По-силна от магия

Глава 17

Била флиртувала е Дрейк? Как се осмеляваше Лусиън да има толкова малко вяра в нея! Алис изпухтя раздразнено, тръшна се върху леглото и се втренчи в балдахина над главата си. Това бе обидно и унизително. Как може да има толкова ниско мнение за нея, че да си мисли, че е способна да се държи лекомислено, особено след всички усилия, които бе положила, за да спечели уважението му.

Изглежда само си бе въобразявала, че го е спечелила. Този път изсумтяването бе по-шумно от предишното. Очевидно бе сгрешила, както бе сгрешила и за душата му. Беше съвсем ясно, че тя си е все така съсухрена. Как иначе щеше да се държи по този груб и оскърбителен начин? Звукът, който този път излезе от устните й, приличаше повече на грухтене.

— Като някое прасе си.

— Никога в живота си не съм била толкова бясна! — избухна тя, надигна се на лакът и се втренчи намръщено в Хедли, който се бе настанил върху тоалетната масичка и къдреше току-що подстриганата си коса. — Как се осмелява този отвратителен благородник да ме обвинява, че съм се държала непристойно е Дрейк! Как смее! Иска ми се… ооо! — Заудря с юмрук дюшека, представяйки си, че е корема на Лусиън.

— Държиш високопарни речи, беснееш и мърмориш — оплака се пакостливият дух и пъхна в пламъка на свещта пинцетите, които използваше вместо маша за къдрене. — Само това правиш през последните шест часа. Не знам защо си толкова впечатлена. Не по-малко от мен си наясно, че лорд Надут пуяк не е от милите и любезни хора.

— Напоследък беше мил и дори очарователен…

— Очарователен? Лорд Надут пуяк? — Хедли издаде един доста обиден звук и нави последния кичур около горещата пинцета. — По държание и характер изобщо не се отличава от някое злобно джудже.

Поради причина, която й бе трудно да обясни, презрителната оценка на Хедли я раздразни. Въпреки че самата тя имаше пълното основание да сипе хули и клевети по адрес на Лусиън. Изгледа малкия мъж и рязко изрече:

— Не бих казала, че определението очарователен е неподходящо за един мъж, който винаги се смее, шегува се и е забавен.

И това не бе лъжа. През последните няколко седмици Лусиън се бе изявил е невероятно чувство за хумор. Тогава в изражението му се появяваше нещо особено, нещо подобно на тревожна несигурност. Като че ли много желае да е забавен, а се страхува дали е успял. Тъкмо това разтапяше сърцето й. В такива мигове могъщият маркиз Тистълуд изглеждаше толкова уязвим, толкова различен от обичайния хладнокръвен и уверен благородник, че й бе нужно цялото самообладание, за да не го притегли в обятията си и да не го утеши с милувките си.

А какво се бе случило после? Възможно ли бе неговата душа отново да е започнала да се спаружва до първоначалното си състояние? При мисълта за последствията, гневът й тутакси се охлади и по гърба й полазиха студени тръпки.

Сякаш усетил лошите й предчувствия, Хедли спря да сваля хартиените ролки от главата си и срещна погледа и в огледалото.

— Само защото мърмори и се сърди не означава непременно, че нещо не е наред с душата му — рече той изненадващо нежно.

— А какво друго може да го накара да се държи като истински звяр?

— Струва ми се, че ти очакваш прекалено много от лорд Надут пуяк.

Тя се намръщи, озадачена от странната му забележка.

— Какво искаш да кажеш?

Хедли сви рамене и отново се зае с прическата си.

— Само това, че той е човек, а човешките същества, дори и да са светци, понякога се държат като негодници. И затова твоят очарователен и добър Лусиън понякога го прихващат, избухва и се държи така, че и едно зло джудже би се засрамило.

— Е и?

— Искам да ти кажа, че обикновено нищо не означава, когато някой човек се държи като луд. Просто такава им е природата. Те представляват кълбо от сложни и объркани чувства, непредсказуеми са и често се държат като безумни. Аз затова гледам да стоя по-далеч от тях.

