Под подозрение

30

Днес специалитетът в ресторанта на Лу Гърка бяха печени солени мериди — печени малки риби корюшки, поднесени с безбожно пикантен сладък червен сос. На масата на Джина — тя, Харди, Фаръл и Джеф Елиът в инвалидната му количка — стигнаха до консенсус, че тя всъщност бе замислила и сготвила най-вкусното си гръцко-китайско ястие досега. Новото усещане от неочаквано хубавата храна за момент предизвика мълчание на масата, което пък послужи за край на небрежното бъбрене, откакто бяха дошли от Съдебната палата, касаещо най-вече звездното изпълнение на Джина по време на сутрешното заседание.

След това Джеф Елиът се обади:

— И така, Джина, след разговора ни по телефона тази сутрин направих малко проучване в интернет за ставата на Драйдън, а после говорих с Бил Блеър по телефона, преди да дойда в съда. Не се зарадва особено на обаждането ми.

Джина остави вилицата си. Обърна се към двамата си съдружници и набързо им разказа за самоубийството на Кели Ръснак и за евентуалната му пресечна точка със случая на Стюарт. Когато приключи, отново се обърна към Джеф:

— Казвай.

— Ами не съм сигурен, че ще ти хареса, но основното, което искаше да разбера, е, че независимо какво съм прочел онлайн или където и да е другаде, няма нищо нередно с продукта. Бил преминал прекрасно клиничните изпитания. Вече бил използван при стотици, скоро щели да станат хиляди, щастливи пациенти. Деветдесет и девет процента от така наречените проблеми се появили много след завършването на изпитанията и написването на докладите. А освен това тези доклади все още не били проверени. Така че, няма сензация.

— И ти му благодари за отделеното време и затвори — каза Харди.

— Наистина така ми се искаше, но по навик изстрелях поне още един въпрос, преди да успея да се спра.

— И кой беше той? — попита Джина.

— Попитах го дали е вярно, че и Кели Ръснак, и Карин Драйдън са работели по ставата. И дали смъртта и на двете жени през последните две седмици може да се окаже по някакъв начин свързана с работата им в ПИ. Или пък дали двата смъртния случая са свързани един с друг.

— Сигурно точно тази част не му е допаднала — отбеляза Фаръл.

— Прав си, не особено — кимна Елиът.

Обикновено Джина толерираше подобни подмятания, макар и да не се включваше към тях, но днес вниманието й беше другаде:

— И той какво каза?

— Че Карин е била убита, а Кели е била в депресия и се е самоубила. Нямало никаква връзка между двете неща.

— Обаче Стюарт ми каза, че тя изобщо не е била депресирана.

— Направили ли са аутопсията на трупа й? — попита Харди. — Защото ако не са, мога да звънна в Сан Матео и да опитам да убедя някого да побързат.

— Вече го направих сутринта — кимна с глава Джина. — Обадих се в тамошния отдел „Убийства“ и ги помолих да звъннат на съдебния лекар. Щели да видят какво могат да направят.

— Имам познат в екипа на съдебния лекар там — каза Фаръл. — Нищо не обещавам, но ще му звънна.

— Би било добре — каза Джина. — Ако Кели е била убита, това е станало по времето, когато Стюарт беше в ареста…

— Хубаво алиби си има — обади се Елиът.

— И което е още по-хубаво — поясни Харди, — при два случая на убийство става по-трудно да се преструваш, че не са свързани. Дори за Ейбрамс, сигурен съм.

— Хубава мисъл, но старият Джери възлага големи надежди на Стюарт, Диз — каза Джина. — Няма да допусне друго убийство да му попречи.

Джеф искаше да се върне отново към предишната тема.

— Само че има нещо с този Блеър. Попритиснах го малко и го попитах защо не е сметнал за нужно да спомене нищо за смъртта на Карин Драйдън в изявлението си пред медиите във връзка с Кели. Той отговори, цитирам: "Честно казано, изобщо не ми хрумна“.

— Каза ли „в онзи конкретен момент“? — попита Фаръл. — Много обичам да добавят това накрая.

Без да обръща внимание на Уес, Джина каза на Джеф:

— Но това сигурно е лъжа.

