По-силна от магия

Глава 2

Лондон

— Спиш ли, Лус? — прошепна жената и бавно плъзна ръка по мускулестия му гръб.

Той повдигна клепачи, разкривайки студени и сиви като стените на затвора в Нюгейт очи. Остана да лежи няколко секунди неподвижно. Взираше се в нея по своя странен и неразбираем начин. После изсумтя презрително и се претърколи настрани.

— По дяволите, за какъв ме мислиш, Рейна? За тъп и неопитен младок, който захърква дълбоко веднага след като задоволи плътските си нужди?

— Не! Не! Разбира се, че не! Ваша светлост, както винаги бе… — Махна с ръка, търсейки подходящата дума. — Изключителен любовник!

И това не бе лъжа. Въпреки че бе най-безчувственият мъж, когото бе срещала, Лусиън Уор в същото време бе съвършеният любовник. Не можеше да проумее как бе възможно такова съчетание…

Комплиментът й го накара отново да изсумти, този път с още по-подчертано презрение.

— Ако джобовете му са пълни с пари, дори един импотентен стар развратник ще бъде сметнат за великолепен от любовницата си.

Рейна отвори уста, за да възрази възмутено, ала нещо в присвитите му очи я спря. Само промърмори приглушено:

— Спомена, че трябва да си тръгнеш в седем часа, за да си вкъщи, когато пристигне някакъв гост. Навярно е много важна личност, след като могъщият маркиз Тистълуд е готов да му бъде на разположение.

— Не е гост — студено я поправи той, — а моята нова повереница. Предполагам, че е на деветнадесет или двадесет години.

— Твоя повереница? — Не успя да скрие удивлението си. Не можеше да повярва, че някой ще остави една млада госпожица под попечителството на такъв суров и мрачен ерген.

— Да, моя повереница. — Отметна завивките и стана от леглото. — Сестра на един офицер. Той загина при Ватерло, промушен с щик, който бе предназначен за мен. Затова едва ли можех да откажа, когато адвокатът му ми писа по въпроса за попечителството на сестра му.

Рейна го проследи с поглед, докато прекосяваше стаята, за да си вземе дрехите. Мускулите му бяха изваяни, кожата — гладка и лъскава като кафеникава коприна, а движенията — грациозни и гъвкави като на леопард. Откакто бе куртизанка, не бе срещала мъж с толкова дяволски съвършено лице и фигура. И ако не беше студеното му държание, той щеше да бъде най-желаният и неустоим в цяла Англия.

Рейна се подпря на лакът и го загледа, когато се наведе, за да вдигне панталоните си. Искрено се наслаждаваше на стегнатия му задник и дългите мускулести крака. След като дръпна панталоните нагоре и скри привлекателната гледка, тя лениво измърка:

— И така, милорд, какви са плановете ви за вашата нова повереница?

Лусиън взе снежнобялата си риза и я облече върху широките си мраморни гърди.

— Възнамерявам да й намеря съпруг, и то колкото се може по-скоро. — Внимателно напъха ризата в панталоните си и по войнишки опъна гънките. — Последното нещо, от което се нуждая, е една сладникаво сантиментална девица да ми увисне като воденичен камък на шията. — Лицето му се изкриви от досада. — Само се моля… да не прилича на брат си.

— Толкова ли бе грозен?

— По-лошо — рус — заяви Лусиън с отвращение, сякаш говореше за някой със заешка устна и кривогледи очи.

— Едва ли бих нарекла това недостатък! — засмя се Рейна, а като го видя, че се мръщи, убедено продължи: — Повярвай ми, Лус, много мъже предпочитат руси жени, въпреки че, за мой късмет, ти не ги намираш за привлекателни.

Лусиън изръмжа невярващо и се извърна към огледалото, за да завърже вратовръзката си.

— Като се вземе предвид, че зестрата й се състои от потънало в дългове имение и зле ръководена фабрика за вълна, един мъж трябва да я намери за дяволски привлекателна, за да е готов да се ожени за нея.

