По-силна от магия

Глава 7

„Малко руж на страните оживява лицето на деликатната дама, загубило свежестта си поради болест или тревожни мисли. Употребата му в тези случаи би могла да бъде извинена. Освен това откровено можем да кажем, че…“

Отегчена до крайност, Алис отмести поглед от „Огледало на изяществото“ към картината, която висеше на отсрещната стена на библиотеката. Както всеки следобед през последните три седмици, тя седеше в удобното кресло, опитвайки се да прояви интерес към поредната книга за разкрасяване, етикет или последна мода, която Шарлот й бе препоръчала, за да обогати образованието си. И както обикновено интересът й бе привлечен от картината. Тя представляваше портрет на Шарлот и Лусиън, нарисуван, когато тя е била на девет години, а той само на пет.

Погледът й отново се плъзна покрай смеещото се момиче, прегърнало голямо кафяво куче, и се прикова в тъмнокосото малко момче, облегнало се на стола до нея. Облечен в кафяв костюм, с играчка в ръката, той бе типично безгрижно дете… докато човек не се вгледаше в лицето му.

То приличаше на лице на голям човек и в изражението му липсваше онази жизнерадостност, присъща на всички малки, преди годините и преживяванията да ги накарат да надянат обичайната застинала маска на безразличие. Алис бе прекарала дълги часове, втренчила поглед в картината, опитвайки се да разбере защо Лусиън изглеждаше по този начин. Дали бе заради линията на устните — стиснати и сериозни? Или заради загадъчния поглед на студените сиви очи?

Искрено завладяна от багрите и светлосенките на масления портрет, Алис подпря лакти на масата и отпусна брадичка върху преплетените си пръсти. Нима наистина Лусиън Уор е бил такова тъжно и мрачно дете? Или художникът го бе уловил точно в миг, когато е бил сериозен н замечтан?

Натъжи се и се изпълни с безкрайно разкаяние. Фактът, че той не е бил способен да се радва на безгрижното си детство заради нейното предателство в предишния му живот, я изпълни с огромна вина.

Някой ден, обеща тя на себе си и на мрачното момче от портрета, и то много скоро, ще изкупя греха си и ще поправя непростимата си грешка. Ще се погрижа да се ожениш за жена, която ще ти донесе целия смях и цялата радост на света.

Искаше го не само за да стане отново смъртна, а защото желаеше той да бъде щастлив.

Последното разкритие я накара да се замисли. Това, че се интересуваше от Лусиън Уор и чувствата му, я изненада искрено. През дългата си кариера на сватовница никога не бе изпитвала нищо друго, освен понякога съвсем краткотрайна привързаност към мъжете или жените, които бе взела под своя грижа. Имаше дори неколцина, които направо я отвращаваха.

В такъв случай какво бе различното у Лусиън? Защо се интересуваше толкова отчаяно от него? А което бе още по-странно и необяснимо, какво бе това, което събуждаше у нея желанието да го пази и закриля? Самият Лусиън не й бе дал никакъв повод за подобни чувства. Ако някога е съществувал мъж напълно уверен в себе си и в своето бъдеще, то това бе именно той.

Но въпреки силата и властната атмосфера, които витаеха около него имаше нещо, което го правеше уязвим. Високомерието и надменните му заповеди понякога я дразнеха толкова силно, че й идеше да го разтърси и натупа като малко дете, каквото се съмняваше, че изобщо някога е бил. И едновременно с това, без значение колко вбесяващ можеше да се окаже, винаги излъчваше някаква особена топлота, която я караше да копнее да го привлече в прегръдките си и да го задържи там, докато той изпита чувството, което само неговата любов, отредена му от съдбата, имаше правото да събужда — нежността.

Неочаквано потисната от последната мисъл, Алис извърна поглед от портрета и го сведе към тапицирания в жълто диван, под който Хедли бе заспал, свит на кравай. Рошавата му глава почиваше върху отворените страници на „Етикет за изтънчени джентълмени“, а в другата си ръка стискаше парче от специалния кейк „Шрусбъри“.

Въпреки мрачните мисли, Алис се усмихна. След последното им посещение в модния магазин, пакостливият дух бе обзет от необичаен интерес към всичко, свързано с висшето общество и модата. Всъщност той много по-добре от нея бе запознат с изписаното в ръководствата, които Шарлот и даваше, и никога не пропускаше грешките й в поведението или в облеклото.

