По-силна от магия

Глава 15

— Изглеждаш съвършено!

Алис се извърна от огледалото и се нацупи недоволно към Шарлот, която стоеше изправена до рамката на вратата.

— Изглеждам смешно! — Махна с ръка към странното си одеяние. Със старомодния кринолин и високо вдигнатата коса, украсена с дълги пера, тя приличаше на накокошинен гълъб, канещ се да измъти поне десетина яйца.

Гълъб с клюмнала опашка, кисело си помисли Алис и побутна едно паднало върху очите й щраусово перо.

— Да, изглеждаш смешно — разсмя се Шарлот и влезе. — Точно затова казах, че е съвършено. Да изглеждаш глупаво и смешно е необходимо, когато те представят пред двора.

Алис се намръщи. Думите на Шарлот я озадачиха.

— Винаги съм мислила, че представянето пред двора е нещо възвишено и облагородяващо.

Шарлот гърлено се засмя.

— Като човек, който вече го е преживял, мога най-категорично да заявя, че нито е възвишено, нито е облагородяващо. То просто е доста изморително, но задължително изпитание за всяка млада девойка от добро потекло. — Направи няколко крачки и приближи към Алис. — А сега искам да се завъртиш много бавно, за да мога да те огледам.

Алис се подчини, макар внезапно да се почувства нервна — ами ако неволно направи някой непростим гаф, докато я представят, и това се отрази гибелно върху Лусиън и Шарлот? От време на време приятелката й я спираше, за да разбухне ефирната светлосиня горна фуста със сребриста нишка или да оправи долната сатенена фуста с разкошна бродерия. Накрая Шарлот отстъпи две крачки, потупа с пръст по брадичката си и отново я огледа. Вместо очакваната усмивка и одобрителното кимване, веждите и недоволно се смръщиха.

— Нещо не е ли наред? — разтревожено попита Алис. Явното неодобрение на приятелката й не допринасяше с нищо за и без това разклатеното й самочувствие.

— О, не! — поклати глава Шарлот, но веждите й си останаха смръщени. — Просто ми се иска да бях донесла диамантите си, за да си ги сложиш. Не се съмнявам, че всички други момичета ще са прегърбени от мамини скъпоценности. Може би… — Погледна към тежката си златна огърлица с аметисти, сякаш обмисляше дали да не я заеме на Алис, но после поклати глава. — Не. Ти се нуждаеш от диаманти, сапфири или аквамарин… или перли…

— Но аз имам диаманти и перли! — Алис избута настрани надвисналите над челото й пера и разкри скромната си диадема. — Даяна ми я зае… За късмет…

— Хубава е… — любезно отвърна Шарлот, макар че изражението й показваше точно обратното. — Особено харесвам това, което госпожица Дийкин е направила с косата ти. Тези малки къдрици върху веждите ти подчертават очите, а начина, по който е сплела и вдигнала косите ти, правят шията ти дълга и много изящна.

Лети наистина бе свършила чудесна работа, призна си Алис и се извърна отново към огледалото, за да огледа творението на камериерката си. Прическата й бе единственото, което намираше за приятно. Шарлот обаче наистина изглеждаше чудесно. Лицето й излъчваше на какво особено сияние, което караше Алис да се чувства безцветна и сива. Когато й го каза, приятелката й се изчерви и сведе поглед.

— Можеш ли да пазиш тайна, Алис? — промърмори тя и бавно разтвори кръглото ветрило, което висеше на китката й.

— Знаеш, че мога!

Шарлот се загледа в рисунката върху слоновата кост, сякаш я виждаше за пръв път.

— Мисля… Не съм сигурна, но мисля, че твоят вълшебен пръстен е изпълнил предназначението си.

Алис я зяпна втрещено, изгубила дар слово от радост. Бе прекарала последните седем седмици в терзания, че неочакваната поява на Лусиън може би е провалила магнита. Хедли, верен на песимистичната си природа, бе сигурен в това.

— О, Лоти! — най-сетне възкликна тя и пое развълнувано дъх. — Прекрасно!

Шарлот затвори ветрилото, но още в следващата секунда отново рязко го разтвори.

— Както казах, не съм сигурна. Затова, моля те не казвай на Лус или Клей. Не искам да се разочароват, ако се установи, че съм сгрешила. — Отново затвори ветрилото.

— Но мислиш, че е възможно? — нежно попита Алис.

Шарлот кимна.

— Много възможно. Месечното ми течение закъснява с три седмици и… — Вдигна глава. Сивите й очи блестяха като сребърни звезди. — О, Алис! Никога досега не ми е закъснявало! Никога!

— Значи си бременна! Ще се моля да е така! — Алис привлече приятелката си в гореща прегръдка.

— Роклята ти! — възрази Шарлот, макар че се усмихваше, докато нежно я отдръпваше от себе си. — Трябва да внимаваш да не се измачкаш. Не можеш да се появиш в двореца цялата в гънки.

Алис се усмихна, докато Шарлот поправяше диплите на кринолина, като от време на време цъкаше неодобрително с език.

— Кога ще бъдеш напълно сигурна, за да кажеш на Слейтън?

— След като отида на преглед.

— И кога ще бъде това?

Пръстите на Шарлот застинаха. След малко вдигна глава. Очите й внезапно бяха изгубили блясъка си.

— Не знам. Аз… се страхувам. Не съм сигурна дали ще мога да понеса разочарованието, ако се окаже, че съм сгрешила.

