По-силна от магия

Глава 12

— Тогава му казах: „Мой скъпи Уестън, наистина трябва да го вталиш в талията още малко. Ужасно е демоде това широко сако!“ И знаете ли какво ми отговори той? — Лорд Дрейк спря и се втренчи в Алис през монокъла, с който никога не се разделяше.

— Нямам ни най-малка представа — промърмори тя, опитвайки се с всички сили да потисне прозявката си. Негова светлост явно имаше две любими теми — собствената си персона и модата, а през последния половин час, откакто бяха излезли на разходка, не бе спрял да говори за шивача си.

Бяха изминали шест дни от пристигането им в Тистълуд. Времето изведнъж стана необичайно топло за сезона. А днешният ден бе толкова хубав, че повечето гости излязоха да пояздят, да се разходят или просто да поседят във вътрешния двор.

Даяна, която бе взела особено присърце обещанието си да помогне на Алис да улови лорд Дрейк, се възползва от хубавото време, за да го покани да ги придружи на малка разходка край дълбокия ров, опасващ замъка. Алис пък заяви на Лусиън, че е много по-благоприлично, ако всяка дама си има кавалер. От развеселените погледи, които си размениха госпожица Рамзи и маркизът, стана ясно, че са убедени, че това е малка хитрост, за да бъде Алис насаме с лорд Дрейк. Навярно тъкмо поради тази причина вървяха на няколко метра пред тях.

Докато Дрейк изтъкваше преимуществата на едно вталено сако за мъж с фигура като неговата — с широки рамене и тънка талия — Алис плъзна поглед към двойката.

За разлика от нея, изглежда Даяна искрено се наслаждаваше на компанията на кавалера си. Изпълнена с тъжна завист, Алис наблюдаваше как Лусиън е свел тъмнокосата си глава до блестящата кестенява главица на спътничката си и шепне нещо в ухото й. Тя се засмя дрезгаво и отговори, което пък накара маркиза да избухне в смях.

Вместо да изпита радост, задето сватовническите й планове жънат такъв успех, Алис внезапно се почувства самотна, сякаш бе изключена от забавен клуб, към който принадлежат всички останали. И може би не бе далеч от истината, защото другите двойки от компанията бяха свободни да разговарят и да се влюбват помежду си, докато проклятието, тегнещо над нея, й забраняваше подобни удоволствия.

Опита се да пропъди тъжните мисли и отмести поглед към придружителя си, който вече бе приключил с пространната си реч относно модната линия на саката и момента превъзнасяше чудодейната боя за лъскане на ботуши, открита от неговия камериер. Макар че проклятието й забраняваше да взима участие в сладките игри на любовта, можеше поне да се радва на удоволствието от мъжката компания и приятния разговор, които определено липсваха в настоящия момент.

Лорд Дрейк улови погледа й и погрешно го взе за интерес към многословните му излияния, усмихна й се и посочи към ботушите си. Решена да продължи с играта заради доброто на Лусиън, Алис също му се усмихна и се престори, че оглежда с интерес бляскавата повърхност на хесенските ботуши.

Жалко, че преди да скалъпи този театър, въобще не бе подозирала колко скучен и досаден ще се окаже въпросният мъж. Ако знаеше, щеше да си избере друг джентълмен, в когото да се престори на влюбена. Примерно лорд Ардъл. Макар че не бе толкова красив, той бе изключително очарователен и остроумен и поне нямаше да скучае в неговата компания. Но пък не фигурираше в онзи отвратителен списък с кандидати, така че, ако бе избрала него, Лусиън можеше да откаже да участва в сватовническите планове на Даяна.

Алис пое дълбоко дъх и отмести поглед от блестящите ботуши на лорд Дрейк, кимвайки в знак на възхищение.

Доста често й се бе случвало да понася скука. Щеше да оцелее и сега. В крайна сметка нали нямаше наистина да се омъжва за този досаден лорд. Просто ще трябва да потърпи компанията му, докато Лусиън се ожени за Даяна.

