Под подозрение

22

Джина паркира своята джета на мястото си под сградата, увери се, че вратата на гаража е затворена и се качи по задните стълби до апартамента си. Прекоси късия коридор, запали всички лампи по пътя си, влезе право в кухнята и отвори фризера, където имаше запаси от замразена храна, както и няколко надписани с етикети пластмасови съда, приготвени от самата нея.

Най-голямото от тях беше дълбок четвъртит съд с надпис „Лазаня с наденички“. Тя го извади, махна капака, покри съда с хартиена салфетка и го бутна в микровълновата, като настрои таймера на десет минути. Приближи се до бара и пусна радиото, което след смъртта на Дейвид си стоеше на станцията с класическа музика.

Под звуците на изпълнение на флейта и китара влезе в спалнята си, съблече се и влезе под горещия душ. Джина смяташе себе си за практичен човек, особено когато се къпе. След пет минути беше чиста и отново суха с изключение на косата, която държа увита с кърпа половин минута, след това я среса мокра. Извади от дрешника си стари и удобни джинси и една от белите ризи на Дейвид, изтъняла с годините и почти прозрачна, мека като коприна.

Когато се върна боса в кухненския бокс, отвори една от бутилките с кианти, които беше купила от „Кост Плюс“ преди месец, и си наля една чаша. Подреди обичайното си място за хранене с постелка за съдовете, платнена салфетка, вилица, нож, сол и пипер, сос табаско и сирене пармезан на малката маса до прозореца и тъкмо приключи с поливането на рано цъфтящия си кактус в малката му саксия върху същата маса, и микровълновата печка звънна.

Джина занесе вдигащата пара лазаня до мястото си. Щеше да изстине достатъчно, за да може да се яде, едва след няколко минути, но Джина въпреки това седна, взе чашата с виното си и отпи голяма глътка. Китарата и флейтата по радиото бяха заменени с камерна музика, вероятно концерт на Моцарт. Облегна се, пое си дълбоко въздух и отново отпи от киантито, този път по-малка глътка, а после започна да премисля събитията от последните няколко часа.

Най-сетне бе успяла да убеди Стюарт, че няма избор и че трябва да се предаде. В негово присъствие в мотела се бе обадила на Джул на мобилния му телефон и му беше съобщила, че е готова да предаде клиента си. Какво ще каже за утре в десет сутринта?

Освен това се постара да изясни на инспектора, че Стюарт не е въоръжен в момента и никога не е бил. Просто е взел от сейфа си пари за евентуални разходи и се е наложило да извади кутията с амунициите, за да стигне до парите. След това в бързината си да потегли бе забравил да ги върне обратно. Промъкнал се бе през задната врата, за да избегне репортерите, а не залавянето. С изключение на тези дребни лъжи тя в основни линии каза на Джул истината за онова, което е правил Стюарт през деня — разговарял е с хора, които може да знаят за Карин нещо, което той не знае. Не е бягал от полицията и от ареста си — дори не е знаел за заповедта за задържането си. Двамата щяха да се явят в Съдебната палата точно в десет часа на следващата сутрин.

Лазанята — един от нейните специалитети — беше достатъчно изстинала, за да я изяде. Джина си взе една хапка, затвори очи и се наслади на вкуса, доволна, че я е приготвила с люти италиански наденички, а не с обикновени, а сосът бе от пресни домати, които бе купила от Фери Билдинг.

Все пак, каза си тя, нощта бе приключила успешно с категорична победа на домакините, макар че Стюарт още не виждаше нещата в тази светлина. Джина обаче не се съмняваше, че ако го арестуват, особено предвид слабите доказателства срещу него, това би бил най-уместният ход на действие за него, макар и доста рискован. Всъщност беше единственият смислен ход.

Освен това, докато го убеждаваше, докато преодоляваше съвсем реалните му основателни тревоги, в настойчивостта, до която трябваше да прибегне, за да го убеди, тя долови у себе си пламъчето на страстта към закона и към работата си, което почти три години бе тляло като почти угаснал въглен. Състоянието й беше резултат от общото страдание и затваряне за света, което бе преживяла след смъртта на Дейвид. Ако не друго, тази вечер бе доказала завръщането й в професията.