— Но ако не си, трябва да полагаш специални грижи за себе си — нежно й напомни Алис. Усмихна се с най-насърчителната си усмивка, вдигна ръцете на приятелката си и ги стисна в своите. — Ако искаш, аз ще дойда с теб при лекаря. Ще кажем на Клейтън и Лусиън, че отиваме на пазар. Така, ако се установи, че не си бременна, няма да посрещнеш сама разочарованието.

Шарлот й отвърна с колеблива усмивка.

— Аз… аз бих се радвала да отидем заедно.

Алис кимна.

— В такъв случай разбираме ли се, че ще отидем при доктора следващия петък, да речем в един часа?

Няколко секунди останаха мълчаливи с преплетени пръсти. Погледите им издаваха женско разбирателство, Шарлот, мълчаливо трепереща от страх, че надеждата и може да се окаже напразна, и Алис, която я успокояваше с тихата си сила.

Накрая Шарлот склони глава в знак на съгласие и из дърпа ръцете си.

— Това е много странно — промърмори тя и продължи да оправя полите на кринолина, — но понякога имам необяснимото чувство, че ти си по-голяма и по-мъдра от мен. Какво глупаво създание съм, нали? Особено като се има предвид, че изглеждаш почти шестнадесетгодишна. — Усмихна се и се изправи. — Ето. Съвършено. Сега вземи ветрилото и да отидем при Лус за последен оглед. Двамата със Стивън те очакват в кабинета му, за да изразят възхищението си.

С внезапно изстинали и треперещи ръце, Алис грабна ветрилото от тоалетната масичка и последва Шарлот. До като вървеше по коридора, отчаяно се опитваше да си припомни дворцовия протокол, който толкова старателно бе изучавала. За свой най-голям ужас не можа да си възстанови нито едно правило.

— Госпожице? Ще ми позволите ли дързостта да ви кажа, че изглеждате великолепно?

Алис вдигна глава. Беше Тидзъл. Примигна два пъти, изненадана, че се намира в подножието на извитата стълба. Кога се бе озовала тук?

Разстроена от внезапното пропадане в паметта й, тя все пак успя да се съвземе и да отвърне с усмивка на комплимента.

— Благодаря ти, Тидзъл. Но за външния си вид трябва да благодаря на госпожица Дийкин и… — махна с ръка към Шарлот и се усмихна — на лейди Гласънбъри.

Тидзъл се засмя по момчешки.

— Техните усилия само са позлатили прекрасната лилия на вашата напъпила красота.

— О, Тидзъл! Не знаех, че си поет! — засмя се Шарлот.

За изумление на Алис внушителният иконом също избухна в смях. Е, този смях приличаше по-скоро на ръждясало кудкудякане, но все пак си беше смях.

— Само когато съм вдъхновен от подобна прелест, милейди! — Изглежда се канеше да добави още нещо, но звукът от приближаващи стъпки от дясно отвлече вниманието му. След миг изникнаха двама лакеи, които спряха и се поклониха, щом видяха дамите.

— Е? — попита Тидзъл вече с резкия си тон на иконом.

— Тъкмо бяхме при Негова светлост. Той прецени, че изглеждаме достатъчно добре, за да придружим дамите до двореца — отговори единият от тях, Уотсън, доколкото си спомняше.

Тидзъл също изпитателно ги огледа от глава до пети и реши, че Лусиън е бил прав. Със зелените си ливреи, украсени със златни галони, с напудрените перуки и свежите цветя на реверите, двамата лакеи изглеждаха доста представително.

— А къде е третият? — рязко попита икономът, въпреки че Алис можеше да се закълне, че ъгълчетата на устните му са извити в лека усмивка.

— Струва ми се, че отиде да вземе нещо — отвърна Бърк, вторият лакеи. — Той каза… — Зад гърба му се разнесоха забързани стъпки. — А! Ето го и него.

„Той“ беше Барт, облечен също с елегантна ливрея. Дори имаше малка перука и копринена шапка, която свали в мига, в който зърна дамите. След като се поклони доста тромаво, той бавно приближи към Алис. Личеше, че му струва огромни усилия да сдържа усмивката си. С тържествен жест извади дясната си ръка, която до този момент криеше зад гърба си, и поднесе на Алис прекрасна бяла роза.

— Ако… ако, обичате, госпожице. За мен шъ е чест… ъъ… ще е чест, ако приемете този… с-с… — Погледна към Тидзъл, който му прошепна думата. — Символ. За мен ще бъде чест, ако приемете този символ на моите най-добри пожелания по този важен повод. — След тези думи на устните му разцъфна широка усмивка. Тидзъл и другите двама лакеи също засияха.

— Много галантно казано, Барт! — Алис не за пръв път се учуди на изумителния му напредък. Под нежните грижи на камериерките, щедро гощаван от готвача и обучаван от Лусиън и Тидзъл, той много бързо се превръщаше в съвършен джентълмен. Метаморфозата му бе толкова смайваща, че ако Алис сама не бе свидетел, никога нямаше да познае в това момче с блеснали очи и розови бузи онзи слаб и мръсен катерач.

Тя прие розата с поклон и промърмори:

— Ще нося тази роза с гордост и ще се чувствам много по-уверена и смела, след като знам, че ти толкова ме цениш и уважаваш. — Наведе се и нежно го целуна по изчервената от удоволствие буза.

— Хм… — окашля се Тидзъл. На лицето му бе изписано не по-малко удоволствие от това на Барт. — Лорд Тистълуд ми нареди да ви заведа при него, дами, веднага щом слезете долу. И след като всички знаем колко много обича Негова светлост да чака… — Даде знак на жените да го последват.

