По-силна от магия

Глава 6

Лусиън стоеше с протегнати ръце, а камериерът му Джон Късуорт сръчно събличаше вечерното му сако. Минаваше полунощ, а той току-що се бе върнал от клуба си, където бе вечерял и играл карти.

След като закачи елегантното сако в гардероба, прислужникът се върна при господаря си и чевръсто започна да разкопчава копчетата на бялата жилетка. Лусиън по навик отново протегна ръце, за да позволи на мъжа да я свали. Както всичко останало в домакинството на маркиз Тистълуд, така и нощният ритуал за сън се извършваше в пълно мълчание и без излишно суетене.

Изведнъж обаче в съзнанието му отекна подигравателният смях на Алис.

„Намирам за доста смешно един възрастен, здрав и прав мъж да се оставя да бъде обличан, сякаш е малко дете. Това, което ме кара да се смея, не е толкова комичният вид на двама ви с Тидзъл, а мисълта, че вие може би наистина не знаете как да се обличате сам. В такъв случай оставяте прислужникът ви да ви облича не от високомерие, а от безпомощност.“

Лицето му пламна. От ярост?

Не. Не беше ярост. Чувството бе съвсем различно. Сякаш всичките му вътрешности обаче внезапно се преобърнаха. Намръщи се. Седна на ръба на креслото и по навик протегна крака си към прислужника, за да събуе вечерни те му обувки. По дяволите, ако не се познаваше толкова добре, щеше да си помисли, че думите на момичето са го накарали да се почувства неловко, дори засрамен.

Абсурдното предположение предизвика презрителното му изсумтяване. Но това бе нелепо! Защо ще се чувства засрамен? В неговото положение бе напълно естествено да се оставя да бъде обличан. Ала въпреки това свали крака си на пода.

— Милорд?

Погледна към камериера си, който в момента бе коленичил и се взираше в него, ужасен, че без да иска, е сторил нещо непростимо. Тревожното му изражение накара маркиза да се почувства още по-неловко. Нима наистина бе такъв тиранин, че нещо толкова незначително като малка промяна във вечерния ритуал, стряскаше прислужника му?

Замисли се над тази възможност за миг, сетне я от хвърли като още едно от абсурдните предположение, породени от приказките на Алис. Разбира се, че камериерът му не се страхуваше… Само беше… смутен. През десетте години, откакто работеше за него, тази вечер за пръв път ритуалът се променяше.

И макар заключението да го удовлетвори, Лусиън проговори с необичайно мек глас:

— Върви да си лягаш, Късуорт. Ще се съблека сам.

— Но, милорд! — Бе толкова смаян, сякаш господарят му току-що му бе наредил да скочи от покрива, за да провери дали ще полети.

Поради някаква необяснима причина реакцията му го раздразни. Отлично разбираше, че се държи неразумно, но въпреки това продължи:

— Не мога да разбера защо ти и всички останали прислужници настоявате да се отнасяте към мен като към дете. Много добре знаеш, че съм напълно способен сам да се обличам и събличам.

— Р-разбира се, м-милорд. Аз никога не бих се о-осмелил да…

— Знам — прекъсна го с въздишка Лусиън и незабавно съжали за глупавата си проява на раздразнителност. Какво не бе наред с него? Защо обикновено толкова спокойният и уравновесен маркиз Тистълуд сега се държеше по този странен и неразумен начин? Напълно объркан, той махна към вратата и промърмори:

— Просто си върви. Не се чувствам добре и искам да бъда сам. — Извинението му бе придружено с нещо като усмивка, която разтревожи още повече Късуорт.

— Желаете ли да повикам хирурга, милорд? — По начина, по който се взираше в него, бе очевидно, че камериерът е убеден, че господарят му е обсебен от някаква дяволска сила и се нуждае от незабавно кръвопускане.

Лусиън въздъхна. Навярно имаше някаква отрова в кръвта. И тя бе впръскана от острото убождане на презрителните забележки на Алис Феър. По дяволите! Как това момиче успя да влезе под кожата му, и то само за някакви си четири дни?