— Очевидно. И понеже така и така вече ме беше излъгал, реших да го питам какво може да каже за отношенията си с Карин.

— Имал ли е такива? — попита Джина. — Имам предвид лични.

— Двамата се появяват заедно на доста места в гугъл — отвърна Джеф и сви рамене. — Явно са разиграли сериозно представление за инвеститорите, при това не само от Силициевата долина.

— Пътували са заедно? — попита Джина. — С преспиване?

— Най-малкото. Нямах време да се поразтърся за хотелски резервации и за самолетни билети, но може да има някакви документи и дори свидетели, ако изпратиш някой на място да провери.

— И какво ти отговори този тип Блеър? — поинтересува се Харди. — За личните им взаимоотношения?

— Че нямали такива — отговори Джеф. — Естествено. Отношенията им били чисто делови. Тя била изключително талантлив изобретател и учен, а той се занимавал с маркетинга и с продажбите. Но, разбира се, бил съсипан от смъртта й.

— Може би трябва да изпратим Уайът да си поговори с този тип — каза Харди. — Да провери къде е бил по време на убийството или самоубийството на двете жени, дори и само за да го кажем на съдията.

— Не че на този етап ще има голямо значение — добави Фаръл, услужлив както винаги.

Смаяна от фразата, Джина се обърна към него:

— Какво искаш да кажеш, Уес?

Фаръл не искаше да я засегне.

— Искам да кажа, че докато отидеш на процес, вече ще разполагаш с всички тези отговори. Всъщност не са ти нужни за това изслушване, защото там и бездруго нищо няма да променят.

— А ако все още не съм склонна да приема този факт? — попита Джина. — Имам предвид, че изслушването е изгубена кауза. Тази сутрин ги съсипах в залата.

— Да, така е — съгласи се Фаръл. — Изобщо не се опитвам да твърдя обратното.

— Но въпреки това ще изгубя?

— Е, може и да не изгубиш — вдигна ръце Фаръл.

Кимбърли Горман пушеше марихуана заедно с гаджето си Тревър Стратън в караваната фолксваген, в която живееха през последните седмици с изключение на няколкото дни след смъртта на майка й, когато тя бе отседнала при леля си Дебра. Двамата младежи бяха паркирали почти на същото място, където Уайът Хънт и Джина Роук бяха завили по време на сутрешното си бягане, на едно от местата за паркиране, където крайбрежната улица свършваше глухо отвъд Морския музей в крайбрежния парк. Макар на теория да имаше двучасов лимит за паркиране, на практика мястото беше удобно да се покриеш, защото по глухата улица рядко минаваха ченгета и дори служителките, обслужващи автоматите за паркиралите автомобили, избягваха завоя в края и предпочитаха да поемат по Полк Стрийт за по-лесни жертви. Освен това мястото за паркиране на Кимбърли и на Тревър се намираше на по-малко от шест пресечки от сега необитаемия дом на Горман и на Драйдън.

Тревър Стратън беше на двайсет години. Беше висок метър и осемдесет, тежеше близо осемдесет килограма и беше добре сложено хлапе с хубава, но размъкната външност, поне когато се измиеше. Но в повечето случаи и той като Кимбърли не виждаше необходимост от това. Днес например беше с рядка тридневна брада. Дългата му коса беше по-скоро руса, отколкото кестенява. Облечен с протрити джинси и с износени червени маратонки, той беше точно типът момче, което Кимбърли никога не би завела у дома да се запознае с майка й, а това го правеше идеален.

Не че му беше особено трудно, но Тревър бе успял да убеди Кимбърли да не заминава за колежа, когато тя бе на прага да го стори. Самият той предишната година бе започнал да учи в университета в Сан Франциско и бе взел повечето изпити от първата си година. Само че родителите му от Илинойс нито веднъж не бяха дошли да го видят, нито пък се бяха поинтересували от оценките му, и той си бе дал сметка, че никога няма да го сторят. Затова бе останал в града през лятото, купил си беше караваната и беше казал на родителите си, че живее в апартамент извън територията на университета. А те всеки месец му изпращаха чекове от 1500 долара за наема и за храна, които той получаваше на адреса на апартамента на един свой приятел. През повечето време си живееше страхотно.