Вълнението на Алис растеше с всяка стъпка. Ами ако, за разлика от лакеите, Лусиън не одобри как изглежда? Колкото и усилено да се опитваше да се убеди, че това няма никакво значение, че всичко е само част от сватовническия й план, не можеше да загаси надеждата в сърцето си, че очите му ще светнат от възхищение, когато я види.

Толкова силно го желаеше, че докато очакваха отговора на дискретното почукване на Тидзъл, тя горещо се молеше: „О, моля те, Господи! Само този път, моля те, накарай го да каже, че съм красива! Ако го направиш, докато съм жива никога повече няма да поискам нещо за себе си. Обещавам.“

След разрешението на Лусиън да влязат, икономът отвори вратата и отстъпи назад, за да им направи път. Не смеейки да погледна към мъжа, седнал зад внушителното бюро, Алис се остави Шарлот да я отведе в средата на стаята и застина, сякаш бе манекен в моден магазин. Остана дълго в тази поза — главата й бе леко сведена, разкривайки профила, едната й ръка в ръкавица, бе отпусната върху полите на кринолина с бялата роза, а другата държеше отвореното ветрило.

— Е? — нетърпеливо попита Шарлот, след като не последва никакъв коментар.

Напрегнатата тишина продължи сякаш цяла вечност, след което я наруши един глас, който Алис разпозна, че е на Стивън:

— Дявол да го вземе, това се казва истинска красавица! Диамант! Прилича на онази скулптура на Диана, която видяхме в галерията на Дачис стрийт, нали, Лус?

Обнадеждена от възторженото му изявление, Алис се осмели да хвърли крадешком един поглед. Излегнат в дълбокото кресло до бюрото и отпуснал краката си, обути в прашни ботуши за езда върху блестящата му повърхност, Стивън я гледаше с неподправено възхищение. Когато улови погледа й, той й смигна и се засмя. Тя върна усмивката. Самочувствието й бе пораснало достатъчно, за да се осмели да погледне и към Лусиън.

Тутакси обаче то отново се срина главоломно. Маркиз Тистълуд седеше зад бюрото, подпрял брадичка върху преплетените си пръсти. Очите му бяха присвити, а устните, стиснати в гримаса, която ясно показваше, че никак не я одобрява. След кратка пауза той скръсти ръце пред гърдите си и измърмори:

— Изглежда достатъчно добре.

Алис се почувства така, сякаш бяха забили юмрук в стомаха й. Достатъчно добре? Определението „достатъчно добре“ бе твърде далеч от красива. „Достатъчно добре“ се казва тогава, когато не може да се измисли нищо приятно. Потисна разочарованата си въздишка, затвори ветрилото си и изостави позата си на манекен. Беше глупачка! Макар че напоследък Лусиън проявяваше голямо внимание към нея — развеждаше я из Лондон и й показваше красотите му — той никога не бе намеквал, че я намира привлекателна.

— Достатъчно добре? — възмутено повтори Шарлот. — Това ли е всичко, което можеш да кажеш?

Брат й сви рамене.

— Липсва й блясък.

Алис настръхна. Думите му я засегнаха до дъното на душата. Искаше й се да види колко силно ще блести той, ако бе прекарал четири мъчителни часа, докато го стягат с корсет, бодат с карфици, пудрят и къдрят.

— Разбира се, че й липсва блясък. Няма диаманти — възмутено отсече Шарлот, явно възприемайки критиката му от съвсем друг ъгъл. — Лично аз смятам, че е голям позор фактът, че повереницата на маркиз Тистълуд не носи диаманти при първото си представяне в двореца. Сигурна съм, че цялото висше общество ще се съгласи с мен.

За най-голямо изумление на Алис, обикновено спокойната и хладнокръвна Лоти закърши ръце.

— О, какъв скандал! Представете си само какъв чудесен повод за приказки! Ако имаше време да изпратя някой да вземе моите диаманти. Или… — Спря и хвърли лукав поглед към брат си. — Ами да! Разбира се! Тя може да вземе диамантите на мама! Предполагам, че ги държиш в замъка?

Лусиън, който наблюдаваше мелодраматичното изпълнение на сестра си с развеселено снизхождение, се извърна към Алис и погледът му се плъзна от върха на окичената и е пера глава до върховете на сребристите й пантофки, след което поклати глава.

— Не! Диамантите на мама няма да й подхождат. Обковката им е прекалено тежка и натруфена. Госпожица Феър е твърде млада и дребна за такива импозантни бижута.

Шарлот изсумтя недоволно, нещо недопустимо за една истинска дама.

— Съгласна съм, че не са идеални, но без тях…

Лусиън отново поклати глава.

— Не! Алис трябва да има собствени бижута; бижута, които ще подчертават нежната й красота.

Нежна красота? Сърцето й развълнувано подскочи. Небрежното признание, че я намира поне малко привлекателна, бе много по-ценно за нея от всички диаманти на света.

Но Шарлот не изглеждаше никак успокоена. Тя сложи ръце на кръста си и впери гневен поглед в брат си.

— Съгласна съм, но за съжаление няма никакво време! Единствената възможност е да й дадеш диамантите на мама. Няма да позволя бедното момиче да преживее подобно унижение, появявайки се за пръв път в двореца като някоя просякиня. Ако откажеш да…

— Достатъчно! — Лусиън вдигна ръка, за да я накара да замълчи. — Не съм казал, че няма да има диаманти, а само че те няма да са мамините. — С тези думи той отвори горното чекмедже на бюрото и извади една кутийка.