Окончателно объркан, Лусиън прокара ръка през косата си. И все пак го бе постигнала. Тя, заедно с въображаемия си приятел, някак си съумя да преобърне с краката нагоре спокойното му и подредено съществуване. А това никак не му харесваше!

Подобно на едра шарка или холера, поваляща дори и най-силния организъм, една неясна мисъл неумолимо обсебваше съзнанието му. Лудостта на Алис бе заразила и него.

— Милорд?

Лусиън извърна поглед към прислужника, който го наблюдаваше с ококорени от тревога очи.

— Да повикам ли хирурга? — Бръчките на челото му се задълбочиха.

— Не, не. Добре съм. Просто пих прекалено много, а не съм хапнал почти нищо. — В този миг стомахът му силно изкурка, сякаш да потвърди думите му.

Шумът постигна това, което преди малко усмивката му не успя — Късуорт тутакси се успокои.

— О, хубаво. В такъв случай ще събудя готвача и ще му наредя да ви приготви нещо.

Лусиън притисна юмрук към корема си, който отново се преобърна при поредното напомняне за разглезеността му. Това, което наистина искаше, бе да бъде оставен сам, за да може на спокойствие да обмисли трудностите си с Алис. Ако изпратеше Късуорт да му донесе поднос с храна, трябваше още поне час да търпи суетенето му. Тази перспектива му се стори напълно непоносима, затова твърдо поклати глава.

— Не. Ще сляза в кухнята и сам ще си избера нещо.

Смаяното изражение на Късуорт се появи отново. Изглеждаше като човек, потресен до дъното на душата си.

Развеселен, Лусиън понечи да се усмихне, но навреме се спря, понеже не искаше да тревожи допълнително бедния си камериер, който навярно щеше да получи сърдечен удар, ако го уведоми, че доста често слиза в кухнята посред нощ, настанява се до още топлото огнище и гали котарака на готвача. Това бе единственото му скрито удоволствие, тайна между него и дебелия оранжев пухчо.

Понеже прислужникът продължаваше да стои като прикован към пода и да го зяпа с оцъклен поглед, Лусиън махна небрежно с ръка.

— Лека нощ, Късуорт.

За щастие у него все още бе останал някакъв разсъдък, за да проумее решителната нотка в гласа на работодателя си. С огромни усилия успя да излезе от вцепенението си, поклони се и се затътри към вратата, измърморвайки:

— Лека нощ, милорд.

Веднага след излизането му, Лусиън свали останалите си дрехи и облече топлия си кадифен халат. После пъхна нозе в чифт обточени с кожа чехли и извади свещника от шкафчето до леглото. Въпреки че стенното осветление беше запалено, от опит знаеше, че задните стълби ще са потъна ли в мрак, както мрачно биваше и настроението му след поредното стълкновение с Алис.

Неговата повереница…

Наистина бе невероятно как това незряло девойче успя да преобърне с краката нагоре добре подредения му живот и да разруши душевния му покой. Не че бе свикнал да се справя с жени. През годините ги бе имал доста. Но нито една от тях, колкото и красива, съблазнителна или вбесяваща да бе, не бе успявала за дълго да прикове вниманието му. Никога една особа от слабия пол не бе занимавала така мислите му, както тази вечер Алис.

Вдигна свещника и зави по коридора, водещ към тъмното западно крило. Тази вечер бе отишъл в клуба с надеждата да избяга от подлудяващите го терзания, сигурен че бутилки отлежало порто и разговорите със стари приятели ще му помогнат да се отърси от притесненията.

Ала за нещастие бе сбъркал. Единственото, за което мислеше, бе тя. Особено за начина, по който го бе прегърнали в модния салон на мадам Фаншон. Колкото и кратка да бе прегръдката им, имаше нещо особено в усещането, което изпита, когато тялото й се притисна към неговото. И то не му даваше покой, защото дребното й тяло се сгуши в неговото, сякаш това бе най-естественото нещо на света.

Мисълта, че непоправимата госпожица Алис Феър може да бъде подходяща за него по някакъв начин, го накара да изсумти презрително, преди да заслиза надолу по потъналите в полумрак задни стълби. Време бе да посети Рейна и да облекчи тялото си от досадните физически нужди.