Рейна замълча. Лусиън проклинаше изплъзващата се коприна на вратовръзката. Най-после изръмжа нетърпеливо и се извърна от огледалото.

— Ти си много богат — изтъкна Рейна, докато той вече навличаше припряно светлокафявото си сако, — ако новата ти повереница не е надарена с красота, както се опасяваш, винаги можеш да й дадеш прилична зестра и така да откупиш свободата си. Преди няколко години лорд Дънхърст направи точно това. Изведнъж се оказа, че е настойник на една девица, която е кривогледа, с мустачки и без зестра. Нито един свободен мъж не я удостои с поглед, докато Негова светлост не й осигури приличен гръб от няколко хиляди лири. Не след дълго въпросната госпожица получи цели четири предложения за женитба. Е, те, разбира се, бяха все известни развратници, такива, каквито едва ли някой баща би пожелал за съпруг на дъщеря си, но и това не бе за изпускане, като се вземат предвид недостатъците на момичето.

Лусиън прокара ръка през косата си, претегляйки наум всички за и против предложението на любовницата си. Загорялата му кожа изглеждаше светла на фона на гарваново-черните му разбъркани къдрици.

— Може и да стане — сякаш на себе си промърмори той накрая. Въздъхна и отпусна ръка. — Но, за разлика от лорд Дънхърст, аз се чувствам задължен да се уверя, че тя ще се омъжи за човек, който брат й би одобрил. Това е най-малкото, което му дължа, защото той ми спаси живота.

Рейна сви рамене, надигна се от леглото и взе аления си пеньоар.

— В такъв случай ще трябва да вложиш известна сума, за да я направиш по-желана и привлекателна за мъжете. — Приближи към него. Лусиън тъкмо закопчаваше тъмнокафявото си палто. — На всяка цена трябва да обновиш изцяло гардероба й при мадам Фаншон, да й наемеш учители по обноски и танци. А ако наистина се окаже някоя безмозъчна глупачка, ще се наложи да наемеш монсеньор Буше да я научи да води светски разговори.

Повдигна се на пръсти, обви ръце около врата му и заключи между две целувки:

— Ако към всичко това се добави и една щедра зестра, не се съмнявам, че половината от ергените в Лондон ще направят пътека до вратата ви.

— Скъпа, напомни ми в петък да те заведа при „Рандъл енд Бридж“ и да ти купя онази гривна, която толкова отдавна се опитваш да изкопчиш от мен. — С тези думи Лусиън се освободи от прегръдката й.

Рейна едва се сдържа да не изписка въодушевено и да не обвие отново ръце около врата му. Но знаеше, че той не обича подобни показни изяви на благодарност, затова се задоволи само да го възнагради с усмивка и тихо да промърмори:

— Вие сте изключително щедър, милорд!

Лусиън поклати глава.

— По-скоро обичам да награждавам тези, които ми дават полезни съвети.

— Много благородно! Между другото, готвачката е изпекла от онези сладкиши с кайсии, които толкова много обичаш. Може би, преди да си тръгнеш, ще се присъединиш към мен за вечеря?

— Последния път, когато останах за вечеря, свършихме в леглото и аз пропуснах приема, който сестра ми даваше в моя чест. — Устните му се изкривиха в кисела усмивка. — Още ми го натяква!

— Ами ако обещая да не те съблазнявам… — замърка Рейна, припомняйки си с удоволствие споменатата вечер.

Погледът й срещна неговия. Очите му бяха толкова студени и безразлични, че тя потръпна.

— Не се ласкай, скъпа моя. Още не се е родила жена, която да може да ме лиши от разум и да ме съблазни.

— По дяволите, та това е цял палат! — изграчи Хедли и се надигна от седалката, когато слугата отвори вратичката на каретата. Без да чака отговора на Алис, късокракият зъл дух изскочи навън и изчезна в зимния мрак.

Алис не пропусна отвращението, с което слугата сбърчи нос, когато Хедли мина покрай него. Подобно на повечето хора, и той не можеше да го види, но със сигурност го подушваше и смяташе, че ужасното зловоние се носи от нея.