Поклати глава, както напоследък доста често й се случваше, за да отпъди непозволените чувства към маркиза. Както щеше да преживее скуката, така щеше да потуши и болката в сърцето си. А и не биваше да забравя положителния аспект на всичко това — че отново ще стане смъртна и ще заживее човешки живот, което в момента само се преструваше, че прави.

И кой знае? Може би след време, след като веднъж завинаги избяга от заслепяващото присъствие на Лусиън, а душата и сърцето й се излекуват, ще открие мъжа, който истински ще я обича. Не очакваше вече палеща страст. Доколкото знаеше смъртните само веднъж преживяваха истинската любов, а нейното празноглавие и лекомислие я бяха убили преди близо пет века.

— Взех го! Взех проклетия пръстен!

Грачещият възглас я изтръгна от мъчителния унес. Примигна, за да проясни погледа си, и се втренчи към мястото, откъде бе дошъл звукът. А там, кацнал върху високия насип и размахващ триумфално широка златна халка, седеше Хедли.

Когато тя и лорд Дрейк минаха покрай него, той скочи и се приземи в краката й. Заподтичва, за да не изостава, и недоволно замърмори:

— Проклети нибелунги! Заплашиха, че ще ме приковат към стената на обор, пълен с котки, ако незабавно не изчезна от мухлясалите им пещери.

Алис едва се сдържа да не изпусне ужасено възклицание, защото това би могло да има фатален край за един дух. А въпреки отвратителния характер и грубите маниери, Алис бе започнала да се привързва към Хедли.

— Да… Старият Хедли вече можеше да го няма, ако не е толкова дяволски хитър. Казах им, че нося съобщение от крал Ангъс. Може и да са високомерни скандинавски джуджета, но са под неговото господство. И след като повече от два века са били в немилост, сега побързаха да се възползват от случая, за да спечелят благосклонността му, затова ми дадоха пръстена и ми казаха заклинанието, което трябва да се изрече при новолуние, иначе може да не подейства.

Алис изгаряше от желание да научи повече, но, разбира се, не можеше да говори с Хедли в присъствието на лорд Дрейк. До този момент смяташе, че Шарлот просто трябва да си сложи пръстена, докато се люби със съпруга си, и веднага ще зачене. Надявайки се, че изражението й ще накара Хедли да продължи с подробностите, тя се намръщи и го погледна строго.

Обаче той вече беше изприпкал напред и се взираше в кавалера й с обожанието на студент от художествената академия, който за пръв път вижда творба на учителя си. След като го изучава още миг, изрече с ленивия изговор па лондонски безделник:

— Драга госпожице Феър, този господин има изтънчен вкус, нали? А прекрасната му стройна фигура е безупречна. Няма да е зле и лорд Надут пуяк да последна примера му. Хич не го бива да се облича. Ето това се казва жилетка!

И ухилвайки се по начин, който винаги предвещавате някоя пакост, Хедли подскочи като жаба и се залови за края на коприненото творение на широки пурпурни, сини и златни ивици.

Лорд Дрейк млъкна по средата на думата и се втренчи със зяпнала уста в жилетката си. Духчето внимателно опипваше лъскавия плат, сякаш проверяваше качеството му. Макар че не можеше да види злобния проклетник, лорд за със сигурност го усещаше.

— Кашмир — обяви самодоволно Хедли, който в последно време бе станал специалист в областта на модата. Много скъп кашмир. Ще ми купиш точно същия, ако искаш да ти кажа заклинанието. Не забравяй, че ми обеща нови дрехи!

Какъв избор имаше, освен да кимне? Със сигурност не можеше да му заповяда да слезе долу и да престане да ръчка Негова светлост. Усмихна се измъчено на лорд Дрейк, който най-храбро бе възобновил разговора, въпреки дискомфорта си. Може би все пак немирният дух, въодушевен от мисълта за новата жилетка, най-после бе оставил на мира Негова светлост.

За съжаление надеждата й се оказа напразна. Докато очакваше съгласието й, Хедли удари силно с юмрук жертвата си в корема и се намръщи. Нещастният лорд Дрейк спря рязко, пусна ръката й и яростно се почеса.