И Лусиън намираше секса за необходим, но не винаги му се наслаждаваше. В повечето случаи бе нещо като да си изсекнеш носа или просто начин да се освободиш от неприятното напрежение, натрупало се в долните части на тялото. След като се облекчеше, можеше да продължи с далеч по-полезните и важни неща, като например да наглежда богатството си.

Все още проклинаше досадните физически нужди, когато стигна последното стъпало. Слезе, все още мърморейки си недоволно под нос, и забеляза, че някой се е настанил край дървената маса до огнището. Алис! Тихичко въздъхна. Край на всички надежди да се наслади на нощно тършуване из килера с провизиите.

С торбестата нощница и черния пеньоар, с безцветната си коса, стегната в дълга до кръста плитка, тя представляваше най-жалкото подобие на жена, което някога бе срещал. До лявата й ръка имаше калаена чиния с остатъци от храна, а в ръцете си държеше стара книга, подвързана с избелял червен марокен, която му се стори смътно позната.

На всичкото отгоре четеше на глас, като от време на време поглеждаше към стола от дясната си страна, сякаш четеше на някого.

Лусиън сподави стенанието, надигнало се в гърлото му, понеже не искаше да привлече вниманието й. Алис явно отново проявяваше чудатостите на характера си, занимавайки въображаемия си приятел. Предпочел да понесе не доволството на празния си стомах пред странностите на повереницата си, Лусиън се обърна и отново се насочи към стълбите. Тъкмо обаче бе стъпил на долното стъпало, когато стомахът му шумно се разбунтува.

Алис рязко вдигна глава, погледна към празния стол от лявата си страна и накрая се извърна с лице към него. Страните й пламнаха.

— М-милорд! Какво п-правите тук?

Лусиън погледна със съжаление към стълбата и се тросна:

— В случай че не си забелязала, аз живея тук.

— Разбира се, че живеете! — смутено се засмя тя. — Исках да кажа, че не приличате на човек, който често посещава кухнята.

Лусиън забеляза, че докато говореше, тя подритваше настойчиво стола отдясно и правеше енергични движения с ръка под масата. Явно даваше знак на невидимия си приятел да си тръгва. Въздъхна. Е, добре! Можеше да бъде и по-лошо. Поне не се въртеше в кръг из стаята, мърморейки заклинания, за да го накара да изчезне, така както правело петгодишното дете на един от войниците му.

Очевидно приятелят й тази вечер бе сговорчив, понеже тя се усмихна леко и кимна, неща, които маркиз Тистълуд нямаше да забележи, ако не се взираше така настоятелно в нея. Ъгълчетата на розовите й устни се повдигнаха съвсем леко, тя наклони глава и се загледа в него, явно очаквайки да й обясни присъствието си.

Лусиън отвори уста с намерението да й пожелае лека нощ, да се обърне и да си тръгне без никакви обяснения, когато иззад печката се разнесе силно мяукане. Преди да разбере какво става, котката профуча през кухнята и се вкопчи в прасеца му.

Господарят на дома тутакси нададе тих вик и изтърва свещника. Стори му се, че чу как Алис извика: „Хедли!“ сред трясъка от счупения китайски порцелан, ала гласът й се изгуби, удавен от собственото му стенание, когато ноктите на котарака се забиха още по-дълбоко в плътта му.

— Проклета котка! — Изгуби равновесие, докато се бореше да се освободи от животното, олюля се няколко пъти и накрая се приземи по задник.

Котката отскочи, стрелна се под масата, размахвайки опашка, и изчезна след серия от фучене и съскане.

— Милорд!

Лусиън вдигна глава от кървавите драскотини по прасеца си и видя как Алис се спуска към него с ужасено лице.

— Добре ли сте? — възкликна тя и едва не се стовари върху него.

— Да. Не мога да разбера какво я прихвана тази котка. Обикновено е много кротка.

— Познавате ли животинчето? — Изражението на ужас се смени с искрено учудване, докато коленичеше пред него.

