По-силна от магия

Глава 16

Предсказанието на Стантън се оправда напълно. Спокойните и тихи дни на Лусиън наистина бяха свършили. Алис пожъна изключителен успех и къщата се намираше под постоянна обсада. Всъщност от дебюта й преди една седмица, всеки следобед, когато се връщаше от клуба, заварваше дома си, гъмжащ от нетърпеливи младоци. Една част от тях висяха на площадката отпред, а други бяха обсебили салона и обсипваха Алис с комплименти и възхитени погледи.

Лусиън се спря до масичката и изгледа кръвнишки купчината букети и луксозни кутии с бонбони. По дяволите! Домът му започваше да прилича на оранжерия или сладкарница. Маркиз Тистълуд изсумтя подигравателно, обърна се на пети и закрачи надолу по коридора, проклинайки съдбата, която бе благословила Алис с този ослепителен успех.

О, той много добре знаеше, че би трябвало да е доволен. Един настойник, който милее за благото на повереницата си, би бил във възторг, че тя е обект на всеобщо възхищение. Вместо това обаче, изпитваше дразнещото чувство на страх; страх при мисълта, че ще я изгуби. Тя несъмнено малко по малко му се изплъзваше. Ако слуховете, които се носеха в клубните среди, бяха верни, преди края на сезона Алис щеше да получи поне дузина предложения, като поне десет от тях щяха да бъдат от млади мъже, включително и лорд Тръмбъл, наследника на херцога на Тревъндей.

При тази перспектива лицето на Лусиън заприлича на буреносен облак. Той връхлетя в кабинета си и яростно затръшна вратата. Проклятие! Положението беше безнадеждно. Как би могъл той, един скучен маркиз на тридесет и две, да се състезава срещу очарователния бъдещ херцог на двадесет и четири? И какъв шанс би имал в сравнение с другите млади обожатели? Та до тях той изглеждаше толкова стар и безинтересен.

Лусиън изруга цветисто под нос нещо, което никога не би си позволил на публично място, стовари се в креслото зад бюрото и грабна „Морнинг поуст“, твърдо решен да прогони унизителните мисли от главата си.

Обаче, колкото и да се опитваше да се съсредоточи върху водещите заглавия, постоянно се връщаше към случилото се снощи. След осем неуспешни опита да прочете статията за американското предложение за митническите тарифи, отново избълва една доста солена ругатня и захвърли вестника. С всяка изминала секунда настроението му се влошаваше все повече и повече, докато накрая нещастният маркиз се сви в креслото и се предаде на мрачното отчаяние.

А колко приятно бе започнала вечерта. По дяволите! Беше повече от приятно… Беше великолепно!

Докато пътуваха към театъра, сгушени удобно върху меките седалки на луксозната му градска карета, двамата с Алис си бъбреха оживено и се смееха. Разговорът им бе толкова задушевен, че ако не бяха официалните им облекла и лекото люлеене на купето, Лусиън съвсем лесно би могъл да си представи, че седят пред кухненското огнище.

Въздъхна и с тъга си припомни приятните им среднощни набези в топлото и уютно помещение, които бяха престанали след нейната новопридобита популярност. Хубавата му повереница бе толкова търсена, че вече рядко се прибираха у дома преди три след полунощ, а тогава тя бе толкова уморена от забавленията, че отиваше право в леглото. Лусиън обаче сядаше край кухненското огнище, с тайната надежда в сърцето, че Алис ще дойде при него. Та така и не се появи, а той се чувстваше все по-самотен и изоставен.

Лишен от компанията й и жадуващ за нея, Лусиън с нетърпение бе очаквал посещението в театъра, когато щеше да я има изцяло за себе си. Чувстваше се изпълнен с надежда особено като се имаше предвид предположението на Стивън, че тя може би ще се зарадва на вниманието му. Всъщност Лусиън възнамеряваше тази вечер да сложи началото на официалното си ухажване на Алис.

А какво стана в действителност? По дяволите, та той нямаше никаква възможност за това! Още в мига, в който излязоха от каретата, младоците ги наобиколиха, пърхайки около повереницата му като пеперуди, привлечени от сладкото ухание на пролетно цвете. И сякаш това не им стигаше, ами превзеха и ложата му. Ала това, което го обезпокои най-вече, бе фактът, че те изобщо не гледаха на него като на евентуален съперник. Нахалниците се държаха така, сякаш го нямаше или бе някоя досадна и незначителна стара мома.

