Под подозрение

13

След разговора с Горман в кантората на Джина Девин Джул не беше в добро настроение, а и то не се подобри особено, когато въпреки разкритията му от предния ден заместник-прокурорът Джери Ейбрамс все още не беше склонен да свика голямото жури, за да прецени уликите. Първо, нямаше нито едно веществено доказателство. Както изтъкна Ейбрамс, фактът, че свидетел е видял и вероятно е разпознал колата на Горман дори при най-свободно тълкуване не може да се издигне до нивото на доказателство по отношение на Стюарт. И макар двете обаждания за битово насилие да се сториха достатъчно сериозни на заместник-прокурора, те също нямаха пряка връзка с убийството.

Освен това шефът на криминалната лаборатория Ленард Фаро не беше намерил отпечатъци по бутилката, която според д-р Страут по форма отговаряла на предмета, с който е ударена Карин. Микроскопичните следи от нейна кръв по етикета също не помагаха. Имаше частични отпечатъци — не на Карин — върху парчетата от счупена винена чаша в кофата за отпадъци и един ясен и цял отпечатък върху голямо парче, което бяха открили под горещата вана, но нито един от тях не беше на Стюарт или на човек от базата данни на криминално проявените. Експертизата бе открила няколко капки кръв в гаража — все още лепкави, но трябваше да почакат резултатите от ДНК теста, за да определят дали са на Стюарт. Никой обаче не таеше големи очаквания. Наистина Джул разполагаше с неохотно дадената проба от слюнката на Стюарт, но тестът и резултатите от него щяха да отнемат няколко дни. А дори и тогава какво? Кръвта на Стюарт в собствения му гараж не означаваше нищо. Възможно е да се е порязал, докато се бръсне или да се е наранил с някой инструмент същата сутрин или няколко дни преди това.

Просто не разполагаха с достатъчно улики.

В претъпкания кабинет на Ейбрамс на третия етаж Джул беше приседнал на отсрещното бюро, дъвчеше гумата на един молив и наблюдаваше двамата си събеседници.

— Какво още ни трябва, Джери? Просто да пренебрегнем мотива му, така ли?

— Да, но пък само мотив… — сви рамене Ейбрамс. Всички професионални юристи знаеха, че макар мотивът да беше в плюс, сам по себе си не значи почти нищо.

— Добре. — Въпреки раздразнението си Джул не искаше да оказва натиск. Продължи да излага аргументите си спокойно: — Имаме няколко случая на битово насилие. Имаме момичето, което е познало колата му. Ако той твърди, че колата е била при него през цялата нощ…

Ейбрамс обаче вече клатеше глава:

— Тя не твърди, че е видяла него. Няма да мине, Дев.

— Ще мине, ако докажем, че само той е бил в колата и никой друг. Стюарт повече или по-малко го каза, сам се постави там. Всъщност — лицето на Джул грейна, когато бръкна в джоба на сакото си, — погледни това.

Той подаде над бюрото найлоновото пликче с вещественото доказателство.

Фаро, който стоеше до вратата, се приближи, за да погледне.

— Какво е това? — попита той.

— Неговото алиби, но току-що ми хрумна, че то може да го прати на въжето.

Ейбрамс отвори пликчето, извади смачканото парче хартия и го вдигна към очите си.

— Това оригиналът ли е?

— Да. Взех го тази сутрин от него и от адвоката му. Те имат копие.

— Какво е? — отново попита Фаро.

— Разписка от бензиностанция от четири и половина часа в понеделник сутрин от Ранчо Кордова, близо до Сакраменто на шосе петдесет.

Ейбрамс остави листчето върху бюрото си, а когато Фаро го взе, отново зае позата си за размисъл с вдигнати крака.

— Какво доказва това? Защо са ти го дали?

— Според него доказва, че е тръгнал от Екоу Лейк в два часа през нощта. Спрял там да зареди на път за града. Но аз си помислих — ами ако е тръгнал от града, след като е убил жена си, качил се е до Ранчо Кордова и е намерил въпросното място, за да може да вземе разписката и пак да се върне долу?

— Какво означава това за него? — попита Фаро.