— Ние сме стари приятели. Е — хвърли недоволен поглед в посоката, в която бе изчезнал котаракът, — поне си мислех, че сме. Би трябвало след всички нощи, които сме прекарали заедно, споделяйки парчета студено говеждо край огнището.

— Вие идвате тук посред нощ? В кухнята? — При това разкритие учудването й се замени с истински потрес. Всъщност реакцията й дразнещо напомняше тази на камериера Късуорт.

— И къде другаде ще се срещнем? Едва ли котката е постоянен обитател на салона за гости.

Защо, по дяволите, всички смятаха за скандален навика да прекарва част от времето си в собствената си кухня? В края на краищата не идваше да скубе пилета или да пече пайове. Раздразнението му се усили и той изгледа смръщено повереницата си, очаквайки поредната хаплива забележка, какъвто бе обичаят й, когато общуваше с него.

Вместо това, за негова изненада, тя се усмихна. И не с подигравателна усмивчица. Усмивката й бе толкова нежна и изпълнена с разбиране, че раздразнението му веднага се изпари.

Топлите й очи срещнаха за миг неговите.

— Трябва да ви призная, че аз също обичам кухните. Там винаги се чувствам като у дома си, независимо къде се намирам. Предполагам, че се дължи на приятните аромати. — Затвори очи и подуши въздуха. — Ммм… — Ъгълчетата на устните й леко се повдигнаха. — Карамфил и канела… Ухае на подправения с вино яйчен пунш, който нашата готвачка приготвя за Коледа. Бяха великолепни коледните празници във Феърфакс.

Лусиън слисано се втренчи в замечтаното й лице. Може и да не беше най-схватливият мъж на земята, но познаваше този израз. Много често го бе виждал върху лицата на младите войници, които за пръв път се намираха далеч от дома си.

Алис Феър тъгуваше за своя дом.

Когато я доведе в Лондон, изобщо не му бе хрумнало, че може да й липсва Феърфакс Касъл, както и приятелите, които имаше там. Безпокоеше се единствено за самия себе си. И съвсем не се бе замислял за нейните чувства и желания.

За втори път през този ден Лусиън се постави на мястото на Алис. Както и първия път, никак не му хареса това, което изпита.

Бедното дете, помисли си той и цялото му същество се изпълни с искрено състрадание. Колко ли болезнено е било за нея да бъде изтръгната така внезапно от всичко, което е познавала и обичала. Колко ли ужасно е да си заставен да живееш с някого, който не те харесва и не те иска и дори не си прави труда да го прикрие.

В гърдите му се надигна срам и разкаяние. Нищо чудно, че момичето се държеше така. Самият той със сигурност не би искал да живее с някого, който постоянно го критикува и се отнася с презрение към всяка негова постъпка.

Последното разкритие го сепна. Ако това, което подозираше, бе истина, то нейното твърдоглавие бе просто начин да се противопостави на пренебрежителното му отношение. В такъв случай задачата да култивира маниерите и държанието й нямаше да се окаже толкова досадна, колкото си бе представял. Единственото, което се изискваше от него, бе да й засвидетелства уважение. А тя без съмнение щеше да последва примера му.

Загледа се в Алис и смръщи вежди, защото обмисляше плана си. Тя бавно отвори очи и въздъхна, сякаш се пробуждаше от приятен сън. Когато видя обаче смръщеното му лице, се усмихна сковано и побърза да сведе глава над ранения му крак.

— Алис? — Тревогата й при вида на недоволното му лице бе още едно потвърждение на предположенията му.

С видима неохота тя вдигна глава.

— Милорд?

Маркизът изви устни в нещо, което се надяваше да е приятелска усмивка.

— Ще се радвам, ако ме наричаш Лусиън. Обръщението „милорд“ ме кара да се чувствам като строг и високомерен господар.

Очевидно започваше да усвоява усмивките, защото Алис малко се поотпусна.

— Лусиън… — изрече тя и леко му се усмихна в отговор. — Харесва ми това име. Означава светлина.

Усмивката му сама се разшири.

— Наистина ли? И откъде знаеш?

— Някога познавах един човек, който се казваше Лус… ъъ… Лусиън. — Щеше да каже Лусън, но навреме се спря.