Презрителното им отношение не само го вбеси, но за пръв път в живота си той се усъмни дали наистина бе толкова привлекателен за жените.

Разбира се, здравият разум го убеждаваше, че е в разцвета на силите си. Всъщност постоянно бе обсаждан от амбициозни майки, които всячески се опитваха да го оплетат в мрежите си и да го оженят за дъщерите си. Що се отнася до самите девойки, от начина, по който флиртуваха с него, бе ясно, че го харесваха не по-малко, отколкото майките им харесваха богатството и титлата му.

И въпреки това, поради причина, която бе безсилен да си обясни, пренебрежителното отношение на ухажорите на Алис го накара да изгуби самоувереността си. И колкото повече мислеше за това, толкова повече се питаше дали в крайна сметка те не бяха прави. Дали той не бе твърде стар и скучен, за да се надява, че може да спечели благоразположението на едно младо и красиво момиче като Алис. Та той бе с четиринадесет години по-голям от нея, а не биваше да забравя, че е и неин настойник.

„Настойник.“ Само като си помислеше за това и усещаше лош вкус в устата си. Дяволите да го вземат Бевис Феър, задето го бе удостоил с нежеланата титла; проклет да бъде и затова, че бе унищожил шанса му да спечели единствената жена, която го интересуваше.

Лусиън простена високо и зарови лице в шепите си. Какво не би дал да бе на мястото на поклонниците на Алис и да я бе срещнал за пръв път на дебютния й бал. Какво не би пожертвал, за да може да бъде за нея един от подходящите и желани кандидати за ръката й. Не се съмняваше, че ако бе така, онези недозрели младоци щяха да го вземат съвсем насериозно.

А тя? За хиляден път мислено прокле приятеля си Стивън задето бе посял идеята за ухажването. Сега тя вече бе пуснала дълбоки корени и задушаваше всичко останало. Алис бе единственото, за което можеше да мисли. Копнежът му бе толкова силен, че понякога се улавяше как си мечтае какво би било да е обичан от нея. Дори стигна толкова далеч, че няколко пъти се опита да си представи как биха изглеждали децата им.

Мечти. Напразни и непостижими. Лусиън въздъхна дълбоко, отпусна ръце върху бюрото и се втренчи в тях, представяйки си, че са сключени около врата на Стивън. Идеше му да удуши приятеля си, задето го бе насърчил в безумните му надежди. Отчаянието му бе достигнало до крайната си точка. За късмет, приятелят му се намираше в Съсекс.

Два дни след дебюта на Алис, Даяна Рамзи получи съобщение от конюшните си, че няколко от чистокръвните й жребци внезапно са се разболели от някаква тайнствена треска. Това я накара на часа да се втурне към дома си, за да се погрижи лично за тях.

Стивън разбра и приветства решението й, ала бе съкрушен от заминаването й. След като няколко дни гледа мрачната физиономия на приятеля си, потънал в скръб по напусналата го любима, Лусиън му предложи да отседне в Тистълуд, за да бъде близо до Даяна и да й помага. Стивън прие с радост, оставяйки Лусиън сам да се оправя с Алис.

За миг се замисли дали да не отскочи до замъка и да сподели тревогите и терзанията с приятеля си. Винаги можеше да разчита на Стивън, че ще го изслуша внимателно, ще го утеши и ще му даде полезен съвет. Мисълта наистина го изкуши, ала въпреки това я отхвърли. Не можеше да напусне Лондон. Не и след като напоследък Дрейк почти не се отделяше от Алис. Нямаше никакво съмнение, че това предвзето конте ще дотича при нея и мига, в който той напусне града, и ще настоява да я придружава навсякъде. А Лусиън никога нямаше да му осигури това предимство.

Твърдо решен да се примири с факта, че няма ни какъв друг избор, освен да ухажва Алис по най-класическия начин и да се моли да не стане за смях в очите й, маркиз Тистълуд взе отново вестника. За разлика от предишния път, най-после успя да се разсее с четене. Прелисти страница след страница, прегледа набързо обявите, прочете доста задълбочено статията за търговията с роби и внимателно проучи последните предложения от конюшните Татърсол.

