Под подозрение

3

След като стана на разсъмване и извървя пеш разстоянието от езерото Тамарак, Джина Роук се придвижи с кола до апартамента си на Плезънт Стрийт в Ноб Хил за по-малко от четири часа. До обяд бе разопаковала и прибрала принадлежностите си, беше си взела душ и се беше преоблякла в работното си облекло — бледоморав делови костюм и черни обувки с нисък ток.

Когато излезе на тротоара пред своята сграда, Джина си даде сметка, че не й се ходи направо в офиса. Вярно, така бе решила снощи, но сега, когато моментът беше настъпил, не й се струваше съвсем редно. Знаеше, че може да влезе и да съобщи на съдружниците си, че е готова отново да се върне на линия. При това изявление те навярно щяха веднага да й подхвърлят някаква работа по дела, с които в момента се занимават, да я върнат във форма, да й осигурят работа.

Джина обаче разбираше, че тази работа по право принадлежи на деветнайсетте изключително търпеливи и усърдни стажанти във фирмата, като от всеки един се очакваше да натрупа две хиляди и двеста часа работа срещу заплащане в течение на една година — обезсърчаваща и безкрайна борба за младите адвокати, която изискваше петдесет седмици по осем платими часа на ден. Обедите не се брояха, административните часове не се брояха, времето за подготовка и проучване често не се броеше и несъмнено бъбренето край машината за вода не се броеше. Часовете бяха ограничени и определени и не беше необичайно някой стажант да прекара дванайсет часа в работа, за да впише в сметката си само осем от тях. Като съдружник Джина не си правеше никакви илюзии — знаеше, че същинската й роля е да трупа клиенти на фирмата и те от своя страна да осигуряват платимите часове работа, които след това тя да разпределя на стажантите.

Тя несъмнено беше готова да се върне на работа, но проклета да е, ако изразходва средства на фирмата. Трябваше да възстанови връзките си в града и да привлече свои собствени клиенти към фирмата — противното не просто би било нелоялно към колегите й, то би я поставило в подчинено положение спрямо партньорите й, а тя не смяташе да допусне това да се случи.

Докато стигна до ъгъла, Джина бе взела решение и когато таксито отби, за да я вземе, тя се шмугна на задната седалка и каза:

— До Съдебната палата, моля. Седма и Брайънт.

По отношение на продължителността на съществуването си в града „Лу Гърка“ не беше точно „Тадич“ или „Фиор Д’Италия“, нито дори „Ориджинъл Джо“ или „Суон Ойстър Депо“. Въпреки това след повече от четирийсет години на все същото място срещу Съдебната палата, заведението притежаваше пълния набор от традиции, макар и по малко по-неапетитен начин от останалите известни ресторанти.

Названието „ресторант“ беше някак погрешно. Несъмнено всеки, който съставя бизнес план за мястото в днешния свят, ще се окаже силно затруднен да привлече вложители с меню само с едно ястие на ден — Специалитета — и с много малко предястия, освен соя или грах в уасаби от време на време.

Забравете за обедните норми на всички останали места като пилешки крилца или хамбургери, или пък пържена сепия, или чеснови пържени картофки, или, не дай си боже, салати или други сурови зелени неща — редовните клиенти наричат маслините за мартини зеленчуково ястие. Вместо това съпругата на Лу, Чуй, ежедневно се опитваше да обедини коренно различните кулинарни култури на своя роден Китай и на родината на съпруга си Гърция в оригинални и трябва да признаем творчески ястия като сърмите в сладко-кисел сос или пилето „Гун Бао“ или мистерии като прословутото гювече „Инлин“. Каквото и да представлява инлин.

Храната можеше да се яде, но също толкова често не можеше и със сигурност не беше причината хората да се събират в „При Лу“. Както при толкова много други ресторанти, местоположението бе ключът към успеха на Лу — ако човек имаше работа със системата за наказателно правосъдие в Сан Франциско, той се хранеше „При Лу“. Няма значение, че заведението е натикано в мазето на сградата с кантори на поръчители за съдебни гаранции, че винаги миришеше малко странно, че беше мрачно и зле проветрено. Намираше се на по-малко от четирийсет и пет метра от входа на Съдебната палата и така съдебни заседатели в обедна почивка, ченгета, репортери, адвокати и техните клиенти, свидетели, доносници, роднини на жертви и посетители — огромна, често нечиста и непокорна, несъмнено буйна клиентела — изпълваха мястото от първото позволено питие в шест сутринта до подканването за последни поръчки в един и половина през нощта.