— Може и да не обръщам внимание на незначителните и показни порядки в обществото, както сама ти бе така добра да изтъкнеш — стрелна сестра си с кисел поглед, — но отлично осъзнавам колко са важни скъпоценностите при първото представяне в двореца. И как бих могъл да не знам, след като бях свидетел на безкрайното суетене на вас двете с мама през седмиците преди твоя дебют? — Засмя се, явно развеселен от спомена, и кимна към Алис. — Приближете се, госпожице Феър.

Не зелената кожена кутия в ръцете му, а нежната му усмивка я привлякоха като магнит. Стивън също се бе изправил и зяпаше удивено приятеля си, сякаш му бе поникнала втора глава. Лусиън заобиколи бюрото и застана до нея.

Подаде й кутията и рече:

— Това е за теб…

Алис подаде на Шарлот розата от Барт и пое кутията. Дори и да не бе видяла името Ръндел & Бридж, гравирано със златни букви върху капака, скъпата кожа и изящната изработка бяха достатъчни, за да разбере, че държи нещо изключително скъпо. Смаяна, че той й бе купил такъв подарък, тя стоеше с безценното съкровище в ръце и се взираше изумено в красивото му лице.

Никога досега погледът му не е бил толкова нежен! Всъщност той я гледаше по начина, по който тя много пъти бе виждала мъжете да се взират в лицата на жените, които обичат. Смутена и колеблива, че всичко това може да е плод само на глупавото й въображение, Алис сведе поглед към кутията.

— Отвори я — подкани я Лусиън.

Тя се опита да отвори закопчалката, но пръстите й трепереха и усилията й не се увенчаха с успех. Притеснението я правеше безпомощно несръчна. След четвъртия й напразен опит, Лусиън нежно избута пръстите й и сам я отвори.

Стивън, който се бе надигнал, за да види съдържанието на кутията, невярващо подсвирна и се отпусна обратно и креслото. Шарлот ахна. Колкото до Алис, тя стоеше безмълвна с полуотворени устни.

Никога досега през петвековното си съществуване не бе виждала нещо по-прекрасно от огърлицата, обиците и гривната, които искряха върху кадифето. Във всяка брънка от сребърната верижка лежеше овален малък диамант, а на равни интервали блестяха изящни диамантени цветчета. По средата искреше ослепителна диамантена розетка. Капковидните обици бяха в същия стил.

— О, Лусиън — прошепна тя и благоговейно прокара върха на пръста си по гривната. Приличаше й на короната на кралицата на цветята, но изработена от диаманти. — Те са… О! — Наклони глава, за да срещне сребристия му поглед. Още не можеше да дойде на себе си. — Никога не съм виждала нещо толкова прекрасно. Благодаря ти.

— В мига, в който ги видях, бях сигурен, че са за теб — промърмори той, а в сивите му очи се таеше толкова топлина, че тя се изчерви и бързо сведе поглед към подаръка.

Мили Боже! Какво й ставаше? Защо всеки негов поглед я изгаряше!

— Сигурна съм, че другите момичета ще позеленеят от завист, когато ги видят — избъбри Алис, засрамена от собствената си глупост.

— Е, Лус, може би в крайна сметка не си чак толкова безнадежден случай — отбеляза Шарлот и взе кутията от приятелката си, за да огледа по-подробно накитите. След миг кимна доволно. — Отличен избор.

— Скоро сами ще се убедим… — отвърна Лусиън, извади огърлицата от кутията и я разкопча. После учтиво попита: — Позволяваш ли?

Тя кимна в знак на съгласие и той я сложи около шията й. Ловките му пръсти докоснаха леко ключицата й. Колкото и небрежно да бе това докосване, по гърба й пробягаха толкова приятни тръпки, че тя едва се сдържа да не изохка от удоволствие. Сексуалното й вълнение бе зашеметяващо. Когато Лусиън закопча огърлицата и се отдръпна, за да вземе гривната от Шарлот, Алис си помисли, че ще припадне от желание.

— Това е то! — възкликна Лоти, след като и обиците бяха закачени. — Кажи сега, че не блести, Лус!

Лусиън нежно повдигна брадичката на тръпнещата си повереница. Стори й се, че я изучава цяла вечност. Очите му вече блестяха от възхищението, за което тя толкова горещо се бе молила.

— Блести с такава сила, че може да ослепи всекиго — меко заключи маркиз Тистълуд. — Вярвайте ми! — допълни след миг и за огромна изненада на Алис, а очевидно и на Стивън, наведе глава и залепи една нежна целувка на бузата й.

Все още стоеше със зачервено от удоволствие от комплимента му лице и развълнувана от целувката, когато той приближи устни до ухото й и прошепна:

— Ти си права, кукличке. Другите момичета ще позеленеят от завист, но не само заради бижутата. — Преди Алис да успее да отговори, Лусиън отстъпи назад и с престорена строгост нареди: — А сега, дами, тръгвайте за двореца. Ние със Стивън ще трябва да си пийнем порядъчно, за да полеем тази тържествена вечер.

Стивън се усмихна, развеселен от държанието на приятеля си. Маркиз Тистълуд приличаше на влюбен до уши младок, суетящ се около прекрасната си дама. Запита се дали Лусиън го осъзнава. Вероятно не. Макар че тутакси отгатваше кога един мъж ухажва една жена, той бе невероятно тъп и непрозорлив що се отнасяше до собствените му чувства.

