Петият гроб отвъд светлината

Глава 5

Събудих се с много топъл Рейес, притиснат до гърба ми, и много студена Артемида, притисната отпред. Нямаше да е толкова зле, ако беше съвсем малко по-топла от полярния кръг. Артемида беше великолепен ротвайлер, който почина преди няколко месеца. Оттогава ме защитаваше, имаше невероятен начин да разкъсва демоните на парченца и да ги изпраща обратно в ада, а после се търкаляше за чесане по коремчето.

За съжаление, тя хъркаше. Защо починал ротвайлер, който всъщност не се нуждаеше от кислород, би хъркал, бе неразбираемо за мен. Сгуших се във врата й, после се заизвивах, докато не се измъкнах изпод завивки, ръце и лапи. Рейес си лежеше, лицето му беше изображение на невинност. Вярно, беше секси чувствен тип невинност, но правеше чудеса с южните ми части. Исках още една целувка, преди вечерта да приключи, но не посмях да го събудя. И така щях да съм достатъчно разранена. Той беше преметнал ръка върху челото си, дясната му длан беше разтворена. Изгарянията от куршума вече бяха заздравели.

Следващият път, когато си събрах дрехите и тръгнах към вратата, всъщност успях да изляза от апартамента на Рейес. Студеният въздух в коридора ме стресна. Потреперих и забързах към собствения си апартамент на около десет стъпки разстояние. Не бях заключила. Никога нямаше да се науча.

За нещастие, апартаментът ми беше също толкова студен, колкото и коридора. Облякох пижама, на която пишеше „Моментален човек. Само добавете кафе“ и се мушнах под завивките. Предполагайки, че така и няма да заспя, запремислях за хиляден път какво щеше да означава, ако Рейес палеше половината Албакърки, макар и долнопробната половина.

И Гарет. През какво беше преминал? Какво толкова го беше вманиачило по мрачните дълбини на ада? Наистина ли е бил изтезаван? Как изобщо което и да е от това беше възможно?

Докато лежах и се чудех за неща, за които не исках да се чудя, чух драскащ звук изпод леглото си. Дали Артемида ме беше последвала? Звукът започна като слабо търкане, но ставаше все по-силен, докато лежах там. Не беше като от кучешки лапи, а по-скоро като от някой, който дере по дъските, сякаш искаше да се измъкне изпод тях. Но пък това можеше да е само въображението ми, което взима превес.

Малко неща ме плашеха, но някой да драска под леглото ми, докато аз лежа на него, беше твърде много като градска легенда. Следваше да чуя капене, за да открия, че това е кръвта на гаджето ми, който виси мъртъв от дърво. За щастие, нямах дървета в апартамента си. После си помислих: „Хей, едно дърво би било добро допълнение“.

Не, не трябваше да мисля за такива неща в момента. Някой определено беше под леглото ми. Драскайки.

Примъкнах се настрани, надвесих се бавно и дръпнах покривката на леглото. Чифт огромни сини очи се впериха в мен и ми трябваше всяка частица сила, за да не изпищя като някой, който е разкъсван от диво животно. Стиснах зъби и срещнах погледа й. Изглеждаше на около седем, съдейки по размера на очите и формата на кръглите й бузи. Лежеше по гръб, драскайки по дъските, които поддържаха матрака ми. Руса коса, заплетена и сплъстена, висеше над очите й, частично пречейки й да вижда. Детското й лице беше мръсно, косата й изцяло бе покрита с хлъзгава, мазна кал. Не можех да кажа с какво беше облечена, но изглеждаше абсолютно обезумяла. Дереше по дъските с паникьосана агресия. Очите й бяга широко отворени, търсещи. Беше ужасена. Точка. Искаше да се измъкне от където и да беше.

— Здравей — казах колкото можех по-мило. Тя не спря и за секунда. Тя продължи да дере и да се взира в мен, опитвайки се да избяга, и сърцето ми се сви.