Тъкмо свърши дописката за ужасното убийство в Сейнт Джайлс, когато погледът му попадна върху обявата под него. Не се интересуваше от публични лекции и затова понечи да премине по-нататък, когато думата „феи“ при влече вниманието му. В следващия миг си помисли за Алис и за интереса й към тези странни създания и веднага зачете.

Ставаше дума за лекция и художествена изложба, озаглавена: „Научни изследвания и легенди за феите, обитаващи Британските острови“. Щеше да бъде представена следващия вторник следобед в музея на изящните изкуства. Устните му се извиха в усмивка и той грижливо откъсна обявата. Чудесно! Алис не само със сигурност ще се наслади на лекцията, но и бе малко вероятно да срещнат на подобно място някой от нейните досадни поклонници. Настроението му внезапно се повиши и той се почувства окрилен, нещо, което не му се бе случвало от цяла седмица. Стана от бюрото и отиде да потърси повереницата си, за да я покани.

С всяка крачка вълнението му нарастваше. И това не се дължеше на факта, че изведнъж бе обзет от интерес към феите. Той продължаваше да ги смята за една от най-абсурдните и глупави измислици. Радостта му се дължеше на възможността да ощастливи Алис. За него нямаше по-голяма награда от тази да види как очите й светват от удоволствие. А усмивката й… Да гледа как сладките й устни бавно се разтварят и извиват…

Лусиън се засмя, предвкусвайки приятната сцена, и забърза към салона. Ако имаше късмет, тя щеше да се хвърли към него и да го прегръща и целува, както когато й поднесе скъпоценностите за бала. Усещането за тялото й, притиснато към неговото, предизвикваше толкова странни и прекрасни неща…

Едва сдържайки нетърпението си, той хукна от салона към стаята за закуска и прекоси на бегом градината. Тъкмо тичаше нагоре по стълбите, сигурен, че е в стаята си и се гласи, когато…

— Ох! — Налетя на Тидзъл.

— Милорд! — Икономът се олюля и кокалестата му ръка се сключи около централната колона, за да не падне. Успя да се съвземе и възвърнал самообладанието си, добави: — Вината е изцяло моя. Моля да ме извините, милорд.

Господарят му се усмихна и го потупа по рамото.

— Вината беше моя и ти го знаеш, Тидзъл. Не биваше да препускам така из къщата. Ако беше тук, бавачката Спратлинг без съмнение щеше да ми издърпа ушите, задето не гледам къде вървя.

— Без съмнение — съгласи се Тидзъл и нещо като усмивка пробяга по устните му.

Лусиън погледна нагоре, после отново към иконома, който почтително очакваше следващото му нареждане. Маркиз Тистълуд понечи да му кимне, че е свободен, ала в последния миг промени решението си.

— Случайно да знаеш къде е госпожица Феър?

— Госпожица Феър? — Бръчките по челото на иконома се задълбочиха. — Струва ми се… Да… Тя излезе…

Това му подейства, сякаш го бяха залели с ведро студена вода. Във въодушевлението си той нито за миг не си бе помислил, че Алис може да не си е у дома, за да сподели вълнението му. Приповдигнатото му настроение тутакси изчезна и се замени от силно разочарование.

— Но не знам къде е отишла — продължи Тидзъл. Готвачът се сдърпа с месаря и той отказа да достави агнешкото за вечеря. Аз бях при тях, когато госпожица Феър е излязла.

Излязла… Вероятно с онова конте Дрейк, вбесено си помисли Лусиън, докато с половин ухо слушаше обясненията на верния си слуга. Гневът на часа измести разочарованието му. Без съмнение онзи мазник я бе отвел на разходка с глупавия си файтон и в момента се перчи с нея по Ротън Роу.

— Докато отсъствах, Хендрикс ме заместваше при вратата. Ако желаете, мога да го потърся и да го попитам къде е отишла госпожица Феър, с кого е излязла и кога се очаква да се върне.

Задушаващият се от безсилен гняв Лусиън хвърли кръвнишки поглед към Тидзъл, сякаш лично той бе виновен за отсъствието на повереницата му. Когато заговори, гласът му приличаше на съскането на спукана тръба.