А че имаше чувства към госпожица Феър бе съвсем очевидно. Лусиън Уор, всеизвестен скептик по отношение на любовта, най-после бе отдал сърцето си, и то на непоносимата си и ужасна повереница, ако правилно си спомняше думите му. Стивън реши, че като най-добър приятел на Лус, негово задължение е да му отвори очите и затова заговори веднага щом дамите излязоха.

— Длъжен съм да призная, Лус, че госпожица Феър изглежда доста приятно.

Маркизът изръмжа, все още приковал поглед във вратата, която току-що се бе затворила зад гърба на Алис и сестра му.

— Жалко, че има такава коса — продължаваше Стивън, — иначе щеше да бъде истинска красавица!

Забележката му постигна очаквания ефект. Лусиън рязко завъртя глава и го изпепели с поглед. Когато заговори, очите му изпускаха мълнии.

— И какво, по дяволите, не е наред с косата й?

— Руса…

Погледът на Лусиън дори не трепна.

— Е, и?

Стивън сви рамене.

— Ами блондинките не са по-привлекателни от купа изстинала овесена каша. Бледи и безцветни… — Сви презрително устни. — По-добре да си останеш без жена, отколкото да легнеш с блондинка.

Лусиън го изгледа така, сякаш не можеше да реши дали да го удуши на часа, или да му обяви дуел.

— Може би не е зле да прекарваш по-малко време с проклетите си коне и повече в човешко общество — процеди през зъби накрая маркиз Тистълуд. — Изглежда нищо не разбираш от жени, щом определяш госпожица Феър като бледа и безцветна.

„Говори като предизвикан любовник“ — помисли си Стивън, едва успявайки да прикрие смеха си.

— О?

Лусиън вирна глава и се изправи.

— Един мъж с вкус не би пропуснал да забележи изключителния тен на лицето и цвят на косите на госпожица Феър — гневно изрече той, грабна чашата, която бе пресушил преди малко, и прекоси стаята, за да отиде до масичката с напитките. — Със сигурност си забелязал и какви прекрасни очи има?

Стивън прехапа устни, за да не се изкиска на глас.

— Сини бяха, нали?

— Сини, да. Блестящи сапфири със съвсем лек оттенък на теменужено… — Лусиън вдигна гарафата с порто. Но навярно реши, че спорът изисква нещо по-силно, защото я остави и си наля от коняка.

Вдигна бутилката към Стивън, който кимна, и Тистълуд се върна при бюрото с чашата си в едната ръка и бутилката в другата.

— А що се отнася до бледото и безцветно лице, ако успееш поне за малко да откъснеш мислите си от новороденото си жребче, за да можеш добре да я огледаш — продължи той, след като се настани зад бюрото, — ще откриеш, че тя има изключително приятен тен. Съчетание между нежно-розово и слонова кост, по-скоро като… — Махна с ръка, затруднен от описанието.

— Като картина на Гейнсбъро7 — подсказа му Стивън и плъзна чашата си по полираната повърхност към приятеля си, за да му я напълни.

Лусиън се усмихна.

— Виждам, че си забелязал — кимна доволно и плъзна обратно пълната чаша. — Следващия път ти предлагам да си направиш труда да обърнеш внимание и на косата й. Тя наистина е необикновена. Прилича на… — Понеже нямаше навика да си служи с поетични изрази, описвайки някоя жена, маркиз Тистълуд отново се затрудни.

И отново Стивън му се притече на помощ.

— На жълт атлаз, предполагам?

Лусиън отпи от коняка и се замисли над сравнението. Бавно поклати глава.

— Не. Твърде обикновено е. Тя е много по-блестяща… по-богата…

— По-блестяща и по-богата, така ли? Хмм… — Ако питаха него, косата на Алис имаше най-обикновен жълт цвят. Нищо забележително. Лусиън навярно съвсем си бе загубил ума по нея, щом я смяташе за изключителна. Развълнуван от мисълта, че приятелят му най-сетне е открил любовта, и то с момиче, което по всичко личеше, че напълно споделя чувствата му, той игриво предположи:

— Щом не е жълт атлаз, може би е злато, втъкано в копринени нишки?

Лусиън съвсем сериозно обмисли сравнението, сякаш ставаше дума за значително капиталовложение в обещаващ проект, и накрая кимна.

— Прибави слънце, луна и звезди и ще бъдеш напълно прав.

После двамата приятели дълго отпиваха от чашите си в мълчание; Лусиън — загледан в далечината със странно отнесено изражение; Стивън — обмисляйки как да го накара да осъзнае чувствата, които явно изпитваше към Алис Феър.

Накрая стигна до извода, че е най-добре да действа направо, затова пресуши чашата си, въздъхна и рече:

— Като оставим настрани лицето и косата, все още остава проблемът с фигурата на госпожица Феър.

Лицето на Лусиън притъмня като небе пред буря.

— И би ли бил така любезен да ми кажеш, какво не й е наред с фигурата?

— Никакви чувствени извивки, никакви гърди — отвърна Стивън, повтаряйки съвсем точно думите, които приятелят му бе използвал, за да опише момичето след първата си среща с нея.

Лицето на Лусиън стана моравочервено и ако не беше толкова млад и напълно здрав, Стивън би се изплашил, че може да получи удар. Стовари чашата си върху бюрото и изрече със застрашително спокоен глас:

— Ти може и да си най-старият ми и най-добър приятел, Стивън, но няма да ти позволя да говориш за повереницата ми, сякаш е парче муселин, който се чудиш дали да купиш за любовницата си. — Бавно се изправи на крака. Цялото му тяло бе предизвикателно напрегнато. — Няма да го позволя! Ясно ли ти е?