Чак тогава осъзнах, че повечето й нокти бяха нащърбени и изпочупени. Нямаше да се счупят в леглото ми. Скъпите покойници идваха напълно оборудвани. Или съсипани. Ако ноктите й бяха нащърбени и изпочупени, то се беше случило докато все още е била жива. То въпреки това тя продължаваше да дере, отчеквайки дървото с ноктите си, опитвайки се обезумяло да се измъкне от където и да беше затворена.

Измъкнах се от леглото и легнах на пода до нея.

— Миличка — казах, посягайки, надявайки се да успокоя страха й.

Тя спря, но само за момент. Взря се в мен сякаш не можеше много ясно да разбере каква съм или какво правех там. После продължи с дрането.

Ейнджъл, моят починал тринадесетгодишен детектив и партньор в престъпленията, веднъж каза, че докосването ми, като на жътваря на души, бе лековито. Пресегнах се под леглото и сложих ръка на рамото й. Тя впери поглед право напред, гледайки дъските под леглото ми, но изглежда се успокои малко. После започна бавно да дере отново, само че с по-малко обезумяла паника. Дереше разсеяно по дъската пред лицето й.

Имаше лице като на фея с извита уста и огромни очи. Нямаше да се изненадам, ако имаше крила. Ако феите съществуваха, бях съвсем сигурна, че щяха да изглеждат като нея.

Понеже не знаех какво да направя за нея, останах до нея през остатъка от нощта, с ръка на рамото й. Така заспах, на пода. По някое време в ранните утринни часове, Артемида се бе присъединила към мен. Чувствах се така, сякаш с Рейес имахме общо попечителство, редувайки се с нея. Не възразявах да спи при Рейес само защото събуждането с четиридесеткилограмово куче върху гърба не беше толкова забавно, колкото би си помислил някой. Харесвах въздуха. Харесаше ми да дишам, без дробовете ми да изгарят. Така че, когато се събудих до леденото тяло на Артемида буквално прилепено по цялата ми дължина, не беше чудно, че треперех. Обикновено бях защитена със завивки, когато тя спеше при мен. Подът не задържаше добре топлината.

После си спомних защо бях на пода. Стреснах се и погледнах под леглото. Момиченцето все още беше там, само дето се беше дръпнало в най-далечния ъгъл и лежеше свито. Коленете й бяха на пода, а очите й надничаха изпод мръсната коса. И беше хубава. Със слънцето, надничащо над хоризонта и отправящо нежно сияние в стаята, можех да я видя в друга светлина. Можех да видя починалите на всякаква светлина, но колкото по-тъмно беше, толкова по-сиви изглеждаха починалите. Сега можех по-ясно да видя русата коса под калта. Кристалните дълбини на сините й очи.

Ръката ми все още беше под леглото и имаше нещо в нея. Издърпах я и отворих длан. Беше парче дърво от онова, което бе драла. Претърколих се на една страна. Това значи, че трябваше да изритам Артемида от себе си. Тя хъркаше и да я преместя бе като да преместя малка планина.

— О, боже мой, Артемида, мръдни се. Кучета… — казах на феята.

Тя не изглеждаше развеселена. Случваше се. Щом успях да се наместя на една страна, полежах така дълго, надявайки се да я примамя по-близо. Да я примамя да премине отвъд.

После чух дишане, пъхтене и то не от Артемида. Претърколих се на колене и надникнах над леглото си. Там, в далечния край на стаята ми, между нощното шкафче и лампата с леопардова шарка, имаше още едно момиче, само дето това беше по-голямо. Изглеждаше на около деветнадесет, но много приличаше на феята. Сплъстена руса коса, мазна кал от главата до петите. Беше облечена само с къса рокля. Босите й крака бяха покрити с драскотини, сякаш се беше борила, беше ритала по някого или се беше опитала да избяга, преди да умре. Зачудих се дали момичетата имат роднинска връзка. После забелязах белезите по врата й. Не бях видяла такива по феята, но косата и позата й правеха невъзможно да бъда сигурна. Поне за тази можех да предположа вероятната причина за смъртта. Била е удушена и съдейки по спуканите капиляри в очите й и подпухналото лице, беше много вероятно това да бе начинът, по който бе умряла.