Точно с това трябваше да се занимава, така трябваше да използва дарбата и времето си. Въпреки резервираността на клиента си и разпаленото неразбирателство помежду им, тя вече му беше направила огромно добро, независимо дали той го съзнаваше. Ако не бе успяла да се наложи, шансовете му щяха да се сринат завинаги. Тя бе успяла да го предотврати. Чувстваше се добре, повече от добре. Глътка свеж въздух след дълъг престой под водата.

Десет и трийсет.

Работният цикъл на съдомиялната машина се съревноваваше с тихата фонова музика по радиото, но Джина не чуваше нито едно от двете. Втората й чаша с вино все още стоеше недокосната на масата за четене до нея. Джина седеше в креслото си до прозореца на дневната и вече бе изчела всичките си бележки и всякакви други документи, които имаше за Стюарт. Сега тънкото синьо томче на популярния Калифорнийския кодекс за уликите лежеше отворен в скута й. Беше си поставила за цел да го прочита веднъж годишно за дисциплина. Тази вечер бе изчела почти две трети от него и макар да би отрекла, че четивото е приятно, в никакъв случай не беше мъчително задължение.

Това бяха основните елементи в работата й. Адвокатите си служеха с цифри — раздели от Наказателния кодекс, от Криминалния кодекс, от Кодекса за уликите, номерирани инструкции за съдебните заседатели. Това беше език и тя бе погълната от него, както би зубрила позабравения си италиански, ако й предстоеше ваканция в Чинке Тера.

Отначало не бе сигурна какво точно привлече вниманието й и я накара да вдигне поглед. Тракането на съдовете в съдомиялната? Огледа стаята, не забеляза причинителя на шума и отново се върна към книгата си, но ето го пак, няма грешка. Вдигна поглед към часовника на полицата над камината, намръщи се и прегъна страницата, за да си отбележи докъде е стигнала. Макар че предната й входна врата бе леко навътре от улицата и не се виждаше от прозорците, тя все пак надникна оттам и забеляза, че някой е паркирал в нарушение на страничната алея точно отсреща на улицата. Отиде до вратата, надникна през шпионката, а после завъртя ключалката и отвори.

— Здравей. — Джед Конли с деловия си костюм, пъхнал ръце в джобовете и излъчващ необичайна за него затвореност. — Неудобен ли е моментът?

— Малко е странен. Но не, няма нищо. — Тя посочи зад гърба му и попита: — Това твоята кола ли е? Ще те глобят, ако паркираш там.

— Имам служебни номера — поклати глава той. — Невинаги минава, но някои ченгета ги разпознават и ми спестяват глупостите. Мисля, че всичко ще бъде наред.

— Какво мога да направя за теб? Добре ли си?

— Добре съм. — Нервна и бърза усмивка. — Може би съм малко напрегнат.

— Искаш ли да влезеш?

— Би било чудесно. Благодаря.

Тя отстъпи назад, отвори вратата и го пусна вътре.

— Е, защо си напрегнат?

— Заради живота си. Заради работата си. Обичайните неща. Обаче не знам защо го казвам, защо изобщо излезе от устата ми. — Той отново въздъхна, пак опита да се усмихне, но не особено успешно. — Добре съм.

— Добре, това го изяснихме. Искаш ли нещо за пиене? Имам по малко от всичко.

— Малко скоч няма да ми се отрази зле.

— Винаги е така. Може да ти правя компания. — Тя се движеше зад бара. — Настани се някъде. „Обан“ става ли?

— Съвършено.

— Това е целта ми. Лед?

— В такова хубаво чисто уиски? Шегуваш се.

— Някои хора си слагат — сви рамене тя. — Макар че аз също не слагам. — Джина беше извадила върху барчето любимите си чаши, напълни ги почти до половината и ги отнесе към мястото, където той се беше настанил — на канапето с лице към камината. — Министерство на здравеопазването предупреждава — оловен кристал. Ако пиете от такива чаши, може да имате здравословни проблеми и проблеми с управлението на тежки машини.

— Да не дава господ — отвърна Конли. — Все пак ще рискувам.

— Смелчага — подаде му тя питието.

Той вдигна чашата, с явно доволство видя щедрата доза и докосна нейната чаша.

— За една жена, която ми е по сърце. — Той отпи малко и се облегна. — Благодаря ти. Щастлив съм да те осведомя, че си постигнала целта си.

— Целта ми ли?

— Съвършенство.

— Е, удоволствието е мое — поде Джина, учудена от прилива на кръв към лицето си.

