Пиратите

Пирати в Индийския океан и Китайско мореXXIX

Индийският океан и моретата по западния край на Тихия океан са не само люлка на мореплаването, а и на морското разбойничество. Но и до днес познанията ни за пиратството по тези краища са все още ограничени. Хилядолетия Арабско море, Бенгалският залив, Малайско и не на последно място Китайско море са били плодоносна област за местните морски разбойници. Когато с Великите географски открития европейците дошли в тези води, португалски, холандски и английски пирати се смесили с местните и заедно — а понякога и в бясна конкуренция — преследвали богатата плячка, която била транспортирана по морските пътища между Европа, Индия и Китай.

Най-известните арабски пирати били йоамитите от Пиратския бряг — бреговата ивица, дълга около 150 морски мили, която води от теснината на Ормуз в югозападно направление, тоест част от южното крайбрежие на Персийския залив. В продължение на пет хиляди години през тая теснина минавали всички транспорти от Индия и Китай в Персийския залив към Оман, откъдето стоките били пренасяни нагоре по течението на Ефрат до Вавилон и оттам с камилски кервани чак до средиземноморските пристанища. От началото на V век част от тия транспорти се отклонявали през Червено море. Ала йоамитските пирати завладели морската зона пред Арабския полуостров, а по-късно и морския път на португалците и англичаните към Индия, който водел покрай нос Добра Надежда, надлъж по източноафриканското крайбрежие до остров Сокотра и оттам за Бомбай. Името на йоамитите станало известно в Европа, когато през декември 1778 година с шест дауи те нападнали един английски правителствен кораб и след тридневен бой го завзели. Откак англичаните завоювали Индия, корабите на Източноиндийската компания представлявали най-жадуваната плячка за арабските морски разбойници. Многократните експедиции на британски бойни кораби срещу пиратите оставали безрезултатни. В 1797 година няколко йоамитски ветрохода нападнали английската корвета „Випър“. В абордажния бой загинали капитанът и половината от екипажа, преди корветата да успее да се измъкне. Подобна участ сполетяла в 1808 година и корветата „Фюри“. Навярно още много ветроходи на Остиндийската компания, заличени от регистъра като „изчезнали без следа“, са станали жертва на арабски пирати. В 1818 година, когато кръстосвал Персийския залив, английският военен кораб „Хоуп“ заседнал пред пристанището Кишма. Когато довели пред шейха на Кишма пленения сто и двадесетчленен екипаж, очаквала ги изненада. Шейхът бил роденият в Нюкясъл през 1759 година авантюрист и морски разбойник Томас Хоуртън, приел сега исляма. Пиратският главатар приел милостиво своите бивши сънародници и поживо-поздраво ги изпроводил у дома без откуп. На прощаване той на всеки англичанин подарил по една млада черна робиня.

Със своите бързи ветроходи йоамитите нахлували чак до западното крайбрежие на Индия и заплашвали дори Бомбай. Едва през 1819 година ескадра от големи британски военни кораби с мощен десантен корпус превзела йоамитската столица Рас-ал-Хайма и разрушила базите на пиратската флота, което ограничило, но не премахнало из корен заплахата от йоамитите.

Кораби на Източноиндийската компания били преследвани с успех и край малабарския бряг, който се простира от Гоа до най-южния край на Индия. Тук в края на XVII столетие махратската фамилия Ангриа в единодействие с европейски пирати буквално монополизирала грабежа по море. Първият известен пиратски главатар от тая династия бил Канхойи Ангриа, който в 1698 година поел юздите на предприятието. Със своята флота той закрилял индийското крайбрежно мореплаване и по дългия триста морски мили бряг устроил бази за корабите си. На един остров пред Бомбай той построил солидна крепост. Поради пасивността на Източноиндийската компания Канхойи постигнал забележителни успехи. Който искал да пристане по западния бряг на Индия или да плава покрай брега на север или юг, неминуемо трябвало да поиска — срещу прилично възнаграждение — придружително писмо от Канхойи. Ако някой вярвал, че може да си спести парите за такова писмо, почти винаги губел кораба и стоката, а в много случаи и своя живот.

