Пиратите

Грабителски и завоевателски плавания на готи, вандали и викингиIV

Юлий Цезар писал за германите, че те не смятали за позор грабежа, ако той бил извършван извън техния племенен съюз. Първото описание за пиратство в района на Северно море произхожда от перото на римския летописец Корнелий Тацит. В биографията „Животът на Агрикола“, излязла през 98 г. от нашето летоброене, той разказва как германи, взети насилствено в римската армия, при една военна акция в Британия през 83 година от н.е. пребили римския капитан и римляните, които ги обучавали, и избягали. На брега те овладели три лодки. Принудили водача на едната да им служи за пилот, а другите умъртвили. С трите плавателни съда германите се провирали надлъж по британския бряг и опитвали щастието си като морски разбойници. Изглежда, че то не било твърде благосклонно, защото Тацит пише как те убивали и изяждали по-слабите помежду си, а сетне и онези, върху които паднел жребият, за да не измрат всички от глад. На края, когато напуснали корабите си, били пленени от фризите като пирати и продадени за роби.

През второто и третото столетие от нашата ера у германите се появили трайни племенни съюзи и народности. Живеещите по крайбрежието, предимно фризи и сакси, били добри корабостроители и мореплаватели и търгували с балтийските и скандинавските племена.

Със своите кораби те същевременно предприемали и грабителски набези по море, за да завладеят съкровища и роби за продан. Това съчетание на морска търговия и разбойничество довело до натрупване на богатства в ръцете на племенната аристокрация и ускорило разпадането на първобитното общество. Властта на племенните водачи нараствала, а племенното благородничество и васалите придобивали все по-голямо влияние. Всички те искали да завладеят нови земи и да съберат военна плячка, за да станат още по-богати. В своите военни и завоевателни походи германските племенни съюзи прониквали дълбоко в Римската империя и стигали до бреговете на Средиземно море. В 251 година от н.е. готи завладели и разграбили тракийския град Филипополис. Те победили войските на римския император Деций, който сам загинал в битката с готите. Три години по-късно готите отново нахлули в Тракия и се промъкнали до Тесалоники (Солун). През годините 258 — 268 предприемали оттук грабителски походи по море към Гърция и по малоазиатския бряг, като плячкосали много градове: Ефес, Никая, Никомедея и други. По сведения на древни автори в най-големия пиратски поход на готите през 267 година участвували над 500 кораба и повече от 100 000 души.

По време на германското преселение на народите през 406 година вандалите прекосили Рейн. През Трир, Париж, Тур и Бордо те със сражения си пробили път през цяла Галия и в 411 година достигнали Южна Испания.

В 428 година вандалите избрали за свой крал Гайзерих, който заповядал да построят кораби по римски образец. С тая флота вандалите — стари източници говорят за 80 000 души — заедно с конете и каруците и с цялото си имущество се прехвърлили през 429 година на североафриканския бряг. Гайзерих, към когото се присъединили и големи орди готи и алани, системно настъпвали на изток покрай брега, в 439 година завладял Картаген и установил там своя владителски дом. Завоюването на Северна Африка от вандалите било много улеснено от помощта на робите и колоните от тая римска провинция, които вдигнали бунт срещу Рим.

Главната мощ и жизненият нерв на вандалите била тяхната флота. С нея от Северна Африка те овладели Балеарските острови, Сардиния, Корсика и част от Сицилия. От бреговете на своята новородена империя те се впускали в грабителски плавания към Италия и Гърция. Тук се натъкнали на Източната римска империя, създадена в 395 година при подялбата на огромната римска държава. Под командата на адмирал Василиск срещу вандалите била изпратена флота от 212 галери и 70 000 мъже, за противника не се знаело почти нищо. Според летописите вандалите нападнали източноримската флота при Кап Бон по време на едно примирие. Може донякъде да се предположи, че това твърдение от източноримска страна е било съчинено за оправдание на катастрофалното поражение, което понесла собствената им флота. Като резултат на вандалската победа Източен Рим официално отстъпил на Гайзерих по-голямата част от североафриканския бряг.

От новопридобитите и от старите си бази вандалската флота засилила своите пиратски походи по италийските, гръцките и малоазиатските брегове. В 455 година Гайзерих нападнал Рим и предоставил за 14 дни града на своите вандали за грабеж. Понеже тогава били разграбени и унищожени и християнски културни блага, по-късно един епископ измислил термина „вандалщина“ като синоним на безсмислено унищожение. Кралството на вандалите просъществувало до 534 година.

