Пленница на любовта

ГЛАВА ВТОРА

Понеже не откри никакъв смисъл в чутите думи, Розалин предположи, че нещо не е доразбрала.

— Моля? — попита тя.

Опита се да различи в тъмнината неясната фигура до прозорците.

Светлината от настолната лампа не стигаше дотам, а освен това пред очите й все още мержелееха няколко петна. Различи само едър силует, зад който се открояваха сградите на колежа. Докато се взираше, усети настъпилата тишина. Мъжът не отговори. Просто си стоеше там. Заедно със зараждащата се тревога по гръбнака й отново пробяга тръпка.

Ядосана на себе си, Розалин се опита да се пребори с неприятното усещане. В тази стая професорът и авторитетът бе тя, а той сигурно беше студент. И безспорно господин Форбс щеше да я чуе, ако извика. Но мисълта, че е била дотолкова не на себе си, та дори не го е усетила да влиза, й се стори обезпокоителна.

Тогава си спомни с какво беше заета, преди господин Форбс да я прекъсне. И с нотка на подозрение в гласа, тя попита:

— От колко време се спотайвате в сумрака, господин…

Той не се представи. Изобщо не й отговори. Сега вече цялото й раздразнение се насочи към него. Розалин стана, отиде до вратата и запали лампата в стаята, за да огледа посетителя си. Светлината заля всяко ъгълче на просторното помещение и освети лицето на мъжа, който се беше втренчил в лампите по тавана. Мръщеше ли се, или само бе присвил очи?

Представляваше наистина изненадваща гледка.

Атлет, без съмнение настоящ или бъдещ футболист2. Треньорът на колежа Уестърли би продал родната си майка, за да привлече към студентския отбор мъж с подобно телосложение, въпреки че последният изглеждаше попреминал възрастта за споменатия спорт. Навярно беше на нейните години или малко повече, някъде към трийсетте. Но тялото му се бе запазило изумително атлетично и мускулесто. В групите, в които преподаваше Розалин, имаше няколко такива. Типично за тях беше да пускат шеги и да развалят дисциплината в часовете, отколкото да слушат лекциите й.

Но не беше справедливо да го преценява според обичайните стереотипи, само защото е „мускулест пич“, както студентките й биха се изразили. Най-вече я учуди начинът, по който бе облечен (или съблечен), но в същия момент се досети, че облеклото му сигурно е театрален костюм и почти се усмихна.

Носеше плътно прилепнал панталон от грубо обработена кожа или замша. Крачолите от глезените до над коляното бяха усукани с кръстосани кожени ремъци в характерния за Средновековието стил наречен „пресечно връзване“. Кожена препаска покриваше слабините му до ханша, обхваната с ремък, който се връзваше малко под пъпа, придържайки панталоните на хълбоците. Ако под това парче имаше копчета или пък цип, те бяха умело скрили.

Розалин реши, че трябва да направи комплимент на новата шивачка на господин Хейли за подчертаното й внимание към дребните детайли. Този панталон можеше да мине за музеен експонат. И никакви гайки по колана, разбира се.

Коланът беше широк близо осем сантиметра и идеално прилепваше към тънкия кръст на мъжа. Изглеждаше съвсем обикновен, като изключим голямата кръгла катарама, боядисана така, че да прилича на златна. Ботушите от обработена кожа, съшити като мокасини, се връзваха отпред точно над глезените.

Мъжът не носеше риза — това бе причинило първоначалната й изненада. Ясно се очертаваха всичките му мускули. Навярно или костюмът не беше съвсем завършен, или сценарият на господин Хейли изискваше да се покажат голите му гърди — с добре оформени, но не прекалено възлести като на щангист мускули, с малобройни светлокафяви косъмчета по тях… Трябваше да признае, че гледката е впечатляваща. А и гримьорите бяха свършили страхотна работа, за да пресъздадат белезите от предполагаеми бойни рани но широкия му гръден кош и яките ръце.

Около врата му висеше гердан или огърлица с древна направа, двоен наниз от филигран с формата на свързани заедно едри мъниста, отново наподобяващи злато. Може би господинът е бил избран за ролята заради дългата си светлокафява коса, която стигаше малко под раменете му. Роля на древен воин, саксонец или… викинг…

Отново тръпка пробяга по гърба й. Какво изумително съвпадение — само преди минути бе държала автентичен скандинавски меч, а ето сега пред нея стоеше някакъв студент театрал, съвсем определено облечен като викинг.