— Аха! Точно както подозирах! Той носи корсет — изграчи Хедли и се спусна надолу, за да се залюлее на панталоните на Негова светлост. — Искам и едни като тези — заяви пакостникът и заопипва отново плата.

Алис му метна свиреп поглед, но в следващия миг побърза да се извърне и лицето й пламна. Слава Богу, че лорд Дрейк бе твърде погълнат от неочаквано сполетялото го бедствие, за да забележи смущението й. Явно Хедли се бе спуснал още няколко сантиметра надолу и сега вилнееше из най-свещената част от тялото на благородния джентълмен.

Алис съчувствено видя как бедрата му започнаха да треперят, а лицето му се покри с пурпурна червенина. Бедният! Той по-скоро би се оставил да полудее от гъдел, отколкото да си позволи да се почеше там в нейно присъствие.

За щастие или нещастие на лорд Дрейк, Хедли изведнъж се оттласна и удостоявайки със силен ритник слабините на своя идол, подскочи нависоко и възседна рамото му. Без да обръща никакво внимание на неудобството на Негова светлост, той потърка юмрук във високата якичка на ризата му. По напрегнатото лице приличаше на дърводелец, опитващ здравината на някоя съмнителна стена.

— Корава като желязо — с възхита промърмори Хедли. — А тези тук! — Възхищението му прерасна в обожание, когато опипа ръбовете. — Остри като бръснач! — И за да докаже правотата на думите си, сграбчи единия край на яката на мръщещия се лорд Дрейк и заби острия й връх в бузата му.

По лицето на Негова светлост се изписа изненада, примесена с болка.

— Какво, по д… — заекна той и ръката му се стрелна нагоре към лицето.

— Нещо не е ли наред, милорд? — мило попита Алис. Едва сдържаше гнева си и желанието си да удуши злобния дух.

Внимателно разтривайки бузата си, лорд Дрейк промърмори:

— Не знам какво ми става. Внезапно започнах да чувствам…

— Хедли! — изсъска Алис, забравила предпазливостта понеже видя как пакостникът посяга към другия край на яката.

Дрейк се намръщи.

— Хедли?

— Зле. Казах, че изглеждате така, сякаш се чувствате зле. — Алис отново метна заплашителен поглед към духа — Може би разходката ни продължи твърде дълго и вече сте уморен.

Хедли се ухили самодоволно, приближи се към бузата на жертвата си и най-нахално я захапа.

— Сигурно сте права. Наистина намирам целия този чист въздух и разходката малко… изтощителни… — Дрейк измъчено се усмихна.

— В такъв случай най-добре е да се върнем в замъка, за да си починете. — Трябваше колкото се може по-бързо да го отдалечи от Хедли.

Унилото лице на кавалера й засия.

— Вие проявявате изключително разбиране, моя скъпа госпожице Феър — разтопи се той, взе ръката й и я поднесе към устните си. Докато мърмореше нещо за великодушното й сърце, Алис видя как Хедли отново бодва нищо неподозиращия благородник.

Вбесена, тя го плесна с всичка сила.

— Оох! — простена лорд Дрейк, тъй като ръката й се стовари не върху Хедли, а върху вече пострадалата му буза. Монокълът му тутакси излетя и се разби на малки парчета върху каменната пътека.

Алис се взираше вцепенено в кавалера си, който се държеше за бузата й я гледаше с искрено възмущение.

— М-милорд… Аз…

— Какво, по дяволите, става тук? — прекъсна ги властен и напрегнат глас, който Алис твърде добре познаваше.

Мислите й бясно препускаха, докато се опитваше да измисли някакво правдоподобно обяснение. Накрая прехапа устни и неохотно се извърна към Лусиън. Лицето му бе потъмняло от гняв. Той местеше възмутения си поглед ту към нея, ту към лорд Дрейк, сякаш решаваше кого първи да удуши.

— Аз… аз…

— Тя ми удари шамар — изрече лорд Дрейк и обвинително я изгледа.

Яростният поглед на Лусиън се насочи към лицето на Негова светлост, а очите му се присвиха застрашително.

— Това видях и аз — изръмжа маркиз Тистълуд, — но бих искал да знам защо?

