Подвижни образи

— Ковчежнико-о-о!

„Защо трябва да търча така на моите години? — вайкаше се Ковчежникът, но пъргаво подтичваше по коридора, за да отиде по-скоро при ревящия Архиканцлер. — И какво интересно намира в гнусната измишльотина? Някакво си окаяно гърне!“

— Идвам, господине — изчурулика на глас.

Бюрото на Ридкъли беше отрупано с древни документи.

След смъртта на всеки магьосник книжата му попадаха в едно далечно кътче на Библиотеката. Рафт след рафт с полека мухлясващи листове се точеха незнайно докъде. А живите често се уверяваха един друг, че това било истинско богатство за изследователите, стига някой да намери време да се порови.

Ковчежникът се ядосваше. Никъде не откри Библиотекаря. Човекоподобното май не се свърташе в Университета напоследък. Наложи се лично да прехвърля тези вехтории.

— Архиканцлер, според мен няма друго — съобщи и изсипа лавина от стари документи върху бюрото.

Ридкъли разпъди с ръка облака мушици.

— Нямат край тия хартии — промърмори недоволно. — И колко ли са останали от него?

— Ами… 23 813, господине — отговори Ковчежникът. — Той си е имал списък.

— Брей, да видиш… — сумтеше Ридкъли. — „Определител на звезди“… „Оборотомер за богословски нужди“… „Брояч на блата“… Брояч на блата ли?! Ама че сбърканяк!

— Всъщност е мислел много логично.

— За мен е все същото.

— Архиканцлер, а дали е… толкова важно? — запъна се Ковчежникът.

— Оная гадост на два пъти стреля по мен! — наежи се Ридкъли.

— Убеден съм, че не е било нарочно…

— Човече, искам да познавам устройството й! Не виждаш ли какви перспективи се откриват в спортния лов!

Ковчежникът напразно насилваше ума си.

— Не вярвам, че Риктор е искал да създаде нападателно устройство — опита се да възрази, макар и без особена надежда.

— Ха, все ми е едно какво е искал той! Къде е устройството?

— Накарах двама прислужници да натрупат чували с пясък около него.

— Добре си се сетил. Тъкмо ще…

… уумм… уумм…

Приглушеният шум долиташе от коридора. Двамата магьосници се спогледаха многозначително.

… уумм… ууммУУММ.

Ковчежникът не смееше да диша.

Пльок.

Пльок.

Пльок.

Архиканцлерът се озърна към пясъчния часовник на лавицата над камината.

— Вече го прави на всеки пет минути.

— И изстрелите са по три — добави Ковчежникът. — Налага се да поръчам още чували с пясък.

Порови в малкото хартиено хълмче. Една дума привлече погледа му: „действителност“.

Зачете се в ръкописните редове. Друга дума — „измерване“. Погледът му се плъзна нагоре към заглавието: „Бележки за обективното измерване на действителността“.

Имаше и схема. Ковчежникът се вторачи в нея.

— Откри ли нещо? — подхвърли Архиканцлерът, без да го погледне.

Ковчежникът пъхна листа в ръкава на робата си.

— Нищо важно.

Долу прибоят не спираше своя грохот в скалите. (… А под повърхността раците ходеха заднешком по потъналите улици…)

Виктор сложи още един плавей в огъня. Пламъците бяха синкави от солта.

— Не я разбирам. Вчера като че се държеше нормално, а днес й се завъртя главата.

— Кучки! — съчувствено изръмжа Гаспод.

— Е, не заслужава чак такива думи. Просто умът й се е отнесъл нанякъде.

— Отнесени кучки! — съгласи се Гаспод.

— Ето ти го влиянието на ума върху сексуалния живот — вметна „Я не ме наричайте Дългоушко“. — Зайците нямат такива проблеми. Хайде, хоп… и много благодаря.

— Защо не й поднесеш мишка? — предложи котаракът. — Не говоря за присъстващите, разбира се — озърна се гузно към „Не съм ти никакъв Пискунчо“.