Когато приключи с папката на Стюарт, я бе захвърлила върху ниската масичка. Не бе забелязала, но снимката на всички приятели от похода до Битъррут почти цялата се бе плъзнала навън. Джед взе снимката и я разгледа.

— Това свързано ли е по някакъв начин със случая на Стюарт?

— Не знам, вероятно не — отвърна тя. — Обясни му за заплашителните имейли и за убедеността на Стюарт, че снимката доказва, че той не си ги е изпратил сам, защото не е имал достъп до компютър.

— Нито до каквото и да е — каза Джед. — Но не ме разбирай погрешно, беше страхотно пътуване. Поне до пътуването към дома.

— Какво се случи тогава?

— Проклетата ми кола счупи лост. Струваше ми две стотачки. Не ми се стори редно да помоля приятелите си да участват в ремонта, но те поне можеха да предложат. Това донякъде замъглява спомените ми от пътуването. Но въпреки това си струваше — каза той и пъхна снимката обратно в папката. — Винаги си струва да се измъкнеш за малко.

— Да, така е. — Джина вече се бе настанила в далечния край на кушетката с лице към него. — Какво мога да направя за теб, Джед?

— Всъщност не знам. Тази вечер бях на едно от безкрайните мероприятия на Хорас съвсем наблизо във Феърмонт — нали познаваш Хорас Тремънт?

— Лично не, но иначе, разбира се.

— Знаеш ли, че той ми е тъст?

— Помня, че четох за това, когато се ожени. Съпругата ти е Лекси, нали?

— Да. Прелестната Лекси. — Той се усмихна, но интонацията му придаде иронично звучене на думите му. — Явно Хорас и някои от другите му влиятелни приятели искаха да поразучат дали проявявам интерес да се кандидатирам за Сената.

— За щатския Сенат? Защо ти е да искаш подобно нещо?

— Човек може да се позамисли — сви рамене той и демонстрира престорено безгрижие. — Следващата година изтича мандата ми в Събранието. Ще трябва да се заема с нещо. Не знам, може да бъде забавно. Ще видим. Има още много време. Както и да е — продължи той, — когато срещата приключи, се запитах как са се развили нещата след срещата ти със Стюарт. И понеже бях съвсем близо до дома ти, се възползвах от шанса да се отбия, видях, че свети, и реших, че още си будна.

— Учудена съм, че знаеш, че все още живея тук.

Той сви рамене и се усмихна.

— Честно казано, не бях сто процента сигурен, докато не видях името ти на пощенската кутия. Но като че ли не бих могъл да си те представя някъде другаде. Това място е страхотно, между другото. Прекрасни мебели. Истинско изкуство. Като че ли не си спомням бара.

— Защото го нямаше, когато беше тук за последно. Преобзаведох жилището преди десетина години, след това добавих някои неща за Дейвид, макар че през повечето време бяхме в неговия апартамент.

— Е, ти винаги си имала страхотен вкус. Красиво е. — Той вдигна чашата си като за тост към нея и отпи. — Е, а как мина със Стюарт?

Джина посрещна с облекчение смяната на темата от личните й неща и отпи от скоча си. Най-сетне започна да се отпуска.

— Най-сетне всичко е наред. След едно обаждане по телефона, ходене до Сан Матео и доста убеждаване той ще дойде и ще се предаде утре сутринта в десет часа. Много неохотно, длъжна съм да добавя. Но ще дойде.

— Трябва да си била адски убедителна. Когато аз говорих с него, заяви, че няма да прекара и минута в затвора и точка.

— Е, мнението му не се е подобрило особено, но го убедих.

— Как го постигна?

— По обичайния начин — усмихна се Джина. — Равни дози обаяние, хитрост и заплахи. Направих му предложение, на което не можеше да откаже.

Фразата допадна на Конли.

— Смятах, че е женен.

— Не такова предложение, Джед. — Тя вдигна крака на кушетката и ги пъхна под себе си. — Е, защо си толкова напрегнат? Заради онази работа със Сената ли?

Конли замълча и погледна право към нея.

— Не допускаш много неща да ти убягнат, нали?

— Няма да повярваш колко. Нали каза, че става дума за работата и за живота ти. Кандидатирането за Сената влиза в това определение.

