Пленница на любовта

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА

— Не ми се нрави, че ме караш да чакам, Бладдринкър.

Розалин чу дрезгавия глас и се обърна, за да открие собственика му. Бяха се прехвърлили в спалнята й в Кавеноу Котидж. Не би трябвало да заварят друг човек, особено непознат.

Когато видя неканения гост, отпуснал се върху тесния стол пред бюрото й, тя ококори очи и толкова рязко си пое въздух, че се задави и се закашля. За нещастие това накара Торн да я плесне по гърба, без дори да погледне дали не я е съборил. За малко да успее. Изгледа го свирепо, но той не забеляза.

Сините му очи бяха приковани върху фигурата в отсрещния край на стаята и устните му бавно се разтегнаха в усмивка.

— А имаш ли някаква друга работа? — попита той в отговор на репликата й, сетне поразмисли и добави: — Привет, Волфстан. Трябва да се опиташ по-често да ми идваш на гости.

Вторият викинг тихо изръмжа. Той явно беше дух. Розалин бе посетена от призрак, този път истински. И все пак имаше много материален вид, толкова солиден, че краката на крехкия стол се огъваха под тежестта му.

Гъста руса коса падаше през раменете до средата на гърдите му. Очите му бяха толкова тъмни, че бе трудно да се определи цвета им. Беше огромен почти като Торн и мускулите на голите му, сега скръстени на гърдите ръце, изпъкваха. Носеше дреха без ръкави от нещавена черна кожа с дълъг косъм. Същата кожа със сплъстена козина покриваше ръбовете на ботушите. Проскубани ивици от нея опасваха на кръст гамашите му.

Върху писалището зад него лежеше най-огромната и най-грозна секира в света, предназначена да реже глави и крайници. Ако я използваше мъж с много голяма сила, би могла направо да разсече на две човек. А Волфстан Лудия изглежда притежаваше такава сила.

Но Торн се заяде с опасния предмет:

— Я, пак си с онова немощно оръжийце, което Гунхилда ти даде, като загуби своето. Трябваше да я сразиш на момента.

— Да не мислиш, че не съм опитвал? Пробвах всеки път, когато ме привикваше и насърчаваше да те унищожа, преди тя самата да пукне. Секирата е прокълната колкото и меча ти, Бладдринкър. Падаше от ръката ми, щом я вдигнех срещу нея.

— Жалко — въздъхна Торн. — Поне един от нас да бе отнел година две от презрения й живот и да я бе пратил при дяволите, където й е мястото. Щеше да е все някаква утеха.

Волфстан кимна в съгласие и се сопна:

— А ти защо не опита? Не беше под нейна власт като мен.

Другият изсумтя:

— Кой ти каза, че не съм я търсил точно с тази цел? Надявах се, че проклятието ще отпадне след смъртта й, но вещицата бе твърде могъща. И добре се криеше от мен, преди да се отправя за Валхала.

Навярно темата за рая на викингите бе особено болезнена за събеседника му. При споменаването на Валхала той изръмжа и стана, а нещастният стол изскърца при движението му. Волфстан наистина бе як като любимия й и даже по-висок от него.

Протегна ръка към бойната секира — явен знак, че е много разгневен. Розалин се убеди в правотата на предположенията си, когато Торн изведнъж я избута зад гърба си. Тъй като току-що бяха пристигнали, дланта му още стискаше меча и само след секунди двамата мъже вече се сражаваха.

Розалин ги зяпна потресена. Биеха се люто, всеки се опитваше да убие противника си не другаде, а в нейната спалня. И тогава кръвта й изстина. Думата „убие“ я накара да изтръпне, защото Волфстан бе единственото същество, способно не да рани, а направо да порази Торн. И се стремеше да го умъртви с всяко замахване на оръжието си.

— Престанете! — изпищя тя. — Веднага престанете!

Не й обърнаха никакво внимание. Все едно, че не се намираше в стаята. Но тя беше там и косата й настръхваше.

Торн нямаше щит, за да го предпазва от опасните удари. Спираше ги с меча си, ако не успяваше навреме да се дръпне. „Господ да му е на помощ, уплаши се тя, ако се подхлъзне или се спъне!“ И Волфстан не носеше щит, но, за сметка на това, бе в атака от първия сблъсък на оръжията. Не се откриваше достатъчно и не даваше на Торн възможност да нападне на свой ред.