Колкото и дразнещ да бе като безспорен специалист, в новото му увлечение имаше и нещо положително — Хедли започна да се къпе. През последните две седмици всяка сутрин Алис бе събуждана от шумно пляскане на вода във ваната и от доволно тананикане. Тази сутрин бе отишъл още по-далеч и целият се бе облял с одеколона, задигнат от тоалетната масичка на Лусиън.

Духчето промърмори нещо в съня си за правилното използване на някаква помада, обърна се по гръб и изтърва наполовина изяденото парче кейк. Алис реши, че е време да възобнови заниманията си. Шарлот щеше да пристигне в четири часа, за да й помогне да усвои всички изисквания на етикета за представянето й в двореца и без съмнение щеше да я изпита, за да види какво е научила.

Хвърли още един поглед към портрета на Лусиън и отново се наведе над книгата. Тъкмо стигна до главата „Женски хитрини — приложение и злоупотреба“, когато чу приглушен низ от ругатни откъм камината. Последва някакъв стържещ звук, още ругатни, които този път се увенчаха с болезнено „оу!“.

Любопитна да види кой би могъл да причини подобно безредие и шум в обикновено тихия като гробница дом на Лусиън, Алис стана. Огънят бе почти изгаснал и само няколко въглена проблясваха сред сребристата пепел.

Младата жена коленичи и понечи да погледне в тесния комин, когато се разнесе нова поредица ругатни и проклятия, този път разкрасени от тупване и още по-силно „оу!“. После няколко „бух!“, а накрая отново „ох!“, заедно с което едно покрито със сажди малко момче се оказа върху въглените. Чу се тихо съскане.

Алис сграбчи ревящото дете за мършавите като клечки ръце и го притисна към себе си. Залюля го до гърдите си, без изобщо да се замисли, че е с нова батистена рокля, а малкият целият е покрит с мръсотия.

— Спокойно, спокойно. Вече си в безопасност. — Огледа голия му гръб, ала той бе толкова мръсен, че не можеше да види колко се е изгорил. Внимателно обхвана малката му брадичка в шепи и се взря в зачервените му очи. — Зле ли се удари? Искаш ли да повикам лекар?

Детето подсмъркна шумно и се изви в ръцете й.

— Шъ мъ пребий зарад таз бъркотия… — Малкото му личице се сгърчи още повече. Очите му ужасено се втренчиха в персийския килим пред камината, изцапан със сажди. — Шъ мъ убий, ако трябва да плати за пиявици.

— Кой ще те бие? — меко попита Алис.

Момчето подсмъркна отново и избърса с опакото на ръката си една сълза, която образуваше малка светла бразда върху изцапаната му буза.

— Молз.

— Молз?

— Моят господар, коминочистачът. Сигур шъ побесней кат види таз бъркотия. Тоз път шъ мъ съдере от бой, ама аз ни съм крив дет паднах. — Момчето се опита да се изправи на крака и малкото му телце потрепери. — Ако не мъ беше цапардосал с дръжката на метлата, нямаше дъ съ плъзна — добави то повече на себе си, отколкото на нея.

— Ударил те е? — ахна Алис. Детето бе толкова слабо! — Това… това е отвратително!

Момчето сви рамене.

— Кат ми забива игли в крака е по-лошо.

— Забива игли в крака ти? — Гневът и нарастваше с всяка изминала секунда. — Но защо?

— Дявол да го вземе! Да не мислиш, че ми се ще да се пека в комините? — избухна детето и я изгледа така, сякаш никога не бе чувало по-глупав въпрос. — Хич не е приятно да кашляш, очите ти да смъдят от дима и да си дереш лактите и коленете в стените. Може даже да заседна и да се задуша… кат моя най-добър приятел Еди миналата седмица…

Преди Алис да успее да реагира на последната ужасяваща реплика, вратата на библиотеката се отвори със замах, за да нахълта някакъв мъж със свирепо лице, размахващ метла с дълга дръжка. Следваше го разтревоженият Тидзъл.

— Моля ви, господин Молз! Почакайте ме в коридора! Аз ще доведа момчето.

В този миг грубиянът зърна нещастната си жертва, нададе яростен рев и се спусна към свитото от ужас дете.

— Проклет малък негодник! Ей сега шъ тъ дам да съ разбереш, задето си толкоз нескопосен! — Вдигна метлата и с все сила стовари дръжката й върху мършавото телце. Момчето изхлипа задавено и се свлече на колене. Сълзите му рукнаха и обляха мръсните бузи.

