Под подозрение

19

Корпоративните офиси и лабораториите на ПИ се намираха в промишлената зона, осеяна с ниски постройки, близо до летището на Сан Франциско. Кели Ръснак явно с облекчение прие обаждането на Стюарт, но не искаше да говорят по телефона. Стюарт я убеди да си вземе почивка и да се срещнат след половин час в „Хънгри Хънтър“, ресторант близо до магистралата в Сан Бруно, на десетина минути от работното й място.

Кабината на пикапа бе изстинала поне до температурата на лавата, но Стюарт почти не обърна внимание на този факт. Ядоса се на себе си, задето не бе вдигнал телефона у дома, понеже информацията на Кели би могла да помогне по време на разговора му с Дон Форестър, затова се движеше с доста висока скорост, когато мина покрай една полицейска кола, застанала най-отпред в колоната на червения светофар на Ел Камино. Скочи върху спирачките, мина на по-ниска предавка и залепи очи за огледалото за обратно виждане, докато полицейската кола застана зад него и пусна червените лампи.

Заподозрян в убийство, който кара пикап с откраднати номера и носи пистолет в колата си — Стюарт пусна мигача и започна да спира. Само че полицейската кола го заобиколи отляво и отмина. Полицаят на предната седалка размаха предупредително пръст към Стюарт, но явно ги бяха повикали за нещо друго, по-важно. Стюарт вдигна ръка, приемайки предупреждението с изморена усмивка, и продължи по Ел Камино още малко, преди да завие от главната улица по една странична. Стомахът му се беше свил на топка и главата му се въртеше, задето се бе разминал на косъм, докато криволичеше из района от предимно нови къщи към изхода за магистралата.

Петнайсет минути по-късно беше на паркинга на „Хънгри Хънтър“. Вече беше минало обяд, но оставаше час и повече преди следобедното намаление на напитките, така че нямаше проблеми с паркирането. Стюарт вдигаше стъклото на прозореца си, когато едва не подскочи заради почукване по другия прозорец. Когато получи съобщението на Кели, а дори и докато разговаря с нея и си уговориха срещата, той не беше съвсем сигурен коя от всичките колежки на Карин е Кели. Но сега, когато се пресегна и й отключи вратата, веднага я позна.

Беше около метър и петдесет, вероятно на около трийсет и пет години, с дълга до раменете черна коса и някак ангелско лице без всякакъв грим, дори без червило.

— Имаш ли нещо против да разговаряме в колата ти? — попита тя, макар че вече се бе качила и бе затворила вратата. Обърна се с лице към него, въздъхна притеснено и измайстори доста неуспешна усмивка. — Здравей.

— Здравей. Как си?

— Честно казано, малко нервна.

— Защо? Заради срещата с мен?

— Не само заради това, но и заради срещата. Докато карах насам, дори си помислих, че ме следят. Подминаха ме и излязоха на магистралата, но въпреки това…

— Защо ще те следи някой?

— Няма причина наистина. И вероятно не ме следяха. Но напоследък стават странни неща, а и след като Карин… Много ми е мъчно за нея. Тя беше наистина… наистина специална. Все още не мога да повярвам.

— И на мен самия ми е трудно да повярвам. — Стюарт се извърна и погледна зад тях, а после огледа и паркинга. — Е, Кели, май тук сме само двамата с теб. Ако предпочиташ, може да отидем другаде или просто да караме. Както искаш.

— Не — поклати глава тя. — Сигурна съм, че всичко е наред. Просто съм станала малко параноична. — Бърза усмивка. — Което не значи, че не са ме погнали.

— Кой може да те е погнал?

— Ами… сигурно, който беше погнал и Карин.

— Става дума за проблемите около ставата на Драйдън, нали?

Тя кимна.

Стюарт изчака малко, след това отново свали стъклото на прозореца си и положи ръка в основата на волана.

— Точно преди да ти се обадя, бях при Дон Форестър в Пало Алто. Познаваш ли го?

— По име. Карин ходеше при него по финансовите въпроси.

— Точно така. Той ми каза, че Карин просто е била нервна преди голямото начало. Не било нищо сериозно. Съгласна ли си с това?

На седалката си Кели се извърна с лице към него.

— Нито дума. Не е вярно. Тя щеше да се опита, ако успее да ги накара да не започват масово производство. Поне така ми каза миналата седмица.

— Но защо, Кели? Форестър ми разказа за проблемите с клиничните изследвания, обаче…

— Не бяха проблеми, Стюарт. Бяха смъртни случаи.

— Добре. Форестър го призна. Не се опитваше да скрие нищо, което бих могъл да разбира. Каза, че при сериозни операции винаги има определен процент смъртни случаи като тези в резултат на сериозни усложнения. Следоперативни съсиреци и други такива неща.