— Няма нужда. — Без да обръща внимание на слисаното лице на своя иконом, той се завъртя на пети и се отдалечи Беше прекосил фоайето почти до половината, когато спря и нареди, без да се обръща:

— Изпрати госпожица Феър при мен веднага щом се върне. Ще я чакам в кабинета си.

Едва сдържайки се да не удари с юмрук стената, Лусиън скръцна със зъби и продължи. Дяволите да я вземат! Как се осмеляваше да скита, и то без неговото разрешение? Стисна зъбите си толкова силно, че челюстта го заболя. Е, много бързо ще сложи край на безотговорното й поведение, така че вече да мисли по два пъти, преди да пристъпи навън от къщата, без да се посъветва с него. Взел това твърдо решение, той влезе в кабинета си и трясна вратата.

Измина час, после втори. Лусиън продължаваше да очаква завръщането на Алис. Малко преди три часа Тидзъл предложи да му поднесе обяда в кабинета, но маркизът сприхаво отказа. Непрекъснато усилващият се гняв напълно го бе лишил от апетит. Когато часовникът отброи четири, той вече бе на ръба на експлозията. Къде, по дяволите, бе тя? Ако бе излязла на разходка с Дрейк, вече отдавна трябваше да се е върнала! Обикновено лишен от въображение, сега умът на Лусиън рисуваше най-различни сцени с главни участници Алис и Дрейк, коя от коя по-мъчителни. Може би са се отбили в „Гънтър“ да хапнат сладолед и в момента се гледат влюбено над купичките? Или пък се изхождат из някое усамотено кътче на парка, загубили представа за времето и пространството, потопени във взаимната си страст?

Яростта му се разпали още повече, като си представи как Дрейк сграбчва Алис в обятията си, за да си открадне бленуваната целувка. А най-лошата част от тази сцена бе, де тя се наслаждава на близостта му и с жар отвръща на целувката. Тъкмо си я представяше как стене, премаляла от удоволствие, отпусната върху копринената жилетка на онзи негодник, когато на вратата тихо се почука.

— Какво! — изрева той и юмрукът му се стовари с все сила върху бюрото.

Последва продължителна пауза, сякаш този, който бе зад вратата, се чуди дали да отговори. Най-после се чу гласът на Тидзъл.

— Госпожица Феър, милорд.

Цялата пламнала от удоволствие, с устни, подути от целувките на Дрейк, мрачно си помисли Лусиън. Впери присвитите си очи във вратата и изръмжа:

— Може да влезе.

Да, лицето й бе зачервено точно както си бе представял. А очите й сияеха като звезди. Това окончателно го лиши от самообладание.

— Къде, по дяволите, беше? — прогърмя гласът му, докато тя плавно се носеше към него, сякаш стъпваше по облаци, както без съмнение се чувстваше в еуфорията си.

Алис се спря като закована и замечтания унес, изписан на лицето й, тутакси бе заменен от смущение.

— Лусиън, какво има? Случило ли се е нещо? — Направи една крачка, а погледът й тревожно пробяга по лицето му. — Добре ли си?

— Като че ли това изобщо те интересува — с горчива насмешка отвърна той.

— Как можа да го кажеш! Разбира се, че ме интересува! Знаеш го!

— О? И винаги ли се отнасяш толкова нехайно към хората, които те интересуват? — И без да й даде възможност да се защити срещу тази прекалено силна нападка, изсумтя презрително и добави: — Нищо чудно, че нямаш приятели в Съри.

Жестокото напомняне я накара да пребледнее. Всъщност в този миг тя изглеждаше толкова нещастна и посърнала, че ако не бе вбесен, сигурно веднага щеше да се разкае за болката, която й причиняваше. Ала в състоянието, в което се намираше, единственото му желание бе да я накаже за мъчителните часове, които бе преживял по нейна вина. А страданието, изписано на лицето й, бе явно, че напълно е постигнал целта си.

Алис преглътна с усилие и изрече със задавен глас:

— Ти си прав. Наистина нямам приятели у дома, ето защо твоето приятелство означава толкова много за мен — Притисна се към ръба на бюрото и протегна ръка към него. — Моля те, Лусиън, ако несъзнателно съм ти сторила нещо лошо, моля те, кажи ми какво е то, за да мога да изкупя грешката си. Ценя приятелството ти прекалено много, за да го изгубя заради някакво си недоразумение.