— Интелектът хич не се отразява добре и на моя светски живот — горчиво сподели Дългоушко. — Допреди седмица нямах никакви затруднения. Изведнъж ми се приисква да водя смислен разговор, а те само бърчат муцунки насреща ми. Чувствам се като кръгъл идиот.

Прекъсна ги задавено крякане.

— Патокът пита направи ли нещо с книгата — преведе Гаспод.

— Прегледах я, когато ни дадоха обедна почивка — обясни Виктор.

Крякането стана по-раздразнено.

— Да, ясно, но патокът пита какво си направил.

— Не мога да отскоча до Анкх-Морпорк, когато ми скимне! — сопна се Виктор. — Дотам се пътува няколко часа! А ние по цял ден снимаме филми!

— Поискай почивен ден — подсети го Дългоушко.

— Никой не иска почивни дни в Света гора! Благодаря за съвета, но веднъж вече ме уволниха.

— И сега той ти плаща много повече — напомни Гаспод. — Забавно, а? — Почеса се зад ухото. — Кажи му, че според договора можеш да искаш почивен ден.

— Няма никакъв договор. Ти най-добре знаеш това. Работя, вземам си парите. Просто и ясно.

— Ъхъ — съгласи се Гаспод. — Устна уговорка, а? Просто и ясно. Много ги обичам.

В края на нощта тролът Детритус се криеше неловко в сенките край задния вход на „Синият варовик“. Необичайни страсти го тресяха целия ден. Щом затвореше очи, виждаше фигура като малко хълмче.

Нямаше как да не си признае.

Детритус се влюби.

Вярно, години наред му плащаха да пребие някого в Анкх-Морпорк. Грубиянски живот без приятели. И самотен. Бе се примирил, че ще си остане стар ерген, а Света гора ненадейно му поднесе шанс, за който не бе и мечтал.

Родителите му го възпитаваха строго, още помнеше наставленията на баща си, които слушаше като дете. Ако видиш момиче, което ти харесва, не се нахвърляш веднага. Има и по-прилични начини.

Затова Детритус бе отишъл на брега да потърси камък. Не какъв да е. Огледа навсякъде и намери голям камък, огладен от морето, с жилки от розов и бял кварц. Момичетата харесват такива неща.

И сега чакаше притеснен да й свърши смяната.

Напъваше се да измисли какво ще й каже. Никой никога не му обясняваше какво да говори. Не беше схватлив трол като Скалата или Мори, те лесно се оправяха с думите. Общо взето, досега не бе имал нужда от богат речник. Унило ровеше пясъка с крак. Нима можеше да му провърви с толкова нахакана дама?

Отекнаха тежки стъпки и вратата се отвори. Обектът на желанието му излезе в нощта и вдиша дълбоко. Това подейства на Детритус, както човек би се почувствал от бучка лед, плъзнала по гърба му.

Уплашено се вторачи в камъка. Пред размерите на Руби изобщо не изглеждаше голям. Дано беше по-важно какво ще стори с него.

Е, не биваше да протака повече. Всички разправяха, че първият път не се забравя…

Замахна и я цапардоса точно между очите.

И тогава всичко се обърка.

Традицията повеляваше момичето, щом успее отново да си събере мислите в главата, да прецени дали камъкът задоволява изискванията и незабавно да стане отстъпчива към всякакви предложения на мъжкия трол. Например вечеря с човешко на свещи… макар че — естествено! — такива щуротии вече не се правеха, особено ако има опасност да те хванат.

Не биваше тя да примижи зловещо и да му зашлеви такава плесница, че очните му ябълки да издрънчат.

— Ама че тъп трол! — разкрещя се Руби, а Детритус се въртеше зашеметен в кръг. — Туй пък що го направи, а? Да не съм ти някаква дивачка, дето ей сега се е смъкнала от планината? Що не го вършиш, както подобава?

— Но, но… — ломотеше Детритус, ужасен от нейната ярост. — Не можех да питам татко ти дали е редно да те прасна, щото не знам де живее…

Руби се изпъчи надменно.

— Тия старовремски нрави са простотии от миналото. Туй не е модерно. Хич не ми пука за трол, дето не е в крак с времето. Камък по чутурата може и да е много сантиментален обичай — продължи тя, но увереността се изцеди от гласа й, щом се препъна в края на изречението, — ама… най-добрият приятел на момичето са диамантите.

