Под подозрение

14

Кимбърли с половин око гледаше от дивана телевизора с намален звук. Вдигна поглед към баща си, седнал приведен в едно от креслата.

— Добре ли си, татко?

Стюарт й отвърна със слаба усмивка:

— Като че ли горивото ми взе да свършва, милинка. — Пое си леко дъх и продължи: — Не знаех, че си говорила с мама през уикенда.

— Да, малко. — Ким се поколеба и сви рамене. — Това ли питаше полицаят?

— Просто го спомена. За какво си говорихте двете?

— Всъщност не за много неща. Обадих й се два пъти в събота, обаче тя тичаше насам-натам, така че всъщност говорихме само веднъж, в неделя.

— А за какво е търчала в събота?

Още едно свиване на раменете.

— Нали знаеш каква е мама. Все има нещо.

— Не ти ли каза?

Колкото и Стюарт да се стараеше да поддържа положението спокойно, този въпрос предизвика началото на разгорещяване. Ким откъсна поглед от телевизора и го насочи към баща си.

— Какво? Защо ме гледаш така? Да не мислиш, че се опитвам да скрия нещо от теб?

— Не. И не те гледам никак. Просто си помислих, че може майка ги да ти е споменала с какво се занимава и защо не може да говори с теб, че е възможно това да е свързано с онзи, който я е убил, понеже не съм бил аз.

— Исусе, татко, да не би да казваш… мислиш, че съм била аз ли?

Ето започна се, помисли си той. Но на глас каза:

— Не. Не ставай глупава.

Тя седна изпъната на дивана и очите й започнаха да се разширяват.

— Така е! Наистина смяташ, че може да съм била аз, нали? Боже, не мога да повярвам.

Той вдигна ръка към челото си. Беше се научил, че понякога е в състояние да контролира посоката на избухванията на дъщеря си, като не влиза в конфронтация.

— Ким — поде той равно, — хайде да не започваме. Не съм си помислил това и никога не бих могъл. Знам, че обичаше майка си. Просто се опитвам да си представя кой би й сторил подобно нещо. И искам да ми повярваш, че аз нямам нищо общо. Само това искам.

Като по чудо свърши работа. Ким сякаш се затвори в себе си за секунда, после кимна, стана от дивана, приближи се до него и коленичи, поставяйки ръце върху коленете му.

— Разбира се. Вярвам ти. Нима може да не ти вярвам?

— Както и аз не мога да го повярвам за теб, милинка. Никога. — Той я погали по косата и продължи успокоително: — Нос всички тези репортери отпред. Видя ги и чу какво каза Джина. Ще ме превърнат в заподозрян, защото в момента виждат в това сензация. Трябва да бъдем готови. И не се ядосвай. Гневът няма да ни помогне.

— Знам — прошепна тя в шепите си, — знам го.

— Сигурен съм че го знаеш. И точно затова няма да ми се разсърдиш, ако те попитам дали днес си си взела хапчетата?

Тя дигна лицето си към него и кимна сериозно.

— Започнах да ги взимам отново тази сутрин. Съжалявам. В колежа беше толкова приятно, че си помислих… Обаче после си дойдох и… Чух за един купон в Санта Крус, на което няколко първокурсници като мен щяха да ходят… — Тя замълча. — Знам. Съжалявам. Опитвам се.

Той остави нещата така. За днес беше достатъчно.

— Ходила си да се видиш с Бетани? Какво ти каза тя?

— Че е видяла колата ти.

— Не може да бъде. Не съм бил тук.

— Знам. Но тя така мисли, татко. Видяла я е. Някой от колата е отворил вратата на гаража и е влязъл. Кой друг може да е?

— Може би никой. Може би е сънувала всичко това. Забелязала ли е номера на колата?

Стюарт имаше специален калифорнийски номер, на който пишеше „Бари“ — дребна шега, защото името бе анаграма на думата „риба“.

— Не ми каза конкретно за това.

— Е, ако не го е видяла, не е била моята кола.

— Знам, но…

— Просто искам да кажа, че тя може би трябва да се опита да си спомни тази малка подробност. Според теб дали ще се съгласи да разговаря с мен?

— Не знам. Според мен това сигурно би я поизплашило. Не разбрала, че така всъщност казва на полицията, че сигурно ти си убил мама. Докато не й обясних. И тогава почна да ме уверява, че не е искала да се получи така, обаче била сигурна, че е видяла твоята кола.

— Знаеш ли колко тъмни джипове има? Черни, зелени, сини, кафяви. Хайде стига. Обаче не е видяла мен, нали? Как слизам от колата или нещо подобно?

— Не. Но кой друг може да е? Искам да кажа, кой друг може да си отвори гаража автоматично? Мама… и някой…

— Знам, миличка. Знам какво би трябвало да означава това.