„Приятелство!“ Изгледа презрително протегнатата и ръка. По дяволите! Не искаше проклетото й приятелство! Искаше да бъде за нея нещо повече. Много повече. Измери я надменно с поглед и извърна глава.

— Лусиън, моля те…

— Все още не си отговорила на въпроса ми — озъби се той, без да обръща внимание на отчаяната й молба, сякаш изобщо не я бе чул. — Къде, по дяволите, беше?

Последва мълчание, твърде дълго мълчание.

— Н-навън… с Лоти… Ходихме… да п-пазаруваме…

Никога не бе чувал по-опашата лъжа. Убеден повече от всякога, че е била с Дрейк и сега се опитва да скрие вината си, Лусиън прикова пронизващия си поглед в нея, сякаш искаше със сила да изтръгне истината.

— И къде по-точно ходихте със сестра ми?

Тя примигна. Бързо извърна поглед. По бузите й плъзна червенина.

— О, ъъъ… в „Аркейд“.

— И какво си купи?

Алис прехапа долната си устна.

— Нищо. Аз просто отидох с Лоти… да й правя компания.

— Компания? Хмм… — Лусиън се облегна назад и скръсти ръце пред гърдите си, без да откъсва поглед от смутеното й лице. — Колко странно…

— Какво е странно?

— Споменаването, че си правила компания на сестра ми, ме накара да осъзная, че е доста странно, дето тя не дойде да пие чай с нас. Обикновено винаги го прави след вашите набези из магазините, за да ми досажда да ти купя някоя финтифлюшка, без която тя е сигурна, че не можеш да живееш.

Алис махна с ръка и притеснено се засмя.

— Този път не откри нищо интересно. А и бързаше да се прибере у дома си при Клейтън.

Лусиън присви очи, докато наблюдаваше как издайническата червенина плъпва надолу по шията й. Никога досега през живота си не бе виждал жена, която да отиде да пазарува и да не открие нищо интересно. Особено пък сестра му. Ако Клейтън нямаше толкова солидни доходи, без съмнение досега Лоти щеше да го е довела до просешка тояга. Само този факт бе достатъчен, за да го убеди, че Алис лъже. А като се прибави и начинът, по който се изчервяваше и заекваше, само един глупак би повярвал на приказките й.

А Лусиън Уор не беше глупак. Освен това бе човек, който се отвращаваше от лъжците. Решен да я изобличи а всяка цена и да изтръгне истината, той заговори с унищожително спокойствие:

— Да ти кажа ли защо никоя от вас не е открила нищо интересно?

Алис се засмя пресилено.

— Предполагам, че се каниш да кажеш, че вече сме изкупили магазините. — Погледна го, сякаш се опитваше да отгатне реакцията на остроумното си подмятане.

Обаче на Лусиън съвсем не му бе до шеги.

— Причината, поради която не сте открили нищо интересно е, че изобщо не сте ходили да пазарувате.

— Откъде… — Тя ахна и побърза да затвори уста. Но вече бе късно.

— А! Значи съм бил прав в предположението си, че ме излъга.

— Лусиън…

— Според мен ти изобщо не си била със сестра ми.

— Не… О, не! Наистина бях с Лоти! Кълна се!

Пламенната й клетва едва не го изкуши да й повярва. Почти. Обаче изсумтя недоверчиво.

— Освен ако Лоти не си е намерила любовник, в което силно се съмнявам, а ти си отишла с нея, за да й послужиш за параван, не мога да си представя какво сте прави ли двете със сестра ми, че да искаш да го скриеш.

— Лусиън, моля те…

— Не! Не си била с Лоти, а с някой от досадните си поклонници. Вероятно с Дрейк. А фактът, че ме излъга, ме кара да се питам какво сте правили вие двамата. Наведе се напред и мрачно попита: — Я ми кажи, скъпа моя, дали да поръчам да обявят годежа ви в църквата, или утре да му изпратя секундантите си?