Тя се подвоуми. В ушите дори на една напредничава тролка това не прозвуча уместно.

Детритус се озадачи.

— Ъ? Искаш да си избия зъбите от устата ли?

— Добре, де, без диаманти — веднага отстъпи Руби. — Ама вече си има по-хубави съвременни обичаи. Трябва да ухажваш момичето. Трябва да… да…

Не беше сигурна дали знае какво да каже. Но бе пристигнала в Света гора преди цели седмици, а тук всичко се променяше. Руби откри женското съзаклятие, обхванало всички раси, за което доскоро и не подозираше. Учеше се бързо. Приказваше си на воля с момичетата от човешката раса. И от джуджешката. Съкрушена научи, че дори джуджетата умеят да ухажват по-добре.17 А пък хората измисляха смайващи неща…

Но една тролка можеше да очаква само кратък удар по главата, после до края на живота си трябваше да бъде послушна и да готви каквото мъжкарят домъкне в пещерата.

Тя се закани, че ще има големи промени. При следващото й гостуване у дома планинските тролове щяха да преживеят най-голямото сътресение след последния сблъсък на континенти. А дотогава смяташе да уреди собствения си живот.

Тя размаха могъщата си ръка.

— Ами трябва да попееш под прозореца на момичето и… и да й носиш ууграа.

— Ууграа ли?

— Ъхъ. И то хубава.18

Детритус се почеса по главата.

— И що тъй?

Руби като че се смути за миг. За нищо на света не би могла да обясни защо е толкова важно да се подаряват негодни за храна стръкове, но нямаше никакво намерение да признае невежеството си.

— Ха, дори туй не знаеш! — изфуча с унищожително презрение.

Детритус не долови подигравката. Както винаги.

— Щом е тъй, ще видиш, че не съм такъв простак. Ще се очукам според модата. Само почакай и ще видиш.

Ударите на чукове тресяха въздуха. Сградите настъпваха от безименната главна улица към дюните. Никой не притежаваше земя в Света гора. Щом е празна, строиш на нея.

Диблър вече разполагаше с два кабинета. В единия крещеше на хората, а в по-големия отпред хората си крещяха един на друг. Сол крещеше на майсторите на ръчката, които на свой ред крещяха на алхимиците. Духчетата бродеха по всяка плоска повърхност, давеха се в чаши с кафе и си крещяха. Два зелени папагала, донесени с експериментална цел, крещяха сами на себе си. Изпълнители, навлекли части от костюми, минаваха оттук да се накрещят. Среброриб крещеше непрекъснато, понеже изобщо не схващаше защо бюрото му е в преддверието, щом е собственик на студиото.

Гаспод седеше непоклатимо до вратата на вътрешния кабинет. През последните минути изтърпя небрежен ритник, мокра бисквитка и погалване по главата. Прецени, че от кучешка гледна точка не е чак толкова зле.

Опитваше се да следи всички разговори едновременно. Извънредно поучително занимание. Например разни типове внасяха торби, претъпкани с пари, и започваха да крещят.

— Какво искаш?!

Викът долетя иззад вратата. Гаспод наостри и другото си ухо.

— Ами… искам почивен ден, господин Диблър.

— Почивен ли? Не ти се работи, така ли?

— Само един ден, господин Диблър.

— Да не си въобразяваш, че плащам на хората да си почиват? Не съм червив с пари. Дори не сме на печалба. Направо ми опираш арбалет в челото.

Гаспод се обърна да погледне торбите пред Сол, който трескаво броеше монетите. Кучето цинично сбърчи муцуна.

Мълчанието се проточи. „О, само това не! Младият идиот си забрави репликите…“

— Господин Диблър, не искам да ми плащате почивката.

Гаспод си отдъхна.

— Не искаш да ти плащам ли?

— Не искам.

— Но искаш да имаш работа, когато се върнеш, предполагам — присмехулно изрече Гърлото.

Гаспод се напрегна. Едва успя да подготви Виктор за този разговор, и то с дълги репетиции.