Усмивката му незабавно се стопи и лицето му стана сериозно.

— Алис — подхвана той и изпитателно я погледна, — мога ли да ти задам един личен въпрос?

Молба вместо заповед?! Алис го зяпна изумено, толкова слисана от любезния тон, че загуби дар слово.

— Разбира се, м-милорд.

— Лусиън — нежно я поправи той. — Може би след време ще се отпуснеш в мое присъствие и ще можеш без притеснение да изричаш името ми. След като известно време ще живеем под един и същи покрив, бих искал да гледаш на мен като на приятел и да се чувстваш тук като у дома си. Това ме връща и на въпроса, който исках да ти задам. Тъгуваш ли за вкъщи?

Нямаше да бъде по-поразена, ако я бе накарал да хукне гола по Пел Мел. Фактът, че този мъж, който се смяташе за център на Вселената, й задаваше толкова деликатен и… проницателен въпрос, бе невероятно странен.

— Какво ви накара да ме попитате?

— Това, което каза за кухните. И изражението ти, докато говореше за коледните празници във Феърфакс Касъл. Изглеждаше толкова… — замисли се за миг за подходящата дума, — …самотна.

Имаше нещо в интонацията му, нещо, което много приличаше на състрадание.

— Прав сте. Наистина малко ми е мъчно за дома. И се чувствам самотна. — Не лъжеше. След петстотин години все още й липсваше родният дом и отдавна мъртвите й приятели.

Лусиън замислено кимна.

— В такъв случай ще трябва да измислим нещо, което да ти повдигне духа.

— Извинете? — Алис опипа ушите си, убедена, че й се причуват разни неща. Той искаше да я развесели? Възможно ли бе уроците й по чувствителност да дават такъв неочакван резултат?

Явно обаче бе така, защото вместо както обикновено да я смъмри заради невниманието й, маркизът се усмихна и повтори:

— Казах, че трябва да измислим нещо, за да се почувстваш по-добре.

— И на мен така ми се счу… — Беше много по-смутена от любезността, отколкото от грубостта и враждебността. Знаеше, че би трябвало да е доволна от този нов, много по-разбран Лусиън, но вместо това изпитваше неясно безпокойство. Като непоправим грубиян, той й бе дал всички основания да отрича привличането, което изпитваше към него. Ако тези основания изчезнеха, тогава как щеше да запази хладния си разум и да намери истинската му любов?

Неподозиращ чувствата й, Лусиън продължи:

— Има ли някой специален прислужник у дома ти, към когото си била особено привързана? Или може би тъгуваш за някое любимо животно?

Алис поклати глава.

— Ами приятелите ти? Можем да поканим някой да ни погостува в града? Или съученичка?

Отново поклати глава, осъзнавайки колко патетично изглежда, след като няма нито един приятел. Но това бе самата тъжна истина.

За нейно учудване обаче той не намери липсата на близки хора за толкова изненадваща. Защо ли? Дали светът му, подобно на нейния, бе лишен от сродни души, с които да споделя надеждите и страховете си? Внезапно осъзна, че тя се бе проявила като не по-малка егоистка от него и изобщо не си бе направила труда да узнае какъв е истинският му живот.

Как можа да бъде такава глупачка? Ако искаше да му намери идеалната жена, би трябвало да знае много повече от това дали харесва блондинки или брюнетки, ефирни и нежни създания или чувствени и закръглени сирени. Първо трябваше да разбере що за човек се крие зад надменната и отегчена фасада. И най-важното — да разбере що за човек е бил той някога, когато душата му е била завършена и цялостна. Чак тогава щеше със сигурност да знае какъв тип жена ще му подхожда най-добре.

— Със сигурност има нещо, което би могло да разведри мрачното ти настроение. Нещо, което ще те накара да се почувстваш като у дома си.

Алис се замисли за миг. После се усмихна.

— Вие… Вие, милорд… Лусиън… бихте могли наистина да бъдете мой приятел. Сестра ви ми каза, че ще ме придружавате на светските партита през този сезон, а би било чудесно да имаш някой, с когото да можеш да споделиш впечатленията и чувствата си след това.

Изглежда предложението й го смути.