Артемида се събуди и започна да души под леглото. Тревожех се да не изплаши феята. Вместо това, момиченцето изглеждаше очаровано от нея. Чертите на лицето й омекнаха и тя почти се усмихна. Почти.

— Дръж я под око, ясно? — казах на Артемида и заобиколих леглото, за да се опитам да говоря с другата. Както и феята, когато се появи отначало, тя също беше ужасена, взирайки се в пространството с разширени очи. Държеше ръцете си вдигнати, сякаш опитваше да се предпази. Когато докоснах ръката й, тя се сви още повече. Сви глава зад ръцете си и изскимтя.

Понякога работата ми не струваше. През какво бяха преминали тези момичета? Какво ги караше да се страхуват от собствената си сянка? Наскоро преминала през пристъп на ПТСР, можех да разбера „страха от собствената сянка“, но обикновено смъртта носеше определена доза облекчение. Хората не преживяваха края си цяла вечност. И все пак тези момичета бяха заседнали в моментите, когато бяха умрели.

Трябваше ми план. Първо — кафе. После — чичо Боб. Нещо трябва да се беше случило. Тези момичета със сигурност са били обявени за изчезнали.

Куки щеше да бъде на курс целия ден. За секунда всъщност обмислих дали да не го отложа, после осъзнах, че светът щеше да бъде по-безопасно място, докато тя бе на курса. Не можех да разочаровам света.

Посетих дамската тоалетна и седнах на порцелановия си трон. Тогава чух скимтене от хола. Нямаше начин. Още една? Чувствайки се по-добре — нямаше нищо подобно като четиридесет килограма, отпуснати върху пикочния ти мехур рано сутрин, — надникнах в хола. Отначало не видях никой друг, освен господин Уонг. Звуците идваха отнякъде близо до него, но той не можеше да ги издава. Той беше перманентно неподвижен. Беше тук откакто наех апартамента и се държеше както обикновено, витаейки в ъгъла, мълчалив като луната. След като никога не беше казвал нищо, никога не беше помръдвал от мястото си, съмнявах се, че сега той скимтеше.

Промъкнах се на пръсти до Софи, диванът ми втора ръка, и видях трета жена. И докато тази също беше руса, то не беше естествена блондинка. Изглеждаше като испанка. На около двадесет и пет. Но имаше същата сплъстена коса, само дето русото й стоеше на неравни петна, сякаш бе изрусена набързо или по принуда. И имаше същото ужасено изражение. Проявяваше същото обезумяло поведение.

Какво, по дяволите, се случваше? Никога нямаше да го разбера без доза кофеин. Обърнах се, за да проведа сутрешната си среща с господин Кафе. Всяка сутрин говорехме за много различни неща. Той предимно гъргореше и пускаше пара, докато вареше еликсира на живота. Аз предимно се прозявах и се оплаквах от сутрините, времето, мъжете. Каквото ми дойдеше.

Щом той свърши с дудненето, нещо за това как съм го обичала само заради каната му, осъзнах, че бях свършила чистите чаши. И верото. След кратко посещение до банята и обратно, измих няколко чаши с шампоан, после посегнах към най-горния рафт за скритото ми съкровище. Сметана без мляко. Някои хора биха ме нарекли продажница, шарлатанка заради използването на изкуствени неща, но изкуствените неща ме правеха щастлива. Подобно на кученцата. И Джордж. Душът на Рейес.