— О, страхотно! — Алис събра полите на роклята си и се приготви също да слезе от каретата. Можеше да си представи колко много покани ще получи, ако се разнесе слухът, че новата повереница на маркиз Тистълуд ухае на помийна яма. А ако не я поканят на нито един бал или вечеря, докато трае сезонът, шансът й да открие истинската любов на Лусиън Уор е точно толкова голям, колкото една фея да отиде на небето. Трябваше да измисли някакъв начин да премахне отвратителната миризма, която се носеше от тялото на Хедли.

Тъкмо обмисляше дали да не примами злия дух да се изкъпе във ведро с лавандулова вода, когато погледът й за пръв път попадна на къщата. Тревогата й тутакси отстъпи пред благоговението.

Хедли бе прав. Това наистина бе палат, построен от бледожълти тухли и бял камък, в стил барок. Елегантният покрив бе украсен с красиво изваяни колони, а над високите прозорци и над входната врата имаше изящни фронтони. От къщата струеше светлина, което създаваше усещането за топлина и уют.

Алис стоеше като омагьосана, без да може да откъсне прехласнатия си поглед, когато зад гърба й се разнесе дискретно покашляне. Не бе сигурна дали кашлицата е предназначена да привлече вниманието й, или се дължеше на невидимата близост на Хедли, който подскачаше край слугата и си мърмореше нещо. Но каквато и да бе причината, червендалестият прислужник кимна към стълбището, най-горе на което се бе изправил внушителният иконом.

Хедли се изкиска весело, спусна се напред, направи няколко акробатически премятания и изчезна във вътрешността на къщата. Алис въздъхна с облекчение, че поне за малко се е отървала от присъствието на миризливия зъл дух и го последва плавно. Обаче облекчението й не трая дълго, защото бе обзета от тревогата около предстоящата си среща с Лусиън Уор.

По време на дългото пътуване от Феърфакс Касъл се бе опитала да придума Хедли да й разкаже всичко, което знаеше за маркиз Тистълуд. Противният малък дух обаче отговаряше на въпросите й с някакви безсмислени недомлъвки. С все по-нарастващ гняв, тя опита всичко — от подкуп до заплахи, за да измъкне някакви конкретни сведения, но напразно. Накрая се отказа и прекара остатъка от отвратителното пътуване на прозореца, вдъхвайки с наслада студения въздух, което я предпази от зловонно задушаване.

„Какъв ли е Лусиън Уор?“ — питаше се тя, докато следваше иконома през просторното преддверие с италианска мозайка и извито стълбище. С изключение на факта, че душата му можеше да се побере в един напръстник, тя не знаеше нищо за маркиз Тистълуд. Присви замислено очи. Дали ще прилича по външност или по характер на мъжа, когото някога бе познавала?

Образът на Лусън де Тистълуд завинаги се бе запечатил в паметта й такъв, какъвто бе последния път, когато го видя. С блестящите златисторуси коси и тюркоазени очи, той бе най-великолепният мъж, когото някога бе срещала. Понякога я болеше да го гледа — толкова бе красив и съвършен, особено със златните си доспехи. А когато й се усмихваше, лицето му бе така мило и озарено от нежност…

Разкаянието я стисна за гърлото и я задави, както винаги щом си спомнеше за Лусън. Защо беше толкова егоистична, самовлюбена и празноглава? Защо не го бе ценила и пазила като истинско съкровище, каквото бе той, вместо да гледа на него като на пионка. Той й бе дал най-скъпоценния дар — любовта си — а в замяна бе получил само болка и страдания.

Потопена в мрачни самообвинения, Алис едва не се блъсна в гърба на намусения иконом, който рязко спря в подножието на стълбите. Очевидно по време на пътуването дългото й палто се бе просмукало с миризмата на Хедли, понеже мъжът побърза да се отдалечи с изненадваща за напредналата му възраст скорост.