Алис беше поразена от логиката му, макар че би трябвало да се чувства обидена от унищожителната му преценка за хората. За пръв път реши, че злобното дяволче говори разумно. Лусиън бе човек, а като такъв съвсем нормално бе да се отдава понякога на мрачни и потиснати настроения, които често измъчваха обикновените смъртни. В нетърпението си да излекува душата му, тя бе забравила този факт.

— Ако ме питаш, а ти никога не го правиш — в последните думи се съдържаше укор, — нещо е докоснало една нова част от него, нещо, което никак не му харесва. А както ти сама знаеш, Негова светлост не може да се справя добре с новите си чувства особено когато не са приятни. Спомни си какъв надут мърморко бе в началото. — След като каза каквото имаше да казва, Хедли насочи отново вниманието си към прическата.

Алис лежа мълчаливо известно време, наблюдавайки го как разрошва с пръст къдриците си в модерна фризура. Макар че това, което той каза, имаше смисъл, тя не можеше да повярва, че неприятният инцидент с Лусиън се дължи на някакви нови чувства. Освен ако…

Сърцето й прескочи. Освен ако той не е разстроен от завръщането на Даяна в Съсекс. Колкото повече обмисляше тази възможност, толкова повече се убеждаваше, че е напипала вярната следа.

Разбира се, че Даяна му липсва. И как би могло да бъде другояче? По нейно настояване тя ги придружаваше неотлъчно навсякъде през последните няколко седмици и според Лусиън госпожица Рамзи бе отлична компания. „Човек не би могъл да си пожелае по-добра“, на няколко пъти бе заявявал той и бе оставал много доволен, когато Алис охотно се бе присъединявала към оценката му. В такъв случай, какво друго, ако не отсъствието й, би могло да бъде причина за лошото му настроение?

Какво наистина? Остана така няколко секунди, една сдържайки ликуването си. После скочи от леглото и радостно извика:

— О, Хедли! Може би най-после съм успяла в мисията си!

Направи няколко пируета и един подскок, завъртя се около тоалетната масичка, сграбчи духа и залепи звучна целувка върху внимателно нагласената му прическа.

— Внимавай с косата ми! Внимавай с косата ми, глупава краво!

— Извинявай… Просто съм толкова щастлива!

Той изръмжа и се извърна към огледалото, за да опре дели размера на пораженията.

— Проклети шантави човеци — измърмори Хедли, подръпвайки смачканите си от целувката къдрици. — В едни миг са бесни, а в следващия подскачат от радост като пияна фея.

— Аз наистина съм радостна! — Алис скръсти ръце, за да не го сграбчи отново. — Почти съм сигурна, че лошото настроение на Лусиън се дължи на завръщането на Даяна Рамзи в Съсекс. И ако не греша, защото има чувства към нея.

— Разбира се. Тъй като непрекъснато му я завираш в лицето, навярно вече му призлява само като я види.

При това типично за Хедли песимистично изказване, Алис завъртя очи.

— Ако прекарваше повече време с Лусиън и по-малко се шляеше из магазините на „Бонд Стрийт“, щеше да знаеш колко му е приятно в нейната компания. Сам ми призна, че я харесва. А и никога не е възразил на молбата ми да се присъедини към нас, когато излизаме.

Хедли я изгледа с пренебрежение и вдигна тъмносиньото си сако от флакончето с парфюм, което му служеше за стойка за дрехи.

— Това последното не е доказателство. Той никога не ти отказва нищо.

— Не ми отказва, защото аз никога не искам неразумни неща. А фактът, че той смята за разумна молбата ми да каним Даяна да ни придружава, доказва безспорно, че тя не му е безразлична. Много добре знаеш, че Негова светлост никога не прави нещо, което не желае.

— Той е един твърдоглав негодник — съгласи се духът. Закопча и последното златно копче, обърна се и се изпъчи. — Е, как изглеждам?