— Ако повярваме на разписката, ще означава, че не е бил в града по време на убийството на жена си. Така че не би могъл да го извърши. Но доказва също, че Стюарт е бил в колата си в Ранчо Кордова в четири и петнайсет сутринта. Което пък означава — ако часовете не са манипулирани и ако успеем да докажем, че колата е била в Сан Франциско по време на убийството, а ние можем, — че той лично я е карал.

Няма кой друг да е бил. Можем да превърнем факта, че Бетани е видяла колата му, в действителен еквивалент на това, че е видяла него.

Ейбрамс седеше със затворени очи, а устните му мърдаха несъзнателно. Накрая каза:

— Дори ако времето позволява, пак има проблеми, но като добавим всичко останало, може би се доближаваме до истината.

— Спокойно, Джери — обади се Фаро. — Не бихме искали толкова да се палиш заради нас.

— Харесва ми — каза Джул.

— Може да е добро начало — съгласи се Ейбрамс, — ако времето съвпада. Което ще можем да разберем след около две минути. — Ейбрамс се изправи на мястото си, пресегна се към мишката и екранът на компютъра върху бюрото му светна. — Кой е адресът на Горман в града?

Джул му го каза. Ейбрамс го напечата. Фаро се приближи да гледа.

— Какво правиш?

— Търсене по карта. — Ейбрамс придърпа бележката близо до себе си и отново вдигна поглед към Джул. — А това е адресът на мястото, където е спрял в четири и петнайсет, така ли? Знаем го със сигурност?

— Доста сигурно е — отговори Джул. — Обадих им се и се оказа, че имат охранителни камери, които работят непрекъснато. Утре ще получим записа. Стюарт е влязъл да си купи кока-кола, когато е спрял. Би трябвало да са го заснели.

Ейбрамс написа адреса. Фаро и Джул се приближиха, за да гледат.

След десетина секунди Ейбрамс отблъсна стола си назад и погледна към двамата си колеги с вид, издаващ леко задоволство.

— Сто петдесет и шест километра. Един час и четирийсет и две минути.

Фаро подръпна козята си брадичка:

— Само ако кара с разрешената скорост, а никой не прави така.

— Би могъл, ако току-що е убил жена си и иска да е сигурен, че няма да го спрат — отбеляза Ейбрамс. — Това би развалило алибито му.

— Няма значение дали е карал с разрешената скорост — поклати глава Джул. — Дори ако му дадем два пъти повече време, да кажем три часа, пак ще е напуснал къщата в един без четвърт. Напълно възможно е да е бил там в четири без петнайсет. Най-вероятно времето е някъде към два часа, така че би могъл да пристигне на бензиностанцията на, Лрко“ най-много в три сутринта.

Фаро се бе привел над бюрото на Ейбрамс и проверяваше нещо в своето копие от разписката.

— Да, обаче това е твърде рано. Купил си е бензин и кока-кола в четири и петнайсет.

Този факт не беше пречка за заместник-прокурора, на когото внезапно му хрумна нещо, което би могъл да използва. Ейбрамс вдигна ръцете си към устата и каза делово:

— Значи се е помотал там известно време, Лен, докато реши какво да прави. Може би просто е седял в колата си.

— Може би — поглади брадичката си Фаро. — Нали не се налага да ви казвам, че ако е убил жена си, е тъпо да се връща у дома. Връща се в хижата си и никой нищо не узнава. Тя би могла и досега да си кисне във ваната и никой да не подозира.

Джул отново сви рамене.

— Не искам да ти прозвучи като клише, Лен, но се знае, че убийците се връщат на местопрестъплението, за да се уверят, че не са оставили следи.

Фаро не беше склонен да спори.

— Просто отбелязвам, Дев.

Потънал в мислите си, Ейбрамс вдигна ръка и прекъсна дискусията.

— Момчета, нека се придържаме към основното. Горман е напуснал дома си в един без четвърт и е бил в Ранчо Кордова в четири и петнайсет. Девин, имаш и точния адрес на хижата в планината… къде точно беше?

— На Екоу Лейк. Опитай с това.

Ейбрамс написа нещо и отново всички зачакаха.

