Пленница на любовта

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

— Какво толкова смешно казах? — попита тя Гай, докато бързаха по тясната пътечка между палатките.

Той не забави ход, но отговори:

— Като че ли се надявате някой ден да бъде нападнат от жени, та вие да ги прогоните.

— Нищо подобно! — отвърна тя възмутена.

— Напротив — настоя той. — Как иначе ще върнете услугата, ако не…

Той не довърши репликата си. Когато усети, че момчето се смущава, тя осъзна, че неговото „ако не“ предполага нещо неприлично. Бузите й пламнаха. Поне рицарят не се беше сетил за това… Или беше? Навярно за това се разсмя?

Раздразни се от изчервяването си. Беше интелигентна жена с опит във всички аспекти на живота, особено след като Торн я беше освободил от девствеността й. Всъщност, имайки предвид времето, в което се, намираше, тя сигурно бе най-образования човек в целия свят.

Какво невероятно удоволствие й доставяше тази мисъл след дългите часове на учение и лишения от социални контакти, за да получи по-високи оценки. Но едновременно й беше забавно. За какво, в края на краищата, щеше да й служи тук това образование?

Но все пак се успокои, неудобството й намаля и успя да попита младия си придружител:

— Кой беше рицарят, когото извика? Известен ли е?

— Известен? — повтори той снизходително. — Всеки, който е близо до херцога, е важен, миледи, а Рейнар Дьо Морвил е много добър приятел на Робер Дьо Мортан.

Той не обясни кой е Робер Дьо Мортан, само го спомена, като че ли беше прочута личност. И тя действително знаеше кой е той — един от доведените братя на херцог Уилям, въвлечен в настоящата кампания, както Одо.

Ако сър Рейнар е приближен на Робер, той беше на път да се издигне. И да не беше на висок пост сега, положително щеше да го заеме, когато Англия бъде победена, а земите й — поделени между поддръжниците на Уилям. Освен ако не загине в някоя от бъдещите битки.

Това не й се понрави. Искаше й се да знае какво ще се случи с него. Но доста от бароните на Завоевателя бяха сменили имената си след установяването си в Англия и първоначалните им имена не фигурираха в аналите.

Най-сетне стигнаха до палатката, но Гай не пусна ръката й, докато не влязоха вътре.

— Ще стоите тук, докато нашият господар се върне.

„Нашият господар?“ Торн не й беше господар. Розалин се чудеше как ги възприема Гай и какво му бе казано за нея и викинга. Обаче не би го попитала. Отговорът можеше да не й хареса. Беше преживяла достатъчно конфузни моменти за днес.

Повелителният му тон доста я подразни, ако не заради друго, то поне защото някакво си четиринадесетгодишно момче си позволяваше да заповядва на двадесет и деветгодишна дама. Даже юношите да струват повече от една зряла жена тук, тя не би се подчинила и на този обичай след всички останали ограничения, които се налагаше да спазва в това столетие.

Отвърна му с тон, който смяташе, че не би довел до противоречия:

— Ще стоя тук, Гай, понеже така желая. Няма нужда някой да ме наглежда, така че хайде да пообиколиш наоколо и да накараш Торн да се върне по-скоро.

Бузите му почервеняха от яд. Интонацията й вероятно му напомни за майка му. Едва ли друга жена се бе осмелявала да му заповядва. Момчетата през Средновековието са били под попечителството на бащите си. Онези, с ранга на Гай, са били отделяни от домакинствата в ранна възраст, за да бъдат подготвяни от по-опитните рицари.

Не изпълни нареждането й, просто се обърна и излезе. Розалин въздъхна. Предполагаше, че не бе никак умно от нейна страна да отблъсне един от малкото хора, с които се беше запознала тук. Сблъсъкът с войниците явно я бе разстроил повече, отколкото бе очаквала, и не беше в състояние да преодолее раздразнителността си. Не трябваше да се впечатлява от факта, че юношата реагира нормално за времето си. Като преподавател я бяха обучавали да се справя с младите хора.

Недоволна беше от себе си точно толкова, колкото от Торн и оръженосеца му. Вървеше напред-назад из палатката, нетърпелива викингът й да се появи. Не й беше лесно с тези дълги поли, които постоянно подритваше.

Мина час, после още един. Започна да подозира, че Гай не е отишъл да доведе Торн, както тя му бе предложила. В своя гняв може да е решил да я остави да се пържи на бавен огън цяла сутрин. Слънцето превръщаше палатката в задушна пещ.

Към обяд вече се потеше обилно, а стомахът й роптаеше от глад. Двете неудобства влошиха допълнително настроението й. По тази причина в мига, в който пристигна Торн, се нахвърли върху него.

Дори не му даде време да се изправи, след като се беше навел, за да влезе в палатката. Разкрещя се срещу него с яростен блясък в очите:

— Крайно време беше! Как се осмеляваш да ме довлечеш тук и да ме изоставиш? Ако не познавах вашата история толкова добре, щях сериозно да загазя тази сутр…

Спря рязко по средата на изречението, тъй като внезапно краката й се отделиха от земята. Торн я бе хванал за раменете и с няколко силни раздрусвания я принуди да преглътне думите си. Но той не пропусна да я укори:

— Как смееш да напускаш тази палатка, щом като изрично ти е забранено, жено? Не те ли е грижа за собствената ти безопасност? Представяш ли си какво щеше да стане…

— Задръж! — прекъсна го тя. — Наясно съм какви щяха да са последствията, ако добрият сър Рейнар не беше дошъл навреме. Но нямаше да попадна в такава неприятна ситуация, ако беше до мен, когато се събудих тази сутрин. Тук сме заедно, Торн, забрави ли? Няма да излизаш и да вършиш своята работа, докато аз седя в палатката и се чудя какво да правя. А и малкият грубиян ме издаде, нали?