— Ами — отпи от питието си той, — понякога трудно се справяш с този профил. Някак си става част от теб. — Явно реши да й разкаже и продължи: — Що се отнася до напрежението, днес се наложи да освободя асистентката си и ако историята е съдник, тя ще ме шамароса през лицето с някакво скалъпено съдебно дело, а простата истина е, че жената чисто и просто беше некомпетентна и не можеше да си върши работата. Но в днешно време, когато уволниш някого, ти си лошият. Знаеш го. По дяволите, всички го знаят, но въпреки това продължава така. — Той въздъхна тежко и ядосано. — Както и да е, вече го направих. Само се надявам да съм документирал всичко правилно. Ще видим какво ще стане.

— Ако ти трябва адвокат…

Той се засмя тихичко.

— Ще те имам предвид, благодаря. Може би тя няма да предприеме нищо. Защото бог ми е свидетел, че в поведението ми към нея не е имало и най-слаб намек за нещо нередно. Ако съм научил нещо, то е, че ако си решил да кръшкаш, най-добре не топи писалката си в мастилницата на работното си място. Ако изобщо си решил да кръшкаш.

Натежала от миналото им тишина надвисна в паузите между тихата мелодия на пианото от радиото.

Най-сетне Джед погледна към нея в другия край на кушетката.

— Знаеш ли, Джина, когато онзи ден дойде в „Травъл Лодж“ казах нещо, в което съм наистина убеден, и сега ще го повторя. Изобщо не си се променила за двайсет години.

— Не е вярно. Остаряла съм с двайсет години и усещам всеки ден от тях.

— Е, не ти личат. Никакъв грим, косата ти е още мокра… а я се погледни. Просто си невероятна.

Тя впери в него продължителен и пронизващ поглед. Усмивка раздвижи ъгълчетата на устата й и после Джина бавно поклати глава.

— Не смятам така, Джед. Добър опит, но не би било добра идея.

— С нас никога не е било лоша идея. Ако не ме лъже паметта, а тя не ме лъже.

— Така е, но сега би било. Лоша идея.

— Защо? Каква е разликата?

— Ами на първо място, защото си женен.

— Лекси изобщо няма да разбере. Доколкото си спомням, бяхме съвсем дискретни.

— Но аз ще знам, Джед. Жената трябва да следва някои правила и едно от моите е да не спя с женени мъже.

— Добре, няма да спим.

— Не — каза тя.

Той поклати глава. Не искаше да я притиска, но играта му допадаше.

— Не ми се струва правилно.

— Боя се, че на мен обаче ми се струва. — Тя допи уискито си и стана от кушетката. — Наистина съм поласкана, Джед. Това е гвоздеят на седмицата ми. Но отговорът ми е „не" и това означава „не".

— Справедливо е, ако наистина го мислиш. — Той се изправи, прекоси малкото пространство помежду им и застана пред нея. — Нека сключим сделка — ако все още можеш да ми откажеш след една целувка, ще приема това за окончателния ти отговор.

Джина го погледна в очите, достатъчно уверена и развеселена, за да го удостои с широка усмивка.

— Майка ми не е отгледала глупаци, Джед. А сега или си допий питието и си върви, или си тръгни веднага, но няма да стане както искаш. Нищичко. Трябва да се прибереш у дома и да целунеш жена си.

— Тя ще си е легнала.

— Събуди я.

— Хайде, Джина, не става дума за нея, а за нас двамата.

— Няма такова нещо като нас двамата, Джед. — Тя го заобиколи, излезе на широко и мина зад кушетката. — Ако напуснеш жена си и след окончателното приключване на развода ти, ще ти позволя да ме почерпиш едно питие и да видим докъде ще ни отведе това. Но дори и тогава не ти обещавам нищо. Просто може би.

— Ти си жестока жена, Роук.

— Така е — призна тя. — И ставам все по-жестока. — Отиде до вратата, сложи ръка на бравата и се обърна към него. — Е, първо ще си допиеш питието, или ще си тръгваш?

Джед прие поражението си с кимване, отново я огледа мълчаливо и пресуши чашата си. Внимателно я остави на ниската масичка, стигна до вече отворената врата и спря.

— Не можеш да виниш един мъж, че е опитал — каза той.

— Е, малко можеш — отвърна тя. — Лека нощ, Джед.

Леко го побутна, докато не излезе навън, след това затвори вратата зад гърба му и особено натъртено превъртя силно резето, за да чуе и той.