Но когато отворих шкафа, открих друга жена свряна вътре. Отскочих назад, издадох нещо наподобяващо изскърцване на ръждясало колело и се хванах за сърцето. Някой би си помислил, че понеже съм жътварят на души, бих била привикнала мъртвите да се появяват неочаквано. Мне. Все още ме стряскаше всеки път. От добрата страна, приливът на адреналин помагаше. Не много. Все още имах нужда от доза кофеин, но поне бях достатъчно будна да осъзная, че бельото ми най-вероятно бе наопаки. Нещо не беше наред там долу.

Внимателно приближих жената, когато друго движение привлече вниманието ми. Трябваше да вдигна поглед. Нагоре! А там на стената ми имаше друга жена. Тази изглеждаше на около тридесет. Можеше и да е естествена блондинка. Не бях сигурна. Но лазеше по стената ми към тавана. Стигна до ъгъла и се сви там.

Завъртях се на 360 градуса, обръщайки се да се огледам наоколо, и преброих не по-малко от пет жени в различни състояния на ужас. Всичките бяха мръсни, всичките покрити със същата мазнина и от онова, което можех да видя, всичките бяха удушени. Сърцето ми пропадна в петите. Не можеше всичките да са починали наскоро. Щях да съм чула нещо по новините. После осъзнах, че дрехите и прическите им бяха от различни времеви периоди. Докато едната изглеждаше почти съвременна с риза с копчета, друга всъщност изглеждаше като от преди двадесет години, кичури от косата й бяха издърпани в конска опашка с пухкава неонова ластика. Ужасът в очите им, безумният страх, който ги парализираше, разкъса сърцето ми.

Входната ми врата се отвори.

— Добро утро — каза Куки, докато влизаше, почти готова да се изправи срещу света. Изглеждаше като да не беше спала много и имаше гадна синина.

— Здрасти и на теб — казах, правейки се, че не забелязвам. Налях й чаша и добавих всички подобрения.

— Какво мислиш?

— Какво? О, имаш предвид синьото ти око? Едва го забелязах.

— Не говори така — каза тя с възмутено ахване, преди да посочи окото си. — Заслужих си това сладурче. Ще изкарам от него всичко, което мога. Амбър ми приготви закуска.

— Няма начин.

— Има. И не беше толкова зле, след като махнах парчетата от черупка.

— Супер. — Отпих от кафето си. Премляснах с устни. Отпих отново, после го подадох на Куки. — Ето, опитай това.

Тя отпи, после ми го подаде обратно, също премлясвайки с устни.

— Какво е това?

— Не съм сигурна. Господин Кафе никога не ме е разочаровал. — Отпих отново. — Може би не е от него. Свърши ми верото и трябваше да използвам шампоан. Не съм съвсем убедена, че изплакнах добре.

— Измила си чиниите с шампоан?

— Беше или това, или скраб за тяло с аромат на кайсия.

— Не, добър избор. Малко шампоан няма да те убие.

— Нали? Само не знам какъв ще е денят ми без кафе, което да ми даде добър начален тласък. Грешно ли е, че всеки път, когато ми свърши сметаната, ставам малко суицидна?

— Никак. Веднъж станах суицидна, когато в „Джъг-енд-Чъг“ им свърши сиропа с аромат на френска ванилия.

— Разбирам те. — Кафето бе мястото, където слънцето излизаше над хоризонта и огряваше рая с изблик на ярки цветове. Остатъците от шампоан не променяха този факт.

— Леля ти Лил тук ли е? — попита тя.

Леля Лилиан бе починала през шейсетте и сега от време на време ми беше съквартирантка. За щастие често пътуваше.

— Мисля, че все още е в Африка. Обича това място. — Говорейки за мъртви съквартиранти, погледнах внимателно жената, висяща — буквално — в личното ми пространство. — Когато имате почивка в курса, имам нужда да направиш проучване.

— Добре, за какво?

— Имам апартамент, пълен с починали жени.

Куки спря. Огледа се наоколо, изведнъж притеснена.

— Като сега в момента?

— Докато говорим.

— За колко много говорим?

— Нека да преброя.