— Много по-добре, отколкото си представяш — ухили се Стивън.

Лицето на Лусиън потъмня още повече.

— О? И какво точно искаш да кажеш с тази загадъчна забележка?

— Само това, че от настоящия ни разговор разбирам, че напълно си променил мнението си за своята повереница.

Лусиън изсумтя нетърпеливо.

— Престани да се правиш на глупак.

— Според мен глупакът си ти. „Никакви чувствени извивки, никакви гърди“ са твои думи, а не мои. В случай, че си забравил, точно по този начин описа госпожица Феър след първата ви среща. — Повдигна вежди. — Вече обаче не ти се струва толкова противна, колкото в началото, а, Лус? Според мен си започнал да изпитваш нежност към нея.

Лусиън не би останал по-смаян, ако приятелят му бе заявил, че отива да помогне на Наполеон да избяга от остров Св. Елена.8 А лицето му удивително бързо изгуби цвета си и придоби пепеляв оттенък.

— Нежност? — повтори той и лека бръчка проряза челото му. — Аз? Към госпожица Феър? Абсурдно!

— Нима? На мен пък ми се струва, че напоследък обръщаш доста внимание на девойчето.

Лусиън сви рамене.

— Мое задължение като неин настойник е да се погрижа за благополучието й.

— И според теб ходенето на театър, разходките из Воксхол и посещенията по музеите са част от грижата за нейното благополучие? — Широка усмивка се разля по лицето на Стивън.

Лусиън й отвърна със сърдито изръмжаване.

— А какво искаш да направя? Да оставя бедното момиче да вехне, затворено вкъщи? Противно на това, което ти си мислиш, грижите за благополучието на една повереница не се ограничават единствено до облеклото и храната. Тя е личност и като такава има нужда от приятел и от забавления. Мое задължение като неин настойник е да й ги осигуря.

— Ти без съмнение й предоставяш много щедро и двете.

Лусиън отново сви рамене.

— Аз просто я вземам със себе си на някои забавления, които Шарлот смята, че са подходящи за една млада дама. Нищо повече. Но това в никакъв случай не означава, че изменям на привичките си.

— Така ли? Значи съм длъжен да предположа, че изведнъж си започнал да харесваш „Астли“ — провлачено изрече Стивън и със злобничко удоволствие видя как лицето на приятеля му отново потъмнява. — Когато в понеделник случайно налетях на Лоти и госпожица Феър при „Гънтър“, твоята очарователна повереница не спря да бъбри възторжено за представлението от миналия четвъртък. Заяви, че и ти много си го харесал. Тъй като знам, че ненавиждаш онова място, новините доста ме изненадаха.

Невъзмутимият маркиз Тистълуд едва не се сгърчи под подигравателния поглед на Стивън.

— Момичето си бе наумило да отиде и понеже е упорита в преследването на желанията си, най-накрая ме убеди да я заведа — процеди през зъби той. — Съгласих се, само и само да има мир в къщата.

При тези думи Стивън избухна в смях.

— Я се осъзнай, Лус! Никоя жена досега не е била и състояние да те убеди да направиш нещо, което не желаеш. Отишъл си, защото просто си искал да й доставиш удоволствие, а си искал да й доставиш удоволствие, защото си влюбен в нея.

— По дяволите, Стивън! — Лусиън удари с юмрук върху бюрото. — Не съм влюбен в момичето! Интересът ми към нея е чисто приятелски! Край на дискусията!

Стивън кимна и сведе глава над чашата с коняк, за да прикрие усмивката си. Не се съмняваше, че Лусиън ще се замисли над въпроса.

Тя изглеждаше прекрасно.

Маркиз Тистълуд си проправяше път през тълпата, а погледът му бе прикован в повереницата му, която плавно изпълняваше сложните фигури на кадрила. Никога не е била толкова ослепителна! Нито толкова желана! Без да откъсва поглед от прелестната гледка, той промърмори извинението си на някого, чийто крак бе настъпил, и при ближи още повече, за да наблюдава Алис, без нечий гръб да му пречи.

В бялата си рокля тя приличаше на приказна красавица. Напълно омагьосан от чара й, Лусиън плъзна поглед по нежното й тяло, наслаждавайки се на всяка фина извивка. Пищната украса от щраусови пера бе махната и заменена с нежно венче от цветя, изработени от коприна, дантела и перли. В блестящите й коси бе втъкната диадема, която още повече подчертаваше изисканата красота на огърлицата и обиците й.

Устните му се извиха в усмивка, когато погледът му се спря върху прекрасното бижу. Припомни си с какво вълнение се бе втурнал към „Лъдгейт Хил“, за да го купи. Наистина странен импулс! През онзи следобед се бе запътил при Рейна, която бе пренебрегвал след завръщането си от Тистълуд, когато изведнъж реши, че трябва да подари нещо специално на Алис по случай дебюта й в обществото.

Ала това, което бе още по-странно и озадачаващо, бе внезапната липса на интерес към Рейна. Според всички закони на природа трябваше да изгаря от нетърпение да я посети и да облекчи натрупалото се в него сексуално напрежение.

Но докато екипажът му се движеше по лондонските улици към къщата, която бе наел за нея, не изпита нищо освен леко отвращение. Всъщност вече не намираше за привлекателна тъмната и пищна красота на Рейна, а вместо това копнееше за дребничката и стройна като топола девица с коси подобни на слънцето, луната и звездите и очи с цвета на камбанките из поляните на Тистълуд. И тогава, поставен пред избора дали да посети Рейна, или да отиде да купи подарък на Алис, което със сигурност щеше да я накара да се усмихне, Лусиън без никакво колебание предпочете второто.