Точно тогава той бавно наведе глава и вече гледаше право в нея. Сигурно след продължителното взиране в лампите пред очите му плуваха цветни петна. Но сега Розалин изпита нещо по-различно от неудобство. Суровата красота на лицето му беше на път да я хипнотизира. Почти правите му вежди се сгъстяваха към слепоочията. Дълбоко разположените му очи имаха приятен светлосин цвят. Скулите му бяха рязко очертани, а носът правилен. Устните му се събираха в тънка линия, квадратната му, изключително мъжествена челюст издаваше агресивност.

Ако се насилеше да се усмихне, на бузите му щяха да се появят трапчинки и да омекотят доста заплашителното му изражение. Но беше малко вероятно това да се случи. Не изглеждаше да е щастлив. Не се бе излъгала, че в гласа му е доловила раздразнение или гняв.

Докато стояха втренчени един в друг, мълчанието стана нетърпимо. Розалин тъкмо се канеше повтори въпроса си, когато погледът му бавно започна да се плъзга надолу по тялото й, задържа се малко по-дълго върху откритите й прасци и все така бавно се върне обратно нагоре.

Розалин веднага се изчерви, защото мъжете не постъпваха така с нея. Тя умишлено не полагаше особени грижи за външния си вид — навик, който си бе създала още в гимназията, когато момчетата започнаха да я закачат. Тогава предпочиташе да я оставят на мира. И сега съвсем явно не желаеше да я безпокоят. Обличаше се така, че това й желание да личи от километри.

Носеше очила, но лещите им бяха от обикновено стъкло, защото на практика нямаше нужда от тях. Гримираше се рядко. И никога, когато е на работа. Роклите и полите й бяха точно два пръста под коляното. Предпочиташе широки дрехи със свободна кройка или пристегнати с колан под кръста. Освен че бяха удобни и практични, не подчертаваха формите й и не привличаха непристойни погледи. Най-високите й обувки бяха едва с пет сантиметрови токчета, винаги ги избираше непретенциозни и с квадратно деколте, което беше всичко друго, но не и секси.

Вдигаше правата си кестенява коса в старомоден кок на тила. Бари беше казал веднъж, че обича естествените наситеночервени оттенъци в косата й. След като скъсаха, тя сериозно се замисли дали да не я боядиса черна.

Изчервяването й тъкмо беше преминало, когато нейният посетител се обади за втори път:

— Трябваше първо да се облечеш както подобава и тогава да ме извикаш, лейди.

Лицето й отново пламна, понеже гласът му издаде, че наистина е… засегнат. Дори сведе поглед, за да провери дали блузата й не се е разкопчала, дали коланът й не е паднал, без да забележи, или пък някой от чорапите й не се е смъкнал. Но не, изглеждаше все така спретната и безлична в немачкаемите одежди от полиестер.

Очилата й се плъзнаха надолу по време на огледа. Бутна ги на мястото им и придоби най-строгото си изражение, тип „недоволна даскалица“.

— Не съм останала тук, за да репетирате репликите си. Ако случайно не сте забелязал, театралната зала е през четири врати.

Тя демонстративно се върна зад бюрото си. Седна, взе най-горната писмена работа и си даде вид, че я чете. Но в действителност чакаше мъжът да си тръгне. Не го чу обаче да прекосява стаята, нито да отваря и затваря вратата. Отново се почувствува притеснена.

Отказа се от опитите да не му обръща внимание и се обърна. Все още беше тук, но поне не се беше вторачил в нея с тези смущаващо сини очи. Разглеждаше стаята й с интерес, сякаш за пръв път виждаше чинове и черни дъски, да не говорим за големите карти на света и ярки плакати на средновековни рицари.

Един от тези плакати привлече погледа му и той сякаш разпозна някого.

— Кой талантлив художник е постигнал такава прилика с лорд Уилям?

В зададения с учудване въпрос Розалин отчетливо долови чужд акцент, който не успя да определи. Тя проследи погледа му, отправен към снимката на мъж с дрехи от десети век.

— Лорд кой?

Сините му очи пак се спряха върху нея.

— Уилям Копелето — каза той и този път тонът му подсказа, че тя не би трябвало да задава такъв глупав въпрос.