Само дето се налагаше да се справя с настроенията и с особеностите на Кимбърли. Обаче повечето време тя беше навита за секс, а поведението й като цяло беше радикално и някак готино. Освен това беше много по-хубава, отколкото смяташе. Всъщност беше наистина хубава. Повечето от познатите на Тревър бяха доста впечатлени само защото беше с нея.

Обаче сега тя вече няколко дни беше в едно от мрачните си настроения. Маниачка на н-та степен. Той знаеше, че след погребението Ким беше адски потисната и не бе спала повече от час-два на нощ. А тази сутрин реши, че трябва да посети баща си в ареста. Нищо не се бе получило, само дето беше настинала. Бяха дошли тук с микробуса и бяха изпушили няколко цигари, за да може тя да се поуспокои, обаче вместо това Ким си втълпи, че трябва да излязат да посвирят за пари, затова взеха малкото му барабанче и китарата и отидоха на колелото на трамвая. Той преметна през рамо ремъка на акустичната си китара и изпя няколко от монотонните си песни, а тя неуморно удряше барабанчето няколко часа.

Когато Кимбърли се заловеше за нещо, енергията й бе огромна. Трябваше да й го признае. Освен това спечелиха почти двайсет долара, което определено си струваше. Но през цялото време стояха под неспирния ситен дъждец и макар Тревър да беше облечен с непромокаемото си яке, не успя да убеди Кимбърли да облече нещо по-топло от джапанките си и фланелката, под която не носеше сутиен.

Вече се бяха върнали в караваната и тя отново хленчеше, все още възбудена и ненаситна от изпушените цигари. Можеше да опита да я убеди да вземе малко литий, макар че той я правеше потисната, елиминираше действието на наркотика и тя ставаше толкова досадна, колкото сега бе вълнуваща. Ако Тревър успееше да я накара да вземе лекарството си, сигурно щеше да спи няколко дни, затова той реши, че трябва да го направят поне още веднъж, преди тя да се отнесе.

— Трябва да облека още нещо — каза Ким. — Студено ми е.

— Завий се с одеялото, Ким. Ето, дай да те загърна.

Само че тя го отблъсна.

— Много е топло, много е топло, много е топло. Не ме ли чуваш? Освен това вони. Какво направихме с дрехите, които ми купи Дебра? При нея ли ги оставих?

— Не знам. Не съм ги виждал.

— Видя ги и още как!

— Изобщо не си ги носила тук — поклати глава той.

Подозрението отново се върна в погледа й. Напоследък това беше като че ли основната й реакция към него. Да не му вярва. А истината беше, че той се грижеше за нея — колата, храната, наркотиците, пиенето, нуждите й. Тревър обаче знаеше, че точно заради това на моменти тя ставаше адски трудна, а друг път — много очарователна. Човек просто не знаеше в каква реалност живее Ким. Сега тя внезапно седна в леглото и дрогираните й очи гневно блеснаха.

— Продал си ги, нали? Точно това си направил, Трев. Върнал си ги обратно в магазина заради парите.

— Не съм, Ким. Изобщо не си ги носила тук. Оставила си ги при леля си.

— Не бих го направила. Дрехите ми харесваха.

— Каза, че ги мразиш.

— Не е вярно. Измисляш си — Само че явно нещо във версията му й се стори възможно, макар и не точно вярно, затова както винаги безпогрешно смени темата. — Хайде просто да идем в къщата.

— Според мен идеята не е добра.

— Защо не? Там няма никого. Трябва да си взема старите дрехи от дрешника в стаята си. Наистина ми е студено, Трев. Не се шегувам. Не искам да се разболея.

— Човек не се разболява, защото му е студено. Това са само приказки.

— Не ми пука. И не вярвам, че е така. — Тя бъркаше в джобовете си и опипваше купчината одеяла и другите неща на матрака отдолу. — Къде са ми ключовете? Няма да ме командваш. Просто ще отида и толкова.

— Ким — дръпна той одеялото зад гърба й и се опита да загърне раменете й. — Не можем да отидем в дома ти. Просто не може да го направим.

Тя стисна ъгъла на одеялото и отново го отметна от себе си.

— Къде са ми ключовете? И тях ли си взел?