Джина Роук пристигна с таксито, слезе по шестте стъпала от улицата и нагази в бушуващия прилив от човешки същества зад боядисаните в черно врати от двойно стъкло на ресторанта „При Лу“. Тълпата не я плашеше. Това бе нейната среда. Като се усмихваше, буташе и си проправяше път навътре с лакти, тя се промуши през тъпканицата непосредствено пред себе си и от другата страна на стаята видя главния детектив в своята фирма, Уайът Хънт, който седеше в четириместно сепаре с още един мъж. След десет секунди тя застана до тях.

— Ако се присъединя към вас, ще прекъсна ли нещо важно? — попита Джина.

— Ни най-малко — каза Хънт. — Още не сме поръчали.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да споделиш половината си пейка с една старица?

Хънт се приведе напред и огледа зад нея.

— Няма проблем — каза той. — Къде е тя? — Ухили й се и се плъзна навътре, за да й направи място, след което посочи към отсрещната страна на масата. — Мисля, че познаваш Девин Джул. От отдел „Убийства“.

— Разбира се. Как сте, инспекторе?

— След като вече не съм само с Уайът, по-добре. Той става за компания около петнайсет минути, след това започва да дрънка глупости.

— Когато започна да използвам по-дълги думи, Девин се обърква — обясни Хънт.

— Той ги използва в неправилен контекст. Трябва да изкара курс или нещо такова. Разправям му, че не е хубаво да си служи със сложни думи, ако не знае какво означават.

— Телеологичен — рече Хънт.

— Чудесен пример. — Джул се обърна към Джина. — Както виждаш — каза той, — не прекъсваш нищо. — След това се обърна към Хънт: — Няма начин това да е истинска дума.

— Телеологичен — повтори Хънт и протегна ръка през масата. — На колко?

— На един обяд.

— Става.

— Кажи го буква по буква, за да няма недоразумения.

Хънт изреди буквите, след това попита:

— Джина? Дума ли е, или не?

Тя направи гримаса на неохота към Джул.

— Мисля, че е дума, инспекторе. Съжалявам.

— Наистина е дума — каза Хънт. — Означава свързан с реда в природата. Например телеологично доказателство. Човекът започнал да ходи изправен, защото слязъл от дърветата и започнал да живее сред високата трева, където трябвало да стои изправен, за да вижда над тревата. Което го заставило — искам да кажа, заставило човешкия род — да ходи.

— Я гледай ти — каза Джул. — Никога не бих се сетил. — През масата Джул промърмори полугласно на Джина: — Навлизаме във фазата на дърдорене, за която ти казах.

Петнайсет минути по-късно и на тримата беше сервиран специалитетът — пелмени, пълнени с тарамосалата¹ — и по всеобщо мнение не можеше да се каже, че това е най-големият триумф на Чуй. И бездруго обаче вече не обръщаха никакво внимание на храната.

— … просто имам такова чувство — казваше Джул, — но всеки път, когато имаме убита съпруга и имот за няколко милиона долара, човек трябва да допусне, че може и да е съпругът. Нали така?

— Имате ли нещо срещу него? — попита Джина.

Джул поклати глава.

— Твърде рано е. Още не знаем дори времето на настъпване на смъртта. Ако обаче е имало престъпление, а съдейки по подутината на главата, е ужасно вероятно да е имало, направил го е или съпругът, или някой друг, когото е познавала адски добре.

— Защо смяташ така? — попита Хънт.

— Тя беше гола — каза Джул. — Не би пила вино и не би се съблякла в компанията на някой, който той може да е наел, за да се отърве от нея, все едно какъв сладур е.

— Той има ли си адвокат? — попита Джина.