— Не предпочиташ ли да обсъждаш подобни неща с Шарлот? Искам да кажа… — Махна безпомощно с ръка. — Аз едва ли съм в крак с последните клюки и със сигурност не разбирам нищо от дамски тоалети.

— Нито пък аз, но това не ме интересува. Имах предвид да си обменяме впечатления и да обсъждаме някои идеи, които тези събирания могат да породят.

Лусиън продължи да я гледа скептично.

— Както сам изтъкнахте, ние ще живеем под един покрив. Няма ли това съжителство да стане по-удобно и за двама ни, ако се опознаем по-добре? Кой знае? Може да се окаже, че имаме много повече общи неща, отколкото подозираме. Нищо чудно дори да започнем да се харесваме. Всъщност намирам компанията ви за изключително приятна, когато се държите така мило, както в момента.

Странно, но нейната компания също му харесваше. Когато не го обсипваше с хапливи забележки или не се караха, бе доста приятна жена.

— Ако положиш усилие да се сприятелиш с мен, аз ще бъда доволен да ти отвърна със същото. — Тъкмо се канеше да я попита как да започнат, когато стомахът му отново се обади.

— Извини ме. Почти не съм ял от обяд. Всъщност именно гладът ме подгони в кухнята.

— О, в такъв случай трябва да хапнете едно парче от пая с месо, който готвачът приготви за вечеря. Много е вкусен! — с тези думи Алис грациозно се изправи.

Лусиън изпъшка тихо, докато се надигаше, понеже се бе схванал от седенето върху студения каменен под. През войната бе прекарал твърде много нощи на коравата земя и ставите му бяха станали много чувствителни. Чувствайки се като деветдесетгодишния градинар в Тистълуд и почти чувайки поскърцване, той се изправи сковано, приближи до масата и се отпусна на най-близкия стол до огнището. Алис коленичи до него.

— Искате ли да почистя драскотините? — промълви тя, защото предположи, че пъшканията му се дължат на ранения крак. — Не са дълбоки, но може да се замърсят, тъй като не се знае къде се е завирала котката.

Лусиън сведе поглед и понечи да й отговори, когато за пръв път забеляза, че косата и не е белезникава, както бе помислил в началото, а с различни блестящи оттенъци, които преливаха от сребристо до златисто. Без да съзнава, той унесено протегна ръка и повдигна тежката й плитка. Наистина бе красива особено когато по нея играеха от блясъците от огъня.

— Милорд?

Той рязко пусна плитката. Какво го бе прихванало? Откога бе започнал да се възхищава на руси коси? Опитвайки се да прикрие смущението си, маркизът се намръщи.

— Лусиън, не милорд. Запомни ли?

— Лусиън, какво ще кажеш за драскотините? Да ги почистя ли?

Вдигна крака си, за да го разгледа. Раните не кървяха и не го боляха.

— По-късно ще се погрижа за тях. Точно сега възнамерявам да опитам от онзи пай с месо, който ти похвали преди малко.

Приемайки думите му като покана да споделят трапезата, котаракът се измъкна изпод масата и скочи в скута му.

Замърка гальовно и отърка муцуна в гладкото кадифе на халата. Господарят на дома се усмихна малко кисело и го почеса зад ушите.

— Искаш да откъснеш още една порция от плътта ми, Прайни? Или се опитваш да се сдобрим?

Приятелското му отношение извика усмивка на устните на Алис.

— Прайни? Така ли се казва?

Лусиън сви рамене и продължи да почесва котарака.

— Не знам кое е истинското му име и дали изобщо има такова. Наричам го Прайни, защото прилича на нашия принц регент. Дебел, самодоволен и управлява кухнята с желязна лапа. — Дланта му се спусна по лъскавия гръб и го почеса в подножието на опашката. Котаракът се изви и измърка доволно.

— Защо, след като толкова харесваш животинчето, не си се поинтересувал как се казва? — Никога през живота си не бе чувала по-странно нещо. Когато живееше във Феърфакс, знаеше името на всяка котка или куче, което се шляеше из голямата зала. — Защо? — настоя тя, неспособна да прикрие учудването си.

