Пленница на любовта

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Розалин не можеше да повярва, че е постъпила толкова безразсъдно. Беше оставила Торн Бладдринкър насаме с меча му. Ако попадне в ръцете му, нямаше представа как да си го вземе. Ами ако с това властта и над него свърши? Дали щеше да си тръгне и да отнеси оръжието?

Осъзна каква глупост е сторила, като се отдалечи, за да охлади страстите си. И в същия миг се затича обратно. Изненада се, когато завари меча в кутията, а одеялото и поляната наоколо — замърсени с хранителни отпадъци. Торн се втренчи в нея така, сякаш умираше от глад, макар че явно бе опустошил всичко, което бе донесла.

Това върза езика й и тя изломоти:

— Помислих, че си… Нали не си… Престани да ме зяпаш така.

Когато той отмести очи, тя съжали, че е изпълнил нареждането й. Господи, не знаеше какво иска. Не, знаеше. Да й разкаже за миналото. Наложи си да се съсредоточи върху това и да не се разтапя под погледите му.

За да постигне последното, тя се зае да оправя бъркотията, създадена от Торн. Вдигаше от тревата разни предмети, цъкайки с език неодобрително.

— Не бих нарекла никой твой съвременник „чистник“ и съм наясно, че не си чувал за контрол върху замърсяването или глоби от петстотин долара. Все пак ще се наложи да си служиш с кофите за боклук, докато си тук. В днешно време предпочитаме да оставяме околната среда така, както сме я заварили при пристигането си. А това означава да почистваме боклуците.

— Караш ли ми се, лейди?

Тя рязко се извърна, но върху лицето му бе изписано само любопитство — или явната му страст бе нещо мимолетно, или я прикриваше.

— Не бих… — започна тя, но промени намерението си. Щом често ще са заедно, не си заслужава да се безпокои дали дадена дреболия ще го обиди или не. Особено когато я занимават толкова други грижи.

— Да, май ти се карам. Не захвърляй където ти попадне вещите, с които не си служиш. Слагай ги пак на мястото им, връщай ги на притежателя им или ги изхвърляй, според случая.

— Не е ли очевидно, че аз точно така постъпих — възмути се той.

„Смята, че го хокам несправедливо, защото не съм му обяснила добре“, реши Розалин и въздъхна. Нима се налага да обмисля предварително всичко, което казва? Това би било непосилна задача.

— Съжалявам. „Изхвърлям“ означава „пускам в най-близкото кошче“. И тъй като наблизо няма такова, засега ще сложим отпадъците в кошницата и ще ги вземем с нас, за да оставим поляната чиста.

— Дивите животни няма да са ти благодарни, лейди.

Сега той самият говореше назидателно. Розалин приседна на петите си и поклати глава. Значи това е било причината така да разхвърля всичко? Обича да храни дивите животни. Такава доброта и великодушие никак не се връзваха с характера на един викинг и за секунда това я обърка.

Тя смутено призна:

— В Англия не са останали дивите животни, с които ти си свикнал, Торн. Хайде да ми угодиш и да ми помогнеш да изчистим, а? Ти хвани краищата на одеялото и изсипи всичко в кошницата, докато аз почистя останалото.

Тя вдигна от одеялото кутията с меча от страх да не възприеме молбата й буквално. И тогава си призна какво я бе накарало да хукне към него.

— Предположих, че не е изключено да вземеш оръжието си, но ти не си го пипал, нали?

Той вече се бе изправил, за да изпълни поръчението й, така че не гледаше към нея, когато отвърна:

— Копнея да си го получа обратно, но без твое нареждане не бих го докоснал.

— Не можеш или не би го сторил?

— Проклятието не позволява. Само ти си в състояние да положиш меча в ръката ми.

Надяваше се, че не я лъже. Това би намалило с едно притесненията й.

— А ако ти разреша да го подържиш?

Сега вече се втренчи в нея толкова напрегнато, че тя затаи дъх.

— Тогава аз ще контролирам положението. Ще ми направиш ли тази услуга?

— Ако това означава да изчезнеш, в никакъв случай — поклати глава тя. — Оръжието ми принадлежи, Торн. Няма да се откажа от него.