По бреговете на Северно море се поселили фризи, сакси, англи и юти, по северозападния бряг на Балтийско море даните, всички дръзки мореплаватели и пирати, които нападали и подлагали на плен и пожар Британия и северозападните брегове на Галия. Във връзка с тия грабителски набези за пръв път се появило наименованието викинг. Датският летописец Саксо, роден около 1150 година, описва много пластично как с развитието на феодализма в скандинавското общество се засилвало и морското разбойничество, упражнявано от аристокрацията. Под пиратския флаг се разрешавали и борбите за могъщество и власт между благородниците, кралете произлизали от знатните родове с най-много победи. Саксо назовава цял низ примери за пиратството на крале и аристократи.

„Хелго, син на датския крал Хулдан и сам по-късно крал на Дания, се отдал на морско разбойничество.“

„Халдан, крал на Дания, след тригодишно владичество отстъпил доброволно властта на своя брат Харалд и тъй като бил буен и неукротим, се заел с пиратство.“

„Коллес, крал на Норвегия, и Хорвендил, херцог на Ютландия, живели по едно и също време и били и двамата прочути морски разбойници.“

„Оло, по прякор Бързия, норвежки принц, по волята на своя баща станал морски разбойник, за да избави морето от други морски разбойници.

Той станал тъй могъщ по море, че надвил и унищожил 70 прочути морски разбойници, всички знатни принцове, а най-знатните по име Бирвил, Хуирвил, Торвил, Неф, Ореф, Редуарт, Ранд и Еранд.“

Викингите или норманите, както по-късно ги назовавали всички, към края на осмия век нахлували в Британия предимно от Дания. Тъкмо затова в английската история ги наричали и дани. Като начало на пиратските набези се смята нападението от норманите на манастира Линдисфарне на 8 юни 793 година. Богатият и прочут по онова време манастир на едноименния остров пред източния шотландски бряг бил оплячкосан и подпален. Всички негови обитатели били избити. Скоро последвали други нападения върху манастири и черкви, та в края на литургията но време на богослужение пеели: „Господи, избави ни от ужаса на норманите!“

Докато отначало се ограничавали да разграбват английския бряг, от средата на деветото столетие норманите завзели цели области и ги населили. След островите Шетлънд, Оркни и Хебридите те анексирали на края целия североизток на Британския остров.

Стигнали чак до Фарьорските острови и Исландия, гдето също основали поселища. Със своите кораби норманите системно претърсвали европейските брегове, плавали по Балтийско и Северно море, в Атлантика, в Средиземно и Черно море. Бързите викингски лодки с дракона, изрязан на високия буг, нахълтвали в речните устия и плавали нагоре срещу течението, докато наближат набелязания град. Част от пиратите отвличали коне на паша по ливадите и по уречен знак цялата орда нападала града от сушата и от водата. Най-примамливи обекти за грабеж били църквите и манастирите с натрупаните в тях богатства и съкровища. Норманите не само плячкосвали, а отвличали и пленници, които продавали по пазарите на различни европейски и азиатски страни като роби. Само от Франция и Нидерландия те отвлекли повече от 100 000 души. Щом срещнели твърда съпротива, те се пазарели, преговаряли, измисляли всевъзможни военни хитрини или се оттегляли.

По Елба, Везер и Рейн норманите прониквали в Германия. След като в 854 година подложили Хамбург на плен и пожар, в 994 година те повторно изникнали в устието на Елба. Известният хронист Адам от Бремен, който назовава нашествениците с латинската дума „Pyrates“, пише между другото:

„Когато викингите плаваха нагоре по устието на Елба и нахлуха във вътрешността на страната, саксонските големци се обединиха. Въпреки слабостта на своите войски те изчакаха варварите край Щаде, когато вече бяха напуснали корабите си. Битката беше тежка, достопаметна и много злощастна. И от двете страни се сражаваха храбро, ала на края нашите се оказаха по-слаби. Викингите победоносно разбиха и разпиляха цялата саксонска войска.“

Адам от Бремен пише и за нападението по Везер:

„Други викинги, които проникнаха по Везер, опустошиха страната Хаделн чак до Лезум и с голям брой от пленници стигнаха до тресавището при Глинщед.“

На края хронистът отбелязва:

„От това време насетне викинги постоянно нахълтваха за грабеж из тия области. Страх изпълни всички градове на Саксония. Дори Бремен започна да се укрепява с един много силен вал. Старите хора още си спомнят как архиепископ Лиавицо нареди тогава да откарат черковното съкровище и всички черковни утвари у предстоятеля на катедралата в Бюкен.“

Нагоре по течението на Рейн норманите достигнали Кьолн, Бон и Аахен. Един потомък на Карл Велики поискал да се откупи от нападенията и им подарил Валхерен в устието на Рейн. Норманите го преустроили в своя база и оттам по-лесно прониквали в немските и френските реки.

От нашествията на норманите особено силно пострадала Франция.

В 841 година те опустошили Руан, в 843 година подпалили Нант, а в 845-а разграбили Париж. По Лоара проникнали до Орлеан, по Гарона до Тулуза. В 882 година се появили по Маас, в 883-а по Шелда, в 884-та по Сома, а в 885-а те наново се възправили срещу Париж, когото обсаждали безуспешно в продължение на десет месеца.

Абон, френски монах от абатството Сен-Жермен, в една дълга латинска поема за втория нормански щурм съобщава:

„Към Париж по Сена се приближаваха 40 000 викинги. Техните кораби тъй нагъсто покриваха повърхността на водите, че нито една вълна не проблясваше на две мили надолу по течението. След като бе отблъснато първото нападение, те заеха постоянна позиция на възвишението Сен-Жермен л’Оксеруа. Оттук плячкосваха и убиваха всъде около обсадения град, ала не им се удаде да нахълтат в града.“

Парижани се поучили от първото нападение и издигнали като бариера върху реката един силно укрепен мост. Така бранителите спечелили време и когато освободителните войски се появили пред Париж, викингите се оттегляли, без да постигнат успех.

В 911 година норманите, предвождани от своя княз Роло, завзели една област по устието на Сена, която по-късно получила названието Нормандия. Поселилите се тук нормани много бързо се претопили в местното население и с течение на времето приели неговия език и обичаи.

След поражението на скандинавските нормани в англосаксонска Британия уседналите във Франция нормани начело с Вилхелм Завоевателя в 1066 година с 1400 кораба дебаркирали на английския бряг. След като на 14 октомври победил край Хастингс англосаксонския крал Харолд, Вилхелм сам се коронясал за крал на Англия.

Към 860 година северните пирати обиколили Иберийския полуостров, проникнали за пръв път в Средиземно море и плячкосали бреговете на Испания, Южна Франция и Италия. С ненадейни удари те стигнали чак до североафриканския и малоазиатския бряг и се опитвали да нападат дори Рим и Византия, столиците на познатия тогава свят. Загнездили се в Долна Италия и в Сицилия и в 1130 година папата коронясал норманския херцог Роберт II за крал на Апулия и Сицилия.

Деканът7 на Сен Кантен разказва за лукавите действия на викингите при разрушаването на италианския град Лука:

„Норманите, след като връхлетяха Пиза и Фиезоле, обърнаха носовете на своите драконски кораби към епископския град Лука на устието на Магра. Градът бе подготвен за пристигането на викингите и боеспособните мъже бяха заели градските порти и градските стени. Ала нападението не се състоя. Вместо него пред градската порта се яви предводителят на викингите Хащайн с неколцина свои другари, всички невъоръжени, и изяви желание да приеме християнството и да бъде покръстен от епископа на града. Макар и при съблюдаване на нужните при тия обстоятелства мерки за сигурност, молбата биде приета, Хащайн бе покръстен и отведен пак пред портата.

Към полунощ голямата тълпа викинги, с високи крясъци наближили градската порта. Те крепяха помежду си носилка, на която лежеше уж внезапно умрелия Хащайн. Последната му воля била да бъде погребан в катедралата на Лука. Би ли могла да бъде отхвърлена тая последна молба на човека, приет току-що в лоното на църквата?