Когато в 1729 година Канхойи умрял, петимата му синове се скарали за наследството. Надделял Тулайи, който скоро се проявил като умел тактик и способен флотоводец. Веднъж той успял да измъкне пет търговски кораба от един конвой, силно охраняван от британски кръстосвачи, и да ги превърне в своя плячка. В 1749 година той абордирал и си присвоил като трофей най-мощния кораб на Остиндийската компания „Реставрация“. Тактиката на Тулайи била проста. Бързите му ветроходи дни наред плавали близо до конвоя. Щом някой кораб изостанел или придружаващите ги военни кораби малко се отдалечели, пиратите връхлитали като орли борд до борд върху жертвата и я абор-дирали за броени минути. Всички преговори на компанията с пиратския главатар претърпявали крушение, понеже той искал прекалено големи суми за своите придружителни писма. Четири британски военни кораба заедно с още петдесет ветрохода на съюзниците-махрати нападнали в 1755 година Тулайи в едно укрепено пристанище, но той успял да се измъкне здрав и читав.

През февруари 1756-а британското правителство събрало флота от двадесет и четири бойни кораба под командата на контраадмирал Уотсън и десантен корпус, командуван от завоевателя на Индия Робърт Клайв, за да унищожат Тулайи в главната база на пиратите Гериах. Тулайи с малките си 58 ветрохода и с гордата „Реставрация“, която също лежала на котва в пристанището, не се чувствувал дорасъл да се бори с такава мощна концентрация на военна сила. Британските командуващи отхвърлили предложението на Тулайи за преговори и започнали да обстрелват корабите и пристанищните съоръжения. Когато след двадесет и четири часова бомбардировка барутният склад на пиратите хвръкнал във въздуха от пряко попадение, крепостта капитулирала. Тулайи се предал на една индийска войскова единица и не бил екстрадиран на англичаните. Той умрял в тъмница.

Фамилията Ангриа могла да устоява дълго на португалци и англичани, понеже имала добри отношения с местното население. Многобройни групи от него се противопоставяли на европейските нашественици и затова индусите подкрепяли Ангриа, които се занимавали с пиратство, но същевременно с всички свои сили се сражавали против британците.

Също и в Малайско море морският грабеж започнал едновременно с мореплаването хилядолетия преди нашето летоброене. Също както и в европейски води, морското разбойничество се придружавало в началото от плячкосване на крайбрежието и заробването на хора. Пленниците, най-вече папуаси от Нова Гвинея, малайците разпродавали по робските тържища на островите или по южния бряг на Китай. Плавателните им съдове наподобяват средиземноморските галери. Строените в един ред гребла се обслужвали от роби, а бойците стояли на висока палуба по средата на кораба, въоръжени с копие, меч и крис (малайска кама). Прау, както се наричали гребните кораби, по-късно били съоръжени с топове на носовата и на кърмовата надстройка, а екипажите носели вече ръчно огнестрелно оръжие.

Първият известен в Европа малайски предводител на пирати бил Рага, който в началото на деветнадесетото столетие всявал в продължение на 20 години страх и ужас по морето между Борнео и Целебес. Той нападал стотици европейски търговски кораби, когато те преминавали през Малакския проток. Ветроходите били разграбвани и изгаряни, а екипажите избивани до последния човек. Британците изпращали срещу разбойниците много военни кораби, ала всички експедиции завършвали с твърде скромни успехи. Когато в 1830 година американската шхуна „Дружба“ станала жертва на пиратско нападение в пристанището Куаллах Бату на остров Суматра, правителството на Съединените щати изпратило две години по-късно корветата „Потомак“, която разрушила града.

По-голям успех против малайските пирати на Борнео британците постигнали в 1849 година. Заедно с раджата на Саравак и други племенни вождове те успели да завладеят убежищата на разбойниците в речните устия на Сареба и Сакаран. Саравакци устроили в селата по долното течение на реките лов на хора, при който малцина жители останали живи. Британците могли вече да се похвалят, че нанесли решителен удар върху пиратството в Северно Борнео. Ала и това представлявало частичен успех, понеже европейци продължили ревностно пиратския занаят между южноазиатските брегове и Австралия. Само един от тях станал известен и в Европа: Бъли Хейис. Като музикант в един малък духов оркестър той скитал по различни острови из Южното море, докато един ден му се удало да се сдобие с малък ветроход, с който открил търговия с оръжие. Занаятът бил толкова доходен, че скоро той разширил предприятието с един по-голям екипаж и с грабежи по море и отвличане на хора. В 1875 година испанците го заловили край брега на Филипините и го хвърлили в затвора. Тук той усърдно се занимавал с изучаване на теологията и епископът на Манила ходатайствувал да пуснат на свобода новоизлюпения духовник. Но Хейис тутакси се впуснал пак в стария гешефт. На края го пипнали англичаните, но той и от тях успял да се изплъзне. Намерил смъртта си в 1878 година по време на спречкване със своя щурман, който го цапардосал с едно желязо по главата и го хвърлил през борда.

