Пленница на любовта

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА

Дейвид закара Розалин на летището, за да хване полета за Щатите. Взе я от Кавеноу Котидж предния ден. Самолетът щеше да излети толкова рано сутринта, че решиха за удобство да прекара последната вечер в градската му къща в Лондон.

Лидия се бе върнала от Франция, за да се сбогуват. Снощи тримата вечеряха в малко ресторантче на една пряка от дома им, където сервираха топли и вкусни картофки с риба, а питиетата се поднасяха с лед само по молба на клиента.

Розалин никога не бе разбирала любовта на англичаните към неизстудените напитки и не се бе интересувала защо е така. Обичаше да си фантазира, че тази склонност датира от времената, в които топлата медовина се е точила направо от бъчвите. И сега хрумването я накара да се усмихне, а това рядко й се случваше напоследък.

Дълго се бе двоумила дали да признае на Дейвид за историята с Торн. Не й се налагаше, тъй като викингът бе изчезнал завинаги. Но тя имаше нужда да говори за него, да сподели спомените си с някого. А освен Гейл, Дейвид бе най-близкият й човек.

Единствените й опасения бяха, че ще я помисли за откачена. И кой би го обвинил? В края на краищата преживяванията й бяха необичайни. Тя първа би го признала.

Пътуване през времето, вещици със свръхестествена мощ, проклятия. Хилядолетен викинг, който пребивава в митичен свят, където времето е спряло. Твърде, твърде невероятно. И все пак се бе случило и нещо я подтикваше да го обсъди с брат си.

На път за летището следващата сутрин, Розалин най-сетне се престраши да спомене Торн, и то по заобиколен начин, за да не смути брат си. Затова рече небрежно:

— Дейвид, върнах Проклятието на Бладдринкър на собственика му.

Той я изгледа с любопитство и попита:

— За какво говориш? Нали изобщо не успя да купиш меча?

Розалин се изненада на свой ред. Навярно не я бе разбрал.

— Ти за какво говориш? — отвърна объркано тя. — Нали ми го купи?

Той поклати глава и я увери:

— Не, не съм. Предложих ти, но ти беше толкова ядосана на сър Айзък Диърборн, който не искаше да преговаря направо с теб, че ми нареди да изоставя идеята. Доколкото знам, Диърборн все още притежава оръжието. Но то е в много лошо състояние и трябва да се чувства щастлив, ако изобщо му намери купувач.

— Но антиката беше отлично поддържана.

Той вдигна вежди, искрено учуден:

— Роузи, какво те прихваща? Никога не си го виждала.

Тя въздъхна. Заключи, че или е забравил и се налага да му припомни, или става дума за различни мечове.

— Дейвид, ти ми купи Проклятието на Бладдринкър. Изпрати ми го в Щатите, а аз го взех с мен, когато дойдох тук. А сънищата, за които ти разправях, се оказаха действителност. Оръжието наистина си е било прокълнато и с всяко докосване призовавах първоначалния собственик, Торн Бладдринкър. Така добре го опознах, че се… влюбих в него.

Втренчи се в нея така, сякаш й бе израсла втора глава и след няколко минути промълви:

— Ама че сънища са те спохождали, Роузи.

— Това се опитвам да ти обясня, Дейвид. Не беше сън!

— Нека да повторя една твоя неотдавнашна фраза — с нетърпение очаквам да стигнем до смешното, така че давай накратко.

— Не бих се шегувала с такова нещо, Дейвид. Не ме ли чу? Влюбих се в този мъж. И адски ме боли, че го отпратих, като му върнах меча. Но щеше да се чувства много зле, ако му бях позволила да остане. Схващанията му бяха от друга епоха, а специалността му вече не е на мода. Беше най-щастлив, когато се сражава с някого.

— Роузи, спри и се съсредоточи за миг. Ако никога не си притежавала Проклятието на Бладдринкър, а аз те уверявам, че не си, тогава нищо подобно не може да ти се е случило, нали?

— Но…

— Помисли за минута и ще видиш, че съм прав. От силната треска по време на болестта сънищата ти са изглеждали реални като самата действителност. Сигурно затова си убедена, че това се е случило. След като изобщо не си притежавала меча, как би призовавала с него някого, когото после да отпратиш?

Дали сърцето й би могло така да тръпне по един сън? Защо нищо не си спомняше за тежката болест, а всяка подробност, плод на подсъзнанието й, бе ярко запечатана в паметта й? Но щом не бе успяла да купи хилядолетната антика…

Значи не бе срещала и опознала Торн Бладдринкър, нито пък го бе обикнала. Той е бил въображаем като сънищата.