Тонът и държанието му бяха толкова заплашителни, че Алис мислено благодари на Бога, задето не са насочени към нея. „Поне не още“, напомни си тя и цялата настръхна, когато се осмели да хвърли още един поглед към мрачното лице на Лусиън. Без съмнение гневът му ще се стовари върху нея в мига, в който кавалерът й разкаже за странното й поведение, затова със свито сърце се извърна към лорд Дрейк, очаквайки разобличителните му слова.

Негова светлост обаче запазваше удивително присъствие на духа и стоеше гордо изправен под унищожителния поглед на домакина си, което бе наистина изненадващо за това предвзето конте.

— Мога да ви уверя, Тистълуд, че не съм направил нищо, с което да обидя госпожицата. Тъкмо обратното. Изразявах възхищението си от великодушното й и благородно сърце, когато тя най-неочаквано ме удари.

Лусиън остана втренчен още миг в благородника, след което се извърна към повереницата си.

— Истина ли е това, което каза? — процеди през зъби той.

Алис отвори и затвори уста няколко пъти, преди да успее да промълви „да.“

— И по никакъв начин не те е обидил?

— Н-не.

Очите му заприличаха на цепки, докато я пронизваше с унищожителния си поглед. Няколко безкрайни минути се взира в нея.

— Незабавно се извини на лорд Дрейк!

Алис преглътна с усилие. Опитваше се отчаяно да измисли правдоподобно извинение за постъпката си. Накрая се обърна към лорд Дрейк, който стоеше с каменно лице, и смънка:

— Наистина съжалявам, милорд. М-мога да ви уверя, че всичко беше един злощастен инцидент. Аз… — Без някаква връзка в съзнанието й изплува образът на лорд Дрейк, който се гърчеше и почесваше, подложен на мъченията ма Хедли. Несигурният й глас внезапно придоби увереност. — Просто се опитах да перна един паяк, който се бе заплел и косата ви, но вие неочаквано се извърнахте и без да иска ръката ми се стовари върху лицето ви.

Очите на Дрейк се разшириха. Изведнъж стана мъртвешки блед.

— Паяк ли казахте?

Алис кимна.

— Тлъст кафяв екземпляр, ето… — Тя показа дължината му като разтвори палеца и показалеца си на разстояние два сантиметра и половина. — Толкова голям.

— Толкова голям? — Раменете на лорда се сгърчиха и когато ръката му се плъзна надолу, за да приглади безукорно изпънатото му сако, тя забеляза, че трепери.

— Успяхте ли… Успяхте ли да го махнете?

— Надявам се — Алис наблюдаваше как той конвулсии но подръпва ръкава си.

— Н-надявате се, но н-не сте с-съвсем с-сигурна?

— Почти съм сигурна — увери го тя и успокоително ги потупа.

Дрейк извика и ужасено бутна ръката й, очевидно съвсем изнервен.

— За Бога! Добре ли сте, лорд Дрейк? — възкликна Даяна, която тъкмо се бе присъединила към тях.

— Паяци! Сигурно сме минали през цяло гнездо! — Тялото му потреперваше при всяка дума. — Преди малко си помислих, че усетих нещо да ме лази, но… — Очите му едва не изхвръкнаха от орбитите, когато плесна въображаемия паяк на врата си. — Аз… Ох! — Лицето му се сгърчи от ужас и той изписка: — Моля да ме извините! — След което хукна към портите на замъка, сякаш по петите го преследваше цял легион от отвратителните създания.

Алис понечи да се спусне след него, ужасена от паниката, която бе предизвикала, но Лусиън я сграбчи за ръката и я спря. Тъмният му искрящ от гняв поглед срещна нейния и той процеди:

— Госпожице Рамзи, ще бъдете ли така любезна да последвате лорд Дрейк, за да сме сигурни, че ще се прибере благополучно в замъка? Повереницата ми и аз ще трябва да обсъдим нещо много важно.

— Разбира се! — Даяна сви рамене и побърза да настигне нещастника.

Когато се скри от погледите им, Лусиън се нахвърли върху Алис.

— Що за игра играеш, по дяволите? — Стисна ръката й и силно я разтърси.