— Надявам се, господин Диблър. Но мисля и да проверя какво могат да ми предложат в „Независими алхимици“.

Очакваният трясък на кресло, блъснало се в стената. Гаспод се ухили злорадо.

Пред Сол оставиха още една торба, пълна с пари.

— „Независими алхимици“ ли?!

— Господин Диблър, както изглежда, те напредват в добавянето на звук към образите — не много напористо смънка Виктор.

— Но те са аматьори! И мошеници!

Гаспод се намръщи. Подготовката им стигаше само до този момент.

— Радвам се да го чуя, господин Диблър.

— На какво има да се радваш?

— Щеше да е твърде страшно, ако бяха професионални мошеници.

Гаспод закима. Добър удар. Много добър.

Забързани стъпки около бюрото. Когато Диблър заговори, от устата му се лееше злато.

— Виктор! Вики! Нима не съм ти като роден чичо?

— Прав е — отбеляза Гаспод. — Той е като роден чичо на почти всички тук. Затова те са му като племенници.

Повече не му се слушаше, отчасти защото Виктор щеше да получи почивния си ден, но преди всичко защото въведоха друго куче в стаята.

Беше огромно и лъскаво. Козината му имаше сладкия отблясък на мед.

Гаспод веднага разпозна чистокръвния вълкодав от планините Овнерог. Когато новодошлият седна на пода до него, все едно спортна яхта спря на пристана до въглищарски шлеп.

Чу гласа на Сол:

— Това ли е последната приумица на чичо ми? Как се казва?

— Пляси — отвърна кучкарят.

— И колко ни струваше?

— Шестдесет долара.

— Толкова пари за куче? Май съм си сбъркал занаята.

— Предишният му дресьор се кълнеше, че владеело всякакви номера. Било хитро като лисица. Точно каквото търсеше господин Диблър.

— Добре, вържи го тук. И ако помиярчето му налети, изритай го.

Гаспод се взря дълго и преценяващо в Сол. Щом се увери, че никой не му обръща внимание, примъкна се до новака, изгледа го от върховете на ушите до опашката и заговори кротко:

— Защо те доведоха?

Другото куче го зяпна с привлекателна тъпота.

— Имаш ли си собственик? — продължи Гаспод.

Вълкодавът заскимтя.

Гаспод опита на Първобитната кучешка реч, състояща се от скимтене и сумтене.

— Ей? Има ли някой в тая глава?

Опашката тупна притеснено по пода.

— Кльопачката тука не я бива — съобщи Гаспод.

Породистият вирна муцуна.

— Какво това място?

— Сега си в Света гора — разговорчиво подхвана Гаспод. — Аз съм Гаспод. Впрочем нарекли са ме на знаменития Гаспод. Ако искаш нещо да знаеш, само питай…

— Много двукраки. Гър… Какво това място?

Гаспод се взря по-внимателно в очите му.

Вратата на вътрешния кабинет се отвори. Виктор излезе разкашлян и захапал пура.

— Чудесно, страхотно — изведе го Диблър. — Знаех, че ще намерим общ език. И не я хаби, момчето ми. Струват по един долар кутията. О, довел си и малкото куче.

— Бау — несговорчиво се обади Гаспод.

Лъскавият вълкодав излая късо и всяко косъмче по тялото му излъчи покорна готовност.

— Аха, нашето куче — чудо… — доволно промълви Диблър.

Огризката на Гаспод трепна.

После осъзна истината.

Вторачи се гадно в другото куче, отвори уста да каже нещо, спря се навреме и успя да превърне думата в „Джаф!“.

— Хрумна ми онази вечер, когато видях твоето помиярче — обясни Гърлото. — И си казах, че хората обичат животните. Аз съм любител на кучетата. Истински символ — спасяват живот, най-добрият приятел на човека и така нататък.

Виктор веднага забеляза вбесеното изражение на Гаспод.

— И Гаспод е извънредно умен — защити го искрено.