Съществуваше само един известен Уилям Копелето, човекът, който бе променил историята на Англия, познат още като Уилям Завоевателят. Каква ли прилика можеше да се открие между него — така както бе изобразен в малобройните оцелели гоблени от единадесети век — и младия модел от плаката, като изключим мускулестото тяло?

Розалин сбърчи чело. Той се шегуваше с нея. Или изпробваше нови реплики, които да подхождат на героя му. И двата варианта не й харесваха.

— Вижте, господин…

Този път той не пренебрегна въпросителната й интонация.

— Наречен съм Торн3.

Розалин се вцепени. Многократно бе чувала игра на думи от рода на „На твоето храстче му трябват и няколко трънчета, Роуз4“ или „Бих искал да съм трън в храстчето ти, Роуз“ — все груби сексуални подмятания на състуденти, за които предполагаше, че са останали в колежанското й минало.

Изведнъж й хрумна, че този мъж не е заблудил се студент от актьорската група. По-скоро някой го бе изпратил да й скрои номер и единственият подбудител, за когото се сети, беше Бари Хортън. Навярно по този начин искаше да й натрие носа, че е спечелил професорско място. Това обясняваше всичко, дори акцента, защото Бари често споделяше в компанията на няколкото чуждестранни преподаватели в Уестърли и на техните приятели. Изглежда си въобразяваше, че така придобива светски опит.

Гневът, който едва бе овладяла в кабинета на декана, сега се върна с пълна сила. Този крадец, този лъжец, тоя боклук — баща й щеше да се обърне в гроба си, ако можеше да чуе мислите й. Тя безжалостно ги потисна с убедеността, че да си служи с обиди е под достойнството й. Но как да не се вбеси от това, което Бари смяташе за смешно!

— Господин Торн…

— Не, Торн е собственото ми име. Торн Бладдринкър. Само вие, англичаните, бихте поставили обръщението „господин“ пред едно честно име.

Господи, беше я чул да говори на меча и използваше момента да направи шегата по-гадна. Сега смущението й беше пълно. А вероятността той да повтори случилото се тук, дума по дума, пред бившия й годеник, съвсем я съсипа.

— Ние, американците, бихме се задоволили и само с „господине“, което и ще направя. Може да си вървите сега, господине, и предайте на господин Хортън, че шегичката му е инфантилна като него самия.

— Благодаря ти, благородна госпожо. Много мъдро постъпваш, като ме освобождаваш. Още по-разумно ще бъде да не ме викаш повече.

Тя изсумтя наум. Дори не се опита да разтълкува странните му думи. Беше му казала да си върви. Продължи да не му обръща внимание, забила поглед в писмената работа, която все още държеше. Но възнамеряваше да извика пазача, ако до две минути не си тръгне.

И тогава повторно я стресна далечният тътен на гръмотевица. Спомни си какво се беше случило предния път и бързо затвори очи, но това не й помогна особено. Светлината на мълнията изпълзи класната стая, все така ярка, въпреки стиснатите й клепачи.

Е, цветните петна пред очите й не бяха толкова много и когато ги отвори, видя през прозореца двора и сградите на колежа. Нямаше нито вятър, нито или дъжд. Намръщи се. Затишието нищо не означава, разбира се. След броени секунди можеше да ги залее порой. Проклети синоптици. Толкова ли им беше трудно да направят една точна прогноза при съвременните технически възможности? Несъмнено прищевките на Майката Природа не желаеха да се подчиняват на техните предвиждания.

Но поне бързият оглед на стаята показа, че посетителят си е отишъл. Розалин се зае отново с работата си, като се помъчи да изгони представата за ухилената физиономия на Бари Хортън, когато разбере какъв успех е пожънал номерът му. Сигурно си мислеше, че е все така наивна, както при първата им среща, когато повярва на всичките му лъжи и обяснения в любов.

Единствената утеха, останала й след тази катастрофа, беше, че твърдо е съблюдавала моралните принципи на баща си. Бари Хортън надяна на ръката й годежен пръстен и открадна двегодишните й проучвания, но не успя да се вмъкне в леглото й. Поне за това бе благодарна. Явно подсъзнателно е разбирала, че не е искрен. Или чувствата й към него не са били така силни, както си е мислела. Слабо успокоение на фона на това, което бе загубила, но все пак беше нещо.