Лицето й се покри с такава пурпурна червенина, че Лусиън очакваше всеки миг да изпадне в истерия. Известно време стоя, отваряйки и затваряйки уста като риба на сухо, после възвърна самообладанието си и му отговори със самоувереност, която го накара да изпита искрено възхищение към нея.

— Първото ви предложение не подлежи на обсъждане, милорд, а ако желаете да предизвикате сестра си на дуел, можете да изберете второто. Противно на това, в което явно сте убеден, аз наистина бях с Лоти.

— Да пазарувате, предполагам? — язвително подметна той. Каква упоритост проявяваше, дяволите да я вземат!

Алис нехайно сви рамене и това преля чашата на търпението му. Лусиън удари силно с юмрук по бюрото, надигна се и изрева:

— Ще ми кажеш къде си била и с кого! Настоявам да го узная! Веднага!

— Настояваш? — Тя отметна глава, за да срещне безстрашно погледа му. — Нямаш никакво право да изискваш каквото и да било от мен.

— Имам пълното право! Като твой настойник, мое задължение е да контролирам всичките ти действия.

— А като живо, дишащо, мислещо и свободно същество, аз пък имам пълното право да ти кажа, че това не е твоя работа!

— Живо и дишащо? — За миг той се втренчи в гърдите й, които развълнувано се повдигаха и спускаха, после сухо се изсмя. — Това е очевидно. Но мислещо? — Вдигна поглед към лицето й, а веждите му се стрелнаха подигравателно нагоре. — Това, скъпа моя, е доста спорно. А колкото до заявлението, че си свободна, е, докато не ми кажеш истината, няма да напускаш тази къща и няма да приемаш никакви посетители.

Нещо в погледа й го смути и някакво безпокойство запълзя по гърба му. О, той очакваше, че тя ще се разгневи, но това не бе капризното възмущение на ухажвано момиче. Не, беше нещо съвсем различно. Погледът й изразяваше разочарование и болка от предателството. Той бе отражение на собствения му израз, когато веднъж разкри, че един от войниците, когото смяташе за свой приятел, продава секретни сведения на французите.

За пръв път, откакто бе започнал обвинителната си реч, Лусиън се усъмни дали не греши. Възможно ли бе заекването и изчервяването й да се дължи на враждебното му и рязко държание, а не на желанието й да го излъже?

— След като вече съм ваша затворничка, предполагам, че нямате нищо против да се оттегля в стаята си, милорд? — накрая изрече тя и без да дочака разрешението му, се завъртя на пети и с гордо вирната глава излезе.

Нещо в тихото й достойнство и изпънатите й рамене още по-силно го накара да се замисли сериозно дали в крайна сметка не бе сгрешил, обвинявайки я несправедливо. Час по-късно се оказа, че наистина е така.

— Лус! Благодаря на Бога! — извика Шарлот и се спусни към брат си, който крачеше напред-назад из кабинета си.

Лусиън спря рязко, сепнат от зачервеното лице на обикновено спокойната си и хладнокръвна сестра. Никога, дори и през онзи мрачен ден, когато бе дошла в Оксфорд, за да му съобщи за смъртта на родителите им от едра шарка, тя не бе изглеждала толкова разстроена. Сигурно се бе случило нещо наистина ужасно.

В следващия миг тя се хвърли на гърдите му, а той я хвана за раменете.

— Мили Боже, Лоти! Какво се е случило? — Вгледа се и лицето й, с отчаяна надежда подозренията му да не се потвърдят. Накрая събра сили, за да посрещне най-лошото, и прошепна:

— Нещо с… Клей ли?

— Д-да! — разрида се тя и зарови лице на гърдите му. Вкопчи се с неистова сила в него и занарежда: — Моля те, обещай ми, че ще ми помогнеш! Моля те! Няма към кого другиго да се обърна!

Лусиън се втренчи в разрешената коса на сестра си, не знаейки какво да прави. Никога досега в почти тридесет и три годишния му живот, тя не бе търсила утеха от него. След един неловък момент, през който той се опитваше да си припомни какво правеше бавачката Спратлинг, за да я успокои, когато бяха деца, братският инстинкт му подсказа да я притисне по-силно към гърдите си. Потупа я не сръчно по гърба и заговори успокоително:

— Шшт. Стига, Лоти. Разбира се, че ще ти помогна. Защо не ми кажеш какво се е случило? Нещастен случай?