Джул понечи да лапне една пелмена, след което размисли и я върна обратно в чинията. Поклати глава.

— И за това е твърде рано.

— Никога не е твърде рано.

— Още нямаме убийство, камо ли да го обвиним в това.

— Но сте разговаряли с него сутринта? И сте го оставили да ви каже всичките тези неща?

— Не съм опрял пистолет в главата му.

— И това за парите, и че бил засегнат от съпругата си, и че прекарал целия уикенд в мисли колко много я мрази? Струва ми се, че ако с него имаше адвокат, щеше да посмекчи нещата.

Джул смъкна ъгълчетата на устните си, заличавайки усмивката, която бе започнала да се оформя там.

— Можеше и да го направи. За щастие обаче, не че искам да те обидя, той не си и помисли да поиска адвокат.

— В дъното на душата си Девин вече смята, че е виновен — обади се Хънт.

— Оставам с такова впечатление — рече Джина.

— Не е вярно — възрази Девин. — В режим на изчакване съм, това е всичко.

— Ще говориш ли отново с него? — попита Джина.

— Вероятно по-късно днес, ако е там, където трябва да бъде.

— А не в…?

— Дома си. — Джул стана делови. — Ей, качих се горе с него, за да си вземе чисти дрехи. Но няма да позволя да стои в къщата, докато не приключим с мястото.

— Къде е отседнал?

— В „Травъл Лодж“ долу на Ломбард. Съвсем близо е.

— И ти ще се срещнеш с него там?

— Така възнамерявам.

— И той все още няма да има адвокат?

Този път усмивката на Джул се задържа.

— Ако все още имам късмет — каза той.

Джина мразеше, когато ченгетата си правят тези глупави териториални шегички. Заради Джул и по-скоро за забавление тя реши да го подразни малко. Обърна се към Хънт:

— Уайът, трябва да се свържем с този човек просто като добри граждани и да го подкрепим.

— Хайде стига, де! — Джул вложи малко хумор. — Оставете бедното ченге на мира. Освен това, ако си вземе адвокат, наистина ще започна да си мисля, че е виновен.

— Щом някой има адвокат, значи е виновен, така ли? — попита Джина.

— Не. Разбира се, че не. Колко глупаво от моя страна! — все така добронамерено възкликна Джул. — Ти си напълно права. Далеч съм от подобна мисъл.

— Не се заблуждавай — каза Хънт. — Не е съгласен с теб.

— Схващам това, Уайът.

Джул забоде една от ужасните пелмени на вилицата си и я повдигна. За секунда се вгледа в нея и пак я върна в чинията си. Небрежната иронична забележка на Джина явно бе уцелила болна тема.

— Нека го кажа така. Все още не е обвинен в нищо. Ако от аутопсията се окаже, че някой е убил жена му, надявам се той да има желание да ни съдейства, за да ни помогне да открием убиеца. Ако има адвокат, който поставя преграда всеки път, когато му задам въпрос, ще се чудя какво става с него много повече, отколкото ако просто седи и разговаря с мен.

— Но признаваш, че се опитваш да го накараш да се замеси.

— Не. — Все още търпеливо. — Опитвам се да стигна до истината. Ако той е невинен, истината — извинете ме за израза — ще го освободи.

— Само в един съвършен свят, инспекторе. Знаеш това.

— Добре, съгласен съм — каза Джул. — Обаче един невинен човек не си търси адвокат още преди да е обвинен в нещо.

Джина си помисли, че разговорът започва да става твърде нелеп за двама опитни професионалисти. Първоначалната й цел бе просто да се пошегува с Джул и сега се забавляваше как е успяла да го подразни, затова продължи:

— Търси си, ако смята да говори с ченгетата и да каже неща, които може да бъдат разбрани погрешно. Само това искам да кажа.

— А аз искам да кажа само — отвърна Джул, — че ако това се случи, ние, ченгетата, ще си помислим, че човекът крие нещо.

— Ами, както казват „Бийтълс“ — рече Хънт, в опит да разведри всички, — всички крият нещо, освен мен и маймунката ми.

— Благодаря ти, Уайът — каза Джина. — Много ни помогна.