— Като конте! — Алис плъзна поглед по колосаната му яка. Облечен с костюм в модерното синьо, златно и пурпурно, той бе истински образец на натруфено и превзето конте. Мадам Фаншон доста се бе учудила, когато Алис поиска да купи един от костюмите на куклите й манекени.

Хедли обаче прие думите й като комплимент.

— Отлично! В такъв случай вече мога да изляза.

— Да излезеш?! — Беше възмутена от намерението му да я изостави в толкова критичен момент. — Не можеш да излезеш! Нуждая се от теб, за да ми помогнеш да разработя план как да развием романтичната връзка между Даяна и Лусиън. Трябва да измислим начин как да го накараме да замине за Тистълуд.

— Дълбоко съжалявам, скъпа госпожице Феър — провлачено изрече Хедли, съвършено имитирайки говора на някой изискан член на висшето общество, — но самият аз имам романтична среща, която не мога да пропусна.

— Романтична среща? Ти? — Алис не можа да прикрие развеселената нотка в гласа си.

— Хмм… Да… — промърмори Хедли, докато внимателно нагласяваше копринения си цилиндър върху бухнатите къдрици. — Ухажвам фея на име Танзи. Тази вечер ще й кавалерствам на бала на цветята в Хайд парк. — Взе чифт миниатюрни ръкавици, които Алис не бе виждала досега. — Е, не бива да закъснявам! — с тези думи изчезна.

— Върни се веднага! — Алис въздъхна раздразнено и се отпусна върху малката пейка пред тоалетната масичка. Дяволите да го вземат този отвратителен малък звяр! И сама ще измисли как да свърже Лусиън и Даяна!

След като проседя цяла вечност на пейката, потупвайки с бос крак по килима и почуквайки с пръст по полираната повърхност на масичката, най-после реши: ще накара Хедли да направи някаква магия върху конюшните на Тистълуд, в резултат на което конете уж да се разболеят от същата треска, както тези на Даяна Рамзи. Когато Стивън, за когото й бяха казали, че е заминал за Тистълуд да купи някакво новородено жребче, узнае за случилото се, незабавно ще повика Лусиън. Щом се озове в Съсекс, Лусиън няма как да не се посъветва с Даяна за лечението, а от сватовническия си опит Алис знаеше, че нищо не сближава толкова много хората, както общата им цел. Разбира се, конете нямаше да пострадат от магията.

Твърде развълнувана, за да си легне, Алис реши, че трябва да отпразнува съвършения си план. А какъв по добър начин от това да си хапне още едно голямо парче от сладкиша с бадеми, който Тидзъл й бе донесъл, след като тя отказа да слезе за вечеря? Бързо облече пеньоара, обу чехлите си и забърза към кухнята.

В тъмния коридор имаше течение, затова закри е ръка пламъка на свещта. Тъкмо заслиза по стълбата за слугите, когато чу в далечината звъна на часовника. Отброи един, два, три…

„О, чудесно!“, каза си Алис и продължи надолу. Беше достатъчно късно за слугите, които си бяха легнали, и твърде рано за Лусиън, който сигурно още беше в клуба. Това означаваше, че кухнята щеше да бъде изцяло на нейно разположение и ще може да си хапне до насита, без някой да бъде свидетел на среднощната й лакомия.

Устата й се напълни със слюнка при мисълта за пред стоящото угощение. Взе по две последните стъпала и е валсова стъпка се запъти към килера. След като й без това бе решила да не се съобразява с изтънчеността на една истинска дама, защо да не си отреже две парчета вместо едно? А дали да си вземе и от сладкиша с мед и джинджифил? Намираше се по средата на кухнята и тъкмо се чудеше има ли и от онези чудесни курабийки, когато някакво леко движение край огнището привлече вниманието й.

Сърцето й тутакси замря. Някаква фигура се бе отпуснала на стола до огъня. Кой…

Лусиън? Алис се притаи в сенките. Разбира се, че беше Лусиън. Кой друг бе толкова строен и елегантен? Кой би могъл да има такива великолепни широки рамене? Никой освен Лусиън…

Но тя му бе много ядосана.

