Под подозрение

20

Заместник-прокурорът Джери Ейбрамс се появи неканен пред бюрото на Девин Джул в отдел „Убийства“ малко след четири часа, когато Джул тъкмо започваше да пише протокола на потискащия свидетелски разпит на една отчаяна майка по случая, по който бе работил, след като си бе тръгнал от къщата на Стюарт Горман. Ейбрамс влетя покрай шкафчетата срещу него и почука, за да оповести пристигането си. Когато Джул вдигна поглед, той веднага заговори ентусиазирано:

— Трябва да призная, че ми изглеждаш малко потиснат, добри ми човече. Размишлявах върху случая на Горман и смятам, че ще успея да те развеселя.

Джул хвърли писалката и в крайна сметка посрещна краткия отдих с облекчение. Надигна се на стола си и скръсти ръце пред гърдите.

— Знаеш ли за кого си мислех, Джери? За скапания Фидел Рейъс, сто за кого. Питах се защо трябва да хабим време и пари, за да съдим този кучи син.

— Защото, синко, както, сигурен съм, знаеш и оценяваш този факт, в очите на закона той е невинен до доказване на противното. Кой е той?

— Гаджето на Кристина Идалго. Освен това е убиецът на петмесечния й син.

— Поразтърсил си го, така ли?

— Може би и нещо повече — поклати глава Джул. — Макар да се опитва да убеди Кристина, че вината не е негова и тя да не свидетелства. Не го бил разтърсил. Просто взел бебето, за да се опита да го успокои, но то престанало да диша. Може би защото черепът му е бил счупен. Някак. Сигурно е паднало от леглото.

Ейбрамс отиде до бюрото на Джул и седна в ъгъла.

— Кажи й, че ако не е бил той, единственият друг човек, който може да го е направил, е тя. Това може би ще я убеди.

Отвратен, Джул си пое дълбоко въздух и избълва поредица от ругатни.

— Иска ми се веднага да го застрелям — заяви той в заключение. — Кълна се в бога!

— Съгласен съм, Дев — кимна Ейбрамс. — Най-тъжното нещо тук, в Сан Франциско е, че няма шанс да получиш смъртно наказание. Може би ще успееш да го арестуваш и случайно да го блъснеш в някой телеграфен стълб, докато го возиш из града. Типове като Фидел са твърде големи мъжкари, за да използват коланите на седалките си. Ако караш достатъчно бързо, свършено е с него.

Джул напери гребна и се изпъна на стола си.

— Знаеш ли, Джери, идеята не е никак лоша. В сравнение с цената на един процес за убийство, една съсипана кола си е чиста печалба за общината. Може дори да ми дадат медал. — Джул си пое въздух, прогони лошите си мисли и смени темата. — Е, какво ти е хрумнало за Горман? Нали уж вчера нямахме улики? А не си научил нещо, за което аз не знам?

— Не, обаче снощи гледах новините.

— Хубавицата ли?

— Сестрата на жена му. Ти видя ли я?

— Трудно е да не я забележи човек. Един път е, нали?

— Най-малко. Но ако добавиш и нея, току-виж чашата преляла.

— А тя замесена ли е? Заедно ли бяха?

Ейбрамс направо грейна.

— Ето затова обичам телевизията. Обедните новини са направо страхотни. Бившият й съпруг твърди, че двамата са били в хижата му — пак тази хижа — за почти седмица. Само двамата.

Джул подсвирна впечатлен.

— Чакай малко — каза той, — има и още нещо ново, което не значи, че те карам да се откажеш от идеята си, но просто трябва да знаеш.

— Какво?

Ейбрамс слушаше, докато Джул му обясни за имейлите от HY. Когато приключи с разказа, каза:

— Просто поема инициативата. Опитва се да ни даде нещо друго, за да ни насочи в друга посока.

— И на мен така ми се струва — съгласи се Джул, — но пресата беше адска. И адвокатът му, и нейният детектив.

— Кой е адвокатът?

— Джина Роук.