— Да кажем сто и трийсет километра. Час и половина.

— Ох! — възкликна Джул.

— Какво? — отвори очи Ейбрамс.

— Час и половина след два часа означава три и половина.

— Така е, Девин, но какво точно искаш да кажеш? — попита Ейбрамс.

Явно значението на този факт смущаваше Джул. Той прекоси малкия кабинет, тупна няколко пъти по лавиците с книги отсреща и след това се обърна с грейнали очи.

— Добре, слушайте. Потегля от Сан Франциско, след като е убил жена си, нали така? За никой от нас не е проблем, че малко се е помотал, за да убие времето в Ранчо Кордова, преди да си сипе бензин и да потегли обратно, нали? — Без да изчака отговор, той продължи: — Обаче същото не е вярно, ако е идвал от Екоу Лейк. При това положение той се прибира у дома. Няма защо да убива четирийсет и пет минути или повече, преди да зареди. Просто ще спре за бензин и ще продължи.

— Може да е тръгнал след два — каза Фаро.

— Може, но той твърди, че всъщност е било малко преди два. Има четирийсет и пет минути, които никъде не се вписват, дори и да приемем неговия разказ.

Най-накрая Ейбрамс се изправи и се протегна.

— Това ми харесва. Журито може да го разбере. Ако е тръгнал от Екоу в два и е пристигнал в Ранчо Кордова към четири, освен ако не е спукал гума или не е имало някакъв проблем с движението — трябва да уточним това с пътната полиция, — тогава какво е правил? Обаче ако е напуснал града към един, трябвало е просто да изчака, за да осигури известно разстояние между себе си и убийството.

— Точно така — каза Джул. — Ще го накараме под клетва да ни даде ясно разписание на времето си и ще го пипнем въз основа на това. — Вдигна поглед към колегата си от криминалната лаборатория. — Как ти се струва, Лен?

Фаро се чешеше по главата.

— Няма проблем, но все още нямаме веществено доказателство. Освен ако не пропускам нещо, а не е така.

Ейбрамс удостои Джул с разочарован поглед, цъкна веднъж с език и каза:

— Лен изпорти работата, но има право.

Когато Джул се върна в отдел „Убийства“, се натъкна на необичайно оживление. Обикновено толкова късно следобед в работен ден неколцина души седяха по бюрата и преглеждаха свалени на хартия записи от разпити, пишеха доклади или четяха. По което и да е време на деня в отдела имаше не повече от шестима от всичките четиринайсет инспектори. Джул обаче чу приглушеното, но оживено бръмчене още в коридора и влезе в почти пълното работно помещение.

— Дев!

Даръл Брако се появи между шкафчетата, които разделяха стаята на по-малки сектори. С жест той накара Джул да тръгне към него. Кимайки към колегите си, натъпкани между бюрата, Джул хвърли поглед към затворения кабинет на лейтенанта.

— Здравей, Даръл. Какво става? Марсел добре ли е?

— Не си ли чул?

— Явно не. Какво има?

— Помниш ли предишния ми партньор Харлан Фиск? Надзорникът? По обяд научил, че Петорката на Фаб е на път за насам. Ще се занимават с Марсел. Не е ли страхотно? Така че, докато пристигнат, Сара ще стои вътре и ще го държи вързан.

— Как така ще се занимават с Марсел?

— От Петорката на Фаб, Дев, от Петорката на Фаб.

— Добре де, но децата ми още не са тийнейджъри. Това някаква рокгрупа ли е? Не съм чувал за тях.

Брако вдигна безсилно очи и се наведе към него.

— Особен поглед към обикновен човек. Ще се занимават с Марсел.

— Но какво точно ще му правят?

— Хайде стига, Дев. Не ми казвай, че никога не си гледал шоуто.

— Никога не съм гледал шоуто.

Емилио Торстен дочу разговора им и се намеси:

— Трябва да го гледаш поне веднъж, Дев. Страхотно е. Намират си някой фотогеничен хетеросексуален тип — Марсел е идеален за целта, — който не се облича добре, не носи подходящи обувки и очила и живее като във физкултурен салон. И го променят. Къщата му, дрехите, външния му вид, всичко.