— Не съм ги взимал, ти ми ги даде.

— Тогава ми ги върни. Изобщо знаеш ли къде са?

— Да.

— Е къде са, де? Трябва да ми кажеш. Мои са си.

— Наши са, Ким. И са на сигурно място. Би ли се загърнала с това одеяло, моля те? Само докато се стоплиш. След това може да поговорим.

— Но аз искам да си отида у дома и да си взема дрехите.

— Ким, майка ти е била убита там, забрави ли? Каза, че никога повече няма да можеш да стъпиш в къщата.

— Но вече мога. Майка ми няма да… — Каквато и мимолетна мисъл да й бе хрумнала, бързо се изпари. Ким въздъхна и каза: — Както и да е, можеш да дойдеш с мен.

— Не мога да отида там, Ким. Не мога да се върна там. Не го ли схващаш? Ако някой ме види и разбере, че си била с мен, а после по някакъв начин се докопат до отпечатъците ми, може да ме тикнат в затвора.

— Не! Не може и ти да отидеш в затвора.

— Знам, знам, но ако някой ни е видял там в неделя…

— Никой не ни е видял, Трев. Просто влязохме и излязохме, аз знам комбинацията, отворихме сейфа, взехме парите…

— Трябваше да ги вземем всичките. И пистолета.

— Не! Това щеше да е наистина тъпо. Познавам баща си. Надали е знаел колко точно пари е оставил в сейфа, но щеше да забележи, ако бяла изчезнали всичките. Освен това не ни трябва пистолет. За какво ни е?

— Можехме да го продадем някъде. Освен това, Ким, там имаше още толкова много неща, които можехме да задигнем. Неща, които изобщо нямаше да им липсват, бас ловя. Само че вече изпуснахме шанса. Трябваше да отмъкнем повече, докато още имахме възможност.

Обаче в очите й отново се бе появил онзи отнесен поглед и Ким не обели и дума как мирише кърпата, към която пресегна, за да се загърне.

— Знам, че искаше да се върнеш обратно. Добре, че не се върна. — Внезапно тя се втренчи в него със смразяваща обективност, все едно никога досега не го бе виждала. — Нали не си се върнал?

— Разбира се, че не, Ким. Знаеш го. Казах ти.

Тя изрецитира обяснението, все едно го беше запомнила наизуст.

— Останах при Джен, а ти отиде при Джереми и купи тази трева — каза тя.

— Точно така. С парите от сейфа. И за щастие не отидох в къщата ти, защото който е бил там, може да е… Искам да кажа, можех и аз да се окажа на пътя му.

— Като мама.

— Да. Точно като нея. И точно заради това сега не мога да се върна там. Може да си помислят, че имам някаква връзка с майка ти. А това не е така, Ким. Кълна се в бога.

Кимбърли кимаше ли кимаше, докато движението й не заприлича на клатушкане. Някъде дълбоко вътре в тялото й се надигна тихичко тананикане и след няколко секунди се превърна в силен вой, който Тревър трябваше да заглуши, като я придърпа и я притисне към гърдите си, започне да я потупва по гърба, да гали косата й и да й шепне успокоително:

— Няма нищо, няма нищо.

После също толкова внезапно, колкото се бе появило, стенанието се превърна в дълбока кашлица, която раздираше гърдите й и като че ли увлече и цялото тяло.

— Не ме изоставяй — плачеше тя. — Моля те, не ме изоставяй.

Тревър продължи да я гали:

— Никога няма да те изоставя — прошепна той близо до ухото й. — Никога, никога.

— Ким, отново се обажда Джина Роук.

— Откъде имаш номера ми?

— Баща ти се опита да ти звънне сутринта от моя телефон, така че номерът се е записал.

— Ясно. Какво?

— Добре ли си?

— Знаеш ли, че винаги питаш за това?

— Извинявай, лош навик. Струва ми се, че си плакала.

— И какво от това. Майка ми беше убита. Струва ми се, че мога да плача, ако ми се плаче. Нещо против?

Джина си помисли, че човек просто не може да излезе на глава с тази млада жена. Прехапа език, потисна една въздишка, която със сигурност щеше да бъде разтълкувана погрешно, и с възможно най-неутрален тон каза:

— Връщам се на изслушването на баща ти и искам да те попитам нещо.