— Старая се да съм полезен — престорено скромно рече Хънт.

— Мисля, че ядосах приятеля ти.

— Неее. Девин си е такъв. Той е ченге, затова разсъждава като ченге. Това си е особен начин на мислене, върху който те изпитват в Академията. Първият въпрос е дали смяташ, че ако човек си има адвокат, той е виновен. Ако кажеш: „Не е задължително“, те късат.

— Много окуражително.

Те пресичаха Брайънт Стрийт на светофара.

— Какво те води насам? — попита Хънт. — Не съм те виждал край Съдебната палата от цяла вечност.

— Поне. Може би и от по-дълго. Дори не си спомням последния път, когато бях тук.

На отсрещния тротоар завиха заедно надясно и поеха към следващата пресечка. На улицата пред тях чак до предните стълби на Палатата в две редици бяха паркирани успоредно черно-бели и обикновени полицейски коли и таксита. Някой беше завързал голям доберман за един от парапетите по средата на широките и ниски стълби и лаят на кучето се конкурираше с ямаеца с плитки, който убеждаваше всички да приемат растафари за свое спасение и Хайле Селасие за единствен истински бог. Бездомник, завит с вестник, спеше от другата страна на живия плет край стълбите. Поне дузина представители на адвокатската професия бяха застанали и разговаряха с клиенти или с ченгета на ярката слънчева светлина, а обикновените граждани се точеха в обичайния поток навътре и навън през стъклените врати.

— Можеш ли да си представиш? Мисля, че всъщност това място ми е липсвало — каза Роук.

— Бих предсказал, че като влезеш вътре, доста бързо ще го превъзмогнеш. Среща с клиент ли имаш?

— Не. Надявам се да се присламча към някое конфликтно дело.

Тези дела бяха много чести — обикновено на беден клиент, който е бил обвинен в престъпление, се назначава служебна защита. Ако това заподозряно лице е извършило престъплението заедно с още някой, служебната защита не може да защитава и съучастника — получава се конфликт на интереси. Затова съдът назначава частен защитник като Джина, чийто хонорар плаща общината, за да представя съучастника.

Стигнаха до стълбището. Джина спря, поколеба се и направи знак към вратата.

— Ще влизаш ли вътре?

— Не. Правех у дома някои компютърни проучвания, когато Девин се обади, за да обядваме заедно, и аз се смилих над него. Живея съвсем наблизо.

Джина отново леко се поколеба.

— Какво? — попита Хънт.

Тя постави ръка на рамото му.

— Просто се чудех дали инспектор Джул случайно не е споменал името на съпруга, за когото говорехме, докато бяхме в ресторанта.

— Разбира се. Казва се Стюарт Горман. Писателят?

Тя поклати глава.

— Боя се, че името не ми е познато. Какво пише?

— Книги, свързани със занимания на открито. Предимно за риболов. Чел съм няколко от тях. Доста е добър.

— Няколко от тях?

— Досега може би три.

— Вече го мразя — рече Джина. — Аз се опитвам да завърша собствената си проклета книга почти четири години, а той вече е написал три?

— Може би е започнал преди теб.

— Може би просто го бива повече.

— Възможно е, предполагам. Обаче ти вероятно си по-добър адвокат, отколкото би бил той.

— Ако беше адвокат.

— Какъвто, съдейки по разговора му с Девин, не е — отбеляза Хънт. — А това, от своя страна, те кара да се питаш дали вече има кой да го представлява в съда, нали?

Сега Роук се усмихна.

— Бързо схващаш, Уайът. Наистина ми мина през ума.

— Искаш ли да му се обадя и да разберем със сигурност?

Джина поклати глава.

— Благодаря. И сама мога да си търся катастрофи. Човекът току-що е загубил съпругата си. Нека прибързано направим дръзко предположение и за момент приемем, че той няма нищо общо със смъртта й. В такъв случай вероятно — не, несъмнено — е съсипан. Обаче си мисля, че ще е по-добре, ако си намери някого, преди твоят Девин отново да го е хванал на мушка.

— Ами — рече Хънт, — ако наистина познавам Дев толкова добре, колкото си мисля, по-добре да побърза.