После стисна устни и сковано процеди:

— Негова светлост ми нареди да ви представя веднага щом пристигнете. Разбира се, освен ако не предпочитате… хм… първо да се освежите?

От надменния поглед, с който я удостои, и презрително сбърчения му клюнест нос, беше ясно, че според него тя отчаяно се нуждае от голямо количество сапун и вода, преди да се срещне с маркиза.

За миг Алис се изкуши от мисълта да приеме предложението му и да се изкъпе и нагласи, както правеше винаги, когато знаеше, че ще се види с Лусън. Ала бързо си припомни, че той сега не беше Лусън де Тистълуд, елегантният рицар с безупречни маниери, а Лусиън Уор, един непознат, чиято истинска любов трябва да намери само за някакви си четири кратки месеца. Тъкмо това я накара да отклони поканата на иконома.

— Ако нямате нищо против, бих искала да видя Негова светлост веднага.

Колкото по-скоро се срещне с него, толкова по-бързо ще може да разбере каква жена би му подхождала и как да я открие.

По начина, по който икономът повдигна веждите си, бе ясно, че има много против, но верен на задълженията си, той едва забележимо кимна.

— Както желаете, госпожице Феър. Бихте ли ме последвали?

И без повече приказки, се завъртя на пети и закрачи по дългия коридор вдясно. И тук стените бяха измазани с хоросан и по тях висяха майсторски изрисувани портрети. Подът бе застлан с дебел светлосин килим, украсен по края със зелени клончета и розови цветя.

Икономът отново не забави крачка, а рязко спря, когато стигна целта си. Без да благоволи да я погледне, за да се увери, че е до него, той почука дискретно на облицованата с ламперия дъбова врата.

— Да? — чу се отвътре мъжки глас, чиято студенина нямаше нищо общо с топлия и жизнерадостен глас на Лусън.

— Госпожица Феър пристигна, милорд.

Последва дълга пауза, сякаш мъжът от другата страна на вратата се колебаеше дали да я приеме.

— Моля, поканете я, Тидзъл.

Икономът отвори вратата и отстъпи, давайки й знак да влезе. Алис преглътна с усилие и се опита да помръдне. За неин ужас сякаш се беше сраснала с пода. Отново опита, но и този път краката й отказаха да й се подчинят. Погледна намръщено към кожените си боти. Какво, по дяволите, ставаше?

Бясно туптящото сърце в гърдите й и треперещите длани бяха достатъчно красноречив отговор. Тя бе неспокойна. Направо ужасена. Какво да каже на един мъж, чиято душа трябваше да спаси? Въпреки че поне стотина пъти бе репетирала сцената в съзнанието си, внезапно й се прииска да бе приела предложението на иконома да се освежи, за да обмисли още веднъж всичко, преди да се срещне с Лусиън Уор.

— Госпожице? — подкани я Тидзъл.

Тя го погледна. Паниката й нарастваше с всяка изминала секунда.

Очите на иконома се разшириха, сякаш й заповядваше да престане да се държи като глупачка, и той отново посочи към стаята.

Алис пак сведе поглед към краката си и съсредоточи цялата си воля да ги накара да се отлепят от килима. За нейно облекчение, този път те помръднаха и Алис успя по някакъв начин да прекрачи прага. Без да вдигне поглед или да помисли как е прието да се държи през този век, тя направи несръчен поклон.

От лявата й страна се разнесе дълбок смях.

— Отлично изпълнено, госпожице Феър. Сигурен съм, че моят прапрапрадядо е искрено впечатлен.

Алис вдигна сковано глава и осъзна, че се взира в голяма камина от черен мрамор, над която виси портрет на някакъв господин, облечен в дрехи от преди няколко века. Изчерви се, сигурна, че лицето й е станало пурпурно като дългото палто на джентълмена от стената. Хвърли боязлив поглед в посоката, откъдето бе дошъл гласът. Това, което видя, я направи още по-неспокойна.

