Пиратите

Братята от брегаXI

Скоро след откриването на Америка Испания забранила на всички други народи да търгуват с новооткритите земи и острови и дори да пристъпват в тях. Испанският крал се позовавал на едно решение на папа Александър VI, който бил призован за арбитър, постигнал компромис между двете единствено признати от него колониални сили Испания и Португалия и гарантирал неговото спазване спрямо всички останали народи. На Португалия се отреждали всички земи, открити източно от четиридесет и шестия меридиан, а на Испания — всичко, което се намира западно от него, тоест цяла Америка с изключение на Източна Бразилия.

В дарителната була на папата до испанския крал се казвало.

„Като носител на върховната апостолическа власт и като изхождаме от Нашето собствено пълновластие и без всяко въздействие откъдето и да било, предаваме на Вас и на Вашите наследници всички новооткрити земи и острови, ако те не принадлежат на някой друг християнски владетел. Под страх на отлъчване от църквата забраняваме влизането в тези страни и търговските отношения с тях без Наше изрично позволение.“

Френският крал Франсоа I се опитал наистина да възроптае („Бих искал да видя предписанието в Завета на Адама, което ме изключва от подялбата на света!“), ала западните страни били все още римокатолически и мощта на папата толкова голяма, та крале и князе послушно се подчинявали на неговите указания. Едва след Реформацията, която от 1517 година бързо се разпространявала из европейските страни, политическото влияние на папата започнало постепенно да намалява. Когато испанският посланик в Лондон се оплакал от пиратството на английски кораби в западноиндййски води, кралица Елизабет I отговорила, че не признава булата на римския епископ, според която испанците притежавали особени права във Вест Индия11. Дори и ако испанците били минали покрай някои брегове и дали наименования на географски носове и реки, това съвсем не им придавало каквито и да било права на собственост.

Сами испанците не били в състояние да контролират многобройните острови на Средна Америка, камо ли да ги населят. Когато морският път през Атлантика станал известен, първите групи авантюристи и преселници скоро се установили по Карибските острови. Най-големите контингенти били от французи, англичани и холандци. Французите били преди всичко хугеноти, които потърсили пътя през океана, за да се спасят от верската принуда в отечеството. Католическите испанци говорели за „лютеранските корсари“ и с това придавали фанатично-религиозна окраска на разправиите в Новия свят. В името на вярата те още по-озлобено се сражавали, изтезавали и убивали за заграбените в Западна Индия съкровища.

Венецианският посланик в Лондон докладва в 1604 г. как испанците се разправяли с пленените пирати:

„Испанците завзеха в Западна Индия два английски кораба, на мъжете от екипажа отрязаха ръцете, краката, носовете и ушите, намазаха осакатените тела с мед и ги завързаха о дърветата, за да ги измъчват мухите и други насекоми.“

Борбата за американското злато започнала още в началото на XVI век. Докато в Европа все още царял неспокоен мир, в Западна Индия всички неиспанци се обединили срещу общия враг Испания. Те сами се наричали „братята от брега“ и със сила вземали онова, което испанци те не искали доброволно да им дадат.

Наред с европейски преселници и авантюристи „братята от брега“ се рекрутирали от дезертирали матроси и войници, избягали роби и въстанали индианци. Множеството ненаселени острови в Карибско море със своето изобилие на средства за прехрана — плодове, птици, риба, костенурки и миди — предлагали на пиратите идеални убежища. Оттук те бързо достигали силно оживените морски пътища и след нападение върху испански кораб лесно се изскубвали с плоските си и пъргави лодки от преследването на военните в многото тесни и объркани протоци между островите.

В началния период сред „братята от брега“ взели надмощие френските хугеноти. Повечето от тях не прекосили Атлантика като моряци или пирати, а като заселници, и на защитени места създавали плантации. Но когато испанците за кой ли път разрушавали тези плантации и запалвали покрива над главата на плантаторите, хуге-нотите зарязвали всичко и се стичали при „бреговите братя“, за да си отмъстят на испанците.

Първите нападения върху испански каравели и галеони пред испанския атлантически бряг последвали много скоро след откриването на Америка. Испански документи от онова време споменават за един френски корсар, който в 1497 година принудил Колумб при завръщането му от третото пътешествие да подири убежище на остров Мадейра. Името на този човек е пропуснато. Един от първите известни френски пирати бил Жан Анго от Диеп.

Испанците още не били стигнали до системата на конвоите, а изпращали през Атлантика натоварените със злато и други съкровища кораби поединично или на малки групи. Анго разполагал с много рибарски плавателни съдове, с които кръстосвал между Кап Винсенте и Азорските острови и причаквал испанските кораби. В 1521 година ветроходите на Анго плячкосали край Кап Винсенте три испански каравели, които идвали от Западна Индия и плавали към Севиля. Един помощник на Анго, Жан Фльори, разграбил през следващата година други три каравели, между тях и кораба, с който Кортес изпратил през океана на испанския крал едно невъобразимо богато мексиканско съкровище. Пример за безценните богатства, които испанците грабели в Америка, представлява потъналият през XVII век край брега на Флорида галеон „Нуестра сеньора де Аточа“. След петгодишни издирвания американски търсачи на съкровища открили в 1975 година останките на кораба, който имал на борда 27 тона злато и 47 тона сребро.

