Петият гроб отвъд светлината

Глава 20

Не.

Това нямаше да се случи.

Все още имах да върша много неща.

Събрах и малкото си сила, оставих я да се завихри и да нарасне в мен, после я изпратих да погълне горещината като дракон. Абсорбирах огъня, вдишах го, наслаждавайки се докато се пропиваше във всеки сантиметър от тялото ми. Колкото бързо пламна огънят, той изгасна още по-бързо. Помислих си дали да не почакам реакцията на Тайдуел, за да видя дали изражението му ще бъде по-скоро изненадано или убийствено разгневено. Но реших докато съм тук да довърша започнатото. Протегнах се отнякъде дълбоко в себе си, хванах главата му от двете страни и завъртях. Вратът му се счупи, преди още да осъзнае, че съм изгасила огъня, и падна тежко, лицето му се блъсна в релсите и отскочи, докато не се отпусна безжизнено като безжизнена купчинка от плът и кръв.

Това значеше, че бях убила двама човека. Двама мъже, които изпратих в ада. Бащата на Рейес щеше да се гордее.

Фейт се хвърли напред и обви малките си ръчички около врата ми. Почти се засмях, но моето аз от плът и кръв се беше върнало и болката бе проникнала във всяко кътче на тялото ми. И панталоните ми бяха смъкнати.

Но сърцето ми туптеше. Кръвта ми пулсираше. Нямаше съмнение, бях жива. После вечерта ме застигна. Никога не съм била толкова близо до смъртта — е, до себе си — преди. Очите ми запариха от емоциите и от горивото и зарових лице в зацапаната, кална коса на Фейт. Но все още бях вързана и връзките се впиваха в китките ми. Ако не знаех по-добре, щях да се закълна, че беше използвал някакъв стоманен кабел. Така че си лежах там, полугола и вързана. Можех да строша човешки врат, но не можех да се развържа.

Не смеех да призова Ейнджъл, ако това изобщо беше възможно. Винаги искаше да ме види гола, но не и така. Да ме види така щеше да го разтревожи за дълго време. И не исках да призовавам и Рейес. Дори не знаех дали мога. Със сигурност не исках Куки или Джема тук. Никога нямаше да го превъзмогнат. Не, единственият, който можех да оставя да ме види така, беше чичо Боб. Бяхме се разбрали и той можеше да живее, виждайки ме така, по начин, по който другите нямаше да могат. Той разбираше опасностите на работата. Живееше с това знание всеки ден.

Усетих телефона в предния ми джоб, повече от малко шокирана, че Тайдуел не го беше взел. С Фейт, висяща на врата ми, завъртях вързаните си ръце, изпъвайки едната си ръка напречно на гърба като акробат, докато успях да го стигна. Изваденото ми рамо изпротестира. Болка се стрелна през мен, докато едва не извиках, но сключих палец и показалец върху телефона и дръпнах. Хвърляйки поглед през ханша си, едва можех да виждам от Опасност и Уил. Хванах го внимателно с треперещи ръце, изплашена да не го изтърва през дъските на прелеза върху пътя долу. После извих глава, докато можех да видя екрана. Беше пукнат, но телефонът изглежда все още работеше. Фейт седна назад, балансирайки на пръстите на краката си, както обичаше да прави, и задържа ръка върху главата ми, сякаш да ми каже, че беше тук.

Светът беше забавил ход, но зрението ми все още беше замъглено, позата ми все още беше извита така, че да направи трудно откриването на Чибо в списъка с контактите. По скалата от едно до за-бога-това-е-трудно, бих му дала дванадесет. Скролнах до нещо, което приличаше на Ч-тата и най-накрая открих името му. После, опитвайки да избърша очите си в остатъците от блузата, аз натиснах номера му, пуснах телефона върху дъските на прелеза и се завъртях, докато не го чух да вдига.

— Чарли? — каза той, когато най-накрая заех позиция. — Отново ли ме набра с дупе?

Гласът му накара да ме залее вълна от облекчение.

— Чичо Боб — казах аз, гласът ми бе накъсан и слаб.

— Чарли, къде си? — Сега той беше нащрек, но започнах да плача.

Отпуснах глава върху металната релса и казах:

— Имам нужда… — Гласът ми секна и ми отне секунда, за да се съвзема. — Имам нужда да дойдеш да ме вземеш.

— На път съм. Къде си, тиквичке?

— При моста — казах, дъхът заседна в гърдите ми. — Но само ти, става ли? Само ти ела.