Отидох в спалнята си, отбих се да преброя онази под душа, после се върнах и посочих с пръст всяка възможна посока. Наблюдавах изражението на Куки да се променя от леко притеснено към ужасено също доста напомняше на онова място, където слънцето излиза над хоризонта и осветява рая. Само че, нали знаете, по-забавно.

Върнах се в кухнята и проверих шкафовете.

— Девет — казах информативно. — О, чакай. — Отидох до хладилника и проверих и там. — Мне, само девет. Всичките са руси, но не всички са естествени. Бели, испанки, афроамериканки и една азиатка. На всякаква възраст от около седем до тридесет, тридесет и пет.

Тя остави чашата си, така че знаех, че онова, което щеше да каже, щеше да бъде сериозно.

— Чарли, трябва да остана у дома и да помогна. Това е сериозно.

Нацели.

— Знам, че е, но те няма да отидат никъде и съм почти убедена, че не са починали наскоро. Но защо се появяват сега? И на вълни?

— Мислиш ли, че е работа на сериен убиец?

— Най-вероятно. Не мога да си представя, че тези убийства са дело на повече от един човек. Най-много на двама. Опитах се да ги успокоя, но не съм убедена, че знаят какво значи това.

— Добре, обади ми се, ако имаш нужда от нещо. — Тя тръгна към вратата, после спря. — Не, не мога да отида на този курс. Трябва да ти помогна с проучването и прочие. Горките жени.

— Не, трябва да отидеш да се научиш как да не убиваш хора, освен ако наистина, наистина, наистина не го искаш. Като нарочно. И ако трябва, мога да намеся и Гарет.

— Гарет — каза Куки, гласът й бе нисък и страстен, докато мъркаше името му. Можех да се закълна, че очите й се завъртяха назад към главата.

— Хмм, това е изненадващо.

Тя отново се съвзе.

— Какво?

— Просто снощи не можеше да се наситиш да оглеждаш задника на чичо Боб. Мислех, че може да си падаш по него.

— Какво? Не съм оглеждала задника на чичо ти. — Когато направих онова с безизразната физиономия, с която толкова се гордеех, тя си призна. — Добре де, може би малко. Само на мен ли ми се струва или той влиза във форма?

Бях забелязала. Чичо Боб беше много по-стегнат. И доста хубавичък. И знаех защо. Така си падаше по Куки, че беше нереално. Стягаше се заради нея. Беше сладко. И леко обезпокоително. Ами ако започнеха да се срещат? Ами ако се срещаха и после скъсат? Къде щях да съм аз? Избутах я към вратата.

— Добре, оставям Амбър сама днес. Тя обеща да си остане вкъщи и да си пише домашните.

— В събота? Цял ден? — Изсумтях. — Казвах същото на родителите си.

— Това е. Ще я заведа при баба й.

— Това е много далеч. Ще закъснееш за курса. Не искаш да седиш в дъното на стаята, нали? Освен това само се шегувам, тя ще е добре. Тя не е като мен. Сега върви.

— Чакай. Какво, да му се не види, е това? — Погледнах в посоката, където сочеше.

Най-новата ми картина стоеше подпряна на етажерка с книги.

— Реших да изразя чувствата си чрез изкуство. Знаеш, за новия психолог. — Сестра ми, Джема, ме уреди с психолог, за да работи над моето ПТСР. Тази картина трябваше да помогне.

— И си се чувствала склонна да убиваш?

— Чувствах се зловещо с намек за обезглавяване, трябва да свърши работа. Тези неща им изкарват акъла.

— Знаеш ли, Чарли, те наистина се опитват да ти помогнат.

— Знам, знам. Сега върви. — Мразех да го правя, но трябваше да изритам Куки през вратата, а после да я заключа зад нея. Въобще не сътрудничеше.

Обърнах се към банята, за да си взема душ и да се облека, но застанах лице в лице с още една починала жена. Само дето тази изобщо не беше като другите. Имаше дълга черна коса и носеше идентификационна табелка, привързана за връв.