Без да мисли за последствията, Розалин реши да прекрати ужасния двубой. Предпазливо заобиколи викингите, докато не се оказа зад Волфстан Лудия. Вдигна стола, на който бе седял, и го трясна по гърба с все сила. Не я интересуваше, дали любимият й ще се възпротиви на подобна намеса. Но бе забравила, че Волфстан е призрак. Беше безплътен за разлика от Торн. Столът премина през него и едва не удари Торн, а тя изгуби равновесие и се озова на пода.

Остана там за малко, недоумявайки как Волфстан така е натежал на стола, та чак се бе огънал и изскърцал. Дали придобиваше телесна плътност по собствено желание? Дали можеше да променя гъстотата на тялото си? Секирата му със сигурност бе реална, чуваше я как дрънчи при удар с Проклятието на Бладдринкър. Но как щеше Торн да го унищожи, щом не е нищо повече от въздух и оптическа измама? Ще може ли мечът да го съсече?

Доближиха я и се наложи бързо да се отмести от пътя им. Но не беше достатъчно чевръста. Кракът на Волфстан пристъпи през нейните и тя изпита смразяващо усещане. Трепереше, когато се изправи. На всяка цена трябваше да прекрати боя. Не й хрумна нищо, освен да помоли селския свещеник да дойде спешно…

— Винаги си бил крехък, Вол, дори приживе. Хайде сега, няма ли да ми предложиш по-добро развлечение? И жена би устояла на слабите ти удари.

Розалин остро го изгледа. Викингът почти се усмихваше. Весело му беше. Тя примираше от страх, а той се забавляваше.

Заслужаваше сама да го нападне с някоя брадва за това му безразсъдство. Но все пак бе глупаво от нейна страна да не се сети, че ще се наслаждава на хубавата битка. Нали наскоро бе изразил съжаление, че Волфстан не се отбива много често?

— Ти си един високомерен самохвалко, Торн. Ако чрез мощта на Ирса семейството ти не получаваше допълнителна сила, щях да съм ти отсякъл главата много преди оная вещица да те прокълне.

О, щяха да си подхвърлят предизвикателства? Розалин замислено изправи стола, седна на него и през следващите двайсетина минути слушаше обидите им. Някои от тях я караха да се изчервява. Наблюдаваше ги, скръстила ръце, и вбесено потропваше с крак. Изглеждаха като деца, които си играят на стражари и апаши, е, в техния случай — на прокълнат и призрак. Явно се бяха познавали добре, преди Гунхилда да се намеси в живота им. Предположи, че и тогава са се държали така.

Когато отново се нахвърлиха един върху друг, тя само въздъхна. Вече не се опасяваше, че нейният викинг ще бъде наранен. Той очевидно бе по-добрият боец и си играеше с дългогодишния си враг, за да удължи удоволствието от двубоя. Но най-сетне й хвърли бегъл поглед, забеляза колко е изнервена и набързо приключи с противника си.

Отрази последвалото замахване на секирата, но този път изви китка и острието му разпра от край до край корема на духа.

Но Волфстан не реагира както при нейния опит да го цапне със стола. Изпусна оръжието си и се преви надве, сякаш бе получил смъртоносен удар. Изпари се за миг и след секунда секирата също изчезна.

— До следващия път, Волф — прошепна тихо Торн и прибра Проклятието на Бладдринкър в ножницата му.

Розалин чу слаб като ехо смях. Скръцна със зъби и едва се въздържа да не го изгледа кръвнишки.

— Това всяка седмица ли ще се повтаря? — попита иронично тя. — Или веднъж месечно? След колко време ще те намери отново?

— Появява се веднъж на всяко мое привикване — отвърна Торн, без да обръща внимание на сарказма й. Всъщност няма да идва вече, понеже приключих с призоваванията.

Току-що го бе осъзнал и за себе си и в думите му се усети лека тъга. Розалин чу само края на изречението. Значи възнамеряваше да остане, както й бе заявил.

Сега беше моментът да разбие на пух и прах намерението му, да го изпрати обратно във Валхала и да поднови нормалния си живот. Но като вдигна очи… Беше толкова красив с изписания по лицето му триумф от битката, та чак дъхът й спря. Не, все още не можеше да му каже, не така внезапно.

Утре. Да, утре ще го направи. Дотогава…