Лицето на Ейбрамс светна.

— Роук. Не си спомням досега да е участвала в дело за убийство. Трябва да поразпитам. Ако не е, трябва да се замислим и за нещо друго. Много скоро ще възникне въпросът дали да приберем Горман на топло. Ако го защитава неопитен адвокат, шансовете ни са по-големи. Може би съвсем малко, но предвид всичко останало и това може да се окаже достатъчно.

— Е, какви мисли те доведоха тук?

— За онова, с което разполагаме всъщност. — Заместник-прокурорът скочи на крака и започна да крачи между бюрото на Джул и шкафчетата. — Виж, нали си говорихме за липсата на веществени доказателства и че това несъмнено е проблем. Въпросът е дали е непреодолим проблем. Най-сетне с появата на тази жена — на сестрата на жена му — започва да ми се струва, че не е.

— Слушам те.

— Добре, представи си, че си на мястото на съдебните заседатели. Научаваш, че Горман си е тръгнал от езерото в два през нощта. Със сигурност е доста ирационално, нали? Освен това му отнема доста време, докато се появи в Ранч Кордова. Между другото, проверих и се оказа, че не е имало проблеми с движението. Както и да го гледаш, тук се губи известно време. По-смислено изглежда да е идвал от града след убийството. След това имаме съседка — и не е просто която и да е съседка, а е враждебен за нас свидетел, приятелка на дъщеря му, — която твърди, че е бил в колата си в къщата. Когато пристига първият полицейски екип, той прави изкуствено дишане на напълно вкочанен труп. Освен това имаме и замесени много пари. А накрая и другата жена. Цялата история пее досущ като Павароти.

— Мен няма нужда да ме убеждаваш, Джери. Но ти си прокурорът. Ти решаваш.

Очите на Ейбрамс се стрелнаха към тавана, след това се върнаха обратно на Джул.

— Ако не направим нещо, той ще избяга. Очакваш ли още резултати от моргата или от лабораторията?

— Не. Винаги може да ни изненадат, обаче…

Ейбрамс отново отиде до шкафчетата и започна да почуква по метала, докато се опитваше да реши.

Точно в този момент телефонът на бюрото звънна. Джул вдигна пръст към Ейбрамс и вдигна.

— Джул, отдел „Убийства“. — Застина на стола си, целият в слух, изпъна се и взе писалката си. — Да, госпожо Робли — каза той, — продължавайте. Слушам ви. Докато слушаше, лицето му притъмняваше и накрая стана направо мрачно. — Да, госпожо. Да разговарям ли с нея? Не. Естествено. Разбирам. — След още няколко едносрични отговора Джул затвори и погледна към Джери Ейбрамс. — Беше майката на Бетани Робли. Този кучи син е изпратил собствената си дъщеря да я заплаши, за да промени показанията си.

Несъмнено не беше добра новина за свидетелката, но предизвика появата на студена усмивка на лицето на Ейбрамс.

— Това преля чашата, Дев. Върви да запишеш показанията на касета. Закови го. След това ще намерим съдия и ще тикнем негодника в затвора, докато все още имаме шанс.

Робърт Макафий посрещна Уайът Хънт на входа на новопостроената си и подобна на склад сграда в източния край на Джапантаун. Мястото на бъдещата ортопедична клиника, която скоро щеше да бъде завършена, беше в доста скъп квартал, а вече единственият й директор определено излъчваше гордост, когато се ръкува с Хънт.

Макафий беше облечен по-скоро като строителен работник, отколкото като лекар — с тежки работни ботуши, кафеникави джинси и шушляково яке в черно и златисто с емблемата на „Джайънтс“. Изглеждаше достатъчно млад и в добра форма, за да играе в голямата лига. Косата му не беше опадала и нямаше нито един бял косъм над леко клинообразната извивка, която разполовяваше гладкото му чело. С проницателните си сиви очи, правия нос, хубавите зъби и небръсната от ден и половина брада той беше красив като филмова звезда. Освен това прие без всякакви въпроси обяснението на Хънт, че е детектив, който работи за защитата по делото за смъртта на Карин Драйдън. Каза само:

— … но аз вече разговарях с един от вашите партньори, чието име не си спомням. Извинете.