Към осем и половина двамата приключиха с вечерята и заподозреният излезе от „Изис“, хванал подръка дъщеря си от едната страна и снаха си Дебра от другата. Около тях веднага се трупаха журналисти, заблестяха светкавиците на камерите, издигнаха се настойчиви гласове.

— Стюарт! Отдели ни минутка!

— Защо уби жена си?

— Колко пари струваше?

— Колко пари струваш ти сега?

— Кои са тези жени?

— Имаш ли си гадже, Стюарт?

Най-сетне Стюарт спря на ъгъла с Ломбард Стрийт и се обърна към тях.

— Знам, че просто се опитвате да си вършите работата, но бих искал най-учтиво да ви помоля да дадете на мен и на семейството ми възможност да се уединим и да скърбим. От лявата ми страна е дъщеря ми Ким, а това е сестрата на съпругата ми, Дебра. Не съм убил съпругата си и ще окажа пълно съдействие на полицията, за да залови онзи, който го е извършил.

— Знаеш, че полицията смята теб за главния заподозрян. Как ще го коментираш? — обади се един репортер.

— Имат право на мнение. Но нали забелязвате, че не съм арестуван? Ако имаха доказателства, щях да бъда в затвора. Но нямат и няма да имат, защото доказателства няма. Не съм убил съпругата си. Само това имам да кажа. А сега моля да ни извините.

— Естествено, видял си снимката, нали? — попита го Джина по телефона.

— На двама ни с Дебра ли? Новините в единайсет започнаха с нея. Да, видях я.

— Каквото и да говориш, хората ще си мислят, че тя е другата жена, знаеш го, нали?

— Нека.

— Това няма да ти помогне.

— Цялата тази публичност е глупава, Джина. Няма да ми навреди, след като няма улики, а аз не виждам да има. А ти?

— Не, но вероятно не беше най-умният ход на света да пъхаш този факт под носа на Джул по телевизията.

— Ще го преживее. Може би ще се научи да не споделя подозренията си с медиите. Ако ще се сражава с мен на този фронт, ще отвърна на удара. Всъщност вече съм едва ли не склонен да го съдя за клевета. Занимаваш ли се с такива дела?

Джина се засмя:

— Не тази седмица. Имам случай на убийство, който май се нажежава. Клиентът ми не спира да говори.

— Има свобода на словото. Възползвай се, ако искаш. Като стана дума… — Той й разказа за по-ранния си разговор с Джул относно спорното време, когато е тръгнал от Екоу Лейк.

— И си му казал, че може би не е било в два часа?

— Не, казах му, че беше точно така.

— Не споменах ли, че предпочитаният отговор е „без коментар“?

— Опитах се. Опитах се.

Мълчание. Накрая Джина каза:

— Как е дъщеря ти?

— Съсипана е. Цяла нощ плака. Започва да осъзнава, че майка й е мъртва. Това и всички неща, които са останали недоизказани помежду им.

— Това с нерешените въпроси е трудно.

— Когато замина да учи в Орегон — днес ти разказах малко за това, — двете тъкмо се бяха скарали заради багажа, който Ким щеше да си вземе или по-скоро да не си вземе. Никакъв грим. Само един комплект дрехи. Хората там нямало да са такива плиткоумници като тук и да се интересуват само от външните неща. Така че в крайна сметка Ким замина, без дори да прегърне Карин. Не влезе да се сбогуват. Просто замина. А ето че малко след това разбира, че майка й е мъртва. Просто се опитва да подреди всички тези неща.

— Може ли да разговаря с някого? Психоаналитик, при когото да ходи редовно?

— Майтапиш ли се? Девизът ни е „по един психиатър дневно“. Не съм сигурен обаче, че точно сега се нуждае от това.

— Взема ли си лекарството?

— Да, от днес, ако мога да вярвам на думите й.

— А вярваш ли?

— Колкото обикновено. Да кажем, шейсет процента.

— Ами ти? Ти как си? — попита Джина и изчака. — Стюарт?

Гласът му прозвуча различно — дрезгаво и уязвимо.

— Като че ли и аз едва сега започвам да осъзнавам случилото се. Толкова е — тежко въздъхна той, — трудно. А имам чувството, че ще става още по-трудно.

— Липсва ли ти?

Отне му секунда.

— Карин ли? Не толкова. Просто тази празнота… Все едно пространството около мен е твърде широко. Много съм объркан. И не се изразявам особено добре.

— Изразяваш се достатъчно добре.

— Не е така. Помниш ли как каза, че очакваш да покажа признаци на скръб?

— Да.