Епископьт заповяда да пропуснат мъртвеца и явно невъоръжените съпроводители. Ала опелото не можа да се състои, понеже пред олтара Хащайн възкръсна из мъртвите. Викингите грабнаха укритото в носилката оръжие и се втурнаха върху ужасената траурна процесия. Във всеобщото объркване цялата викингска войска премина през градските порти. Лука биде разграбен и унищожен.“

В Източна Европа нормалите били наричани варяги. Наред с пиратските походи те се занимавали тук преди всичко с търговия на роби. През Константинопол или през Волга и Каспийско море те доставяли своята стока към Иран и съседните му страни. Пътят на варягите от Скандинавия към Константинопол водел през финските морски заливи, Нева, Ладожкото езеро, Волхов, Илменското езеро, Ловат, част от Двина и Днепър до Черно море.

Би било историческа неправда викингите да се представят само като опасни морски вълци. Наред с откривателските плавания, при които те достигнали Исландия, Гренландия и Северна Америка, викингите открили околовръст цяла Европа един плавателен път, който включвал не само морското протежение от Балтийско до Черно море, а и всички по-големи европейски реки. За следващите столетия този плавателен път образувал основата на европейската международна търговия.

Решаващо превъзходство над противниците си вигингите постигали чрез своите драконски кораби и воинската храброст на екипажите.

От многобройни находки станало възможно да се реконструира драконският кораб. Грижливо бил копиран един изровен през 1880 година край селското имение Гокстад викингски кораб и със съда, построен по негов образец, екипаж от 13 души през 1893 година преплавал под ветрила Северния Атлантик до Чикаго за 40 дни. Достигнал скорост до 10 възла, корабът показал отлични качества дори при тежки бури в Атлантика. С водоизместимост 28 тона той имал дължина 23,8 метра, ширина 5,1 метра и газел на дълбочина 1,75 метра.

За всяка своя драконска лодка викингите имали здраво изпитан екипаж, в който на две вахти работели по 40 души. Едната вахта обслужвала 32-те гребла — от всяка страна на борда лодките имали по 16 гребла, — кормилото и ветрилата, докато втората вахта почивала. Мачтата била с височина 13 метра и с едно четириъгълно ветрило, нашарено на ивици, с площ около 70 квадратни метра. Лодките били също боядисани в пъстри цветове. Драконовата глава, на която били наричани тия дълги лодки, била поставяна на високия форщевен само при военни плавания.

Още от младини обучавали екипажите в духа на древните саги. Те действували според правилата на завоевателите от разпадащото се вече първобитно общество, които героизирали борбата, грабежа и бързите победи. Плавали най-често в по-малки или по-големи флотилии, връхлитали винаги изневиделица, дръзки, алчни за плячка и решени да изтръгнат победата.

Липсват достоверни източници за правилата, които ръководели обществения живот на викингите. По преданията на сагите всеки викинг бил кръвен брат на своите другари по лодка, за чиято смърт бил длъжен да отмъсти на врага с цената на собствения живот. Плячката се разпределяла равномерно между всички бойци от лодката, след като се извади делът на водача. Укриването на плячка означавало изключване от общността на лодката. Съблюдавали и строга дисциплина при предаването на известия. Всяка вест или новина се съобщавала първо на водача на общността. Той решавал дали и в каква форма тя може да бъде достояние на всички останали. Под страх от наказание било запретено да се разпространяват или разправят слухове или клевети. Водачът на общността не се определял по рождение или заповед, а бил избиран от нейните членове и се подчинявал на решенията на задругата. Той притежавал неограничена власт да управлява според законите и правилата. На заповедите му не можел никой да противостои.

Разбира се, викингските походи не могат да се обяснят от гледна точка само на литературата от сагите, възникнала при това столетия по-късно. Модерната историческа наука доказва, че се касае за дела и събития, които съпровождат процеса на създаване на раннофеодалните държави в Европа и само в изключителни случаи водят до трайно просъществувало наименование на страни или образуване на държави. Грабителските походи и търговските плавания, включващи и обширно разпространена търговия с хора, предлагали на благородниците и техните приближени възможности за обогатяване, които те използвали напълно според своите закони и схващания за морал.

Заблуждаващ е също и терминът викингско изкуство. С това име наричат погрешно цялата скандинавска културна епоха от 800-та до 1100-та година. В действителност викингского изкуство продължава традициите на германското и ранносредновековното изкуство, обогатено с елементи на ирландско, каролингско и най-вече на ориенталско изкуство като резултат от далечните търговски връзки на викингите.