Или поне се опитваше да се убеди в това. Обаче колкото и да се стараеше не можеше да разпали гнева си. Не че той не бе заслужил негодуванието й. Тъкмо обратното. Нито пък тя му бе простила. Е, може би съвсем малко…

Това, което бе потушило яда й, бе обхваналата я тъга, когато го видя да седи там, край огнището, както толкова често бе правил по време на приятните им среднощни разговори. Ако планът й успее, а за негово добро тя щеше да се моли да стане така, това може би бе последният път, когато го вижда на това място. След като се ожени за Даяна, ще бъде твърде зает през нощта, за да седи край кухненското огнище и да си бъбри приятелски с нея.

Изпълнена с тъга, Алис приближи. Не бе сигурна какво точно да каже или направи, но знаеше, че трябва да бъде близо до него. Ако това бе последната им нощ заедно, как би могла да допусне тя да бъде помрачена от гнева?

За съжаление изглеждаше, че точно така щеше да стане. От начина, по който Лусиън остана неподвижен, напълно пренебрегвайки присъствието й, бе ясно, че гневът му не се е охладил. Цялото му поведение показваше, че настроението му никак не се е подобрило.

Обикновено идеално вчесаната му коса, сега бе в пълен безпорядък, сякаш през последните няколко часа непрекъснато бе ровил с пръсти в нея. Коприненият му халат, скъпа дреха в черно и златисто, бе небрежно навлечена и вързана с колан; отдолу се подаваха провиснали панталони, които отчаяно се нуждаеха от ютия. А най-смайващото бе, че маркиз Тистълуд беше бос.

Алис се смути и нерешително спря. Измачканата яка на ризата му се подаваше наполовина от халата. Как й се искаше да я оправи и да почувства копринената мекота на кожата му под пръстите си. Жадуваше да опъне халата на широките му рамене и да се наслади на мускулестите гърди под мекия плат. Но най-горещо от всичко й се искаше да види усмивката му.

Устните й тихо произнесоха името му, с тайната надежда, че той така се е унесъл в мислите си, че не е забелязал присъствието й.

Никаква реакция. Сякаш бе станала невидима като Хедли. Почака малко и въздъхна. Е, добре. Може би беше по-добре, ако си останат скарани. Защо да се измъчва е напразни надежди и да подхранва невъзможната си любов? Чувствайки се така, сякаш бяха изтръгнали сърцето й, Алис си заповяда да се обърне.

— Не си отивай! Моля те! — Гласът му бе дрезгав шепот.

Тя замръзна. След един удар на сърцето се извърна към Лусиън. Той не бе помръднал. Всъщност по нищо не личеше, че бе заговорил. Напълно объркана, Алис стоеше и се взираше в наведената му глава, питайки се дали не си бе въобразила, че го е чула. Понечи отново да се извърне, когато той бавно вдигна глава.

Ако някой някога бе изглеждал съсипан и унищожен, то това бе Лусиън Уор. От него се излъчваше такава безнадеждност и отчаяние, като че ли целият му свят се бе срутил. Не можеше да понесе да го вижда в това състояние.

В очите й запариха сълзи и тя изтича към него, забравила за всичко, искайки единствено да го приласкае и утеши. Коленичи пред стола, вдигна отпуснатите му в скута ръце и ги притисна до гърдите си.

— Изглеждаш толкова тъжен. Сигурно нищо не би могло да е чак толкова непоправимо и ужасно, че да страдаш така? — Нежно се взря в очите му.

За миг погледите им се докоснаха и тя видя мъката, стаена в душата му. После той пое дълбоко дъх и прошепна:

— Мисълта, че мога да те загубя, е повече от ужасна.

— Да ме загубиш?!

Той сведе глава.

— Моля те, поговори с мен, Лусиън! Трябва да разбера! Аз… О! Да не би да се тревожиш, че ще избягам и ще направя нещо глупаво заради разправията ни днес следобед?