Фейт ме потупа по косата, докато се опитвах да остана в съзнание, изпаренията от горивото ме правеха още по-замаяна.

— Ранена ли си? — попита той и във фона чух как двигателят му се събужда за живот.

— Убих човек — отговорих, точно преди да пропадна в мрака.

През следващите двадесет минути се събуждах на странни интервали. Това трябва да беше най-малко използвания път в Ню Мексико. Можех да виждам през дъските, но единствената кола, която видях да минава под мен, бе избеляло червено Пинто с кафез за птици върху тавана. Другите пъти се събуждах от звука на щурци или птичи криле, които се размахваха над мен.

— Чарли, говори с мен!

Примигнах, опитвайки се да прочистя главата си. Чичо Боб беше все още на телефона, крещейки насреща ми.

— Добре.

— Обадих се да пратят патрулка.

Срам ме погълна толкова бързо, колкото и пламъците. Панталоните ми бяха смъкнати. Само за това можех да мисля. Панталоните ми бяха смъкнати.

— Само ти — казах отново, умолявайки го.

— Аз ще пристигна пръв. Каквото и да се е случило, ще се справим с него заедно. Но трябва да знам, трябва ли да се обадя на линейка?

— Не. Добре съм.

— Почти стигнах. Мога да видя моста. Можеш ли да видиш фаровете ми?

Претърколих се и едва не извиках от болка.

— Да — казах аз.

— Какво? Чарли, къде си?

Трябваше да изтърпя още едно претъркулване, за да се докопам обратно до телефона.

— Тук съм. Мога да видя фаровете ти.

— Черен джип GMC — каза той, спомняйки си по-ранната ми среща със същия автомобил. — Къде си? — Той спря и вече тичаше.

— На моста съм.

Следващата му дума бе само шепот.

— Чарли — каза той. Отне му момент, но стъпките му прозвучаха отново.

И срамът ме погълна отново. Фейт се бе върнала на поста си върху перилата, докато чичо Боб се втурваше към мен с изваден пистолет. Първо провери пулса на Тайдуел. Не намирайки такъв, той прибра пистолета си и коленичи до мен.

— Боже мой, скъпа, какво е направил той?

— Беше много ядосан.

Той се забори с връзките. Светлини блеснаха в далечината. Патрулката идваше.

— Моля те, побързай — казах аз, ужасена.

— Готово. — Той дръпна металните кабели от китките ми и ми помогна да се изправя, за да мога да си вдигна панталона. Трябваше да ми помогне и за това, внимателно вдигайки бикините ми на мястото им, после и дънките, докато горещи сълзи на унижение се стичаха по бузите ми. — Гърбът ти — каза той, но поклатих глава.

— Рамото ме боли повече.

— Защо миришеш на бензин? — Но видя горелката почти в същия момент, в който го каза. Едно ахване се откъсна от него, когато осъзна какво вижда.

— Извадено е. Можеш ли да го оправиш?

— Какво? Не, скъпа.

— Моля те — казах, докато полицейската кола спираше до джипа на чичо Боб. — Веднъж те видях да го правиш за онова ченге. Знам, че знаеш как.

— Миличка, нямаш представа какви щети са нанесени.

— Моля те.

— Добре, облегни се на парапета.

— Детектив? — каза патрулния изпод нас. Не го познавах.

— Тук горе, полицай. Искам да извикаш съдебния лекар, както и няколко от най-близките ти приятели.

— Да, сър — каза той. Спря фенерчето си върху мен. — Трябва ли да повикам линейка?

— Ще имаме нужда от една, да, след като съдебният лекар дойде.

— Ами за нея?

— Не — прошепнах му аз. — Добре съм. Само искам да си отида у дома.

— Добре сме. Ако само доведеш съдебния лекар.

— Да, сър.

— Готова ли си? — попита ме той.

— Да.

— Добре, ще го направим леко и бавно. Само се отпусни.

Той хвана ръката ми, извъртя я настрани, после издърпа бавно, докато рамото ми не щракна обратно на мястото си. Остър спазъм ме разтърси, после облекчение. Беше мигновено, но след като тази болка я нямаше, онази в крака ми се беше увеличила.

— Добре, сега глезените ми.

Той метна сакото си върху раменете ми, после ме положи обратно към земята и коленичи пред мен. Отне му повече време да свали дебелия кабел от глезените ми, а аз все още бях замаяна, така че се държах здраво за парапета, докато той работеше.