— Здравей — казах, проверявайки врата й. Не беше и удушена като останалите.

Тя примигна, изненадана да бъде там.

— Здрасти — каза тя в отговор. — Можеш ли да ме видиш?

— Разбира се, че мога. — Заобиколих я и се запътих нататък. Към банята. — Тук си, за да преминеш отвъд ли?

— Да премина? — попита тя, опитвайки се да се стегне. — Не мисля.

— Добре, ами, има кафе в каната. — Когато тя се смръщи объркано, казах: — Съжалявам, лоша шега. Как мога да ти помогна? — Тя ме последва в банята. Мразех, че трябваше да пусна душа с една от мъртвите жени там, но трябваше да се направи.

— Никой не може да намери тялото ми.

— Знаеш ли къде е?

— Да, да! — Тя ме сграбчи за ръката. — Знам. То е под онзи стар мост на 57-а, като онези, които правят за влакове. Метален и ръждив.

Потупах я по ръката.

— Добре, стар мост на магистрала 57. Ясно. Можеш ли да ми дадеш още?

— Семейството ми не може да го намери. Търсеха и търсеха, а не могат да открият тялото ми. Сестра ми е… Толкова е разстроена.

— Съжалявам, скъпа. Как се ка…?

Преди да успея да питам за името й, тя изчезна. Проклятие. Всичко, което успях да видя от идентификационната й табелка, беше Ник. Вероятно беше Никол или Ники. Ако беше прекосила през мен, щях да получа повече информация за нея, но очевидно това щеше да бъде игра на котка и мишка. Можех само да се моля този път аз да бъда котката. Мразех да съм мишката.

След като се облякох с кремав пуловер, дънки и любимите си ботуши, аз се отправих към елегантния си офис, който се намираше на около петнадесет метра от елегантния ми апартамент. Погледнах още веднъж към вратата на Рейес и изпитах странен порив отново да си използвам ключа. Боже, този мъж беше талантлив. И все пак, поддържането на уменията си за самоконтрол беше добра практика за по-късно в живота, когато се появеше деменцията и се питах да взема лекарствата на всички от количката в старческия дом.

Обадих се на чичо Боб и получих само едно просто „здрасти“ за опитите си.

— Здрасти, господинчо. Имам нужда да провериш нещо заради мен.

Той прочисти гърло и каза:

— Събота е.

— И?

— Почивам.

Звучеше малко изморен.

— Събудих ли те? — Ако не знаех по-добре, бих казала, че ми изръмжа.

— Та, имало ли е вълна на убийства напоследък? Може би нещо русо? Дребно? Удушено?

— Какво? Разбрала ли си нещо?

Чичо Боб винаги питаше дали съм разбрала нещо, сякаш получавах съобщения от голямото отвъдно.

— Не, но имам апартамент, пълен с жени, които са били душени до смърт.

Чух шумолящ звук, сякаш се бореше със завивките, за да стане от леглото. Разбирах. Завивките бяха сложно нещо. Губейки битката, той изруга. И си изпусна телефона. Два пъти. Чибо никога не е бил ранобуден.

— Добре — каза той накрая, — дай ми детайли.

Изредих ги, както на Куки.

— Добре, имам не по-малко от девет жени в апартамента ми, вариращи на възраст от седем до тридесет и пет, всички са руси, но не всички са естествени блондинки. Бели, испанки, афроамериканки и поне една азиатка. Да ти говори нещо?

— Не и на първо четене.

— Не мисля, че тези жени са умрели наскоро. И мисля, че убийствата им се разпростират в продължителен период от време, вероятно с големи дупки помежду им.

— Възможно е убиецът да е влизал в затвора. Някакви имена?

— Не, но те са изплашени, чичо Боб. Ужасени. Никога не съм виждала нещо подобно.

— Ще проверя наоколо. Ти как си?