— Не, макар че след отвратителния начин, по който се отнесох към теб, не бих могъл да те обвинявам, ако го направиш. Държах се като негодник и напълно заслужавам презрението ти. Дори съм изненадан, че все още искаш да говориш с мен. Бях сигурен, че ме мразиш.

— Дълбоко се съмнявам, че някога ще мога да те намразя.

— А би трябвало. Най-малкото би трябвало да отблъскваш компанията ми, докато не ти се извиня.

Ако бе във весело настроение, думите му щяха да я накарат да се засмее. Признанието му, че й дължи извинение, показваше колко далеч бе стигнал.

— И дълго ли ще трябва да чакам?

Маркиз Тистълуд въздъхна. Това бе най-тъжният звук, който някога бе чувала.

— Не че не искам да ти се извиня веднага. Искам го повече от всичко на света. Просто не знам как да го направя. Цяла вечер си блъсках главата, но не можах да открия подходящите думи, които да изразят разкаянието и вината ми. Струва ми се, че само едно „извинявай“ не е достатъчно.

— Достатъчно е, стига да е казано искрено. Казах ти го в Тистълуд, забрави ли?

Лусиън смръщи вежди. След миг челото му се проясни.

— Не съм забравил. Беше в детската стая.

— Да. В детската стая. И сега ти прощавам — Алис се замисли за урока по федербал, който бе последвал. Какво не би дала да го види да се усмихва, както през онзи ден… Може би…

Хвърли му замислен поглед. За разлика обаче от онзи следобед в Тистълуд, възстановяването на приятелството им сега не бе заличило лошото му настроение, нито бе разсеяло тъгата в очите му. Озадачена, Алис продължи да се взира в него, опитвайки се да разбере странното му настроение. Тъкмо се канеше да се откаже, когато си припомни преди малко изречените думи и болката в гласа му.

— Лусиън?

Той разсеяно промърмори нещо.

— Преди малко каза, че ще ме изгубиш. Какво означава това?

Последва дълго мълчание, толкова дълго, че Алис започна да се пита дали изобщо смята да й отговори.

— Исках да кажа, че виждам как с всеки изминал ден се отдалечаваш все повече и повече от мен. Сърцето ми се къса при мисълта, че малко по малко те губя.

Алис застина, поразена повече от отчаянието в гласа му, отколкото от самите думи. Знаеше, че се е привързал към нея, че предпочита да прекарва по-голямата част от времето си в нейната компания. И въпреки това до този миг не бе показал с нищо, че чувствата му са много по дълбоки от приятелски. Възможно ли бе сега да се опитва да й каже тъкмо това?

— Мразя твоите ухажори — продължи Лусиън с такава ярост в гласа, че не оставаше никакво съмнение за искреността на заявлението му. — Мразя ги за тяхната младост и очарование, понеже знам, че ми липсват и двете. Мразя ги за правото да те ухажват, защото като твой настойник на мен то ми е отнето. Мразя ги, защото един ден ще се влюбиш в някой от тях и ще се омъжиш за него.

— Лусиън, не…

— Ревността ме накара да се държа така днес следобед. Всеки път, когато излизаш на разходка или на езда с някой от проклетите поклонници, аз се ужасявам, че той може да поиска ръката ти и ти да се съгласиш. Ако можех, щях да те заключа далеч от света, за да те имам само за себе си.

Преди да осъзнае думите му или да реагира по някакъв начин, Лусиън измъкна ръцете си от нейните и я притегли върху скута си.

— Мили Боже, Алис! Какво да правя? — мъчително простена той.

— Лусиън…

— Аз те обичам. Обичам те толкова много, че понякога ми се иска да плача заради това чудо. Ти си моята радост, моето спокойствие… целият ми свят. За пръв път в живота си се чувствам жив, истински жив. Ти ме накара да се чувствам така. Как… — гласът му пресекна и едва успя да довърши — ще живея без теб?