Първите пирати в Китайско море били японци в червеножълти униформи. Те започнали едновременно с грабежи по морето и на брега. В стари изображения мъжете държат по един меч във всяка ръка. Японските пирати никога не нападали поединично, а винаги в по-масови корабни обединения. При своите грабителски походи по китайския бряг те нападали селища както край морето, така и дълбоко във вътрешността на страната. Боевете били сурови и жестоки, понеже японците избивали всичко живо. За отмъщение китайците хвърляли пленените японци в големи казани с вряла вода.

Запазени са исторически достоверни данни за един японски морски разбойник на име Яширо. По време на едно пиратско плаване той се запознал в Малака с Франсишку Ксавиер, по-късно провъзгласен за светец от католическата църква, който го обърнал в християнската вяра. На своя кораб с подходящото име „Джонката на крадците“ Яширо отвел в 1549 година Ксавиер като мисионер в Япония. Към края на пътешествието монахът предложил на Яширо да го направи върховен глава на новооснованата християнска община в Япония, но Яширо предпочел пиратския занаят.

В началото на XVI век по китайското крайбрежие се появили португалски кораби, чиито екипажи тероризирали мирното население несравнимо по-жестоко от японските морски разбойници. Първите португалски капитани, които вербували екипажите си сред дезертирали от европейски кораби войници, скоро се прочули надлъж и нашир. Те поели от японците традицията да плячкосват по море и суша всичко, що срещнат, изпълнявали я твърде добросъвестно, но я разширили и с гигантски разклонена търговия с роби. Известен португалски пиратски капитан от онова време бил Антониу Фариа, ала най-прочутият морски разбойник през тоя период станал неговият ученик Фернау Мендеш Пинту, който в своите мемоари много живо и пластично описал морския грабеж по онези краища. Пинту бил принуден да напусне отечеството си заради едно престъпление, което извършил в Португалия, и се намирал на португалски кораб на път за Китай, когато го абордирал Фариа. Пинту се присъединил с ентусиазъм към него. В книгата си той съобщава:

„Фариа откровено ми обясни, че е тръгнал за плячка. Той твърдеше, че Китайско море трябва всъщност да се нарича Пиратско море, защото всеки втори кораб тук е пиратски. Човек трябвало да се приспособява към условията. Започнах да разбирам, че в този объркан свят мъчно бих могъл като почтен търговец да забогатея бързо, понеже бях беден. По-добре бе да потърся щастието си като авантюрист, а не бих могъл да желая по-добър учител и наставник от този безскрупулен капитан, който тъй добре умееше да успокоява моята възмутена съвест.“

Когато Пинту се натъкнал на Фариа, пиратската флота се състояла от четири кораба. Скоро при Марианските острови ги застигнал тайфун, който потопил и четирите. От 586 мъже могли да се спасят само петдесет и трима, между тях Фариа и Пинту. Не след дълго крушенците се снабдили с нов кораб и Пинту описва как по времето, когато търсили прословутия малайски пират Коя Азем, към тях се присъединила втора джонка: „Даде бог, щото да срещнем по пътя си една джонка от Патана Тя бе командувана от един китайски пират на име Гуйай Паниан, голям приятел на португалската нация, на нашите обичаи и начин на живот. При него имаше 30 португалци, отбрани и порядъчни люде, които бяха там на заплата. Всички те бяха много богати.“

Нежеланият конкурент Коя Азем бил сразен и убит в едно ожесточено сражение. С богата плячка двата славни кораба се завърнали в своята база. При следващия си набег Фариа и Пинту разграбили княжеските гробници на един остров. По обратния път попаднали в стихиен щорм, който погълнал корабите. Фариа и по-голямата част от екипажите им се издавили, Пинту с още 14 души за втори път се избавил. Пъстър и изпълнен с авантюри живот започнал сега за Пинту. Отново хвърлен в тъмница за пиратство, след кратко време той пак излязъл на свобода. Бил временно посланик на бирманския крал в Сиам и Южен Китай, служил и на сиамския крал, отново се върнал в кралския двор на Бирма, където го назначили за военен министър. След множество още авантюри и морски пътешествия го обзела носталгия по родината и той се върнал най-сетне в Португалия, гдето написал своите мемоари.