— Добре, просто нямам представа защо се появяват сега. Нещо трябва да е отключило появата им.

— И аз не знам, тиквичке. Но ти как си?

Чичо Боб. Винаги се тревожи за мен. Или… за билета си за разрешаване на случай след случай, благодарение на безупречния му съветник.

— Добре съм. Малко притеснена, всъщност, а починалите никога не ми действат така. Просто са толкова ужасени, чичо Боб. Все едно преживяват отново и отново момента на смъртта си. Трябва да разреша това бързо.

— Ще го направим, скъпа. Днес ще се заема. Уведоми ме, ако още някоя изчезнала жена се появи или ако получиш още някаква информация от тях. Може би друга смърт е отключила появата им.

— Може би.

— О, и искам да знаеш, че подпалвачът ни удари отново.

Спрях насред стълбите към офиса ми.

— Какво? Кога?

— Снощи, около полунощ.

Свободната ми ръка хвръкна към устата. Не беше той. Не беше Рейес. Той беше с мен около полунощ. Освен ако…

— И там ли беше с таймер, както при останалите?

— Да, но имаме свидетел.

Внезапно задушавана отново от тревога, попитах:

— Свидетелят може ли да идентифицира подпалвача?

— Не, но получихме доста добро описание. И странно при това. Ако не знаех по-добре, бих казал… Няма значение. Ще ти кажа, когато те видя.

— Не, какво? — Ако не знаеше по-добре, би казал, че е Рейес Фароу? Това ли щеше да каже?

— Ами, малко е откачено, но ако не знаех по-добре, бих казал, че подпалвачът е жена.

Направих пауза за момент, после попитах:

— Жена? Това е малко необичайно, нали?

— Случва се, но да, крайно необичайно е.

Бавно и с безкрайна прецизност, осъзнаването се прокрадна. Не можеше да бъде.

— Можеш ли да я опишеш? — попитах, почти неискайки да го чуя.

— Висока, стройна, болезнено слаба. Свидетелят каза, че той или тя е треперел, сякаш е била изплашена.

Затворих очи от съжаление. Ако нещо можеше да застане между Рейес и мен, то бе фактът, че се канех да вкарам в затвора единствената му роднина, небиологичната му сестра, Ким Милър. Ърл Уолкър бе контролирал Рейес чрез нечестни средства. Не знаех детайлите, но знаех, че Рейес е бил отвлечен като бебе и по-късно продаден на Ърл. Ким била оставена на стълбите на Ърл. Майка й, закоравяла наркоманка и проститутка, умирала, така че оставила Ким при биологичния й баща. Фактът, че баща й бе Ърл Уолкър бе жестоко проявление на съдбата за Ким и начин за Ърл да контролира Рейес.

Седнах на едно стъпало и се преборих с вълната на скръб, която почувствах. Кой друг можеше да бъде? Тя бе израснала в същите къщи като Рейес. Била е подложена на същите ужаси. Насилието над нея е било различно от това над Рейес. Ърл никога не я докосвал така, както брат й, но правил други неща. Например я държал гладна, за да изкопчи каквото иска от Рейес. Ърл ги използвал един срещу друг през целия им живот. Какво би причинило това на брат и сестра? Рейес бе стоял далеч от нея, когато бе обвинен за убийството на Ърл и я бе накарал да обещае, че няма да отиде да се видят. Той не искаше тя да страда още заради него, а тя не искаше никой повече да я използва като средство, за да получат каквото искат от Рейес, така че не се бяха виждали с години. И все пак хранеха силна любов един към друг и биха направили всичко, за да защитят тази любов. Това включваше ли палеж?

— Там ли си, тиквичке?

Опитах се да се отърся от тъгата, която ме бе покосила.

— Тук съм.

Той трябва да го бе усетил така или иначе.

— Кой е, скъпа?

— Какво те кара да мислиш, че знам?