Лусиън Уор по нищо не приличаше на Лусън де Тистълуд. О, безспорно бе много красив мъж, но по един мрачен и строг начин, който тя намираше по-скоро за притесняващ, отколкото за приятен и галещ окото. Очевидно той също не бе никак очарован от това, което виждаше, тъй като я наблюдаваше с явно отвращение.

Оскърбена до дъното на душата си, Алис побърза да извърне поглед. За пръв път, откакто бе пленница в подземното царство, й бе позволено да се появи в света на смъртните с истинския си образ и очакваше, че ще бъде посрещната със същото възхищение, както преди петстотин години.

Когато Ангъс я повери в ръцете на Алура с нареждането да я посвети в сватовническото изкуство, изричните му инструкции бяха, че Алис ще бъде изпращана на земята или в образа на пълничка матрона, или като стара мома с остро лице и тънки устни. Нейната прекалена суетност се нуждаеше от един добър урок, а за целта най-удачното решение бе да бъде лишена от мъжкото възхищение, което тя обожаваше.

Алис въздъхна. Явно критериите за женска красота се бяха променили през вековете…

— Госпожица Феър? — изрече Лусиън. Заповяда си да го погледне отново.

Той се бе изправил зад бюрото и с любезен жест и посочваше удобното кресло?

— Моля, седнете! — Лицето му не изразяваше нищо. Когато понечи да изпълни молбата му, гласът на иконома я спря.

— Защо първо не свалите палтото и бонето си, госпожице?

Алис кимна и му подаде дрехите си. Хванал с два пръста палтото и бонето, от които се разнасяше вонята на Хедли, икономът побърза да излезе.

— И така, госпожице Феър, мога ли да ви наричам Алис? — За разлика от повечето мъже, които я гледаха с почтително уважение, докато задаваха подобен въпрос, Лусиън бе втренчил поглед в косата й, сякаш в нея се бяха свили отровни змии.

Алис несъзнателно опипа стегнатия кок на врата си и промърмори:

— Би било чудесно, милорд!

— В такъв случай, когато сме насаме, ти също можеш да ме наричаш Лусиън, но на публично място ще очаквам да се обръщаш към мен официално. — Погледът му се плъзна по тялото й. — Като твой настойник ще очаквам да се отнасяш с нужното уважение към мен, винаги и навсякъде. Разбрахме ли се? — От презрителната извивка на устните му бе ясно, че тялото й не можеше да се надява на одобрението му, също както лицето и косата й.

Мразеше се заради болката, която това й причиняваше. Наистина се опитваше да се пребори с прекалената си женска суета. Сведе поглед към скута си. Вярно, че черната рокля не подчертаваше нито фигурата й, нито цветовете й, но не мислеше, че изглежда чак толкова ужасно.

— Надуто магаре, нали? — Хедли се бе материализирал върху единия ъгъл на бюрото и безгрижно полюляваше косматите си крака. Очевидно бе откраднал сладкиши от кухнята, тъй като по кафявата му брада имаше трохи, а устата му бе изцапана със сметана.

— Разбрахте ли ме, госпожице Феър? — повтори Лусиън този път по-високо, сякаш смяташе, че тя има затруднения със слуха.

Алис кимна по-скоро в знак на съгласие с определението на Хедли, отколкото с наставленията на Негова светлост. Трите минути, които прекара в компанията му, бяха достатъчни, за да разбере, че маркизът на Тистълуд е най-надменният и надут аристократ, когото някога бе имала нещастието да срещне. А това я изпълни с още по-мрачно предчувствие относно успеха на мисията й.

— Добре — отсече Лусиън. — Сигурен съм, че ще се разбираме, ако с такава готовност следваш всичките ми напътствия.

— …следваш напътствията ми… следваш напътствията ми — изимитира го Хедли и вирна надменно нос. — Да не си домашното му куче!

Алис наблюдаваше Лусиън, който взе едно писмо и прегледа съдържанието му. Явно толкова много бе свикнал всички безропотно да се подчиняват на заповедите му, че не очакваше някой да се осмели да му възрази. Изпита непреодолимото желание да каже или направи нещо, което да намали поне малко огромното му самочувствие и убедеността в собствената му важност.