— И това го правят педали? Защо?

— Защото е телевизионно шоу, затова — обясни му Даръл. — Петима са. Петорката на Фаб. Заемат се с някой смотан на вид хетеросексуален и го правят готиняга. Или поне по-готин отпреди.

— И ще правят това с Марсел днес?

— Според Харлан към края на работния ден, а Харлан никога не греши. Ще бъде страхотно.

Джул работеше в отдел „Убийства“ от шест години и не беше виждал толкова хора да се събират дори при задължителните повиквания. Не за пръв път му се стори, че до известна степен не се вписва сред колегите си. Не само никога не беше гледал шоуто, но очевидно днес не беше и част от съобщителната мрежа, която свързваше всички останали в отдела.

— Значи ще дойдат с камери и с прожектори и ще изненадат Марсел, така ли? — попита той.

— Това е идеята.

— В такъв случай и аз имам една идея — заяви Девин.

— Каква е тя? — попита Брако.

— Някой да вземе пистолета на Марсел, защото иначе ще им надупчи задниците.

Този път надзорникът Харлан Фиск явно беше сбъркал. След като всички чакаха все по-разочаровани около час, Фиск се обади на Брако и му каза, че източникът му е сгрешил. Петнайсет минути по-късно шест обезсърчени екипа на „Убийства“ най-сетне напуснаха отдела недоволни и се запътиха обратно към районите си, към разпитите на свидетелите, към информаторите или към домовете си. Вратата на кабинета на Марсел Лание отново бе отворена и явно лейтенантът през цялото време не бе заподозрял нищо относно струпването на хората и пръсването им след това.

Девин Джул официално бе изискал сведения за телефонните разговори от домашния телефон на Карин Драйдън, но щеше да получи данните едва след няколко дни. Сега седеше на бюрото си със списък с телефонните номера, които бе извадил от мобилния й телефон. Там имаше запис на последните десет обаждания, които бе получила и направила. Набра единия номер.

— Ало? — чу се гласът на млада жена.

— Обажда се инспектор Джул от отдел „Убийства“ на полицията в Сан Франциско. С кого разговарям, моля?

— Ким Горман. Само секунда. — Чу как гласът казва на някой друг в стаята: „От полицията е“. След това се разнесе мъжки глас:

— Стюарт Горман е на телефона. Кой се обажда?

— Господин Горман, инспектор Джул е на телефона.

— Исусе, инспекторе, никога ли не се отказвате? Защо тормозите дъщеря ми?

— Нея тормозя. Обаждам се на номерата от мобилния телефон на съпругата ви. Дъщеря ви й се е обаждала два пъти през уикенда, а тя й е звъняла веднъж. Знаехте ли това?

— Не. Но доколкото ми е известно, не е престъпление майка и дъщеря да разговарят по телефона.

— Не, господине, просто проверявах номерата, за да видя с кого е говорила жена ви през последните дни от живота си. Дъщеря ви се оказа първият номер, който набрах.

— Добре, вече опитахте. — Пауза. — Чуйте, инспекторе, в момента не й е лесно да се оправи с положението, сигурен съм, че разбирате. Имате ли нещо против да прекратите за няколко дни? Твърде голям проблем ли би представлявало за вас?

— Не, бих могъл да го направя.

— Ще ви бъда признателен. Наистина.

— Добре. Но така и така говорим, ще ми кажете ли една дреболия?

— Знаете мнението на адвокатката ми. По-добре да не го правя.

— Но вече говорихте с мен.

— Явно говоря твърде много. А и нали разполагате със запис? Използвайте него.

— Става дума за времето, когато сте тръгнали от хижата си в Екоу Лейк — продължи Джул. — Казахте, че е било малко преди два часа. Питам се дали сте имали възможност да преосмислите това?

— Защо?

— Защото се опитвам да подредя събитията във времето. Казахте малко преди два. Искате ли да промените тези показания сега?

Джул изчака в мълчание, докато Стюарт каза:

— Не, беше малко преди два. Почти съм сигурен.

— Видяхте ли, не беше толкова трудно? — каза Джул.