наоколо.

Ревността ме прободе толкова бързо и остро, че Рейес си пое рязко дъх, въздухът просъска измежду зъбите му. Той затвори очи, наклони глава назад, оставяйки емоцията ми да премине през него.

Прехапах устна, засрамена.

— Наслаждаваш ли се на това?

— Не — каза той, задъхан. — Малко. Усещането е като да те ударят със стотици бръснарски ножчета едновременно, всяко оставяйки малки резки.

— Ауч. Това звучи ужасно неприятно.

Той наведе глава, поглеждайки ме изпод миглите си.

— Някой ден ще разбереш, че не съм като другите мъже.

— Всъщност това го разбрах преди известно време.

— Никой и нищо не ми представлява интерес, освен теб. Но каква е работата с червенокосата?

Стомахът ми се сви само при мисълта, че е забелязал червената коса на Джесика. Той отново си пое рязко дъх.

— Съжалявам — казах, опитвайки се да озаптя внезапния си изблик на ревност. — Бяхме приятелки в гимназията. Не приключи добре.

Разпознаването на лицето му ме изненада.

— Това е тя? — попита той, а изражението му се стегна.

— Тя? Знаеш за нея?

Той сведе поглед към мен, гледайки ме така, сякаш се чудеше колко трябва да ми каже.

— Можех да усетя емоциите ти още тогава. Дори не знаех, че си истинска, но можех да почувствам всичко, през което минаваше, докато растеше. Мащехата ти беше постоянен извор на болка. Няколко пъти обмислях да й счупя врата.

Ужасена, казах:

— Радвам се, че не си.

— А аз не. Но тази. — Той отново погледна към Джесика. — Никога не съм усещал такава болка от теб. Такова абсолютно опустошение.

Скръстих ръце на гърдите си.

— Страхотно. Не би ми се искало да не знаеш колко съм наивна. Колко лесно мога да бъда измамена.

Изражението му омекна и той повдигна брадичката ми.

— Ти й имаше доверие. Вярваше, че можеш да й кажеш всичко. Това не те прави наивна.

Прокашлях се.

— Хлапета, нали? И освен това, сега имам Куки.

— Искаш ли да й прекърша гръбнака?

— На Куки? — Когато той само ми се усмихна търпеливо, аз поклатих глава, макар офертата му да бе много по-изкушаваща, отколкото той можеше да си представи. Странно, обаче, не мразех Джесика. Мразех стореното от нея, тази, в която се превърна, но повече мразех факта, че дори до този ден, аз исках приятелството й. Приемането й. Одобрението й. Тя беше като червенокоса версия на мащехата ми, а аз вечно търсех тази безусловна обич, която ми беше отказана. Колко и жалко да звучи.

Само дето с Джесика я бях получила. Поне за малко. Тя беше като слънцето. Смеехме се и плачехме заедно. Сгушвахме се и гледахме страшни филми. Правехме си палачинки и пица, и пиехме Куул-ейд от винени чаши. И си споделяхме една на друга най-дълбоките и най-пазени тайни. Така че, при едно преспиване една нощ, след като тя сподели, че веднъж видяла духа на баба си в коридора, аз също споделих с нея. Казах й, че мога да виждам духове. Тя изглеждаше очарована. Заинтригувана. Така че продължих.

По онова време не знаех, че действително съм жътварят на души, но й казах за способностите си. Как помагах на баща си и на чичо си със случаите като разговарях с жертвите. Как починалите можеха да преминат през мен, ако го искаха, факт, който объркваше дори собствения ми податлив ум.

Стигнах твърде далеч. Изплаших я.

Не, изгубих я.

Отначало изглеждаше изплашена, после — отвратена. Възмутена как мога да бъда толкова глупава да вярвам, че имам суперсили. Реакцията й ме изненада толкова много, че не възразих, когато се обади на родителите си посред нощ, за да дойдат да я вземат. Когато отказа да отговори на обажданията ми през остатъка от уикенда. Когато през следващата седмица в училище сам-сама ме обяви за откачена вещица. Светотатствена и лицемерна. По онова време дори не знаех какво значи „лицемерен“. Ако знаех, щях да съм наясно къде е мястото на истинския получател на подобно обвинение. На цял океан разстояние от мен. За едно мигване на окото, с приятелството ни беше свършено.