Освен португалски, щастието си в Китайско море потърсили и други, особено холандски пирати. Вятърът довял там и флибустиери, а разни околосветски пътешественици използвали благоприятната възможност да попълнят тук своята плячка.

Дълго преди европейците, а навярно и преди японците, в Китайско море имало китайски пирати. Тайни пиратски съюзи или военно организирани пиратски флоти в продължение на столетия притежавали реална сила и власт в Китай, разполагали със стотици кораби и десетки хиляди бойци, презиращи смъртта. Главатарите на тази организация не могат да се измерват с европейските мащаби на пиратски предводители, с тях трябвало да се съобразява дори императорът на огромната Небесна империя.

С нарастващия превоз на стоки между Европа и Далечния изток през XVII и XVIII столетие пиратите с джонки се специализирали в абордаж на европейски кораби. Те изнамерили особена тактика, с която било съдено да се запознае и британският експедиционен кораб „Тигър“ в 1605 година, на чийто борд се намирал и прочутият изследовател на Арктика Джон Дейвис. Наблюдателят на ветрохода от коша си на гротмачтата открил една джонка, която очевидно се намирала в беда, вълните я шибали безмилостно и я носели напосоки, а горната палуба била претъпкана с хора. Англичаните изпратили лодки и докарали на „Тигър“ корабокрушенците. След това британският кораб се изравнил с борда на джонката и английски матроси се прехвърлили там да помогнат. Внезапно ги нападнали в гръб и ги намушкали. В същото време „спасените“ на ветрохода пирати се нахвърлили върху екипажа с ножове. Англичаните победили, ала Дей-вис бил убит още между първите.

Пиратите по крайбрежието на Южна Азия използвали с успех този и други подобни методи чак до първата половина на нашето столетие. С грижливо укрити оръжия пиратите се качвали като безобидни третокласни пътници на някой пътнически или дори на товарен параход, където разузнавали за богати пасажери или ценен товар. В открито море завладявали кораба и принуждавали капитана да акостира в някой закътан залив. Там претоварвали ценностите на пътниците и цялата останала плячка в чакащите ги джонки и освобождавали пре-тръскания плавателен съд.

Безспорно най-прочутият пиратски главатар в Китайско море и една от най-великите пиратски фигури изобщо бил китайският принц Куо-Хсинг-Я, от европейците наричан за по-кратко „Коксинга“. Баща му Ченг-Чи-Лин с една пиратска флота спечелил значително състояние и контролирал цялата търговия по източнокитайския бряг. Благодарение на своята широко разклонена търговска мрежа и на голямата си флота той станал толкова богат и могъщ, че за подкрепа го молел дори принц Тан от династията Мин, когато воювал с нахлулите в Южен Китай конни орди на Манджу. Ченг-Чи-Лин се съгласил при условие, че принцът осинови детето му, родено в 1623 година от жена му — японка. Така синът на Ченг станал принц Куо-Хсинг-Я, или „Господарят, който носи императорското име“.

Ала Манджу победили. Понеже не разполагали с флота, те вероятно се помирили с Ченг и оставили на сина му княжеската титла и достойнство. Но династията Мин не простила измяната на Ченг. Поканили го в Пекин и уж го назначили за висш императорски сановник. Той лековерно отишъл, хвърлили го в тъмница и го удушили.

След смъртта на баща си седемнадесетгодишният Коксинга се упътил за южнокитайския бряг и на тамошните острови поел наследството и флотата му. Станал водач на съпротивителното движение в Южен Китай. В продължение на двадесет години нападал китайските брегове, абордирал кораби и ги плячкосвал. В 1654-та и после наново в 1659 година той пращал десантни войски на щурм срещу Нан-кин. Манджу отправили против него мощна флота, но Коксинга й нанесъл унищожително поражение.

Когато императорите Манджу напълно покорили Китай и укрепили своята власт, те се обърнали срещу Коксинга. Разрушили и унищожили всички убежища и бази на флотата му по брега. Коксинга бил принуден да търси нови. Избрал остров Тайван, завзет от холандците през 1624 година.