— Девин Джул? — подсказа му Хънт, като целеше да се възползва от факта, че Макафий не прави разлика между полицията и детективите на защитата. Хънт беше направил каквото се изискваше от Наказателния кодекс — беше се представил и бе дал на свидетеля визитната си картичка. Не беше проблем на Хънт в какво ще избере да вярва свидетелят след това.

— Точно така. Джул. Казах му, че в неделя съм спял и си беше точно така. Разбира се, новината за смъртта на Карин ме съкруши. Все още съм съсипан. Но не разбирам какво още искате да научите от мен. Не бях я виждал от миналия четвъртък. Нали не съм заподозрян?

Хънт много обичаше по погрешка да го вземат за полицай. Отговори на въпроса с открито изражение без всякакво коварство:

— Такава възможност теоретично съществува, докато някой не бъде официално арестуван, но вие сте били у дома в леглото, когато е било извършено убийството. — Представи го като твърд факт, но от Джина знаеше, че според Стюарт Макафий е най-вероятният заподозрян, което, ако бе вярно, означаваше, че алибито му е измислено.

— Точно така.

— Всъщност се интересувам дали като делови партньор на Карин не знаете нещо за Карин или пък дори не подозирате, че го знаете, или вероятно още не сте осъзнали значението му.

— Добре, възможно е. — Усмивката на Макафий се появи колебливо и изчезна. Явно присъствието и въпросите на Хънт го безпокояха. — Но смятах, че почти сте се спрели на Стюарт.

— Той е част от цялата история, докторе, но както ви казах, още никой не е арестуван. Медиите вече са си наумили, че е той, но остават някои нерешени въпроси.

Хънт не възнамеряваше да допусне припознаването му като полицай да сплаши свидетеля, искаше той да бъде спокоен и да разговаря с него. Погледна зад рамото на Макафий, откъдето се чуваше шум от строителните работи, и се постара да звучи по-въодушевено.

— Обичам такива строителни проекти. Аз самият живея в преобразен склад на Бранън. Кога се очаква да приключите тук?

— Ами сега, след смъртта на Карин, не е съвсем сигурно. Ако искате да поразгледате наоколо, докато разговаряме, с радост ще ви разведа.

— Би било чудесно. Благодаря ви.

Облекчението на Макафий, задето засега изоставят темата за смъртта на Карин, беше осезаемо. Обърна се и показа къде ще бъде рецепцията.

— Е, в момента се намираме на място, което е почти завършено. — После поведе Хънт зад плота и му показа работните места, изводите за компютрите и телефонните табла.

— Колко пациенти възнамерявате да приемате?

— Надявахме се на осем дневно.

— Осем дневно? Толкова много хора ли се нуждаят от нови тазобедрени стави?

— И от нови раменни и коленни стави. Но да, дори и само с тазобедрените стави се надявахме поне на осем човека дневно.

— Значи двамата с Карин сте щели да правите по четири операции дневно, така ли?

Вероятно това се стори смешно на Макафий. Или пък все още беше нервен. На което и от двете да се дължеше, той се засмя силно и невъздържано, макар че бързо се възпря.

— Извинете, но не. Надявахме се да успеем да привлечем сътрудници, други специалисти по ортопедия и в рамките на година-две да ги назначим на постоянна работа при нас. Никой лекар не бива да прави повече от една операция за пълна подмяна на ставата дневно. Макар че някои се опитват.

Хънт реши да поеме риска:

— Майкъл Пинкърт?

Макафий се сепна, когато чу това име, и усмивката изчезна от лицето му.

— Да, той би бил един от тях. Разговаряхте ли с него?

— Още не.

— Но явно знаете, че водеше преговори с Карин.

— С вас също. Искате ли да поговорим за това?