— Чарли, той дали…? — Той потърка лицето си с ръка, после ме хвана за брадичката. — Той насили ли те?

Бях малко изненадана, че този старши детектив би използвал такъв архаичен език за такова отвратително деяние.

— Не — казах, дишането ми се накъса. — Опита се, но не стигна далеч.

Чичо Боб изпусна бавно въздух.

— Чарли, какво, по дяволите?

Но ми беше дошло до гуша от коравата Чарли. Коравата Чарли отиваше на почивка. Бях готова да бъда малкото момиченце, което учеше да кара колело. Онова, което водеше на риболов всяко лято. Онова, на което обясняваше за секса, но това не беше съвсем по негова вина. Бях нападнала запасите му от порно, когато бях на десет. Хвърлих се напред и обвих ръце около врата му. Той задържа главата ми до себе си, вероятно страхувайки се да не ме нарани, и ме държа здраво.

— Сър? — каза полицаят. Той се беше покатерил на моста и ни чакаше. — Съдебният лекар може да се забави два часа, но линейката е на път. Мога ли да ви донеса нещо?

— Не, благодаря, полицай. Ако можеш да отцепиш района, ще съм благодарен.

— Да, сър.

Той сведе поглед към мен.

— Това може да заболи — каза той, изражението му беше изпълнено със съжаление.

— Всичко е наред. — Задържах ръцете си обвити около врата му.

Възможно най-внимателно, чичо Боб ме вдигна на ръце и ме понесе надолу към джипа си. Полицаят се втурна да помогне и асистира при маневрирането ни надолу по стръмния склон към пътя.

— Кракът ти счупен ли е? — попита той, след като ме настани на пасажерското място.

— Не знам. Боли. Но искам да си ида вкъщи.

— Добре, след като парамедиците те прегледат. Кой беше този тип?

— Мъжът от онази вечер в бара. Онзи, който изблъска Куки. Той се блъсна в мен — казах, докато клепачите ми се затваряха. — Щеше да убие жена си.

Остатъкът от вечерта беше мазало. Чичо Боб искаше да се обади на Куки, но отказах да го оставя да я събуди. Тя щеше да бъде бясна сутринта, но щеше да го преживее. Винаги успяваше. Парамедиците продължаваха да настояват да отида в болница, но аз отказах, дори когато чичо Боб заплаши, че ще накара да ме арестуват. Трябваше да му напомня, че не бях като останалите момичета в парка. Щях да се излекувам за дни. Той искаше да направят рентгенова снимка на крака ми, но имах чувството, че ако наистина беше счупен, нямаше да мога да отпусна тежестта си върху него. Така че той направи снимки на гърба ми и на другите наранявания заради доклада си, после ме откара у дома.

Дори ме отнесе нагоре по стълбите до втория етаж.

Може би трябваше за известно време да спра да му създавам неприятности. Може би за ден или два. Когато го попитах за Мизъри, той поклати глава. Моята Мизъри. Какво щях да правя без нея?

Така че, пребита и смачкана, лежах свита в леглото с много разтревожената Фейт под него и с много разярения Рейес седнал на пода до него, гърбът му бе облегнат на стената, краката му бяха свити, ръцете му бяха отпуснати върху коленете, а очите му следяха всяко мое движение. Всяко мое вдишване. Беше ни чул да идваме и моментално се бе озовал до вратата ми. Беше изгледал злобно Чибо, но чичо ми, като същински кавалер, не възрази. Изглеждаше облекчен, че има кой да ме наглежда, след като настоях да си отиде у дома и да си почине.

И понеже исках душ повече отколкото исках следващата си чаша кафе, не можах да се справя. Нямах енергия. И ме беше страх, че ще боли. Така дойде утрото, чаршафите ми щяха да миришат на бензин, макар че повечето изгоря, а цялата стая щеше да има силна, остра миризма.

Можех да усетя гнева на Рейес, нагорещена до червено ярост точно под стоманения му външен вид. Вероятно искаше да прекърши гръбнака на Тайдуел. Със сигурност имаше разрешението ми, не че щеше да му бъде от някаква полза. Но пък беше изпратил Гарет в ада и после го беше измъкнал от там. Докъде точно се простираха силите му?