— Така е. Има известен процент. А каза ли ти какъв е процентът?

— Спомена за едно на сто. Какъвто е и резултатът от клиничните изследвания на ставата. Струва ми се каза, че е имало шест смъртни случая от шестстотин оперирани, нещо подобно, което било точно в стандарта за такива операции по принцип.

Тя го погледна невярващо.

— Казал ти е едно на сто? Намалил е с пет пъти.

— Но как е възможно? Всичко това е публикувано, нали? Обществено достояние е?

— Така е. И засега е вярно, че имаме тези шест смъртни случая в първите публикувани проучвания, които получихме със съвсем малко закъснение. Научил си, допускам, че оттогава това е основната причина за цялата суетня. Последните доклади. Обаче господин Форестър е премълчал, че това не са единствените проучвания, които докладват за смъртни случаи. Просто само тези са проучени и публикувани до този момент.

— И Карин е знаела за другите?

— Разбира се. Тя беше изобретателят. Настояваше да получава първоначалните варианти на докладите. А те явно се опитваха да не й дават достъп до тях, при това доста успешно.

— Кой?

— Форестър. Хората с парите. И разбира се, Бил Блеър. Нашият изпълнителен, директор. След като проведохме първия етап от клиничните проучвания, те се разбързаха да започнат производство, но няколко лекари се бяха обадили на Карин и тя знаеше, че има проблеми. Дори някои от собствените й пациенти показваха обезпокоителни признаци. И тя се притесняваше.

Някои от тези подробности прозвучаха смътно познато в съзнанието на Стюарт. Беше сигурен, че Карин му бе споменавала за част от проблемите още когато бяха започнали изпитанията на новата става, беше споделила загрижеността си. Той обаче не бе слушал внимателно.

Карин винаги говореше за проблеми и за техните решения. Тя все вдигаше лъжлива тревога — все имаше някаква криза, проблем, предизвикателство. Ако дъщеря им не си изядеше вечерята веднъж, Карин му надуваше главата, че Ким е на ръба на анорексията или на булимията. Ако някой пациент не можеше да спи добре след операция, а при почти всички ставаше точно така, Карин се тревожеше до смърт. Докато най-накрая Стюарт просто изключи за нея, обзет от чувство за самосъхранение. Просто не можеше да слуша повече „ами ако“. Тя говореше ли говореше, плавно преминаваше от една важна тема — парите, състоянието на здравеопазването, химията на полимерите, пациентите й, Кимбърли — към следващата и навсякъде имаше опасности, възможност за провал, алтернативи, които трябва да бъдат разгледани.

Изтощително. Постоянно и изтощително.

Докато най-накрая той просто кимаше и вмяташе по едно „аха“.

Но сега, докато седеше тук с Кели, той осъзна, че много от нещата, които бяха поглъщали съзнанието на Карин, вероятно са били адски интересни, дори важни. Със сигурност смъртните случаи, свързани със ставата на Драйдън, бяха невероятно интересни и изключително важни за него точно в този момент. Но преди, когато бяха част от ежедневието на Карин, той бе изключил, беше глух за темите, които придаваха смисъл на живота на съпругата му.

Всъщност тя не го бе изключила, поне не в началото. Той бе също толкова виновен, ако не и повече, за изчезването на близостта помежду им. Тази мисъл го връхлетя внезапно и изненадващо заедно с вълна на съжаление и загуба, фактът го стъписа и той вдигна ръка към челото си, за да прогони мигрената.

— Стюарт? Добре ли си?

— Извинявай — кимна й той. — Просто изключих за момент. Докъде бяхме стигнали?

— До съсирените — напомни му Кели. — До хиперкоагулацията.

— Разбира се, тъкмо щях да го кажа — пошегува се Стюарт.

— Шегуваш се, но проблемът съществува. Точно него се опитваше да реши Карин.

— Може ли един лаик да разбере за какво става въпрос, ако трябва да го обясни на адвоката си, например?

— Така смятам. Знаеш, че основната задача, която си беше поставила Карин, беше да открие пластмасов заместител за капачката на ставата, който да не се разгражда, нали?

— Да, в най-общи линии.

— Така, тя познаваше химията на полимерите из основи. Откри, че един конкретен вид полиетилен с голяма плътност…

— Ей, Кали, направо ме зашемети.

Кели направи нетърпелива гримаса, след това продължи:

— Боя се, че полимерите с висока плътност зашеметяват всички. Да не ти казвам какво е техническото им название. Резултатът беше, че Карин намери пластмаса, която даваше хубави резултати при животните. Както сигурно знаеш.