— Възразявам, сър! — потресено избъбри Тидзъл, докато Алис стоеше като вкаменена.

— С-стана случайно, Молз — изхлипа момчето и се сви на топка. — Кълна се, тъй беше! Няма да съ повтори…

— Дяволски си прав, че няма! — изрева Молз и го заудря отново. Детето запищя и се просна върху изцапания със сажди килим.

— Сър! Протестирам! — обади се отново Тидзъл, този път доста по-решително. — Младата госпожица…

Коминочистачът не обърна никакво внимание на протестите на иконома.

— А сега размърдай ненужния си дирник и се връщай отново в комина! — изрева накрая той. — Няма да допусна да петниш името ми. Всички в Лондон знаят, че съм най-добрият коминочистач!

Нещастното момче едва се надигна. Тъй като движенията му бяха твърде бавни, Молз отново замахна. В този миг у Алис сякаш нещо се прекърши.

— Не! — Втурна се напред и сграбчи мръсната метла. Ръцете я заболяха от усилието да я измъкне от ръцете на мъжа. — Що за чудовище сте, за да се отнасяте по този начин към едно дете! Само го погледнете!

Все още вкопчена в метлата, Алис тръсна глава към хлипащото момче, което се бе свило до камината.

— Той е толкова слаб, че е истинско чудо, дето още стои на крака, камо ли да се катери! Особено след като падна върху още горящите въглени. Не се знае колко лошо се е наранил, защото целият е покрит с мръсотия. Ако във вас е останала поне частица човечност, веднага ще го заведете у дома и ще повикате лекар!

— Извинете ме, госпожице, но ми се струва, че това не е ваша работа — озъби й се Молз и нагло я изгледа.

Алис изсумтя възмутено и пусна края на метлата. После коленичи до ридаещото малко момче.

— Работа на всички е да защитават децата от жестоки грубияни като вас и точно това възнамерявам да направя. — С тези думи притегли детето, за да го успокои, и метна кръвнишки поглед към коминочистача.

— Малкият негодник е мой чирак. Аз съм длъжен да следя да си гледа работата — изръмжа Молз. — И възнамерявам да направя точно това! — Захвърли метлата и грубо издърпа момчето от ръцете й.

Малкият изрева с цяло гърло и здравата го ритна по пищяла — слаба проява на неподчинение, която му спечели силен шамар през лицето.

Алис нададе гневен вой и сграбчи лявата ръка на момчето.

— Веднага го пуснете!

С глух рев, в пълен разрез с обичайната му невъзмутимост и спокойствие, Тидзъл се спусна и хвана същата ръка, в която и Алис се бе вкопчила.

— Ще оставите детето и незабавно ще се махнете от тази къща!

— О? И кой шъ мъ принуди? Да не би ти, старо чучело?

— Какво, по дяволите, става тук? — Всички глави като една се извърнаха по посоката на ледения глас, макар че Алис и без да поглежда много добре знаеше кой е новодошлият.

Маркиз Тистълуд бе позеленял от гняв.

На излизане от „Анджело“, където двамата със Стивън всеки следобед упражняваха уменията си по фехтовка, се бе натъкнал на лорд Атуд и го бе поканил вкъщи под предлог, че иска да му покаже новия си жребец. Истинската му цел, разбира се, бе да го представи на Алис.

С бялата рокля, пристегната в кръста с широк розов колан, повереницата му изглеждаше изненадващо привлекателна, когато тази сутрин се присъедини към него за закуска. Беше толкова свежа и очарователна, че вече виждаше във въображението си как неопитният младок Атуд още щом я зърне, тутакси ще се влюби до уши в нея.

Лусиън стрелна с поглед лорда, който надничаше от едната му страна. Очите му наистина бяха ококорени, но не влюбено, а по-скоро ужасено. Разигралата се сцена удивително напомняше на улично сбиване на отрепки от Сейнт Джайлс.

Алис, с лице и рокля целите омазани в сажди, се бе вкопчила в някакъв як коминочистач, който пък бе сграбчил някакво мърляво и дрипаво момче, пищящо като разгневена рибарска съпруга. И като капак на всичко, обикновено невъзмутимият и достолепен Тидзъл се бе присъединил към живописната схватка, а възмутените му викове се сливаха с пронизителните писъци на Алис. Резултатът бе толкова оглушителен, че Лусиън бе принуден да си запуши ушите.