— Грубиян ли?

— Момчето, Гай — и добави по-остро: — Нали не вярваш, че ще се подчиня на разпорежданията на този тийнейджър?

Той я раздруса още веднъж, защото предишните му действия явно не бяха довели до нейното разкаяние. Розалин отговори с намусена гримаса точно пред лицето му. Караше я да се чувства като дете, понеже беше толкова по-висок от нея, а и хората — поне хората от нейния век — не се отнасяха към една зряла жена по подобен начин.

Въпреки че „тийнейджър“ не бе дума от речника на викинга, сигурно бе разбрал, че се касае за Гай.

— Надявах се, че имаш достатъчно ум, за да не сториш това — рече той. — Гай беше получил точни указания как да се грижи за теб. Не те ли уведоми?

— Той само спомена, че ще ме пази.

Той се намръщи и тя усети неудобство, че е използвала като извинение буквалния превод на думите на момчето. И двамата знаеха, че прекрасно го е разбрала, но независимо от всичко е излязла от палатката.

— Никога не нарушавай изричните ми заповеди — наблегна той, — без значение кой ти ги предава. Заради твоята инициатива, сега съм задължен на човек, на когото не бих желал да съм.

Това ли го беше ядосало? Или фактът, че тя може да пострада сериозно? Тази мисъл я нарани и тя подхвърли подигравателно:

— Добре де, не е чак толкова страшно.

Спечели си поредното яко раздрусване. Осъзна, че се налагаше да изчака, докато я пусне на земята, преди да се упражнява в саркастични забележки, Крайно време беше да я свали долу. Понечи да му каже, но той не беше свършил с нея.

— Ще стане страшно за теб, когато научи, че ти си моя метреса, а не съпруга.

Розалин не се заблуждаваше за средновековния еквивалент на „любовница“ — жена, към която никога не са се отнасяли с уважение, както в миналото, така и в двадесети век. Тя изкрещя:

— Какво? Как смееш…

— Ако е достатъчно смел, ще си поиска да му се плати за услугата… в натура.

— Той… той не би… — заекна тя вбесена, после додаде: — И предполагам, че ти ще ме дадеш, ако го направи.

— Не. Ще го убия.

Това я разстрои още повече.

— О, разбира се, той върши нещо похвално, а ти се втурваш да му отсечеш главата. Що за благодарност ще е това? Вместо да отвърнеш с едно „Не, няма да я имаш“…

— Това ще е обида, която…

— Да не чувам такива мъжки глупости, Торн. И как, по дяволите, ти хрумна да ме обявиш за метреса?

— Бях принуден да го кажа на лорд Уилям, за да му бъдеш представена по-късно. Той предварително ме беше попитал, а е известно, че не съм женен.

— Защо не му обясни, че съм дама, изпаднала в затруднение, на която си помогнал? Или сестра, която е дошла да те види? Или приятелка?

— А когато види как те гледам?

Розалин възкликна нетърпеливо, безсилна да се освободи от ръцете му и извика:

— Пусни ме!

Той я свали долу и въздъхна:

— Какво ще правя с теб?

Въпросът му я извади от равновесие. Като че ли беше досадно бреме, с което викингът трябваше да се справи.

— Нищо — уведоми го тя. — Не носиш отговорност за мен.

— Напротив, явно не познаваш това време толкова добре. Тук жените са закриляни — или от бащите и съпрузите си, или от лорда, на който семействата им са васални. Никога не са оставяни сами да се грижат за себе си. Ако са без мъжка закрила, не оцеляват дълго.

Ядосваше я факта, че не бе в състояние да му противоречи, макар че изказването му беше отвратително, себично и нечестно. Равенството на половете се бе утвърдило едва по нейно време, което само потвърждаваше колко дълго са господствали средновековните схващания. Наричаха го защита. За нея беше благозвучно име за робство.

Неспособно да обори последното му твърдение, тя го атакува по друг въпрос, за който имаше право да се сърди.

— Следващия път, когато решиш да ни пренесеш във времето, Торн, бъди любезен и ме уведоми предварително. Скитането из непознати места е най-сигурният начин да ми развалиш настроението.

— Забелязах.

— Не, не си — поправи го тя. — Не видя настроението ми, защото не беше тук, когато се събудих. Защо, по дяволите, не ме изчака, за да отидем при херцога?

— Защото дори не се беше зазорило, когато станах, а ти се нуждаеше от почивка, особено след снощи.

Тя мълчаливо го изгледа, тъй като я бе накарал да се изчерви при спомена за случилото се между тях миналата нощ. Какъв подъл ход да предизвика нежни чувства и спомени по средата на спора. Нямаше да се хване на тази въдица, затова потисна спомена и принуди възбуденото си тяло да се успокои. Обърна се бързо, за да се отдалечи.

За нещастие забрави да ритне полите си, преди да пристъпи. Препъна се в тях и захлупи лице на пода. Страшно се сконфузи. Как може да е толкова непохватна, след като се бе справила сравнително добре в спора? Нямаше да помръдне оттук, никога — или поне докато той не излезе от палатката.

Торн не бе съгласен с нея. С една ръка я обърна по гръб. С другата хвана нейната и тъкмо щеше да я изправи, когато внезапно промени намерението си. Коленичи до нея. После гърдите му се притиснаха до нейните, а устните му й напомниха колко обича да я целува.

Толкова но въпроса за оплакванията, недоволството и лошото настроение. Съвсем лесно я накара да забрави за какво се бяха скарали. Измина доста време, преди в главата й да се появи свързана мисъл. Но тя честно си призна, че хич не я е грижа за това.