Макафий явно не искаше. Погледна през рамото си, сякаш се чудеше дали да продължи да развежда разпитващия го из клиниката, по накрая се усмихна изкуствено.

— Трябва да разберете, че с Карин се познаваме още от времето на стажа си. Тя беше невероятна жена — умна, мотивирана и наистина беше работохоличка като мен. Умът й непрекъснато щракаше. Беше истинска радост да си край нея. Не всички обаче забелязваха тази й страна. Понякога тя беше… твърде рязка, струва ми се. И избухлива.

Просто не можеше да понася глупостта.

— Значи мен нямаше да ме хареса — каза Хънт в опит поне частично да задържи свидетеля на своя страна колкото може по-дълго, но се боеше, че това няма да трае още много време.

— Мисля, че сте прекалено скромен, инспекторе — каза Макафий. — Във всеки случай искам да кажа, че отдавна двамата с нея бяхме изключително подходящ екип. Споделяхме една и съща работна етика и еднакъв подход към пациентите си. Философията на д-р Пинкърт се различава както от моята, така и от тази на Карин. Не смятах, че ще работим добре заедно.

— Не се обиждайте, докторе, но имахте ли интимни отношения с Карин?

Макафий въздъхна и заедно с това част от увереността в поведението му изчезна.

— Би трябвало да очаквам, че ще се стигне до това — каза той предимно на себе си. След това кимна. — За около две седмици преди повече от двайсет години. Не, по-скоро осемнайсет. Малко след раждането на Кимбърли, дъщеря им. Двамата със Стюарт имаха проблеми. Момичето явно беше… — поклати глава той. — Както и да е, тогава тя реши, че няма да го напусне и да сложи край на брака си… не знам защо… но двамата с нея осъзнахме, че връзката ни е грешка. — Срещна погледа на Хънт и каза: — Знам, че е трудно да го повярвате, но оттогава не сме били заедно и това е самата истина. Бяхме приятели и делови партньори, и толкоз.

— И изведнъж тя ви предава и моли Пинкърт да се присъедини към двама ви в клиниката?

— Не, не ме предаде. Прекалено силно казано. Наистина имахме несъгласия по въпроса, но… Не съм я убил, инспекторе. Вече не бях любовникът й.

— Значи казвате, че все още е имала любовник?

— Не мога да твърдя със сигурност.

— Но въпреки това смятате, че може да е вярно?

Макафий се бори с въпроса известно време.

— Това е важно — обясни му Хънт, — защото ако е имала любовник, възможно е той да я е убил. Не искам да ми казвате име, докторе. Само „да“ или „не“.

Най-накрая Макафий кимна.

— Добре тогава, бих казал „да“. Макар че нямам представа кой е. Но така смятам.

— Защо? Нещо конкретно?

— Нищо със сигурност. Но както ви казах, аз я познавах добре и от отдавна. Човек забелязва промените. Тя се промени през миналото лято.

— По какъв начин?

— Ами през последните няколко години беше станала мрачна. Все говореше за пари и за бизнес, за отговорностите в семейството, и го правеше с някаква неистова решителност. Нямаше да се остави да я) победи фактът, че положението е трудно, за нея то представляваше? работа и нищо друго. — Той сви рамене и замълча за момент. — А и дъщеря й… Виждали ли сте Кимбърли?

Хънт кимна, макар да не я беше виждал.

— Отгоре на всичко друго Карин преживяваше особено труден момент, когато Ким завършваше гимназия. Много труден. Държах я за ръка — не буквално, просто изслушвах оплакванията й. Беше на края на силите си. Явно Ким имаше нов приятел, с когото беше започнала да прави секс, и по цяла нощ не се прибираше, дрогираше се, крадеше и за известно време Карин като че ли не беше способна да се справи с всичко това. Имаше чувството, че никога няма да свърши, че животът й у дома с Ким и със Стюарт е като воденичен камък на шията й, че се задушава и никога няма да се измъкне.

— И какво стана?