Маркизът скръцна със зъби и пристъпи в средата на стаята. Алис не само бе преобърнала подредения му живот с краката нагоре, но бе съумяла и да превърне спокойния му дом в истинска лудница.

— Искам обяснение за този срамен спектакъл! Веднага!

Алис отвори уста, за да отговори, ала коминочистачът със зачервено от яд лице я изпревари:

— Ами, опитвах се да дам урок на моя чирак, а тез двамината решиха, че не им се аресва начинът ми на обучение, и се намесиха.

Алис нададе недоволен вик.

— Урок? Той биеше бедното дете с това! — ритна гневно метлата. — И то само защото е изгубило равновесие и е паднало в камината…

Лусиън премести поглед към мръсното хлапе, в което се бяха вкопчили Алис и Молз. Стисна устни с явно отвращение и процеди през зъби:

— Наранено ли си, хлапе?

Момчето хвърли уплашен поглед към заплашително смръщения коминочистач и поклати глава.

— Не. Добре съм, шефе.

— Ваша светлост — строго го поправи Тидзъл.

Дрипавият хлапак сведе глава.

— Извинете, Ваша светлост.

— Разбира се, че е наранен. Та той падна върху горящите въглени! — извика Алис, дръпна момчето и този път успя да го измъкне от ръката на Молз и да го притисне закрилнически към гърдите си. — Въпреки че е трудно да се види заради цялата тази мръсотия, сигурна съм, че е изгорен, да не говорим за натъртванията и синините, а и раните от неговите… — стрелна с унищожителен поглед едрия мъжага, — …уроци. Детето просто е уплашено от този грубиян и от това, което той може да му направи, ако си признае.

— Истина е, милорд — присъедини се към нея Тидзъл и удостои коминочистача с не по-малко унищожителен поглед. — Този мъж е жесток звяр, който малтретира бедното дете по най-недопустим начин.

— Не съм го мал… малтретирал, а само го учех на ред и дисциплина. Я вижте к’во е направил с онзи скъп килим! Нал не щете малкият негодник да се отърве безнаказано зарад таз беля, а?

Четири чифта очи се насочиха към Лусиън. Всички очакваха отговора му.

Маркиз Тистълуд тихичко простена. Последното нещо, което искаше, бе да се намесва в цялата тази бъркотия, а точно това щеше да стане, ако изкаже мнението си. От собствен опит знаеше, че подобна намеса може да доведе до доста неприятни последствия, независимо чия страна ще вземе.

Ако защити коминочистача и се съгласи, че момчето си е заслужавало наказанието, задето е съсипало килима, ще трябва да понесе недоволството на повереницата и иконома си и само един Бог знае в какъв ад ще се превърне домът му. Ако път застане на тяхна страна срещу коминочистача, ще бъде принуден да се погрижи за бъдещето на хлапето — мисъл, която направо му бе непоносима, тъй като мразеше децата и внимаваше винаги да ги държи далеч от къщата си.

Твърдо решил да опази дома си от тази напаст, но без да взема страната на коминочистача, Лусиън стигна до заключението, че единственият изход от неприятната ситуация е да не обръща внимание на окаяното състояние на момчето и просто да заповяда на отвратителната двойка незабавно да напусне. Тъкмо се канеше да го направи, когато видя лицето на Алис.

Възнамеряваше да я гледа право в очите, за да я предупреди със строгия си поглед, че за в бъдеще няма да търпи подобни своеволия. Но думите заседнаха на гърлото му. Никой досега не го бе гледал по начина, по който го гледаше младата му повереница.

Лицето й не изразяваше капризното упорство на всяка цена да постигне своето, нито пък имаше нещо общо с онези особено дразнещи го влажни женски погледи, целящи да трогнат сърцето му. Не, гледаше го с непоколебима вяра; вяра, че той ще направи единствено правилното нещо; вяра, че е изпълнен със страдание и милосърдие.

Докато се взираше в нея, твърде смутен, за да заговори, една малка и окуражаваща усмивка затрептя на устните й. Мисълта, че някой, който го познава, храни пълно доверие в неговата човечност, бе толкова смайваща. А откритието, че намира този факт за много обезпокоителен, го зашемети още повече.