Остана мълчаливо да се взира в очите й. После гърдите му се разтърсиха от ридания, той я притисна към себе си и зарови глава в косите й.

Неговите стенания се смесиха с тези на Алис. О, как копнееше да му признае собствените си чувства и да облекчи страданието му! Нужни бяха три думички… Само три.

Аз те обичам.

Три думи, които сигурно щяха да ги осъдят на вечно проклятие. Не че я бе грижа какво ще стане с нея. Ако залогът бе само нейната душа, тя с радост би рискувала, за да вкуси от насладата, която знаеше, че ще открие в прегръдките му. Би предпочела един великолепен миг, в който да обича и да бъде обичана, отколкото безкрайната празнота.

Останаха дълго така: тя полулегнала в скута му и оплакваща невъзможната им любов, докато ръката й нежно галеше гърба му; той, заровил лице в косите й, вкопчил се в нея, сякаш тя щеше да изчезне, ако я пусне. Усещаше как гърдите му се тресат от безмълвни ридания.

Накрая той бавно вдигна глава. Погледите им се срещнаха. Макар че по бледите му страни нямаше следи от сълзи, очите му бяха зачервени. Сякаш самата му душа бе плакала. Гледката беше покъртителна и в същото време ужасяваща.

С изкривено от мъка лице, сякаш току-що бе извършил нещо непростимо, той отпусна ръце и промърмори:

— Съжалявам, Алис. Моля те, прости ми. Не биваше да давам воля на чувствата си.

Алис знаеше, че трябва да стане от скута му, да кимне в знак, че му прощава, и да отиде направо в стаята си. Ала не можеше. Господ да й е на помощ! Не можеше. Просто нямаше сили да си тръгне и да го остави толкова потиснат и отчаян.

Прекалено погълнат от извиненията си, за да забележи нейните терзания, Лусиън продължи:

— Днес следобед говорих с Шарлот. Ние…

— Предполагам, че ти е съобщила прекрасните новини?

Той се усмихна вяло.

— Да, каза ми. Много се радвам за нея. Аз пък й признах чувствата, които изпитвам към теб, както и ревността, която днес следобед бе замъглила ума ми. Тя предложи, че предвид обстоятелствата, може би е по-уместно да останеш при нея и Клейтън до края на сезона. Струва ми се, че съм длъжен да се съглася, след това, което се случи преди малко.

При мисълта, че се налага да го напусне, нещо у нея се скъса — навярно и последният остатък от самообладанието й. И преди да успее да се спре и да осъзнае последствията, тя пламенно възкликна:

— Не, Лусиън! О, не! Моля те, не ме отпращай. Не можеш! Не мога да понеса да съм далеч от теб!

Той не би могъл да бъде по-смаян дори ако направо му бе признала любовта си. Или по-въодушевен.

— Да не би да искаш да кажеш, че споделяш чувствата ми? — Не смееше да повярва.

Никога досега Алис не се бе чувствала толкова раздвоена, както в този миг, когато видя как тъжното му лице светва в усмивка. Знаеше, че трябва да отрече, че е длъжна да се извини за прибързаните си думи, но не можеше. И как би могла, когато подобно нещо щеше да прогони радостта от лицето му?

Никога досега не бе усещала толкова силно тежестта на проклятието, тегнещо над нея. Сведе поглед, отчаяно опитвайки се да открие изход от тази невъзможна ситуация. Със сигурност би трябвало да има начин да излезе от затруднението, без да разбие нито сърцето му, нито техните души.

Но дори и да имаше, тя не можа да го открие. Бе стигнала до задънена улица и трябваше да признае поражението си. Значи щеше да разбие сърцето му. Може би, ако прояви достатъчно гъвкавост, би могла да го накара да потърси утеха в обятията на Даяна.

Докато събираше сили да се отрече от любовта си, той нежно обхвана брадичката й в шепите си и повтори:

— Споделяш ли чувствата ми?