Но не това сънувах, докато спах. Сънувах огън. Сънувах Ким и скорошното й хоби. Сънувах Тайдуел и решението му да ме изгори жива. И сънувах мъжа, който седеше до мен. Неговият огън. Огньовете, в които е бил създаден. Колко горещи трябва да са били, за да създадат такова удивително създание? Колко ярка е била първата искра?

А после го имаше и огъня, който аз погълнах. Който абсорбирах. В който се окъпах. Който вдишах и погълнах.

Бях дракон. Силен. Здрав. Смъртоносен.

И все пак копелето се бе опитало да ме изнасили.

Трябваше да призная, че това беше малко трудно за пренебрегване, дори и в сънищата ми. Но го усетих там, носещ се в сенките. Рейес. Наблюдавайки ме дори в развълнуваната реалност на безсъзнателния ми ум.

Когато отворих очи, погледът му не беше трепнал. И нямаше начин косата ми да изглежда добре. Но имаше и още. Можех да видя мрака, който го заобикаляше. Извиваше се като зараждаща се буря, нарастваща и кипяща. Но в центъра й, където седеше Рейес, гореше син огън, който ближеше кожата му като усукани небесносини змии.

— Не трябва да ме гледаш от това място — каза той.

Опитах се да седна, но не успях съвсем да го постигна.

— От кое място?

— От реалността, в която се намираш сега. Ще видиш неща, които вероятно не трябва.

— Как така съм в друга реалност? Аз съм си тук.

— Ти си портал. Можеш да бъдеш в която реалност си избереш по всяко време и при това да бъдеш в две различни по едно и също време. Сега трябва да я напуснеш.

— Тази нощ погълнах огън.

— Да, можеш да правиш това — каза той. Той отпусна главата си обратно върху стената. — А аз съм създаден от огън.

Сега можех да видя това. От мрак и огън.

— Така ли ще ме убиеш? — попита той.

Внезапна изненада се стрелна през мен.

— Ще ме погълнеш ли? — продължи той. — Да изгасиш огъня ми като го вдишаш? Да ме задушиш?

— Никога не бих те убила. Защо изобщо го казваш?

Тъжна усмивка се прокрадна по невероятно красивото му лице.

— Казах ти много отдавна, че ти ще причиниш смъртта ми. Със сигурност досега си го разбрала.

Той знаеше ли за предзнаменованието на Ракетата?

Обмислях да го попитам, но друго движение привлече вниманието ми към една жена, стояща до мен. Руса. Мръсна. Но стояща. Не свита на кълбо или люшкаща се напред-назад. Беше красива. Афроамериканка с дълга коса, изрусена така, че да пасва на Белите пясъци21. Тя ми се усмихна, а още една застана до нея. После още една и още една, докато всичките жертви на Саул Усери не застанаха до леглото ми. Заобиколиха ме, хубавите им лица бяха изпълнени с топлина.

Почувствах се зле задето първото им впечатление за мен бе като за трепереща купчина от рани.

Една от тях пристъпи по-близо. Афроамериканката, която се усмихваше. Можех да видя олющената червена боя на върха на ноктите й. После почувствах нещо. Нея. Същността й. Тя пристъпи напред и премина и в този миг видях брат й да я пръска с маркуч с вода пред момчето, което беше харесвала в началното училище. Видях тортата за шестнадесетия й рожден ден и ментово зелената рокля, която бе носила на бала, който родителите й бяха организирали в нейна чест. Видях раждането на първото й дете. Момченце на име Руди. И видях благодарността й за онова, което бях сторила. Бях заловила мъжа, който й бе отнел всичко това и тя беше благодарна.

И Рене, името й беше Рене, ми остави нещо на раздяла. Както и следващата.

Премигах през замайването, което все още усещах, и гледах. Друга жена пристъпи до мен, протегна крак и скочи, сякаш вървеше по ръба на трамплин за скачане във вода. Тя пропадна през мен, името й беше Блеър и видях боядисаните й с възли тениски по време на летен лагер, как язди кон във фермата на дядо си и целува момче на име Харолд под пейките по време на футболен мач.

Следваща по ред дойде жена на име Синтия. Тя печеше ябълкови пайове за майка си, когато била малка, но след като баща й ги изоставил се захванала с наркотици. Лиса имала костенурка на име Леонардо и мечтаела да бъде нинджа. Емили била родена със слаба форма на аутизъм. Въпреки препятствията, които животът поставял пред нея, тя бе стигнала до колежа. Майка й бе плакала през първия й ден там. Беше плакала повече на тридесетия ден, когато Емили си била забравила ключа за стаята и един мил човек от поддръжката на име Саул й отворил вратата.