Не съжали за избора си особено след като тя, развълнувана от подаръка, се хвърли на врата му и го прегърна, несвързано повтаряйки благодарностите си. Погледът му докосна за миг, сетне се задържа по-продължително върху зачервеното й лице. Удоволствието, което изпита от нейната радост, бе много по-голямо от това, което щеше да намери в прегръдките на Рейна и напълно си заслужаваше да пожертва краткотрайното задоволяване на похотта.

Докато я наблюдаваше как се носи плавно в прелестната си копринена рокля, Лусиън заключи, че никоя цена не е прекалено висока за радостта да види усмивката й. Не можеше да откъсне поглед от сияещото й лице, обрамчено с меки къдрици, и от полуразтворените розови устни.

— Заплеснал си се, Лус! — Един приглушен и далечен глас прекъсна замечтания му унес. Лусиън примигна. Какво, по…

Усещането му за реалността бавно се завърна сред хаоса от звуци и видения. Колко странно! Намръщи се и тръсна глава. Много странно! За няколко мига сякаш целият свят бе изчезнал и бяха останали само те двамата с Алис.

„Любовта те кара да се чувстваш така, сякаш сте само двамата на този свят, дори и да сте заобиколени от шумна и оживена тълпа.“ Очите му се присвиха, когато без усилие си припомни откъде му бе хрумнала тази мисъл. Обае го чувство на несигурност, тъй като отново преживя това, което бе изпитал онази нощ в библиотеката — нещо едновременно плашещо и възбуждащо.

Възможно ли бе Стивън да е прав? Нима приятелството му с Алис се бе превърнало в онова мистериозно чувство, наричано любов? Не бе сигурен, понеже не го познаваше И все пак, след като подложи всичко на внимателен анализ и го сравни с онова, което бе прочел и чул за любовта, Лусиън стигна до извода, че е напълно възможно. По дяволите, не само е възможно, а…

— Лус? — Това бе същият глас, но този път по-висок и ясен, при това с насмешлива нотка. — Добре ли си? — Някой го потупа по рамото. — Доста си се зачервил, стари приятелю. Да ти донеса ли нещо за пиене?

Лусиън се усмихна. Извърна се и кимна сърдечно на Стивън, а усмивката му се разшири, когато забеляза, че за пръв път приятелят му не изглежда така, сякаш току-що е паднал от коня. Тъкмо обратното. С елегантното вечерно облекло, с тъмнокестенявата си коса, вчесана в артистичен безпорядък, Стивън наистина представляваше доста внушителна гледка. От погледите, които се стрелкаха към него иззад ветрилата, ставаше ясно, че дамите са го оценили по достойнство.

Музиката спря и вниманието на Лусиън отново бе привлечено от повереницата му, която в този миг бе поканена от лорд Дрейк.

— Госпожица Феър и Дрейк са чудесна двойка, нали? — лениво попита Стивън.

Лусиън сви рамене, възмутен от начина, по който Дрейк зяпа деколтето на Алис. Похотливо конте! Прииска му се да го извлече навън и да го хвърли в първата му попаднала паяжина с най-огромния паяк!

— В клуба залаганията са дванадесет към пет, че ще спечели ръката й преди края на сезона — продължаваше Стивън, — макар че аз ще заложа на съвсем друг кандидат.

Последното накара Лусиън да отмести буреносния си поглед от Дрейк и да го насочи към приятеля си.

— Те се обзалагат кой ще спечели ръката на Алис? — невярващо възкликна той.

— Ммм… да…

— А кой, по дяволите, е виновникът за този облог? — Щеше да го разкъса с голи ръце.

Стивън го озари с най-ослепителната си усмивка.

— Аз.

— Ти? — задави се приятелят му, питайки се дали като се вземат предвид обстоятелствата, съдът ще го осъди за убийство, ако го удуши на секундата.

Стивън кимна.

— Знаеш, че аз самият много харесвам госпожица Феър. И понеже исках да бъда сигурен, че дебютът й ще има пълен успех, се обзаложих, че ти самият ще се кандидатираш за ръката й още преди края на сезона. Сметнах, че това ще съблазни висшето общество да дойде тук, за да види…

— Аз? — Гласът на Лусиън прогърмя толкова високо, че неколцина се обърнаха.

— Тц, тц, Лус! — игриво го смъмри Стивън и кимна с усмивка към изумената им публика. — Струва ми се, че излишно привличаш погледите.

— Днес следобед много ясно ти заявих, че не съм влюбен в госпожица Феър. И съм повече от сигурен, че няма да й предложа брак — изсъска вбесеният маркиз Тистълуд.

— Ще поживеем и ще видим — нехайно сви рамене приятелят му. — Каквото и да стане, моят план постигна очаквания ефект. — Махна с ръка към оживената тълпа наоколо. — Погледни, тази вечер тук се е събрал целият хайлайф, за да види с очите си тази, която е успяла да завладее сърцето на могъщия маркиз Тистълуд.

Лусиън продължи да се мръщи недоволно, а Стивън го шляпна по гърба.

— Не унивай, Лус! Дрейк беше в клуба, когато направихме облога и заяви, че има най-сериозно намерение да ухажва Алис. Без съмнение ще я спечели преди края на сезона и така ще сложи край на догадките.

