Пленница на любовта

ГЛАВА ПЕТА

Когато Розалин получи в наследство Кавеноу Котидж, въображението й нарисува старомодна, обвита с бръшлян, уютна малка къщичка от две три стаи. Но когато я видя, гледката на подобната на резиденция къща с четиринайсет стаи и гараж за четири коли, в който преди са държали каретите, с четирите акра земя и дом за пазача, който се покриваше с първоначалната й представа, я разтърси.

Щастливо обстоятелство беше, че заедно с къщата „наследи“ и Джон Хюмс и съпругата му Елизабет — и двамата вече не в първа младост. Бяха работили за прабаба й почти двадесет години и се грижеха всеотдайно за имението и градините.

Сградата беше на повече от двеста години. Беше основно ремонтирана в последните десет от тях, което не налагаше на Розалин да я продава, все още поради невъзможност да я стопанисва. Никога не би имала средства за основаването на огромната къща, а подобни разходи неизбежно щяха да се наложат. Не би я оставила и да се превърне в руини с единствената мисъл да остане нейна собственост. Но засега не се налагаше да се тревожи и затова и междувременно тя се наслаждаваше повече на историческата й красота, отколкото на размерите й.

Не познаваше много добре прабаба си Морфин. Тя посети семейството на внука си само два пъти и то, когато Розалин бе малка. Нейните родители не можеха да си позволят лукса да пътуват до Англия. Заедно с Кавеноу Котидж обаче, Розалин наследи и всички лични вещи на Морфин — очарователни дневници от младостта й и пълен с антични мебели, старовремски дрехи и бижута таван. Истинска съкровищница за човек като наследницата й Розалин.

Розалин запази главната спалня за себе си. Стаята бе по голяма от всекидневната и трапезарията на американското й жилище, взети заедно. Дори леглото тук бе антика, с балдахин, а ръчно изработената кувертюра беше поне на петдесет години. Освен личните вещи на Розалин и пишещата машина, която бе купила при първото си посещение в страната, за да печата записките си, всичко в спалнята беше по-старо от нея. Особено Проклятието на Бладдринкър.

На път за банята погледна към дървения футляр. Непреодолимото желание да се спусне към кутията и да я отвори тук беше по-слабо, отколкото в Щатите. Цял месец се беше борила с него, решена да не допусне да я завладее. Щеше да си позволи да се любува на меча, чак когато силното й желание да го направи попремине.

Днешният ден бе единственото изключение. Когато разопакова оръжието след пристигането си, направи го, за да се убеди, че мечът не се е повредил при полета. Но все още не го бе докосвала. Най-трудно сдържаше именно порива да го вземе в ръце.

Това се бе превърнало в част от нейната идея фикс. Дори се отказа да постави оръжието в скъпата стъклена витрина, направена специално за него в центъра на колекцията й, която очакваше новата придобивка. Нямаше обаче да постави Проклятието на Бладдринкър на място, където би го виждала по всяко време, не и докато искаше да го гледа през цялото време.

В по-ново време в Кавеноу Котидж била направена модерна водопроводна инсталация. Банята към нейната спалня предлагаше и душ, и вана. Въпреки че Розалин много обичаше да се излежава във водата, тази вечер бе прекалено уморена за подобно удоволствие. Започваше да усеща часовата разлика. Даже се учуди, че е още будна. Дейвид вече си беше легнал.

Затова набързо си взе душ. Загърната в дебела хавлия, тя се запъти към старинния гардероб, в който по-рано бе подредила дрехите си. Извади копринена нощница в нежносин цвят и я хвърли върху леглото, където тя заблестя като езерце до махагоновата кутия на меча. Още не се бе подсушила, за да я облече, затова отиде тоалетката първо да разреши косата си.

В огледалото се отразяваха леглото и кутията и тя изведнъж забеляза, че точно в този момент няма желание да я отвори. Навярно заради умората. Или просто мечът се чувстваше по-добре тук, в Англия, която за известно време беше напуснал, и сега по-слабо й въздействаше — о, Боже, пак ставаше суеверна и приписваше на оръжието емоции и подбуди. Проблемът беше в нея, причината се таеше във въображението й и тя щеше да се справи с нея.

Но си обеща обезателно да разгледа Проклятието на Бладдринкър, веднага щом не се чувства предизвикана да го направи. Усмихна се на отражението си, доволна и облекчена от решението си да не бърза с „наградата“. Все пак, въпреки понамалелия от умората интерес, обещанието си е обещание. Остави разресаната си коса свободно да пада по раменете й, взе от чантичката си ключа и се приближи до леглото.

След няколко секунди държеше меча в ръцете си, а дръжката му бе все така топла, както си я спомняше от предния път. И тогава, по странно стечение на обстоятелствата, чу познатия звук на далечна гръмотевица. Въпреки запалената в стаята лампа проблесна ослепителна мълния и освети задния двор, към който бяха обърнати двата прозореца на спалнята й. Светлината й проникна дори през пердетата.

Розалин хвърли поглед навън и се намръщи. Щеше да й се наложи да затвори прозорците, ако се задаваше буря. Нямаше капандури, които да предпазват от дъжда, защото над нея беше огромното таванско помещение, толкова високо, че би могло да се превърне в нов, трети етаж, стига да й се занимаваше с това или да разполагаше с необходимите нари.