По изражението на лицето му бе ясно, че той пък намира въпроса и за странен.

— Защото не е прието да се фамилиарничи с прислугата. — Повдигна вежди. — Нима не знаеш това елементарно правило?

— Да попиташ готвача за името на котката му едва ли може да се нарече фамилиарничене.

— Като се има предвид, че никога не съм говорил с него, със сигурност би било фамилиарничене.

— Никога не си говорил със собствения си готвач? — Някога, когато бе Алис ла Фер, най-голямото й удоволствие бе да седи край огнището в кухнята и да слуша историите, които готвачката й разказваше, докато си похапваше сладкиш с мед. Нима този маркиз не бе имал подобни преживявания в детството си?

— Разбира се. Човек не разговаря с прислугата, освен ако не е крайно необходимо. Иначе могат да се самозабравят и да станат дръзки. А всеки добър слуга отлично си знае задълженията и не е необходимо аз да му казвам какво да прави.

— Но те са хора също като теб и мен! И заслужават да се отнасяме към тях като към човешки същества, както и да получават похвали за работата си.

— Аз им плащам. Това признание е достатъчно! — Думите му бяха придружени с нов бунт на червата му. — А сега, ако ме извиниш, бих искал да хапна, преди стомахът ми да е събудил цялата къща.

Въпреки че Алис имаше да каже още доста неща по въпроса за отношението към слугите, реши засега да замълчи. Защо да прекъсва приятелското примирие с нещо, за което щяха да имат предостатъчно време да обсъждат. Да, по-добре да се заеме с много по-важната работа — да опознае Лусиън Уор.

Сватовническият й опит я бе научил, че ако един мъж е нахранен, е много по-сговорчив. Затова припряно кимна към котката, която мачкаше халата му и доволно мъркаше.

— Приятелят ти изглежда толкова блажен, че ще е жалко да го обезпокоим. Ако искаш, аз ще ти донеса от пая.

Лусиън измърмори нещо в знак на съгласие. Алис извади една калаена чиния и започна да я отрупва. Понеже не знаеше какво точно предпочита Лусиън, го поглеждаше въпросително, докато подреждаше лакомствата.

Първо отряза голямо парче от пая с месо. След кратко обмисляне добави две бисквити, няколко къса петльово, малко от задушения с шафран грах и огромно парче от кейка с мед. Подобно на всички хора, които произлизаха от феи и духове, и Лусиън имаше слабост към меда и шафрана. След като постави препълнената чиния пред него, Алис се настани на предишното си място.

Известно време седяха в приятно мълчание: той се наслаждаваше на храната със задоволството на прегладнял мъж; тя се опитваше да прецени с кой въпрос е най-добре да започне.

— Имаш ли нещо против, ако опитаме да се сближим и опознаем още сега? — Алис се усмихна, като видя как Лусиън пъхна голямо парче от угоения петел в устата на котарака.

— Мислех, че тъкмо това правим!

— Имах предвид наистина да се опознаем. Да поговорим за неща, които сме харесвали като ученици… за бавачките си… Може би дори не е зле да ми разкажеш за времето, което си прекарал по бойните полета.

Изглежда той обмисляше предложението й, докато откъсваше от месото и го подаваше на котарака. След като лакомникът го погълна, Лусиън кимна и вдигна глава.

— Както желаеш — рече той и с равен глас продължи, подобно на прилежен ученик, който си знае урока: — Бавачката ми се казваше Мади Спартлинг. Работила е в нашето семейство още преди баща ми да се роди. Имаше добро сърце, но беше изключително суеверна. Вярваше в съществуването на разни феи и духове и още от малък се опитваше да ми пълни главата с подобни глупости.

Откъм печката, където Алис бе прогонила Хедли, се чу недоволно мърморене.

— Глупости! За кого, по дяволите, се мисли този лорд Надут пуяк, че ще нарича феите и духовете глупости?

Лусиън не чу възмутеното възражение на пакостливия дух, затова спокойно продължи:

— Подобно на повечето момчета от благородни семейства, и аз постъпих в Итън, а след това в Оксфорд. После си купих военен чин в кавалерията. Издигнах се до ранг майор. Когато войната свърши, се върнах в Лондон.