— Ами не щеш ли един ден дойде тук и беше… Не знам как да я опиша по друг начин освен като сияйно щастлива. Каквато беше някога. Промяната беше огромна, затова я попитах какво става.

— И какво ви отговори тя?

— Каза, че току-що е разбрала колко е красива. Уверих я, че наистина е красива, а тя ми се усмихна и каза, че нямам представа. И толкова. Но след това започна повече да се грижи за външността си — не че имаше нужда, но… Не знам как точно да ви го обясня. Изглеждаше по-явно привлекателна — купи си нови дрехи, гримираше се различно, усмихваше се по-често. Работеше по-енергично. Беше друга.

— И не защото нещо се бе променило у дома?

— Не, сигурен съм. Всъщност точно обратното. Помня как Карин по онова време откри, че Ким си е направила пиърсинг на доста интимно място, и вместо да се измъчва от това, както би направила преди няколко месеца, прие този факт развеселена. Каза: „Просто трябва да й осигуря дом, докато замине за колежа. Дължа й поне толкова. После съм свободна“. Не каза и дума за Стюарт. Все едно бе престанал да съществува.

Хънт извади малкия касетофон, който носеше в джоба на спортното си сако.

— Не ме бива много да си водя бележки — извини се той, зачеквайки опасната тема. — Имате ли нещо против да запиша разговора ни? Искам да съм сигурен, че съм разбрал точно.

— Не, записвайте.

Доволен, Хънт вдигна поглед.

— Хайде да не увъртаме, докторе. Според вас Пинкърт ли беше?

Още един неочакван изблик на смях и отново бе бързо прекъснат.

— Боя се, че неволно ви дадох отговор. — След това продължи напълно сериозно: — Ще се учудя, ако е бил Майк.

— Защо?

— Явно не го познавате. Не е зле да отслабне с двайсет и пет килограма. Карин не обича пълните хора. Другата причина съм аз. По време на кратката ни връзка, едно от основните притеснения на Карин беше, че ще се разчуе в болницата. Каза ми, че ако някога отново направи подобно нещо, няма да е с човек, с когото работи. Не искаше никакви клюки. Не искаше да нарани съпруга си. Просто имаше нужда да направи каквото трябва. Може и да ви се струва дреболия, а може и да е променила мнението си, но според мен не беше така.

— Смятате ли, че е имала и други връзки?

— Поне две. Което елиминира каквито и да било морални възражения спрямо идеята, нали? Допускам, че е било въпрос на удобство. — Макафий сякаш тъкмо си спомни нещо и щракна с пръсти. — Наистина ли ще ви е интересно да разгледате това място?

— Разбира се.

Хънт последва Макафий през една врата и сетне по дълъг коридор. Тъй като Макафий не го беше помолил да изключи касетофона, той провери дали устройството работи. Работеше.

Докато се разхождаха, стана ясно, че строителството е доста напреднало. Вътрешни стени отделяха административните и медицинските кабинети съответно от чакалните и от операционните. Още нямаше килими, но лампите бяха монтирани, сградата бе наполовина боядисана, но повечето техника и мебелировка все още не беше пристигнала. За Хънт мястото беше недовършен медицински комплекс, вече не беше склад. Когато стигнаха до далечния край, Хънт каза:

— Изглежда ми доста завършено. Кога ще бъде откриването?

Макафий скръсти ръце на гърдите си, горд от постигнатото.

— Целя се в януари следващата година, плюс-минус една-две седмици. През следваща или по-следващата седмица ще започна да наемам персонал.

— Значи всичко е наред?

— До голяма степен. В последния момент винаги има проблеми и съм сигурен, че и в този случай ще бъде така, но като цяло съм почти сигурен.

Хънт реши да свали ръкавиците:

— Доста голяма промяна само за една седмица, нали?

Лицето на Макафий почервеня.

— Какво искате да кажете?

— Ами миналата седмица сте се борили с Карин заради партньор, когото не сте искали в бизнеса. Обаче сте имали нужда от парите му, за да може строителството да продължи. Сега и двата проблема вече не съществуват. Няма я и упоритата ви партньорка, която ви е създавала единствено главоболия. Каква застраховка живот щяхте да получите вие и Карин?