— Някога чувала ли си онази приказка, че се опитваш да измамиш измамника? Знаеш точно кой е. Подозираш от известно време, още от пожара онази вечер.

Той говореше за нощта, в която изгоря порутената сграда.

— Може и да знам — признах, сърцето ми се сви. — Може и да не знам. Трябва да бъда сигурна, да проверя някои неща.

— Тогава ми кажи кого подозираш.

— Не мога.

— Мислех, че говорим открито.

— Хайде де, чичо Боб. Не ми вади картата с роднините. Ще направя правилното нещо. Знаеш, че ще го направя.

— Знам, скъпа, но…

— Моля те, дай ми малко време.

След продължителна пауза, той се пречупи.

— Имаш двадесет и четири часа. След това ще те предам за съучастничество.

— Чичо Боб! — изскимтях, напълно потресена. — След всичко, през което сме преминали?

— Човешки животи са в опасност тук, Чарли. Следващият пожар може да убие някого. Може да убие много хора и знам колко е голямо това твое сърце.

Той грешеше. Сърцето ми не беше голямо. Просто беше покорено.

— Ще направя правилното нещо. Обещавам.

Затворих, преди да успее да ме накара да се почувствам по-зле. Проклятие. Сега какво? Да предам сестрата на Рейес? Той никога няма да ми прости. А чичо Боб никога няма да ми прости, ако още някоя сграда изгори и аз зная кой е бил подпалвачът. Ами ако някой пострада следващия път? Това щеше да е на моите плещи, също както и главата ми.

Трябваше да има варианти. Познавах хора, които познаваха хора. Имах връзки. Загризах една кожичка на пръста си, докато се формираше неразрушим план. Със сигурност планът ми щеше да сработи. Вярно, плановете ми имаха навика да тръгват надолу още от началото, но понякога правеха ляв завой точно навреме и поемаха по алтернативен курс, докато почти с усилие, приключваха както трябва. Може би не съвсем както трябва, но достатъчно близо, за да го броя за победа в моята книга. Няма значение, че книгата беше озаглавена „Как да наречете победа дори най-големите си провали и да не се чувствате виновни за това“.

Не. Трябваше да мисля позитивно. Това можеше да проработи. Това можеше да проработи. Повтарях си тази мантра отново и отново, докато отключвах входа за клиенти на „Разследвания Дейвидсън“. Не че исках да влезе клиент, но бизнесът си е бизнес, без значение в кой ден се появи. Минах през рецепцията на Куки, влязох в офиса си и отидох право при Бън. Кафето щеше да успокои положението. Или точно обратното. Едното от двете.

След като сложих да се приготвя една кана, която да ме прекара през сутринта, включих компютъра си и се приготвих да принтирам снимките, които направих на Тайдуел, който държеше дясната ръка на Куки. Те наистина не доказваха нищо друго освен факта, че Тайдуел имаше проблеми с държането и ужасяваща избухливост, но определено бе там с нечестиви намерения. Да се надяваме, че снимките ми щяха да докажат поне това и да се надяваме, че госпожа Тайдуел нямаше да бъде една от онези жени, които измислят извинения за съпруга си. Разбира се, имаше причина да наеме частен детектив. Хората не наемат частен детектив, за да открие дали половинките им изневеряват. Те наемат частен детектив, за да го докаже. Те вече знаят истината дълбоко в себе си.

Свързах USB кабела с телефона си и свалих снимките. Не бяха хубави. Можеше да бъдат, обаче, ако бях използвала широк обектив с по-мек фокус и някои стратегически поставени светлини. За съжаление, както протече вечерта, те ставаха все по-зле, докато накрая имах снимка само на окото на Куки и дясната ноздра. В горния ляв ъгъл, един от юмруците на Тайдуел идваше към мен. Беше се опитал да ме удари. Как го бях пропуснала?

Телефонът ми изписука. Беше съобщение от Куки.

Наистина ли? Изобщо ли не ме познаваше?

Изпратих й отговор.