Лашон. Вики. Кристен. Делорес.

Вдишвах техния дар и той преминаваше през мен като приливна вълна.

Морийн. Мей. Бетани. Една по една, отново и отново, докато накрая само Фейт стоеше до мен.

Техният дар беше сила. Даваха ми всичко, което им беше останало, всичката сила и енергия, които можеха да създадат, за да се излекувам, те ми я оставяха. Преминаваше през мен, затопляща и възстановяваща.

Когато всички, с изключение на Фейт, бяха преминали отвъд, Рейес се изправи и отиде в банята. Фейт ме потупа по косата, после се мушна обратно под леглото ми, не желаейки все още да последва другите. Чух течаща вода, усетих ръцете му, когато ме вдигна, гърдите му, докато ме носеше. Той нежно свали дрехите ми. Имах някои слаби изгаряния, но те не можеха да се сравнят с гърба и с наранения ми крак. Когато бях напълно съблечена, той отново ме вдигна и ме положи във водата.

Стегнах се, когато тя потече по разрезите на гърба ми. Кой да знае, че катарамата на колана може да причини такива щети? След момент осъзнах, че ноктите ми се впиваха в плътта му. Той изглежда не възразяваше, но аз се отпуснах и разхлабих хватката си като се потопих повече във водата. Той взе сапуна и започна да сапунисва ръцете си. Би трябвало да съм засрамена, но не бях. Докосването му беше толкова нежно, докато ме миеше, големите му ръце обхождаха тялото ми и все пак нямаше нищо сексуално в ласките му. Този път беше грижовно, а не изискващо. Беше лекуващо, а не очаквателно. Той ме положи назад и с масажиращи движения втри шампоан в скалпа ми, изплакна, после ме вдигна от водата.

Почувствах се хиляда пъти по-добре. Миризмата на бензин беше отслабнала и бе заменена от свежа, плодова смес от аромати. Силата от жертвите на Саул препускаше в мен, докато Рейес ме подсушаваше, уви ме с одеяло и ме остави да лежа върху Софи, докато той смени чаршафите ми. Бегло си спомням как бях отнесена обратно в стаята ми, бях пъхната между чисти чаршафи, беше ми дадено някакво обезболяващо.

Единственото нещо, което изглежда не се променяше, бе, че когато бях ранена, бях много сънлива. Колкото по-тежки бяха нараняванията, толкова повече ми се спеше. Така че проспах целия следващ ден, събуждайки се само за да дам на чичо Боб основата на онова, което щеше да се превърне в показанията ми — минус цялото нещо с почти изнасилването, за което все още не можех да говоря — и за да поприказвам с много притеснената Куки, която се кълнеше, че никога, никога, никога няма да ми прости, че не съм я събудила.

Но всеки път, когато се събудех, Рейес беше там, седящ до стената до мен, държейки ме за ръка и давайки ми пространство, за да се лекувам. Артемида също ме държеше под око. Буквално. Главата й постоянно стоеше настанена някъде по тялото ми, а това нещо трябва да тежеше около 13 килограма. Фейт стоеше под леглото ми, а аз се чудех как се справяше. Всичките й приятелки бяха преминали отвъд, но когато се опитах да говоря с нея за това, тя поклати глава, изписа думата „още“, после се шмугна обратно под леглото ми, така че я оставих на мира.

Трябваше да се свържа с Николет, да й кажа, че беше права, някой наистина умря на онзи мост. Изпитвах много силно желание да я отворя и да я проуча, но прегледът на вътрешностите й вероятно нямаше да ме доведе до никъде. И все пак тя можеше да се превърне в ценен актив. Трябваше да запаметя номера й в телефона си. И все още трябваше да изгладя нещата с Ракетата и Блу. Тази пукнатина щеше да отнеме известно време.

От положителната страна, зрението ми се върна към нормалното. Рейес каза, че съм можела да виждам неща от другата ми реалност, онази, към която съм била свързана като портал. Чудех се дали можех да виждам вътре в онази реалност. Дали ще мога да шпионирам рая. Сложих го в списъка си със задачи като нещо, което да пробвам, когато ме налегне пълно отегчение. За щастие — или за нещастие, в зависимост от гледната точка — това не се случваше често. Всъщност отегчението можеше да бъде приятно разнообразие от ежедневните сблъсъци и сътресения, които представляваха живота на жътваря на души.