Навярно очите й бяха казали това, което устните й не посмяха, защото Лусиън простена и я притисна с все сила към гърдите си. Склони лице над нейното и тихо промълви:

— Толкова много го желаех и се надявах, но никога не съм вярвал истински, че ще бъдеш моя. И в този миг се страхувам, че това е само един прекрасен сън.

Устните му бяха близо до нейните, толкова близо, че топлият му дъх я погали.

— Кажи ми, сладка Алис, истинска ли си? Или си само плод на въображението ми? — Гласът му галеше като кадифе. — Може би трябва да те целуна и сам да открия. — И без да дочака отговора й, устните му се впиха в нейните.

В целувката му нямаше нищо от нежността, сдържаността и уважението, с които я бе целувал досега. В нея имаше само страст, изгаряща и завладяваща, жар, на която тя бе безсилна да устои. Оставаше й само да се покори и тя го направи с желание и радост.

О, разумът й нашепваше, че трябва да се бори, да го отблъсне и да бяга надалеч от него, колкото й стигат силите. Но… дано Бог да й прости… не можеше да го направи. Изкушението да вкуси от завладяващата му страст бе прекалено силно, за да му устои.

Само един миг наслада, това бе всичко, което щеше да си позволи. Само един миг на блаженство — то щеше да й стигне за вечността. Нима щяха да бъдат прокълнати за частичка щастие? А утре ще се погрижи да оправи всичко!

Утре… Да, утре, обеща си тя, когато и последното й колебание се стопи и се отдаде на взаимната страст. Утре ще открие начин да поправи стореното през тази нощ. Утре ще мобилизира всичките си усилия, за да го събере с Даяна. Но тази нощ…

Обви ръце около шията му и отвърна на целувката. Бе ненаситна. Копнееше за още и още. Никога досега не бе изпитвала подобно желание, никога не бе вкусвала нещо по-сладко от забранения нектар на устните му.

Мълвейки името й, той я притисна още по-близо, сякаш искаше навеки да слее тялото си с нейното. Устните му жадно търсеха и покоряваха.

Целуваха се отново и отново. Зъбите му леко я хапеха, езикът му я милваше и дразнеше. Алис тръпнеше от наслада и раздирана от неистов копнеж, разтвори устни, подканвайки го да вкуси от сладостта им.

Стенещ от желание, Лусиън се подчини. Езикът му нахлу в устата й и изпрати топли вълни по цялото й тяло.

Алис се вкопчи още по-силно в него, а езикът й се преплете в див танц с неговия. За миг се отдръпваха, после отново се галеха. Страстта им бе изгаряща.

Дълго потискания глад избухна с нова сила, когато Лусиън притисна силно гърди в нейните, карайки я да се извие в ръцете му. Устата му за сетен път завладя нейната, после се отдръпна. Дъхът му излизаше на накъсани хрипове, а очите му сияеха с такава нежност и любов, че Алис нито за миг не се усъмни в дълбочината на чувствата му.

Завладяна докрай от силата на собствените си емоции, тя протегна ръка и нежно погали бузата му. Веднъж, втори път. Трети път. С всяка милувка вкусваше от мекотата на кожата му, за да съхрани завинаги усещането и да го запечати дълбоко в сърцето си. Спомен за приказно мек и гладък сатен, с едва набола брада…

Пръстите й обходиха всяка извивка на лицето му, а когато се спуснаха надолу по брадичката, той извърна глава и притисна устни към дланта й.

За един кратък миг погледите им се срещнаха — неговият, пламнал от желание; нейният, леко замъглен от страст Лусиън издаде дрезгав вик и притисна лице към шията й. Устните му, горещи и настойчиви, жадно я обсипаха с целувки, продължиха надолу и спряха чак когато стигнаха до деколтето.

Тогава изръмжа от нетърпение, разкъса панделките, разтвори пеньоара и разкри нежната падина между гърдите й. Остана така, поглъщаш с поглед меката им заобленост и девича чистота. После наведе глава и се впусна в сладостното си изследване. Целувките му разтопяваха тялото й в екстаз и отмала. Алис тихо изохка и се изви, молейки го за още. Гърдите й бяха натежали и жадни за докосването му. Подивяла от желание, чиято сила я изплаши, тя дръпна ръцете му и ги насочи към тях.