— А какво не беше както трябва преди? — попита Стюарт.

— Основният проблем ли? Някои, включително Карин, смятаха, че стандартната промишлена пластмаса е причината за приблизително един процент от кръвните съсиреци. А още по-лошото е, че с течение на времето пластмасата отделя вещество…

— Какво прави?

— Отделя. Произвежда вещество, което драстично повишава коагулацията при някои хора. Нарича се „болест на малките частици“ — ето ти един лаишки термин — и често е смъртоносно.

— Това ли се опитваше да избегне Карин?

— Точно така. Тя смяташе, или поне се надяваше, че ще успее драстично да намали този един процент на съсиреци вероятно до един на хиляда случаи или по-малко. Затова според мен е вярно да разбереш, че дори господин Форестър да ти е цитирал точния процент на допустимите смъртни случаи, което не е така, ставата на Драйдън с един процент неуспешни случаи не представлява подобрение по отношение на практиката ни от много години. Всъщност Карин през повечето време смяташе, че положението е дори по-зле.

— Колко по-зле?

Кели прехапа долната си устна и си пое дълбоко въздух.

— Може би много. Може би към пет процента. Това са предварителни цифри от изследвания, които още не са приключили. Пет смъртни случая на сто.

— Поради една и съща причина? Болестта на малките частици?

— Не. Всъщност направихме няколко коагулационни каскади и се оказа по-скоро точно обратното, защото видяхме появата на мултинуклеотидни гигантски клетки, които в основни линии се превръщат в остеопласти, разяждащи костите.

— Разяждащи костите ли? Това май не е хубаво.

— Всъщност е лошо. Но ще стане още по-лошо, ако ПИ започнат масово производство.

— Но защо да го правят, ако знаят за това? Искам да кажа, че така ще се изправят пред нескончаема поредица от съдебни дела. За тях е на практика самоубийство.

— Не и ако разрешат проблема достатъчно бързо. Могат да приемат поръчки, да започнат събирането на средства и забавянето в процеса да дойде по-късно, а не на първия етап. Карин вече работеше над това и стесняваше възможностите от други решения…

— Друга пластмаса?

— Точно така. И почти сигурно беше на прав път. Каза ми, че има добри шансове да реши проблема след две години, а може би дори по-скоро. Само че за ПИ това беше загуба на време и на пари. Явно в момента са доста притеснени и ако АХЛ се забави още малко, преди да им даде зелена светлина…

— Знам за това. Знам поне, че Карин направи доста краткосрочни заеми… — Стъписан от друго прозрение, Стюарт започна да барабани с пръсти по волана. — Което ще рече, че когато е взела заема мецанин, явно е смятала, че ПИ ще започнат производството съвсем скоро, нали? И не е имала нищо против.

— Беше против. Знам, че беше. — В кабината на пикапа се възцари тишина. Най-сетне Кели каза: — Виж, тя смяташе, че с парите, които им дава, си купува време за още проучвания. Така гледаше на нещата.

Но откри, че те не докладват отрицателните резултати и възнамерява!’ въпреки тях да започнат производството.

— И кога откри този факт?

— Не съм съвсем сигурна, но беше неотдавна. Със сигурност някъде миналата седмица. Беше тук в сряда, струва ми се, и явно току-що беше научила от господин Форестър, че Агенцията по храните и лекарствата ще даде одобрението си след дни или най-много седмица, затова беше ужасно ядосана. Отиде в кабинета на господин Блеър и той й каза, че смъртните случаи са станали след края на проучването и поради това, технически погледнато, не могат да повлияят на решението на АХЛ, което щеше да повиши до небето цените на акциите на ПИ. А междувременно можела просто да продължава работата си върху следващото поколение стави.

— Тя как отговори?

— Как според теб? Заявила му, че това е безсъвестно и че ако продължат нататък, ще се обърне към пресата. Ставата носеше нейното име и Карин нямаше да допусне тя да вреди на хората.

— И какво направи Блеър?

— Явно е отстъпил малко. Поне това ми каза Карин, когато се върна в лабораторията. Щяха да се срещнат отново тази седмица, за да видят дали ще успеят да стигнат до общо решение, от което всички да бъдат доволни. Само че не хранеше големи надежди.

— Значи срещата трябваше да бъде тази седмица?

— Вероятно днес — отговори Кели. — Обикновено Карин идваше да работи тук в сряда. Но сега, разбира се, няма да има… — Гласът на Кели внезапно секна и очите й се напълниха със сълзи. Няколко секунди тя се бори с желанието си да заплаче. Най-накрая преглътна, събра сили и продължи: — Нали разбираш защо прецених, че трябва да се свържа с теб?