В лъскавите като мъниста кафяви очи на Хедли блеснаха лукави пламъчета.

— Не е зле да ритнеш по задника този лорд Надут пуяк и да го попиташ какво ще стане, ако не следваш напътствията му — изкиска се пакостливият дух. — Обзалагам се, че за него ще е съвсем непознато изживяване някой да се престраши да му се противопостави.

Алис премести поглед от Хедли към Лусиън. Ноздрите му потрепваха леко, сякаш току-що бе подушил задушаващата миризма на малкото същество. Хедли бе прав. Алура й бе казала, че всяко ново изживяване, приятно или не, ще накара Лусиън да изпита чувства, които ще обогатят и съживят душата му. А след като нейното задължение бе именно това…

— Какво ще стане, ако не съм съгласна да следвам напътствията ви? — избъбри внезапно тя.

Лусиън продължи да чете, после бавно вдигна поглед и го прикова в лицето й. Очите му се присвиха — явен знак за раздразнението.

— Никак не е уместно да се опитваш да ми възразяваш. Ще правиш само това, което ти кажа.

Алис се усмихна сладко, макар че мускулите на лицето я заболяха от усилието.

— Вие не отговорихте на въпроса ми, милорд?

— Защото той не се нуждае от отговор.

Алис се наведе напред, за да му каже нещо предизвикателно, но в същия миг Хедли се настани в средата на бюрото и се разкрещя. Ноздрите на маркиза потръпнаха от отвращение, а очите му се разшириха от възмущение.

— Мили Боже, госпожице Феър! Кога за последен път сте се къпали?

Тя сви безгрижно рамене, но не благоволи да му отговори.

— Щом задавам въпрос, очаквам отговор! — Лусиън се отдръпна колкото се може по-далеч от отвратителната миризма.

— Не смятам, че въпросът ви се нуждае от отговор.

Очевидно Хедли бе прав в предположението си, че никой досега не се е осмелявал да му възрази, тъй като Лусиън остана смаян. Но не задълго. Бързо се съвзе и подхвана изненадващо сговорчиво:

— Разбирам, че и на теб положението не ти се нрави, но не можем да направим нищо. — Плъзна към нея писмото, което четеше. — Както сама виждате, драга ми госпожице Феър, вие съвсем законно сте моя повереница, а аз съм ваш настойник. Мой дълг е да се погрижа за бъдещето ви.

Алис взе писмото и се престори, че внимателно го чете. След това го остави на бюрото и вдигна глава, за да срещне погледа му.

— Къде е казано, че трябва да следвам напътствията ви?

— Там, където е казано, че не бива да оспорваш напътствията на по-възрастните от теб. Това е неписан закон, един от тези, за които мислех, че си известена още от люлката. — Въздъхна и взе писмото. — Страхувам се, че намирането на подходящ съпруг за теб ще се окаже доста по-трудно, отколкото се надявах.

Алис предизвикателно вирна брадичка.

— Благодаря, но и сама мога да си намеря съпруг. Както и да е, искам да ви предупредя, че никак не бързам. Може би ще се замисля сериозно над този въпрос след… — Махна небрежно. — Може би след пет-шест години.

Оказа се, че Алура е била съвсем права, когато й каза, че новите чувства ще причинят доста неудобства в тази изпепелена душа. Ако не бе толкова млад и не изглеждаше напълно здрав, Алис щеше да си помисли, че Лусиън всеки момент ще получи апоплектичен удар.

— Ти ще се омъжиш, когато аз кажа и за когото аз реша! — процеди най-сетне през зъби маркизът. — Твоят брат ме е натоварил със задачата да ти намеря подходящ съпруг и аз възнамерявам да го сторя колкото се може по-скоро.

Алис срещна лукавия поглед на Хедли.