Поклати леко глава. Цялата ситуация бе твърде нелепа. Защо тя очакваше от него да действа като спасител на бедните и онеправданите? И защо, за Бога, е длъжен да проявява каквато и да е благотворителност към това момче? Та той беше едно от хилядите мърляви хлапета, на които никога не бе обръщал внимание. Защо сега очакваха от него да прояви някакъв интерес? Та той не носеше никаква отговорност!

И въпреки това, поради някаква причина, напълно странна и несъвместима със студения му и безстрастен характер, нейната вяра във великодушието и щедростта му го караше да желае да бъде благородният рицар, за какъвто тя го смяташе. Всъщност той наистина се изкушаваше, да вземе малкия под свое покровителство…

Което означаваше, че момчето ще се натресе на главата му. По дяволите! Убеден, че само един поглед върху покритото със сажди и мръсотия лице на хлапака мигом ще разсее рицарските му въжделения и ще възвърне здравия му разум, Лусиън се обърна към него.

Ала изражението, което видя, само задълбочи благородния му порив. То изразяваше примирение със съдбата. За разлика от Алис детето явно не хранеше никаква надежда, че ще бъде спасено от мизерния си и нещастен живот, особено пък от един благородник. За Лусиън този израз представляваше неизказан укор.

Припомни си безбройните случаи, когато бе заповядвал на кочияша си да разгонва просещите малчугани от каретата. А колко пъти бе извръщал поглед от премръзналите деца, свили се пред входа. Тези спомени много му загорчаха. Дори болка прониза гърдите му. За разлика от обикновения срам, това чувство го накара да изпита почти неконтролируемото желание да изкупи грешките си.

„Но ти не можеш да спасиш всички бедняци в Лондон“ напомни му гласът на разума. Надменният аристократ у него явно се бунтуваше.

„Не, но можеш да спасиш това момче“ обади се един непознат глас.

И преди да осъзнае какво става, Лусиън се чу да казва:

— Не подкрепям малтретирането на деца, независимо какво нарушение са извършили. И няма да допусна побой над момче под моя покрив. — Окуражен от ослепителната усмивка на Алис, добави: — А сега, господин…? — Погледна към Тидзъл, за да му съобщи името.

Икономът го гледаше с такова одобрение и умиление, каквото никога не би помислил, че може да види върху мрачното му и сурово лице.

— Молз, милорд. — Очите на Тидзъл се присвиха в презрителна гримаса.

Лусиън кимна, кой знае защо толкова доволен от възхищението на прислужника си.

— Господин Молз, давам ви точно една минута да напуснете тази къща, в противен случай ще повикам лакея си да ви изхвърли!

— Т’ва напълно мъ устройва. Взимам чирака и си тръгвам. Има сума други хора с мръсни комини, дет не ги интересува как шъ съ почистят. — С тези думи той сграбчи момчето и грубо го издърпа от прегръдката на Алис.

— Не! — извика тя и отново се вкопчи в момчето. Този път тъничката ръка на детето се обви около китката й и то с всичка сила притисна треперещото си телце към нея. Алис извърна умоляващ взор към Лусиън. — Моля ви, милорд. Не позволявайте на това чудовище да отведе детето. Той ще го бие… до смърт!

— Той най-законно си е мой чирак! — озъби се Молз. — А сте го взели, а съм ви завел при съдията! Може и да сте благородник, ама не сте над закона!

— Тогава нямам нищо против да се срещнем в съда. Момчето остава тук! — Лусиън не можеше да повярва на ушите си. Нима наистина го бе казал? Че ще задържи мръсния Гаврош? Какво го бе прихванало?

Един поглед към лицето на Алис, толкова нежно и светнало от гордост, бе достатъчен, за да си отговори. Беше го направил заради нея. Защото тя вярваше в него, защото бе извадила на бял свят великодушието и добротата, които никога не бе подозирал, че притежава.

— Шъ мъ извините, дет не подскачам при всяка ваша заповед кат онзи там. — Молз кимна към Тидзъл. — Хлапето е най-добрият катерач, дет нявга съм имал и вие сигур трябва да сте паднал на главата си от доста високо, ако вярвате, че шъ го оставя само щот сте казал.

— В такъв случай би трябвало да цените неговите качества и да се отнасяте както подобава към толкова сръчен чирак студено отвърна Лусиън. После кимна към иконома. — Моля те, Тидзъл, извикай лакея, за да покаже изхода на господин Молз.

Лицето на Тидзъл засия от гордост.

— С удоволствие, милорд.