Докато се взираше в тази посока, очите й съгледаха фигурата на застанал в ъгъла мъж и тя едва се сдържа да не изкрещи от уплаха. И не кой да е мъж. Това беше той, мъжът, който се бе нарекъл Торн Бладдринкър — представата на Бари за шега. Не повярва на очите си! Премигна, но видението не изчезна. И нейният задръстен от проблеми и умора мозък просто не искаше да го приеме.

Изключено беше Бари дотолкова да се е увлякъл в шегата, та чак да плати на непознатия билета му до Англия. Но дали не грешеше? От друга страна, ако мъжът и без друго е трябвало да пътува до тук, бившият й годеник би подскочил от радост при възможността да изпипа номера, режисиран с такъв успех от него първия път.

Това със сигурност беше същият мъж, появил се в класната й стая онази нощ. Лицето и тялото му не можеха лесно да бъдат забравени и оказаха върху нея същото въздействие както тогава — чисто физическо привличане. Това разкритие никак не я зарадва.

Подобни вълнения не я спохождаха често. На няколко пъти й се бе случвало да хареса външността на даден мъж, но от това нищо не се бе получило, защото не отговориха на чувствата й. И Розалин всеки път с любопитство се питаше какво ли би било усещането, ако си допаднеха взаимно. Но не и в настоящия случай.

Сега мъжът бе облечен в други дрехи. Но не бяха съвременни. Пак носеше театрален костюм, който, обаче, тя би описала като раздърпан.

Не беше сменил панталона и ботушите. Или бе нахлузил подобни на тях. Мръсно бялата му туника с дълги ръкави бе раздрана отпред и едва-едва се държеше на кръста му от колана. Изминаха няколко минути, докато Розалин осъзнае, че тъмните петна по нея вероятно са от кръв. Още толкова време й трябваше, за да забележи кръвта, която капеше от ъгълчето на устата му.

В момента, в който заключи, че се е бил с някого, в главата й пробягна тревожна мисъл.

— О, Господи, нали не сте наранил Дейвид, когато със сила сте влязъл в къщата?

— Какъв Дейвид? Точно се биех с брат си Тор. Надали пак ще се осмели да ми се опре. А сега ме изпрати обратно, жено, искам да довърша…

Не забеляза лицето му да е гневно. Но мигновено различи гневните нотки в гласа му, понеже засилваха акцента му. Шега, не шега, но присъствието на този огромен мъж в спалнята й, при това раздразнен срещу нея, беше доста обезпокоително. И ако не беше направо разярена, тя сигурно щеше да се изплаши.

Прекъсна го с думите:

— Веднага престанете, господине. Не ме интересува колко време сте репетирал репликите си, публиката ви не е възхитена. Тази глупост продължава твърде дълго. Ще дам под съд вас и Бари, ако не спрете да…

Той я прекъсна:

— Ти ме повика, лейди. Нямах особена охота да се подчиня на заповедите ти.

Тя го изгледа с присвити очи.

— Значи не искаш да зарежеш ролята си, така ли? И си сигурен, че това ме забавлява? Бари направо те е заблудил, ако ти е казал, че ще се забавлявам.

Внезапно върху лицето му изписа любопитство.

— И при вас има от зърната.

Забележката му съвсем я слиса.

— Какво?

— Черните?

Когато тя най-сетне се досети, че той й говори за черни боровинки, се видя в чудо и обезсърчена въздъхна. И преди да успее да продума, той заяви:

— Но като се замисля, ако си ме пожелала за постелята си, брат ми може да почака.

Беше се вторачил в хавлията, с която бе загърната, и в няколкото сантиметра от горната част на бедрото й, които виждаше от мястото си, от другата страна на леглото. Лицето й пламна от наглостта му.

Розалин държеше меча така, че върхът на острието му опираше в дюшека. Инстинктивно тя го вдигна пред себе си, но реакцията на мъжа съвсем я обърка.

Той се разсмя, отметнал глава назад. Изглеждаше искрено развеселен.

Колкото и да бе абсурдно, тя си отбеляза наум, че посетителят наистина има трапчинки. И изобщо нямаше намерение да й обясни какво толкова го е развеселило.

— Моят меч не може да пролее моя кръв. Сега това могат само боговете… И Волфстан Лудия, ако някога ме намери.

Розалин просто не чу думите му след „мечът ми“. В нея изведнъж заговори гласът на собственика на въпросното оръжие.

— Вашият меч? Вашият меч! Давам ви две секунди да изчезнете от къщата ми или ще извикам полицията!

— Значи не ме каниш в леглото си?

— Изчезвайте!

Той сви рамене. Отново се захили. И после изчезна пред очите й. В далечината пак изтрещя гръмотевица, последвана от блясък на мълния.

Цели пет минути Розалин се взираше в мястото, където бе стоял. Сърцето й се блъскаше в гърдите. Не беше в състояние да разсъждава. Кожата й настръхна.

Когато разсъдъкът й се възвърна, тя внимателно прибра меча и пъхна кутията под леглото. Облече нощницата си и чак когато тя покри коленете й, издърпа хавлията изпод нея — нещо, което никога не беше правила преди, нито пък бе изпитвала необходимост да го прави.

Погледът й постоянно се връщаше към опустелия ъгъл на стаята, който си оставаше все така пуст. Дори след като се пъхна в леглото, тя дълго седя с вперени натам очи. Изобщо не си помисли да загаси лампите.

Най-сетне отпусна глава на възглавницата и въздъхна уморено. Сутринта, вече отпочинала, ще търси логично обяснение за случилото се. Засега единствената и ясна мисъл бе, че губи разсъдъка си.