— Това надуто конте? Ще спечели Алис? — презрително изсумтя Лусиън, насочвайки убийствените си мисли от Стивън към Дрейк. — Те изобщо не си подхождат.

— Но ти самият смяташе, че отлично си пасват и дори го включи в списъка с кандидати за ръката.

— Това беше преди да го опозная. Сега промених мнението си.

Стивън се засмя и му хвърли един от многозначителни те си погледи, които особено вбесяваха Лусиън.

— Според мен мнението ти се е променило не защото си опознал по-добре Дрейк, а нея. — Канеше се да добави още нещо, но в този миг музиката свърши. — А! — възкликна той и поправи безупречната си вратовръзка. — Сега те моля да ме извиниш. Госпожица Рамзи ми обеща този танц. Чудесно момиче е тази госпожица Рамзи! — Стивън изпъна ръкавиците си. — Не разбирам защо не си ни запознал още преди години.

Лусиън се втренчи изумено в приятеля си, питайки се дали не е падал прекалено често, от коня си, и то върху главата си.

— Представял съм те на госпожица Рамзи безброй пъти. Ако не ме лъже паметта, дори ти предложих да я ухажваш. Както вероятно и сам си разбрал, в Англия няма по-запалена ездачка и любителка на коне от Даяна Рамзи. Тя знае повече за тях и от най-добрите коняри и Татърсол.

— Напълно си прав — въодушеви се Стивън и огледа тълпата, търсейки обекта на своето възхищение. — От устата на госпожица Рамзи не можеш да чуеш нито една глупава клюка или разни скучни бръщолевеници за тоалети, панделки и бонета. Когато я посетих миналата сряда, тя ми каза съвсем нов начин за почистване на конете и пиленето на зъбите им.

— Ти си посетил Даяна Рамзи? — Лусиън се усмихна, зарадван за тях двамата.

Стивън му върна усмивката.

— Да, но ще ти бъда благодарен, ако не бързаш да разпространяваш новини. Още не ми е показала, че се интересува от мен, освен като човек, с когото може до безкрай да си говори за коне.

— Много добре знаеш, че не обичам да сплетнича! Както и да е, ако това ще те успокои, обещавам ти да не казвам нито думичка за интереса ти към красивата госпожица Рамзи, докато не обявите годежа си.

— Много по-голям оптимист си от мен — отвърна Стивън с нетипичен за него тъжен тон.

— Защото познавам и двама ви и разбирам колко добре си подхождате. — Тупна сърдечно приятеля си по гърба. — Между другото, този следобед не бях прав, като те обвиних, че си загубил способността си правилно да преценяваш жените. Тъкмо обратното — имаш значителен напредък.

— В цяла Англия няма по-хубава и чудесна жена от госпожица Рамзи.

— Освен госпожица Феър?

Лусиън се втренчи в приятеля си и за миг загуби дар слово от внезапната промяна в посоката на разговора.

— Дори и да изпитвах към госпожица Феър нещо повече от приятелство, не бива да забравяш, че аз съм неин настойник. И като такъв, честта ме задължава да забравя своите чувства и да й намеря подходящ съпруг, както е пожелал нейният брат.

— Наистина ли? — Лицето на Стивън отново придоби познатото многозначително изражение. — И кой е по-подходящ съпруг от теб? Млад, богат и с титла. При това я харесваш. А от начина по който тя те гледа, подозирам, че чувствата са взаимни. — С кратко кимване, за да подчертае заключението си, той се отдалечи, търсейки партньорката си.

Алис? Влюбена в него? Лусиън смаяно се втренчи в гърба на Стивън. Би ли могло да е истина? Бавно, защото изненадата му пречеше да мисли, маркиз Тистълуд започна да гадае какво би станало, ако предположението на Стивън се окажеше вярно. Ако Алис наистина го обичаше, може би идеята да я ухажва не бе чак толкова лоша. Както Лоти постоянно му изтъкваше, вече отдавна трябваше да се е оженил и да е напълнил детската стая с наследници. А и той искрено харесваше Алис. Достатъчно, за да си представи без никакво усилие как прекарва остатъка от живота си с нея.

Внезапно изпита желание да си вземе нещо за пиене и да се уедини някъде, където на спокойствие да се вдълбочи в мислите си, затова се извърна и си запреправя път през тълпата. Беше по средата на стаята, когато го заговориха лорд Стантън и лорд Брадуел. Лусиън с усилие потисна досадата си, кимна към двамата светски сплетници и неохотно промърмори:

— Стантън. Брадуел.

— Прекрасен бал, Тистълуд! — ентусиазирано възкликна Брадуел и вдигна монокъла си, за да огледа претъпканата бална зала. — Невероятна блъсканица!

— Да — съгласи се Стантън. — Тъкмо казвах на Брадуел, че тази вечер е много оживено. Според мен присъстват поне стотина души повече, отколкото бяха на дебюта на дъщерята на лорд Маси миналата седмица.

— Така ли? — разсеяно попита Лусиън, опитвайки се да измисли подходящо извинение, за да се отърве от тях по-скоро.

Стантън и Брадуел кимнаха едновременно.

— Трябва да кажа, мой скъпи приятелю, че госпожица Феър е всичко, което ни разказа за нея, а дори и повече Вече се вдигнаха най-малко дузина тоста в чест на изключителната й красота — заяви Брадуел.

— Чух, че също толкова млади благородници са заявили намерението си утре да й направят посещение — добави Стантън, за да не остане по-назад. Засмя се и потупа Лусиън по гърба. — Струва ми се, че спокойните ти дни са свършили, Тистълуд.