— Да, иди да извикаш проклетия лакей — изимитира го Молз, измъкна момчето от ръката на Алис и го повлече към вратата. — Докат доде, отдавна шъ сме си отишли.

Лусиън пристъпи и препречи вратата.

— Никъде няма да отидете с това дете!

Сграбчил извиващото се момче за тънкия врат, коминочистачът изобщо не обърна внимание на застрашително изпречилия се пред него Лусиън.

— О? И кой шъ мъ спре? — изръмжа той, лъхайки на джин.

Маркиз Тистълуд го погледна право в кръвясалите очи.

— Аз!

— И кой още? — предизвикателно попита грубиянът със застрашителна нотка в гласа.

— Аз и… — Заби юмрук в подигравателно ухиленото лице на мъжа — това.

Коминочистачът изрева от болка и ярост. Ръката му изтърва врата на момчето. В следващия миг малкият ритна господаря си в коляното, изскубна се и се спусна към Алис, която го бутна зад гърба си, за да го защити. Псувайки по начин, който Лусиън намери за крайно противен, дори след толкова години, прекарани в армията, Молз се хвърли към него.

Маркизът обаче мина в контраатака. Но като истински ветеран от безброй улични битки, Молз го сграбчи през кръста и го повлече към пода. В мига, в който се озоваха на земята, коминочистачът се претърколи върху Лусиън и заби жесток юмрук в корема му.

Лусиън простена, когато силната болка избухна в тялото му. Твърде зашеметен, за да отвърне, той лежеше и само парираше сипещите се върху лицето и гърдите му удари. Тогава чу писъка на Алис, който разцепи глъчката от гръмките проклятия на Молз и виковете на Тидзъл, отчаяно призоваващ лакея. После съзря някаква малка фигура да се хвърля върху гърба на коминочистача и да се вкопчва в него подобно на маймуна в бананов клон.

Момчето започна да удря с всички сили Молз, а от устата му заизлизаха проклятия, не по-малко цветисти от тези на господаря му. На Лусиън му трябваше само миг, за да разбере, че целият яд и възмущение на детето не бяха породени от боя, който бе изял, а от това, че бяха посегнали на новия му покровител. Фактът, че това слабо и недохранено същество най-самоотвержено рискува кожата си, за да му се притече на помощ, го изпълни с необяснима топлота. Явно обаче трябваше час по-скоро да надвие коминочистача, за да му попречи да насочи гнева си към чирака.

Затова Лусиън се изви рязко с намерението да отхвърли противника от себе си. Ала не се получи. Вярно, че бяха еднакви на ръст, но Молз го изпреварваше с повече от десет килограма. А като се прибави и тежестта на малкия катерач… В крайна сметка Лусиън се чувстваше като прикован с железни вериги към пода.

Въпреки това събра сили и заби юмрука си в корема на коминочистача. В същия миг чу оглушителен трясък, последван от посипването на бели парчета. Коминочистачът изпъшка и се свлече върху него.

Опитвайки се да си поеме дъх, Лусиън извъртя глава и успя да надникне над рамото на изпадналия в безсъзнание мъж. Алис се бе надвесила над тях и стискаше това, което бе останало от древногръцката му ваза — изключително рядка антика от шести век преди Христа. До нея малкият пляскаше въодушевено с ръце и подскачаше като луд. Поради някаква странна причина и Лусиън изпита неудържимото желание да изръкопляска, макар да беше бесен на Алис, задето бе използвала най-ценната вещ в стаята за удара си.

— Милорд! Добре ли сте? — тревожно възкликна Тидзъл, чиито остри черти на лицето бяха смекчени от силна загриженост, но ъгълчетата на устните му бяха разтеглени в нещо, което подозрително приличаше на доволна усмивка.

— Добре съм — промърмори Лусиън и бутна с лакти останките от господин Молз. Без допълнителната тежест на малкия и избавен от тревогата за него, този път с лекота успя да отхвърли противника от себе си.

Претърколи се по корем, изправи се на колене и се намери лице срещу лице с върховете на чифт лъснати ботуши. Простена на глас, когато погледна към изкривеното от ужас лице на собственика им.

По дяволите! Напълно бе забравил за Атуд. Не знаейки какво да каже, маркиз Тистълуд прокара ръка през разрошената си коса и изрече фразата, с която обикновено поздравяваше следобедните си гости:

— Ще останете за чая, нали, Атуд?