Шарлот поклати глава.

— По-лошо.

По-лошо? Остра болка прониза гърдите му. По-лошо означаваше, че Клейтън, мъжът, когото бе горд да нарече свой брат, беше…

— Той е в клуба си — простена Лоти, сякаш това бе свършекът на света.

Тонът й бе в такова нелепо несъответствие с думите й, че Лусиън бе сигурен, че не я е разбрал правилно. Намръщи се и се втренчи в главата й, все още заровена на гърдите му.

— Моля?

Лоти го погледна трескаво.

— Той е в клуба си. Аз бързах да се прибера, за да му съобщя новините, но… О! Този вбесяващ мъж… Той не си бе у дома! Помислих, че ще умра от разочарование! Ръдърфорд каза, че е в клуба и не го очаква да се прибере преди вечеря. — Лусиън бе свалил сакото си, така че в момента тя мачкаше с пълна сила жилетката му. — Не мога да чакам толкова дълго, Лус. Просто не мога! Трябва да отидеш и да го доведеш!

Лусиън примигна, опитвайки се да разбере несвързаните й брътвежи.

— Значи нищо ужасно не се е случило с Клей?

— Ужасно? Ужасно? Не! — Поклати енергично глава, което разроши още повече косите й. — Тъкмо обратното. Случи му се нещо прекрасно. Само че той още не го знае. Ето защо трябва незабавно да го видя. — Как може на някого да се случи нещо прекрасно и той да не го знае? — Шарлот го изгледа така, сякаш се питаше дали е способен да опази важна тайна, после се повдигна на пръсти и залепи игрива целувка върху устните му.

— Смятах тази вечер да дойда и да ти съобщя прекрасните новини, но след като вече съм тук, е… — Отдръпна се и се засмя. — Как ти харесва титлата вуйчо?

В първия миг не можа да проумее какво му казва. Когато най-после значението на думите й достигна до съзнанието му, той отвори уста и смаяно се втренчи в нея, сякаш я виждаше за пръв път. И наистина бе така. Тя не бе просто Лоти, по-голямата му сестра, която обичаше да се налага, но която той обожаваше. Тя бе жена; силна и необикновена жена, която, като се вземат предвид отношенията между него и Алис, може би носеше под сърцето си следващия маркиз Тистълуд.

Освен това Лоти означаваше целия свят за него.

Досега никога не се бе замислял за чувствата, които изпитваше към сестра си. Тя просто беше част от живота му; винаги и неизменно; едно вярно и сигурно присъствие, чиято любов и поддръжка винаги бе смятал за нещо напълни естествено. Защо още преди години не бе осъзнал колко много я обича?

Лицето му се озари от нежност и топлина, той я при влече в прегръдките си и промърмори:

— За мен титлата вуйчо ще бъде не по-малко ценна и скъпа от титлата брат и с всички сили ще се постарая да и заслужа. — Наведе се и я целуна по бузата. — Поздравления, Шарлот. Това наистина са най-хубавите новини!

— Нали? — Тя радостно го прегърна. — Бях сигурна, че цял Лондон чу виковете ни с Алис, когато днес следобед докторът го потвърди.

Лусиън помисли, че сърцето му спира да бие.

— Алис е била с теб? При доктора?

— Тя бе тази, която настоя да отида на преглед.

— Тя… е настояла? — Мили Боже! Какво бе сторил?

— О, Лус! Не можеш да си представиш колко бях уплашена. Толкова дълго и силно съм копняла за дете, че бях сигурна, че няма да мога да преживея разочарованието, ако докторът ми съобщи, че съм сгрешила. Споделих страховете си с Алис и тя ме накара да проумея колко е важно да знам истината. Когато ние… Лус? Какви не е наред? Изглеждаш така, сякаш си изгубил най-добрия си приятел.

Изпълнен с безкрайно разкаяние, Лусиън втренчи пустия си поглед в нея. Тя го гледаше с такава нежна загриженост, с такава обич и състрадание, че за пръв път в живота си той напълно изгуби контрол върху чувствата си. От гърдите му се изтръгна отчаяно ридание, отпусна се в прегръдката й и зарови лице в косите й.

— Загубих го, Лоти. Бог да ми е на помощ, наистина ги загубих.