Втората половина от първата ми година беше най-трудното нещо, през което съм минавала. Единственото хубаво нещо, което помнех, бе Рейес. Срещнах Рейес. Вярно, тогава беше пребит до безпаметност, но въпреки това беше важен момент за мен. Спомних си първия път, когато го докоснах. Той беше превит на две, държейки се за един контейнер за боклук за опора, дишайки трудно и кашляйки кръв. Опънатите по ръцете му мускули се свиваха от болка и видях гладките, ясни линии на татуировките му. Малко по-нагоре, гъста, тъмна коса се къдреше над ухото му.

Джема беше с мен. Тя беше вдигнала фотоапарата, който висеше около врата й, за да освети заобикалящото ни, а Рейес, мижейки срещу светлината, вдигна мръсната си ръка, за да засенчи очите си. А очите му бяха удивителни. Великолепно кафяво, дълбоко и наситено, с точици златно и зелено, блестящи на светлината. Тъмно червена кръв се стичаше от едната страна на лицето му. Той открадна сърцето ми и от онзи момент нататък, аз го исках.

— Къде се отнесе? — попита ме Рейес.

Обърнах се обратно към него.

— Съжалявам. Докъде бяхме стигнали? Вярно, без прекършване на гръбнаци за теб, господинчо.

— Сигурна ли си? Тя ме гледа.

Той отново си пое рязко въздух. Проклятие. Трябваше да овладея тази гадост.

— Какво искаш за обяд? — попита той.

— Всъщност поръчах нещо извън менюто. Сами винаги ми прави huevos rancheros, когато поискам. Супер е. Не те притискам.

Той повдигна вежда.

— Как си искаш яйцата?

Опитах. Наистина опитах. Но хвърлих поглед към чатала му и думите излязоха.

— Оплодени?

Порочна усмивка се разпростря на лицето му.

— Веднага ще се уреди, госпожо. — Той наклони невидима шапка и тръгна към кухнята.

— И ако онзи мъж се върне, за да те убие, не го убивай.

— Нищо не мога да обещая.

— Сериозна съм, Рейес — извиках след него.

Той ми намигна, точно преди вратата да се затвори след него.

Пет минути след като седнах с чичо Боб, Рейес лично ни донесе храната. Стаята замлъкна до шепот, а няколко жени действително вдигнаха телефоните си, за да го снимат. Това беше абсурдно. Това беше повече от абсурдно.

Разбира се, сега той беше един вид известен. Беше прекарал десет години в затвора за престъпление, което не беше извършил. Всички искаха историята му. Репортери молеха за интервю. И щом публиката видя как Рейес бе освободен и отведен до чакащата пред съда кола, същата тази публика настояваше да знае повече за него. Така че, по някакъв начин, той беше знаменитост.

И все пак, Джесика?

— Детектив — каза Рейес на Чибо, докато оставяше чинията му.

— Фароу, хубаво е да те видя навън. Да работиш.

— Имаш предвид, че е хубаво да ме видиш как ставам продуктивен член на обществото?

Трепнах. Чичо Боб го беше пратил в затвора преди всичките тези години, но в негова защита, инсценировката на Ърл Уолкър бе почти перфектна. Доказателствата бяха твърде сериозни, въпреки инстинкта на Чибо, който му подсказваше, че Рейес не го беше направил.

Устата на чичо Боб се изви в насилена усмивка.

— Това не е отровно, нали?

Без да откъсва очи от чичо Боб, Рейес взе вилицата му, откъсна от буритото, взе една хапка и ми я подаде. После погледът му, страстен и наелектризиращ, се сключи с моя. Отворих уста и обвих устни около онова, което ми предлагаше; после затворих очи и простенах.

— Вкусно. — Когато отново погледнах към него, чертите на лицето му бяха помръкнали. Гледаше ме как ям, очите му бяха притворени, челюстта му бе стегната. Преглътнах, след което казах: — Наистина си добър в това.

— Знам. — Той остави вилицата и ни кимна за довиждане, преди да се отправи обратно към кухнята. Всички очи бяха вперени в задника му, включително и моите.

— Значи — каза Чибо, — вие двамата изглежда се разбирате добре.

— Дори не си го и помисляй — казах аз, взирайки се във вратата, през която Рейес бе изчезнал току-що.

— Какво?

— Да съдиш с кого се срещам. — После му отправих злобен поглед. — Сякаш си по-добър с боклука, който водиш вкъщи.

— Чарли — каза той, обиден.