— Когато Бевис ви е поверил моето щастие и мен самата, той навярно е очаквал, че ще се държите като почтен мъж… заради когото е пожертвал живота си. Сигурна съм, че дори за миг не е помислил, че ще ме накарате насила да се омъжа. — Не можа да устои на изкушението да изпусне една дълбока въздишка. — Бедничкият ми скъп брат… Ние бяхме толкова близки… Съмнявам се, че добрата му душа някога ще намери покой, ако аз съм нещастна.

Хедли се разкикоти и едва не падна от ръба на полицата с книги.

— Дай му да се разбере на този лорд Надут пуяк!

В този момент лорд Надут пуяк здраво стискаше устни. Явно бе възнамерявал да я заключи на тавана и да я държи на хляб и вода, докато не я застави да се омъжи за този, когото сам е избрал. Изтъквайки саможертвата на Бевис и призовавайки към задълженията на честта, Алис бе засегнала дълбоко изсушената му душа и го бе накарала да изгуби почва под краката си. По начина, по който я гледаше, беше ясно, че не знае какво да й отговори, което навярно също бе съвсем ново чувство за него.

Но както и преди малко, Лусиън много бързо си възвърна самообладанието.

— Брат ти е осъзнавал, че като на всяка жена главата ти е пълна с разни романтични измислици за любовта и едва ли ще си способна сама да си намериш подходящ съпруг. Той е искал да се омъжиш разумно, а не заради вашите небивалици. Възложил е тази отговорна задача на мен, понеже е бил сигурен, че ще изпълня желанието му.

Алис недоверчиво изсумтя.

— Не виждам нищо такова в писмото. Да не би това да е още един от вашите неписани закони?

Лусиън сви рамене.

— Не. Това е просто здрав разум, нещо, което е недостъпно за младите госпожици, така че не очаквам да го открия и у теб.

Сега бе ред на Алис да онемее. От лекотата, с която бе изрекъл обидните думи, ставаше напълно ясно, че той изобщо не се съмнява в правотата им. Толкова силно впи ръце в облегалките на креслото, че дланите я заболяха. Този аристократ бе най-лошият от всички надменни, твърдоглави и надути магарета, които бе срещала! Навярно трябваше да каже на Хедли да повика Алура, за да й отдаде доброволно душата си, понеже не можеше да си представи, че някоя жена ще хареса, а още по-малко ще обикне Лусиън Уор!

— Обещавам ти, Алис — с режещ глас продължи той, — че ще ти избера съпруг, достоен за сестрата на човека, спасил живота ми. Отначало може и да не одобриш избора ми, но след известно време ще осъзнаеш мъдростта на преценката ми и ще ми бъдеш благодарна.

Изглеждаше толкова самодоволен, че Алис не се сдържа.

— Нима? И що за мъж проклетата ви мъдрост ще сметне за достоен? Някой надменен и мрачен тип като самия вас?

Очевидно определението мрачен и надменен, не бе нещо ново за Негова светлост, понеже той леко сбърчи нос и почти добронамерено я смъмри:

— Дамите не си служат с думи като „проклет“. Виждам, че ще трябва да поработим доста върху маниерите и езика ти, както и… — Сбърчи многозначително нос. — Чистотата ти.

— Не аз съм тази, която се нуждае от уроци по добро държание. Не виждам нищо лошо и в начина си на изразяване, нито пък в чистотата си!

Лусиън изцъка неодобрително.

— Защо трябва да възразяваш на всяка моя дума? Нима не разбираш, че не можеш да ми наложиш волята си?

— Ако бях на ваше място, нямаше да бъда толкова сигурна.

— Запомни думите ми, Алис! И то добре! Без значение колко упорито ще ми се противопоставяш, в крайна сметка ще стане моето. Ще бъдеш сгодена преди края на сезона и омъжена преди края на годината. — Сякаш въздухът пламна, когато леденият му сив поглед се срещна с мълниите в сините й очи. — Защото, скъпа моя, аз никога не губя! Никога!

Самонадеяният му отговор изви устните й в лека усмивка.

— Никога не казвайте „никога“, милорд!