Мъжът придоби такъв унил вид, че Розалин едва се удържа да не отвори кутията с думите „Ето, вземи го“. Потисна импулса си, без да разбира защо изобщо реагира така.

— Ти можеш ли да си тръгнеш?

— Ако ми предоставиш цялата власт и се откажеш от собствеността си, да. Но ако ми го дадеш само да го ползвам, не, докато изрично не ми гарантираш правото да си тръгна.

— А ако ти го дам назаем — това значи, че аз си оставам собственик — но после от разсеяност те пусна да си ходиш? Ще отнесеш ли меча ми, така че никога повече да не те призова?

— Невъзможно, лейди. Аз бих тръгнал, но без него, освен ако ти не ме придружиш, за да остане той в ръцете ми.

Тя, във Валхала? В компанията на спорещите пияни викинги в митичната зала за пиршества на Один? Не, благодаря — нито в настоящия й живот, нито в отвъдния!

Розалин се сети, че Торн може би й разправя това, което тя иска да чуе, че я лъже. Нямаше как да определи каква е истината преди да стане прекалено късно, с други думи преди той да се изпари с оръжието й. И то ако му повярва, че живее във Валхала и че е този, за който се представя. Но как да повярва на това? Как да повярва, че всичко това се е случило? Тя силно се ощипа и съвсем ясно го почувства. Не можеше да няма някое логично обяснение за тези странности.

Трябваха и факти. Факти и доказателства. И тя щеше да се добере до тях. Знаеше как да потвърди поне по-голямата част от информацията за миналото, която смяташе да получи от него. А той трябваше да напрегне за нея паметта си. С това щеше да подкрепи твърдението си, че действително е бил привикван в онези дни.

— Да приключим с тази тема засега — рече тя, хвърли първата шепа боклук в кошницата и отиде да обере останалия. — Между другото, не ми е приятно да ме наричаш „лейди“. В твоята епоха обръщението е било знак на уважение, но някои американци му придават различно значение, особено когато са ядосани. Както и да е, името ми е Розалин. Ако желаеш, викай ми…

— Роуз?

Той мигновено се разсмя, а тя силно се изчерви. Нима даже и хилядолетен… каквото и там да беше, вижда връзка между имената им? Дали това го развесели? Реши да разбере.

— Ще споделиш ли с мен шегата, която те разсмя?

— Шега ли? Просто си мислех, че се казваш „професор“. Защо се обръщат към теб така, с какво се занимаваш?

— История. Посещавах колеж, за да я изучавам, а сега я преподавам.

— Цялата история?

— Не цялата. Средновековието и най-вече единадесети век.

Той отбеляза все още усмихнат:

— Да, добре познавам тези времена. Много ми допаднаха войните им.

Изявлението му възбуди Розалин почти колкото… е, не точно, но беше дяволски близо. Хиляди въпроси се завъртяха в главата й. Но щеше някак да ги потисне, докато се върнат във вилата и седне с тетрадка в ръка.

Зарадвана, тя промълви:

— Не мога да ти опиша колко съм щастлива да го чуя, Торн, и ще те помоля да ми разкажеш после в големи подробности.

— Да ти покажа…

Тълкувайки погрешно думите му, тя го прекъсна:

— Не са ми необходими демонстрации, а факти.

Не забеляза разочарованото му изражение, понеже се бе вторачила в току-що вдигнатия от нея предмет — увит в целофан сандвич, отхапан само веднъж. Зъбите на Торн бяха преминали през целофана. Тя се извърна към него:

— Не се ли сети да махнеш опаковката, преди да го ядеш?

Той беше свършил своята част от неприятната работа и я наблюдаваше. Само за секунда сините му очи се отклониха към споменатата вещ и после пак се спряха върху нейните. Повдигна рамене съвсем леко, почти незабележимо.

— Гледах теб, а не какво дъвча. И да те предупредя, Розалин, обичам да те гледам.

Топли вълни я заляха и тя тихо изстена. Как да го накара да не й говори така, да не я зяпа така? Но не, изискването й беше да не я докосва. Не беше в положение. Да се пазари за допълнителни неща не беше в неин интерес.

Освен това тя го принуждаваше да стои тук, повече или по-малко срещу волята му. Не би било справедливо да го лишава от всичко, което му харесва. Така че, как да справи с неговото въздействие върху нея?

Сигурно никак.