Сред изобилната плячка от каравелите на Кортес Жан Фльори имал късмета да залови комплект от карти за морския път до Антилите, който испанците държали в най-строга тайна. Като използвали тези карти, френските корсари надули ветрилата чак до Антилите и със своите кораби блокирали морския път. Те сега нападали испанските транспорти непосредствено в Карибско море и плячкос-вали испанските поселища по крайбрежието. В 1555 година френски пирати, предвождани от Жак дьо Сори и Франсоа льо Клер, ненадейно и отчаяно дръзко атакували Хавана, разграбили черквите и се оттеглили със страшно богата плячка. Английски „рицари на сполуката“ също намерили, може би още преди французите, пътя към Западна Индия. В 1518 година капитанът на една испанска каравела съвсем случайно открил в залива на остров Пуерто Рико един 25-тонен английски ветроход, снабден с топове. В Испания укорили пропуска на капитана и на испанския губернатор, че не спрели веднага и не абордирали кораба и не избили екипажа.

От многото най-вече неизвестни френски и английски пирати, които се отдавали на морски грабеж в Западна Индия или покрай испанския бряг, особено се прочул английският капитан Робърт Риниджър от Саутхемптън. Близо до Кап Винсенте, заедно с четири други английски кораба, той заловил и ограбил големия испански галеон „Сан Салвадор“. Изпратил плячкосаното злато в Тауър в Лондон и съобщил за случая на Британския коронен съвет. Риниджър обосновал пиратския си акт с това, че един испански съд му конфискувал преди известно време корабния товар, поради което ограбването на испанеца не било морско разбойничество, а обезщетение за понесената неправда. Post factum английското правителство му признало правото на репресалии. Риниджър получил капитанско право от британската марина и доходната длъжност митнически инспектор в Саутхемптън.

Срещу постоянно растящите нападения испанските галеони получили засилено въоръжение с топове и войници на борда. Освен това „Индийският съвет“ заповядал корабите да се съединяват в конвой, така наречените тогава „флотас“.

Военно защитените конвои плавали веднаж в годината по стария Колумбов маршрут за Хаити, точната дата зависела от годишното време и от посоката на вятъра. Там флотата се разделяла на две ескадри: едната към Веракрус в Мексико, втората към Панамския провлак, за Портобело. В тези пристанища разтоварвали докараните за колонистите стоки и испанските мисионери. Кервани от катъри осъществявали връзките с вътрешността на Мексико и с Перу, откъдето се връщали при галеоните в пристанищата, натоварени със злато и сребро.

Затънали над водолинията от съкровищата на Мексико и Перу, испанските кораби се събирали при Хавана и в конвой потегляли обратно през Азорските острови към Испания. Ала не минало дълго време и морските разбойници разузнали тая система и отвърнали на испанците със собствената им тактика. Щом флотата излизала от Куба в открито море, бързите ветроходи на пиратите следели тежкоподвижните галеони в конвоя. Изчаквали търпеливо момента, когато поради безгрижно маневриране, повреда във ветрилата, буря или неблагоприятен вятър някой галеон се отделял от конвоя. С неподозирана скорост те връхлитали тогава върху откъсналия се кораб и го ограбвали за миг. Пътуващите на него търговци, пък и моряците се надявали единствено на войниците, ала и те почти винаги бивали сразени от концентрираното нападение на морските разбойници.

За френските пирати настъпил мощен подем, когато Франсоа I им издал каперски писма срещу испанските кораби, за да подкрепят Франция в борбата с все по-засилващото се обкръжение на Хабсбургите. Във военна служба на френския крал особено се отличили моряците от Сен Мало, Диеп и Брест. Техните малки, пъргави кораби, дълги най-много до 35 метра, били въоръжени с 10 до 20 малкокалибрени топа и имали на борда си около 100 души.

Има документи от онова време за реда, по който каперите от Сен Мало разпределяли плячката. Когато влизали в пристанището, пръв на борда се качвал кралски офицер, който оглеждал плячката и определял десетината, полагащи се на краля като обезщетение за каперското писмо. Преди това никой моряк нямал право да слезе на сушата, нито някой външен да стъпи на борда. От останалите девет десети екипажът получавал за подялба едната трета, друга трета се падала на корабопритежателя или на компанията, а последната третина употребявали за покупка на провизии и за екипировка. Делът на екипажа се раздавал на отделни части. Дванадесет части получавал капитанът, осем кърмчията, две до четири се падали на помощниците, по една на матросите и по половин на новаците и юнгите.

Франсоа I бил принуден да преустанови издаването на каперски писма, когато след няколко последователни войни Карл V победил краля на Франция. Но Испания не получила спокойствие. На мястото на френските корсари излезли английски, тайно или явно подкрепяни от британската корона. Най-прочутите английски капери били Джон Хоукинз и Френсиз Дрейк. Двамата били роднини, предприели заедно множество пътешествия и за успехите им в служба на английската кралица били удостоени с благороднически сан.

Повечето френски капери също не се оттеглили на почивка. Ако преди грабели по поръка на краля, сега те го вършели по своя воля. Рискът оставал същият. Те окончателно преместили базите си в Карибско море и обогатили съсловието на „братята от брега“ с някол-ко забележителни фигури.