— И какво възнамеряваш да правиш тук? Да си потърсиш съпруга? — най-безцеремонно попита Алис. Моля те, Господи, нека да каже „Да!“

Очевидно Лусиън оглуша не само за Хедли, но и за нея, защото не каза нищо, а подаде още една вкусна мръвка на Прайни.

— Е, търсиш ли си?

Маркизът изпусна тежка въздишка и я погледна.

— Длъжен съм да се оженя. Тъй като съм единственият останал жив мъж от семейство Уор, на мен се пада задължението да осигуря продължението на рода. А както Шарлот наскоро ми изтъкна, след няколко месеца ще навърша тридесет и три години. Като че ли вече дори съм позакъснял с бащинството. — По мрачното и унило изражение на лицето му човек би си помислил, че е затворник в Нюгейт, когото ще обесят на зазоряване.

— Може би бракът ще ти хареса, ако се ожениш за някоя, която обичаш с цялото си сърце — нежно изтъкна Алис.

Лусиън презрително изсумтя.

— Любов? Какво общо има любовта с брака?

— Всичко. Защо иначе човек ще се жени?

Изведнъж любезният и приятен събеседник Лусиън Уор изчезна и на негово място се настани маркизът на Тистълуд.

— Струва ми се, че вече отговорих на този въпрос. За да се осигури наследник.

— О? И как точно възнамеряваш да се сдобиеш със съпруга за тази цел, след като любовта не влиза в сметките ти?

— Много просто. Ще си намеря някоя кротка и послушна жена с широк ханш и ще й направя предложение. Ако прилича на всяка друга жена в Лондон, едва ли ще се откаже от осемдесет хиляди лири годишен доход и титлата маркиза.

— Сигурен ли си? Жените, които аз познавам, желаят и очакват да получат любов от мъжете, за които ще се омъжат.

Погледите им се срещнаха. Сивите му очи бяха толкова студени, че Алис потръпна.

— В такъв случай ги очаква огромно разочарование, понеже любовта не съществува.

— Само защото ти не вярваш в нея, не означава, че не съществува!

— Нима? И какво доказателство имаш за нейното съществуване?

— Достатъчно е само да си припомниш колко поеми, песни, пиеси и романи са написани през вековете за нея. Със сигурност всички тези хора, които са ги съчинили, са вярвали в любовта. Виж тук… — Взе книгата, която четеше по-рано, и му я подаде. — Дори твоите предшественици са изпитали и описали това явление.

Лусиън пое тънката книжка, разлисти я небрежно, изсумтя презрително и я захвърли.

— И ти наричаш това доказателство? Историята за Алис и Лусън? Тая глупава приказка!

— Приказка за феи, което не означава, че не е истина!

Лусиън завъртя очи към тавана и изпъшка.

— Не ми казвай, че вярваш във вълшебни приказки за феи и духове!

— Вярвам. Както и много други хора. Дори има такива, които са кълнат, не са виждали малките ефирни същества.

Последва още един презрителен звук, доста по-подчертан от предишния.

— Е, аз никога не съм виждал фея или дух. И докато не получа доказателство за тяхното съществуване, ще продължа да гледам на тях като на пълни небивалици, в които вярват само суеверни и невежи хора.

— И аз ли съм пълна небивалица? — изсмя се гръмогласно Хедли, скочи върху отдалечения край на масата и изгледа кръвнишки Лусиън.

Като всички животни, и този котарак можеше да види духа и мигновено настръхна. По отбранителната му поза беше очевидно, че споменът за жестокото подръпване на мустаците и грубите пощипвания на Хедли е все още свеж в съзнанието му.

Преди Алис да осъзнае какво става, духът се хвърли през излъсканата маса към Лусиън и с радостен възглас се пльосна по задник, плъзна се вихрено по полираната повърхност и се приземи право върху главата на котарака, който на мига изсъска и заби нокти в гърдите на Лусиън.

— По дяволите! — В изненадата си маркиз Тистълуд чак се прекатури от стола.

Хедли погледна доволно и радостно се изкиска.