Джул имаше нужда от около един час, за да може телефонните му специалисти да проследят местоположението, откъдето Джина му се беше обадила, за да уговорят предаването на Стюарт на следващата сутрин, и от още един час, за да организира двама полицаи от Сан Франциско и техните автомобили, а също и екип от спецчастите на Сан Матео като подкрепление да го чакат на мястото, когато отиде да извърши ареста.

Вероятно технологията на мобилните телефони не е била част от нормалния полицейски арсенал по времето, когато Джина за последен път бе работила по голямо дело, но сега според Джул всеки занимаващ се с престъпници би трябвало да знае, че да намериш дадено място по обаждане от мобилен телефон е като детска игра. Уайът Хънт му бе споменал между другото, че Джина е била извън играта известно време и че Стюарт е първото й дело за убийство, но въпреки това той бе смаян и радостно изненадан, когато тя му се обади от мобилния си телефон в присъствието на Стюарт.

И особено след като се бе държала като костелив орех по време на разпита и на всичко останало, така че той и бездруго не беше склонен да й прави повече услуги. А ако Джина смяташе, че Джул ще знае къде се намира въоръжен заподозрян с издадена заповед за задържане и съзнателно ще го остави на свобода дори минута повече, значи не беше познала.

Затова веднага след като приключи разговора си с Джина, той позвъни на жена си да я предупреди, че ще закъснее, и веднага задвижи нещата. Чрез мобилния телефон стесни вероятното местоположение. Всички полицейски коли започнаха да проверяват регистрационните номера на колите по паркингите. В резултат в единайсет и двайсет и една минути той показа значката си на нощния служител на рецепцията на мотел „Холивуд", показа на човека скорошна снимка на заподозрения и научи от него, че въпросният мъж се е регистрирал под името Стюарт Бари. Служителят си спомняше, защото му беше платил в брой, което не се случваше често. Бил в стая 29 точно зад ъгъла, по средата на алеята.

И сега, малко след единайсет и половина Джул бе блокирал улицата от двете страни с помощта на полицаите от Сан Матео, а двамата му служители от екипа от Сан Франциско бяха излезли от колата си и го съпровождаха до вратата на мотелската стая. Всички бяха с извадени оръжия.

Джул застана пред вратата, ослуша се и чу ниското бръмчене на телевизора, който хвърляше и треперливи отблясъци по дръпнатите щори на прозореца. Реши, че вече има в тялото си достатъчно адреналин да изтегли локомотив по наклон, затова се опита да овладее възбудата си, но не успя. За последен път обмисли и други варианти, като например да накара някой от служителите си да се обади в стаята. Или просто да почука на вратата и да оповести присъствието си. Но вече бе отхвърлил тези възможности — при някое от тези положения Стюарт Горман можеше да се опита да избяга, можеше да разбере, че е обкръжен, и обзет от паника, да опита да се самоубие с пистолета, който Джул с цялото си сърце вярваше, че все още и винаги е бил при него.

Не, трябваше да постъпи, както беше решил. Да нахлуе в стаята без предупреждение. Никакви глупости от сорта на „излез с вдигнати ръце“. Носеха със себе си таран — масивна цилиндрична метална тежест на вериги. Едно замахване щеше да е достатъчно за паянтовата врата на мотелската стая. Той погледна към двамата си съучастници и кимна.

Вратата се разби, сякаш беше от картон и отхвръкна назад, а Джул влетя вътре и светна лампата.

Като попаднала във фаровете на кола сърна Стюарт лежеше облегнат на купчина възглавници до таблата на леглото, огледа ситуацията за секунда и след това хвърли поглед към пистолета, който все още беше на нощното шкафче до него.

— Дори не си го помисляй! — предупреди го Джул. — Вдигни ръце над главата си!

Джул напредваше внимателно право към него, прицелил пистолета си между очите на Стюарт, за да привлече вниманието му изцяло. След три стъпки Джул взе пистолета на Стюарт с лявата си ръка, държейки своя с дясната. Подкреплението му вече беше в стаята, от другата страна на леглото, с извадено оръжие, насочено към заподозрения.

Времето застина за един дълъг миг. Никой не помръдваше. Телевизорът почти заглушаваше шума от тежкото дишане на мъжете.

— Допускате грешка — каза Стюарт най-накрая.

— Не мисля така — отвърна Джул и добави: — И понеже си умен, сигурно вече си се досетил. Но си арестуван. Имаш право да мълчиш…