— Не знам отговора на този въпрос. Освен това никак не ми допада намекът. Аз обичах Карин.

— Колко е застраховката? — повтори Хънт. — Информацията е публична. Ако ме накарате да търся, мога и да превъртя. Колко?

— Два милиона и половина.

— На всеки?

— На всеки.

— И кога за последен път видяхте Карин?

— В петък, тук. Не, в събота сутринта. Срещнах я в болницата, където и двамата имаме пациенти. Почти не си говорихме.

— Заради напрежението между двама ви и Пинкърт?

— Не, защото бяхме заети с пациентите си. Току-що ви го казах.

— Да, така е. Но ми се струва, че след като сте имали толкова проблеми, бихте могли да поговорите малко за тях.

— Направихме го предишния ден. В събота тя приключи преди мен в болницата и си тръгна. Може би е отишла при любовника си. Не знам. Но не говорихме.

— Добре. А в неделя?

— Не съм я виждал в неделя.

— Какво правихте в неделя вечерта?

— Вече казах на партньора ви…

— … че сте спели. Имам предвид преди това. На вечеря. Къде вечеряхте?

— Не си спомням. Трябва да си помисля.

— Добре, не бързайте.

Хънт отново извади бележника си. Демонстративно разлисти страниците и извади писалката си.

— В неделя — кратко каза той, — преди три дни.

Макафий потри ръцете си една в друга и се усмихна мъчително.

— Просто не си спомням. Съвсем изключих. Неделя, неделя…

— Неделя — повтори Хънт. — В единайсет сте си били легнали. Може би съпругата ви ще си спомни.

— Разведени сме — поклати глава той. — Живея сам на Филмор. Обаче сега наистина изключих. Само секунда. Имате ли нещо против да позвъня по телефона?

— Ни най-малко.

Макафий извади мобилния си телефон от джоба и подаде гласова команда: „В офиса“. След няколко секунди поде разговор:

— Марша, здравей, аз съм. Какво има записано в календара ми за неделя, миналата неделя? Разбира се, ще изчакам. — Същата нервна усмивка. И после: — Нищо? Не, сигурен съм, че правих нещо. Просто не мога да си… Добре. Добре. Благодаря ти. Дочуване. — Затвори и драматично сви рамене. — Сигурно ще трябва да си помисля. Каквото и да е било, явно не е било паметно.

— Докторе, инспектор Джул не ви ли попита същото?

— Разбира се. Казах му, че съм имал насрочена операция за понеделник сутринта, затова съм сигурен, че съм бил в леглото.

— Не ви ли попита къде сте били преди това? Каква кола карате?

— Хонда „Паштът“.

— Това е спортна кола, нали? Четири по четири?

— Да.

— Какъв цвят е?

— Червена. О, чакайте, сетих се! Неделя. Децата бяха при мен.

— Децата са били при вас.

— Трите ми деца. Сега си спомних. Ходихме до Тилдън, плувахме в езерото, направихме си пикник. Купихме си обяд от деликатесния магазин в Монклеър. — Макафий изтри потта, която бе започнала да избива по челото му. — Да. След това отидохме на вечеря в „Спенгърс“ — нали го знаете, в Бъркли, — а после ги откарах обратно у Джени, майка им, вероятно към осем. Осем и половина. Тъкмо се беше стъмнило. Господи, как така не можах да си спомня за това?

— Не знам — каза Хънт. — Значи сте оставили децата към осем и половина. А след това какво?

— След това се прибрах у дома. Беше ужасно дълъг ден — знаете как е с три малки деца. Погледах малко телевизия и си легнах. Вероятно към десет. Точно както казах и на инспектор Джул.

— Сам ли?

— Да, разбира се.

— Добре, докторе, много благодаря. Много ми помогнахте.

Хънт затвори бележника си, отново го прибра в задния си джоб и тръгна по коридора към изхода.