Втренчи се безмълвно в него, прекалено слисана от избухването му, за да отговори.

Явно обаче той и не очакваше отговор, понеже продължи:

— Знаех, че си упорита, капризна и своенравна малка пакостница, но никога… никога не съм си и помислял, че можеш да бъдеш жестока!

— Жестока?!

— А как, по дяволите, може да се нарече това, което току-що стори на един мъж, за когото много добре знаеш, че изпитва ужас от паяци?

Алис поклати глава.

— Но аз не знаех!

— Не си знаела, как ли не! Нали бях с теб в каляската, когато Шарлот ти изреждаше всички поканени. Много добре си спомням, че тя най-пространно ти разказа как в ранната си младост лорд Дрейк е бил ухапан от отровен паяк и едва не е умрял.

Алис отчаяно се опита да си припомни подобно нещо. Напразно! Тогава тя бе толкова разтревожена, дето госпожица Рейна Кастел не фигурираше в списъка на гостите, че изобщо не бе обърнала внимание на обясненията на Шарлот. Чувстваше се напълно съсипана и виновна. И все пак искрено му довери, че не е чула нищо от тези разясненията.

Лусиън отвратено изсумтя, пусна ръката й и толкова силно я блъсна, че тя едва не падна.

— Разбира се! Колко глупаво от моя страна! Трябваше да си спомня, че разсеяността е начело на непростимо дългия списък с твои недостатъци. — Замълча и опита да я изпепели с поглед. После се извърна, за да въздъхне примирено.

— Какво ще правя, Алис? — Разтриваше слепоочията си, сякаш го мъчеше непоносимо главоболие. — Нито едни нормален мъж няма да се ожени за теб. Със сигурност поне не такъв, какъвто брат ти би одобрил за твой съпруг. А мисълта, че никога няма да мога да се отърва от теб, е твърде ужасна, за да бъде забавна.

Тези думи пронизаха сърцето й като нож. Макар да знаеше, че той никога няма да я обича така, както един мъж обича една жена, все пак се надяваше, че Лусиън гледа на нея поне като на приятелка. Толкова се бе старала да постигне разбирателство помежду им. И начинът, по който разговаряше с нея и се усмихваше на остроумните й забележки, както и готовността, с която приемаше да поиграят на карти, я бяха накарали да си помисли, че усилията й не са били напразни. Очевидно обаче се беше заблуждавала.

Тихичко въздъхна. Явно по някакъв начин напълно се бе провалила в злощастните си опити да спечели приятелството му. Чувстваше се като най-голямата неудачница на земята.

— Моля те, Лусиън… Моля те, повярвай ми, наистина съжалявам за случилото се с лорд Дрейк!

— Съжаляваш? — Лицето му съвсем ясно отразяваше презрителната нотка в гласа. — Има случаи, когато съжалението е изключително безсмислено. Опасявам се, че този е точно един от тях. Няма да се учудя, ако сега Дрейк забавлява гостите с историята за нахалството ти, така че, докато се върнем в замъка, репутацията ти ще бъде напълни съсипана.

— Но това е нелепо! Не съм направила нищо. Само пропъдих един паяк от косата на Негова светлост!

— Пъденето на паяци от косата на ухажора едва ли е действие, достойно за една добре възпитана госпожица. И този случай никак няма да е трудно да се заклейми въпросната дама като лесно достъпна. Светският лъв Дрейк много добре го знае, както и факта, че подобна госпожица не бива да се допуска сред отбрано общество. Така няма да имаш случай да разпространиш слуха за неговата страхливост.

Алис нещастно сведе глава. Беше твърде смазана, за да отговори. Ако бъде прогонена от хайлайфа, възможността Лусиън да прекарва повече време с Даяна Рамзи ще бъде сведена до нула. В такъв случай как ще успее да ги събере?

Опитвайки се да намери изход от ситуацията, тя му хвърли поглед, изпълнен с разкаяние, и плахо предложи:

— Ами ако го уверя, че никому няма да разкажа? Може би тогава лорд Дрейк не ще храни лоши чувства към мен?