Но аз само го подготвях за следващото си изказване. Наведох се към него и казах:

— Знам, че я харесваш, чичо Боб. Просто я покани на среща.

— Кой? — попита той, изведнъж запленен от буритото си.

— Знаеш кой.

Той отхапа и кимна.

— Това е невероятно.

Това беше моят сигнал. Ококорих ужасено очи, стиснах се за гърлото и направих най-добрата си имитация на умираща актриса от нямото кино.

— Не, той… той не би. — Само дето аз говорех. Изкарвах думите с кашляне измежду глътките въздух. — Това е… това е отровно.

— Добре, ще я поканя на среща.

— Сериозно ли? — попитах, поизправяйки се. — Кога?

Той отхапа отново.

— Скоро. Яж. Трябва да се махаме от тук.

Достатъчно добре засега. Можех да го тормозя, докато не изпълнеше обещанието си. Куки нямаше да го чака вечно. Тя беше страхотна, макар и затруднена в много отношения, например с координацията, но в моя наръчник това я правеше още по-интересна. Който беше бестселър на име „Наръчникът на Чарли“. Това ми даде идея.

— Хей — казах аз, откъсвайки хапка и набождайки я безжалостно, — трябва да напиша книга.

— За мен? — попита Чибо.

— Искам да бъде интересна, чичо Боб. Ще бъде за това какво е да виждаш умрели хора.

— Мисля, че това вече е правено. Има и филм.

— Проклятие. Винаги закъснявам. — Плъзнах вилицата в устата си и се усмихнах, когато вкусовите ми рецептори изригнаха в припева на „Толкова се вълнувам“17. Боже мой, този мъж беше талантлив.

Тръгнах си, без да се сбогувам с Рейес. Мястото беше претъпкано. Не исках да го безпокоя. Все още не можех да повярвам, че работи за баща ми. Все още обмислях тази новина, когато Чибо прекъсна мислите ми.

— Между другото, минаха двадесет и четири часа — каза той, докато се насочвахме към І-25.

Знаех, че щеше да попита за подпалвача.

— Щях да се погрижа за тази малка ситуация този следобед, но тъй като настоя да дойда с теб на това местопрестъпление…

— Не настоях. И в момента случая с подпалвача бие този. Тези трупове няма да ходят никъде. Можем да обърнем и да приключим случая. — Той завъртя показалец във въздуха.

— Не знам със сигурност дали можем. Обещавам, чичо Боб, ще ти кажа в минутата, в която съм убедена.

— Чарли, ако този човек е невинен, ще го измислим.

— Невинаги става така и ти го знаеш. — Мразех да хвърлям случая на Рейес в лицето му, но това беше важно. Трябваше да съм сигурна.

Той се стегна, но не възрази.

— Поне трябва да знам кого подозираш. Ами ако нещо ти се случи между сега и после?

— Какво може да се случи? — Когато изражението му стана сериозно, свих рамене. — Хубаво. Ще изпратя съобщение на Куки за това кой е, с точни инструкции да не ти казва, освен ако не се случи нещо страшно. Като например да получа фатална алергична реакция към евтиния ти одеколон.

Не му хареса, но кимна в съгласие.

— Сега, ако не възразяваш.

— Боже. Добре.

Извадих телефона си и изпратих съобщение на Куки.

— А одеколонът ми не е евтин.

Изсумтях и написах.

Нямах му доверие. Щеше да тормози Куки при първия възможен случай и аз го знаех.

Понечих да прибера телефона си обратно в чантата, когато Ози извика, акцентът му беше толкова силен, че само наполовина бях сигурна, че каза:

— ’Де, ма’а му, отиа’ш?

Чичо Боб подскочи. Трябва да бях включила GPS-а.

— Тря’а да обърнеш, ма’а му. На средата на шибаното нищо си.

— Какво, по дяволите, е това? — попита чичо Боб, почти излизайки от пътя.

— Съжалявам, това е Ози. — Грабнах телефона си и намалих звука. — Толкова е настоятелен. — Натиснах няколко бутона, за да изключа приложението, после сложих телефона на ухото си. — Сладки палачинки, Ози, трябва да спреш да ми се обаждаш. Ти си женен мъж! — Престорих се, че затварям, после завъртях очи. — Рок звезди.

Чичо Боб примигна и се загледа напред, без да е сигурен какво да си мисли, момент, който завинаги щях да ценя. Или поне докато моят синдром на дефицит на вниманието ми позволеше.