През май 1661 година с флота от шестстотин кораба Коксинга се появил пред острова и с 1500 войници щурмувал крепостта Келан. След това започнал обсада на Зеландия. В помощ на обсадените от Батавия изпратили пет кораба с войска. Коксинга разбил десантния корпус, преди още той да достигне Зеландия. След поражението крепостта се предала при условие, че ще им позволят свободно да се изтеглят. Коксинга прехвърлил сега цялата флота и войските си на Тайван, с изключение на гарнизоните в Амой и Чинмин. Много привърженици на антиманджурското съпротивително движение последвали Коксинга на острова, Тайван станал главно средище на освободителната борба срещу манджурското господство. Военните успехи на Коксинга предизвикали нови въстания в южните области на Китай. Всичко това принуждавало Пекин да предприеме по-решителни мерки. Манджурската флота, подпомогната от холандска ескадра, подготвяла нападение върху Коксинга на Тайван, който станал база не само на търговията по китайските брегове, но и на всички пиратски походи, които смущавали морския трафик на холандците с Япония. По същото време Коксинга планирал нови завоевания. С флотата си той отплавал за Филипините и поискал от испанския губернатор да му предаде Лу-сон. Но преди още да разпрати по корабите заповедта за атака на острова, четиридесетгодишният принц-пират внезапно умрял. Задушил се в пристъп на ярост от новината, че любимата му робиня родила дете, но не от него, а от сина му Чен-Чин.

Чен-Чин поел властта над Тайван, ала тя била твърде ограничена от Манджу и холандците. Внукът на Коксинга също по наследие станал владетел на Тайван, но в 1683 година бил сразен от императора и откаран като пленник в Пекин.

В края на XVIII век се прочула по целия свят една жена от Китайско море — мадам Чин. Тя била вдовица на знаменит пиратски главатар, който обединил стотици пиратски джонки на строга военна нога в шест тактически флотски единици. По време на грабителски поход по индокитайския бряг се завързало ожесточено сражение, той бил разбит и сам загинал в боя. Вдовицата, която и преди била негов заместник и сама командувала една от шестте ескадри, поела върховната власт над пиратската флота. Китайският историк Юнце-Юн-Лун съобщава няколко интересни подробности за бордовия порядък на нейните кораби. Най-важните параграфи гласели:

1. Ако някой слезе на сушата без позволение, той трябва да бъде задържан под стража и в присъствието на цялата флота да му се пробият ушите. Ако го извърши повторно, да бъде умъртвен.

2. Нищо от плячката не бива да се отнася, преди да бъде записано в списъци. Цялата плячка се разделя на десет равни части. Две от тях се разпределят между всички, осемте се прибират в склада за общо ползване. Всяко самоволно посегателство върху склада се наказва със смърт.

Населението около базите на флотата се ползвало от пълна закрила. Всяка поискана от тях услуга се заплащала, всяко нападение върху местен жител се наказвало без снизхождение със смърт. По този начин пиратите разполагали на брега със сигурни убежища.

В 1808 година мадам Чин за пръв път доказала своите качества на флотоводец. Тя подмамила в капан изпратената против нея императорска флотска ескадра. Само няколко императорски кораба се спасили. Командуващият ескадрата, императорският адмирал Куо-Лин, се самоубил. Императорът натоварил тогава генерал Лин-Фа да подгони със силна флота пиратските банди и да ги унищожи. Когато двете флоти застанали една срещу друга в пълно безветрие, хиляди пирати наскачали във водата, с плаване стигнали до вражеските кораби и ги абордирали. Лин-Фа загубил сражението и своя живот.

Провалили се и всички други опити на императорски адмирали да унищожат разбойническата флота на мадам Чин. Тя останала неоспорима владетелка на Китайско море и почти необезпокоявано пляч-косвала цялото крайбрежие, разграбвала кораби и отвличала пленници, за да изнудва царски откупи. Към нейните жертви се числели също многобройни английски и холандски ветроходи.

Когато императорът видял, че не ще може да победи мадам Чин с военни средства, той й предложил прошка и титла. Позастарялата пиратка се поддала на императорското изкушение и приела за себе си и за четирите си хиляди подчинени милостиво предложената амнистия. Разбойниците, които не се покорили и смирили, били пленени през следващите години от императорската флота и екзекутирани.

Своето повествование за тая епоха на пиратството в Китайско море Юнце-Юн-Лун завършва така:… „От това време нататък започна една щастлива ера в Китай. Корабите отиваха и идеха по морето в пълна сигурност. Реките отново научиха що е мир.“

Историкът се лъгал горчиво. По време на околосветското си плаване през ноември 1805 година между Тайван и Макао руският адмирал Крузенщерн с флагманския си кораб „Надежда“ се натъкнал на китайска пиратска флота. Биографите на китайски генерали и провинциални губернатори свидетелствуват за нескончаемо пиратство в китайски води през целия деветнадесети век.