— Така ли мислиш? — презрително повдигна вежди Лусиън, скръсти ръце пред гърдите си и се втренчи в нея, сякаш бе изрекла най-голямата глупост на земята. — Наистина ли си въобразяваш, че ще го омилостивиш, като извадиш на показ най-унизителната случка в живота му, заклевайки му се, че ще я запазиш в тайна? Явно се налага да добавя и тъпотата към списъка с твоите недостатъци.

Алис отвори уста, за да оспори грубата му забележка, но преди да успее да изрече каквото и да било, той продължи:

— Нима не разбираш, че мъж като лорд Дрейк ще го възприеме като заплаха, без значение колко мило ще бъде поднесено извинението ти. А това ще го накара да те съсипе.

Канеше се да добави още нещо, когато внезапно спря и присви очи, сякаш го бе осенила нова мисъл. Тогава се втренчи в нея по начин, който я накара да се замисли дали не е способен да надзърне в най-интимните дълбини на душата й.

— А може би ти и сама си проумяла всичко това.

— К-какво? — заекна тя, поразена от подобно изопачаване.

Лусиън се изсмя сухо.

— Хайде стига, Алис. Не обиждай интелигентността ми, като се преструваш на срамежливка. Май напълно проумях какво си намислила.

Алис го изгледа втрещено.

— Извинявай, но не разбирам какво…

— Изглежда си забравила колко остро се изказа срещу брака, когато обсъждахме този въпрос.

— Не срещу самия брак, а срещу онзи отвратителен списък с ергени. Както и да е, не виждам какво общо има това със случилото се.

— Наистина какво ли? — язвително повдигна вежди маркиз Тистълуд. — Я ми кажете, скъпа госпожице Феър, какви са шансовете на едно съсипано момиче да получи предложение за женитба?

Възмутителният намек я изкара от равновесие.

— Нима наистина вярваш, че съм способна да се унищожа, за да избегна брака? Но това… Това е нелепост!

— Така ли? Първо отстрани Атуд, като се забърка в онази схватка с коминочистача. Сега прогони и лорд Дрейк с приказките си за пъплещи из косите му паяци! Какво си замислила за кандидат номер три? Да подпалиш кибрит под ботушите му? Или да му пъхнеш пиявици в панталоните?

— Много добре знаеш, че не съм го направила нарочно, за да отблъсна споменатите джентълмени. И двата инцидента бяха просто резултат от нещастно… стечение на обстоятелства и недоразумение.

Устните му се извиха в презрителна гримаса.

— Струва ми се, скъпа моя, че проявяваш особена склонност към недоразуменията и нещастното стечение на обстоятелствата, особено с евентуалните кандидати за ръката ти, които аз съм избрал.

— В такъв случай, милорд, може би ще престанете да ми избирате кандидати! — Алис вирна надменно брадичка. — Вече ви казах, че сама ще си намеря съпруг.

— Предлагам ти да побързаш! — процеди Лусиън. — Най-тържествено те предупреждавам, моя скъпа поверенице, че ще бъдеш омъжена преди края на сезона, дори и да се наложи да платя на някой стар развратник, само и само да се отърва от теб. Няма да позволя да ми висиш на врата нито ден повече! Разбра ли? Няма!

Жестокото и обидно заявление я разтърси до дъното на душата й. Искаше да извика от обида и мъка. Лусиън явно я презираше. Как иначе би могъл да й говори по този начин?

Остана като вцепенена. После болката експлодира в гняв, а гневът се превърна в бясното желание да го нарани толкова силно, колкото самият той я бе наранил. Но, разбира се, не бе възможно да го стори. Защото как би могъл да пронижеш сърцето на човек, който няма сърце?

Сведе клепачи, за да скрие сълзите си, и промълви е достойнство:

— Отлично разбирам, лорд Тистълуд. Мога да ви уверя, че ще ви избавя от омразното си присъствие колкото е възможно по-скоро дори ако се наложи да избягам на улицата. Защото противно на мнението ви за мен, аз имам твърде много гордост, за да остана там, където съм нежелана.

С тези думи тя събра полите си и хукна по пътеката. Докато тичаше, заслепена от мъка, избухна в отчаяни ридания.