— Може и да не знам отговора. — Ким каза и още нещо, но Джина не можа да го чуе.

— Какво каза?

— Нищо. Говорех на друг. Какво ще ме питаш?

— Когато през онази неделя разговаря с майка си, каза ли й, че не посещаваш колежа?

— Не. Защо да го правя?

— Не знам, просто питам. Баща ти също искаше да знае.

— Защо винаги казваш „баща ти“, все едно е нещо суперофициално? Защо просто не кажеш „татко ти“?

— Добре, Кимбърли, татко ти искаше да знае за какво си говорила с майка си… с мама. Ако не е било за колежа.

— За пари. Исках да й кажа, че ми трябват пари.

— Тя не ти ли изпращаше пари?

— Да, само че директно в общежитието. Казах й, че съм се запознала с едни хора и сме решили да си наемем апартамент, така че искам да изпраща парите директно на мен.

— А тя какво ти отговори?

— Ти как мислиш? Че няма да го направи.

— Каза ли нещо друго?

— Обичайните неща. Взимам ли си хапчетата. Че не трябва да напускам общежитието. Бъра-бъра-бъра.

— И това ли беше целият разговор?

— Почти. Била заета, така че прекъсна.

— Каза ли къде отива?

— Каза, че имала среща.

— Спомена ли с кого?

— Не. Просто обичайното обяснение — имам среща. Върши работа във всички случаи.

— Кимбърли — поде Джина, — би ли се опитала да си спомниш дали не е споменала нещо за човека, с когото ще се срещне? Може би той е бил последният, който я е видял жива. Възможно е дори той да е бил убиецът.

От дъщерята отново не дойде никакъв отговор.

— Каза, че има и среща и толкова. Ей, татко там ли е? Може ли да говоря с него?

— В момента е в една килия зад съдебната зала, Кимбърли. Остави ти съобщение, че много би искал да го посетиш днес следобед в часовете за свиждане.

— Ами, не знам. Кажи му, че съм си взела хапчето и съм малко изморена. Ще видя как ще се чувствам.

Без нито дума повече Кимбърли затвори.

Джина седеше на масата на защитата и очакваше да въведат Стюарт. Съдия Тойнби бе обявил обедната почивка малко рано и сега пред нея се очертаваше дълъг следобед. Макар че не би трябвало да има някакво значение, но тя осезателно усещаше, че основната група от приятелите й на обяд се бе върнала към обичайната си работа. Фактът, че Дизмъс Харди щеше да се опита да се свърже с Уайът Хънт и да му възложи да събере информация за ПИ и за Бил Блеър, не успяваше да потуши ирационалното й чувство, че е била изоставена. Знаеше, че е нелепо. Беше голямо момиче. Но проявата на подкрепа сутринта беше неочаквана и много мила. Обърна се назад. Дебра Драйдън все още чакаше в коридора, защото Ейбрамс я бе призовал като свидетелка и тя трябваше да бъде наблизо. Въпреки силните й и положителни чувства към Стюарт, Джина не я усещаше като силен съюзник. Джед Конли също бе приключил със символичното си присъствие в залата сутринта и сега нямаше и следа от него.

Обаче от страната на обвинението единствените двама отсъстващи бяха двамата свидетели от сутрешното заседание — Страут и Фаро. В този момент Ейбрамс отново разговаряше оживено с Джул, Кларънс Джакман и с още няколко униформени полицаи, които бяха тук през целия ден. Внезапно всички в групата избухнаха в смях, явно в отговор на нечия шега. Разбира се, мъжете винаги има на какво да се смеят, помисли си Джина. Пък и всъщност защо да не се смеят? Не им се налагаше да доказват много неща по време на изслушването, поне нищо особено сериозно. Живеем в мъжки свят.

Джина рязко обърна гръб на галерията и си каза — майната му на шума. Нямаше да допусне това негативно мислене да я засмуче. Може и да бе съвсем сама тук, но беше адски компетентна адвокатка, която досега много пъти бе побеждавала мъже. Освен това си напомни, че истината е на нейна страна. „Добре, момчета, готова съм — помисли си тя. — Да започваме“.