Със сподавен вик Лусиън прие предложения му дар. Отначало докосването му бе нежно и плахо — деликатно разтриваше и милваше гърдите й през тънката материя на нощницата, а палците му леко дразнеха набъбналите им зърна. Алис помисли, че ще умре, ако не продължи.

Никога, дори и в най-смелите си фантазии, не си бе представяла, че да се люби с него ще бъде толкова прекрасно. Предполагаше, че ще й бъде приятно, но… Въображаемите усещания изобщо не можеха да се сравнят с истинските. Внезапно изпита неистовото желание да открие всички жарки тайни на любовта, скрити в телата им, затова дръпна колана на халата му и трескаво го разтвори.

Както всичко останало от мечтите й за Лусиън, реалността на голото му тяло бе много по-великолепна от бляновете. Мускулестите гърди, тънкият кръст, плоският корем всичко беше съвършено.

Обзета от благоговение пред мъжката му красота, тя протегна ръка и нежно го докосна. Пръстите й се заровиха в тъмните къдрици на гърдите му и дразнещо ги погъделичкаха. Лусиън потрепери и от гърлото му се изтръгна глухо стенание. Окрилена от реакцията му, Алис плъзна ръка надолу, нетърпелива да познае всяка частица от това великолепно тяло.

Спусна се по плоския корем и се спря чак когато стигна колана на панталоните му. Изгаряща от желание да докосне това, което се криеше под тях, ала в същото време твърде срамежлива, за да го направи, Алис с копнеж прокара пръст по линията, където плътта се срещаше с плата.

Лусиън се изви и силно притисна възбудената си мъжественост към хълбоците й. Усещането за члена му, толкова твърд и нетърпелив, взриви тялото й от желание за по-пълна интимност. Алис отметна глава, издаде гърлен звук и безсрамно го подкани да се слее с нея.

Лусиън дрезгаво шепнеше любовни слова. В следващия миг пъхна ръка под нощницата й. Пръстите му погалиха бедрата и корема й. Всяка частица от тялото й тръпнеше от наслада. За един миг пръстът му погъделичка пъпа й, после се спусна надолу, за да подразни най-съкровеното й място.

Алис се напрегна в очакване и започна да се трие в ръката му, мълвейки името му. Лусиън разтвори нежните листенца на женствеността й и напипа розовата пъпка. Алис извика, смаяна от силата на усещането. Устните му се впиха в нейните, а пръстът му потъна още по-навътре, галейки и разтривайки пулсиращата й плът.

Тялото й се разтърси и изви. Вече мислеше, че умира от чувствено мъчение, когато пръстите му спряха и той отдръпна устните си.

Очите му бяха две дълбоки езера, блестящи от желание. Опря потното си чело в нейното и пламенно прошепна:

— Кажи, че ме обичаш, моя малка кукло. Обещай ми, че ще бъдеш моя завинаги.

Алис изпъшка безпомощно, притисна се към неподвижната му ръка и отчаяно се затърка в нея, опитвайки се да се освободи от мъчителната болка между краката си.

Лусиън се усмихна, погали пламналата й плът и пак се отдръпна.

— Кажи го!

Твърде замаяна от желание, за да разсъждава разумно, Алис обви ръце около врата му:

— Обичам те, Лусиън Уор! Сега и завинаги!

В мига, в който думите се откъснаха от устните й, ти усети как някаква позната сила я засмуква. Пред очите й усмихващото се лице на Лусиън затреперя, накъдри се и се изкриви като отражение в развълнувано езеро. Внезапно избухна в хиляди частици от разноцветни светлини Последва непрогледен мрак.

Крещейки името му, ритайки и опитвайки се да се вкопчи в нищото, Алис отчаяно се мъчеше да спре пропадането си. В следващия миг бе заслепена от искряща до бяло светлина.

И… тупна в краката на Алура.