— Ами, не знам кога и дали изобщо някога ще се случи това. — Той замълча, след което продължи на един дъх: — Порази ме усещането, че онова, което двамата с Карин сме имали през последните няколко години — поне което аз бях убеден, че имаме, — е било по-скоро отдаденост, отколкото нещо друго. Наистина е било отдаденост, а не любов, каквото и да значи това. Смятах, че няма да се мамим. Няма да се поставяме взаимно в неудобно положение. Че ще бъдем максимално добри с Кимбърли, ще се постараем да не си пречим и да подкрепяме свързания с кариерата избор на другия. Само че някъде по пътя това престана да бъде… всъщност престана да бъде лично. Мислех, че може би някой ден ще се промени — вероятно след като Ким замине, вероятно по-късно. Но сега започвам да осъзнавам, че дори Карин да не беше мъртва, това никога нямаше да се случи. И точно затова сега усещам празнота. Сякаш, след като нея вече я няма, внезапно ми е позволено да изпитам онова, което е липсвало и което съм отричал през последните пет, шест, а може би дори десет години. Знам, че би трябвало да изпитвам по-силна скръб и се чувствам виновен, че не е така, но това е положението. Имам усещането, че започвам да се събуждам. Неправилно ли е?

— Не е неправилно, но не бих го споделила с пресата.

— Ще се опитам да се въздържа.

— И докато още сме на темата, има още нещо, което трябва да избягваш пред репортерите.

— Кое е то?

— Дебра.

— Казах ти, че няма нищо…

— Знам какво ми каза, но аз говоря за възприемането на факта. Тя е красива и независимо дали ти харесва, езикът на тялото й те желае. Почакай един час, гледай репортажа отново по късните новини и ще разбереш какво имам предвид. Нали в момента не е там с теб?

— Тя дори не се качи, Джина. Тръгна си след вечеря.

— Добре. А, Стюарт? Тя може и да е най-свястната жена на света. Не това е важното. Важното е, че репортерите вече я видяха. Така че, и Дебра е част от историята. И ако има начин да стане още по-голяма част от историята, това ще стане, дори и ти нищо да не правиш. Така че за последен път те питам — тя няма по-голяма роля в цялата история, нали?

Мълчание.

— Стюарт?

Той въздъхна в слушалката и каза:

— Това, което ти казах, е вярно. Никога не сме имали връзка. Никога не сме правили секс. Достатъчно ясно ли е?

— Само дето чувам едно „но“.

Още една пауза.

— Преди три години, докато Дебра преживяваше развода си, Карин предложи да я откъсна от цялата лудост, през която преминаваше. Затова я заведох горе на езерото и известно време си правехме походи в околността.

— Колко време?

— Пет дни — отвърна след кратко колебание.

— Пет дни? Ти имаш брак без любов, а тя се развежда. И нищо не се случи?

— Не сме правили секс, ако това…

— Разбира се, че това имам предвид. Не се дръж като Бил Клинтън.

— Не сме. Тя би… сигурно го е искала. Може и да бях изкушен. Реших, че е добра идея да съкратим престоя си с два дни и да се приберем у дома по-рано. За бога, бях женен за сестра й! Имахме уговорка и аз нямаше да я наруша. Това е истината.

— Страхотно. Кой още знае, че сте ходили горе? Кой може да каже?

— Със сигурност бившият й съпруг, а може би и някои от приятелите й.

— Значи ще се разчуе — безизразно каза Джина. — И ще стане част от мотива ти.

— Само че нищо не се случи. И нищо няма да се случи. Уверявам те. Хората ако искат да ми вярват.

— Не говоря за хората изобщо, Стюарт. Имам предвид деветнайсет конкретни човека в голямото жури. Или пък може би дванайсет в процес за убийство.

— Просто ще им кажа истината.

— Стюарт, на мен току-що ми каза истината и не съм сигурна, че това помогна.

— Ами не знам какво друго мога да направя. Чу ли какво още казах на репортерите тази вечер? Още една истина?

— Коя?

— Че искам да сътруднича с когото е необходимо, дори с полицията, за да открият кой е убил Карин. Всъщност, между нас да си остане, но може би аз самият ще се опитам да разбера това.

— Не е добра идея. Нали полицията е затова.

— Само че в момента те смятат, че аз съм го извършил.

— Не, просто смятат, че ти си човек, който…

— … е заинтересован. Което означава, че ще бъда главният заподозрян веднага щом намерят нещо, което да могат да използват като улика. И тогава ще ида в затвора. А аз не искам да ходя в затвора дори за ден.

— Няма. В това си прав. Няма да отидеш.

— Тогава какво ми остава? Да седя и да чакам, докато Джул натрупа достатъчно слухове и намеци, че да повдигне обвинение срещу мен? Чуй ме, Джина, ако той не търси някой друг, значи не преследва когото трябва, защото аз не съм го извършил. Споменах ли това по-рано?

— Няколко пъти, струва ми се. Така най-сетне стигаме до една добра новина.

— И каква е тя?

— Адвокатът ти започва да ти вярва.