Пленница на любовта

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА

Розалин вдигна жълтата си дреха и поклати глава:

— Предполагам, че по нея няма да открия етикет, така че не бих я хвърлила в пералнята.

— Искаше да кажеш „на“ — поправи я Торн, който привършваше с обличането.

— Какво „на“?

— Да я хвърлиш на пералнята.

Тя го погледна и се усмихна.

— Не, моята пералня не е човек, а машина… без значение. Предполагам няма да ме загрози особено, ако пак я облека, както си е измачкана. Но да я нося още три седмици? В никакъв случай. Ще може ли Гай да свие нещо друго или да намеря магазин за театрални костюми, докато още сме тук?

— Да свие?

— Да вземе отнякъде, както направи с тези одежди.

— А! — кимна с разбиране той. — Момчето е отличен джебчия, така че не се притеснявай.

— Щом казваш — отвърна тя и започна да намъква средновековните дрехи. — Но понеже Гай не е тук в момента, ти ми вържи „одеждите“.

Торн дойде да й помогне и се ухили:

— Предпочитам…

— Да, зная — сприхаво го прекъсна тя. — Спец си в събличането. Но ще почакаш, докато стигнем в твоята хубава варварска палатка. И тъй като ще поостанем там, смятам този път да взема някои вещи от първа необходимост.

Отиде да си избере бельо и го напъха в калъфка от възглавница. Куфарите й не бяха подходящи за хиляда шейсет и шеста година. После се запъти към банята и взе оттам четка и паста за зъби, дезодорант, парфюм, четка за коса, ножче за бръснене и малка походна аптечка и тоалетен сапун — не гореше от нетърпение да опита средновековния вид който, без съмнение, смъкваше по няколко кожи. Всичко това загъна в хавлията си.

Върна се в спалнята и помоли Торн:

— Не ме оставяй да забравя това — вдигна вързопа, за да разбере какво има предвид. — Ако при разкопки в деветнадесети век попаднат на ръждясал флакон от аерозолни вещества, новината ще разтърси света и пак ще се наложи да оправяме ситуацията. Струва ми се, че вече достатъчно объркахме историята. Доказахме, че човек не бива да си играе с пътуването във времето.

Той кимна рязко, недоволен от последната й забележка. Тя добави:

— Не унивай, Торн. Можеш да участваш в битките във Валхала когато си поискаш. Не е задължително да търсиш войни в миналото.

— Няма да се върна във Валхала — бяха единствените му думи.

— И защо? — премигна тя.

Той я изгледа и промърмори:

— Глупав въпрос. Защо да те напускам, след като се оженим и ме дариш с деца? — отвърна той.

— Чакай малко…

— Но все пак първо трябва да те обуча.

Тя млъкна. Усмивката му подсказваше, че само я дразни. Знаеше много добре какво е мнението й за неговото „обучаване“. Но тя не възнамеряваше да се впуска в темата. Още не бе сигурна дали ще успеят да върнат собственото й настояще. Така че не бе в състояние да мисли за задомяване с когото и да било.

Но името Валхала извика в паметта й няколко странни неща, които бегло беше споменавал. Досега не бе имала сгоден случай да го попита за тях. Говореше й за смъртта на Блайд, за да обясни защо не би срещнал себе си, когато каза, че е бил „освободен от времето на вашия свят и прехвърлен в моето“. Снощи, когато му изтъкна колко векове го делят от възрастта на другото му аз, той бе отвърнал, че са всъщност броени години.

Чудно как не бе обърнала внимание на тази реплика, но сега поправи пропуска:

— Какво имаше предвид снощи, когато каза, че си по-възрастен от другия Торн само с няколко години? Толкова дълго ли си живял, че смяташ вековете за години? А преди сравняваше моето и твоето време и подчерта, че са различни. Как така?

Той повдигна вежди:

— Да приема ли, че не си готова да тръгваме?

— Не избягвай въпросите ми. Не мърдам от това място, докато…

Той я прекъсна със смях:

— Тази сутрин си загубила чувството си за хумор, Розалин. Не е тайна, че времето във Валхала е особено.

— Но с какво?

— Един ден там би могъл да се равнява на пълен цикъл години тук в твоя свят.

— Пълен цикъл?

— Наричате го столетие.

Не му повярва.

— Не ми разправяй, че си на хиляда години.

Торн се разсмя:

— Не, на последния си рожден ден навърших едва три десетилетия.

— Само на тридесет години ли си?

— По-стар ли ти изглеждам? — ухили се той.

Розалин се почувства пълна глупачка. Разбира се, че не изглежда над тридесет. Просто бе стигнала до логичния извод, че щом е роден преди хиляда години, това трябва да е възрастта му и, следователно, че е безсмъртен. Не бе предвидила, че времето във Валхала почти не тече.

— На колко години беше, когато те проклеха?

— По-малко от двадесет.

— Значи в действителност не си безсмъртен, нали? Остаряваш, но с необичайно бавно темпо.

Кимна рязко. Типично за него. А на нея й беше трудно да приеме тази новина. Беше решила, че е твърде стар… поне за нея. Явно трупаше годинки, само когато го призоват. Би могъл да остарее с нея…

Потисна вълнуващата мисъл. Не беше сега моментът, по-добре да научи това, което я интересуваше.

— Защо изобщо те прокле тази вещица, Гунхилда? Да не би да се е упражнявала в магьосничество и ти да си се оказал под ръка? Или си изпроси клетвата?

— Само отказах да се оженя за дъщеря й — изсумтя той.

Розалин премигна от изненада.

— Дъщеря й желаеше ли да се омъжи за теб?

Викингът поклати глава:

— Не, тя не ме харесваше. Обаче Гунхилда ламтеше да се свърже със семейството ми. Нямаше смелост да се обърне към Тор и дойде да предложи на мен.

— И ти не склони?

— Дъщеря й беше вещица, Розалин, два пъти по-стара от мен грозна брантия. Но сгреших, че се изсмях. Това я вбеси. Прокле мен и меча ми на място, но не й беше достатъчно. Уби и врага ми, Волфстан Лудия, за да ме тормози цяла вечност.

— Не съм забелязала да го прави — предпазливо произнесе тя, в очакване някой дух да изскочи всеки миг.

Торн тихо се засмя:

— Първо на първо, Волфстан няма много тук — посочи той главата си. — Така че му е трудно да ме открие, когато ме извикат. На няколко пъти успя да се появи, но аз набързо го пратих там, откъдето бе дошъл. Все пак жалко, че късметът му изневерява. Добър боец е и ме забавлява.

За малко не го удари заради последните му думи. Чудесно развлечение, когато животът му е наистина в опасност, няма що. А и тоя опитен боец Волфстан да стои надалеч, докато тя е тук. Ако се наложи да гледа Торн в битка, от която зависи живота му… Да не бе задавала тия въпроси въобще.

— Е, загубихме доста време — промърмори тя. — Хайде окончателно да оправим историята, за да мога да продължа нормалния си живот.

„И, добави тя наум, да реша какво да правя с викинг, който смята да остане при мен.“