— Не се съмнявам, че си го мислиш — врътна глава Гърлото. — Но я ги погледни един до друг. Ето ти това будно, пъргаво, красиво животно, а виж и тази прашна топка козина, която сякаш има махмурлук. Няма какво да сравняваш, не съм ли прав?

Кучето — чудо излая:

— Какво това място? Пляси добро момче!

Гаспод вдигна очи към тавана.

— Е, убеди ли се? — натърти Диблър. — Избери му подходящо име, дресирай го още малко и се ражда поредната звезда. — Тупна Виктор по гърба. — Радвам се, че намина, отбивай се по-често, но не прекалявай, трябва и да се видим за обяд някой път, а сега изчезвай… Сол!

— Идвам, чичо.

Виктор внезапно остана сам насред стаята с двете кучета и тълпата наоколо. Извади пурата от устата си, наплю запаления край и предвидливо я скри зад някаква саксия.

— Пръкнала се звезда… — изсъска тих глас до коляното му.

— Какво казва той? Какво това място?

— Не ме гледай толкова злобно — помоли Виктор. — Аз не съм виновен.

— Ама виж го само тоя тъпанар! — гаднееше Гаспод.

— Пляси добро момче!

— Да си ходим — предложи Виктор. — Трябва да се явя за снимки след пет минути.

Гаспод се мъкнеше подир него и си мърмореше под вонящия нос. Виктор дочуваше по някое „стар килим“, „най-добрият приятел на човека“ и „скапано куче — чудо“. Накрая не издържа.

— Ти завиждаш.

— На някакво си едро паленце с едноцифрен коефициент за интелигентност ли? — подигравателно попита Гаспод.

— И лъскава козина, хладна муцуна, може би и родословие колкото ръката ми — добави Виктор.

— Родословие ли?! И какво, като има родословие? Въпрос на чифтосване. Между другото и аз съм имал баща. И двама дядовци. И четирима прадядовци. Някои от тях дори ми се падат роднини по две-три линии. Хич не ми разправяй за родословие.

Гаспод вдигна крак към едната подпора на новото табло — „Филмова компания «Векът на Плодния прилеп»“.

Това също бе потопило Томас Среброриб в дълбините на недоумението. Сутринта вместо написаната на ръка табела „Интересни и поучителни филми“ завари това огромно табло. Сега седеше зад бюрото си, държеше се за главата и си внушаваше, че идеята поначало е била негова.

— Аз съм призованият от Света гора — мрънкаше Гаспод, преливащ от самосъжаление. — Довлякох се чак дотук, а те предпочетоха тази грамадна космата твар. И вероятно ще му плащат всеки ден с пълна чиния месо.

— Виж сега — помъчи се да измисли нещо Виктор, — може и да не си призован тук, за да бъдеш кучето — чудо. Току-виж, Света гора ти е подготвила друга роля.

„Но това е нелепо — мислеше в същото време. — Защо говорим така? Една местност не може да иска и да налага нищо. И не призовава хората… ако не броим тъгата по родния дом. Но как ще тъгуваш по място, което още не си виждал? Не е логично. Тук не е имало хора хиляди години.“

Гаспод подуши една стена.

— Каза ли на Диблър каквото ти заръчах?

— Да. Той много се разстрои, щом споменах за „Независими алхимици“.

Гаспод се изкикоти.

— Вметна ли, че устната уговорка не струва пукнат грош?

— Да. Той се престори, че не разбира. Но ми даде пура. И обеща да плати престоя в Анкх-Морпорк и на мен, и на Джинджър. После каза, че е замислил наистина велик филм.

— Какъв по-точно? — настрои се подозрително Гаспод.

— Нищо не обясни.

— Слушай, момко — назидателно подхвана кучето, — Диблър забогатява със страшна сила. Преброих парите. На бюрото на Сол имаше пет хиляди двеста седемдесет и три долара и петдесет и два пенса. Ти ги спечели за него. Заедно с Джинджър, разбира се.

— Олеле…

— Сега искам от теб да научиш още няколко думички — настоя Гаспод. — Ще се справиш ли?

— Надявам се.

— „Процент от брутния приход“. Е, ще го запомниш ли?

— „Процент от брутния приход“ — прилежно повтори Виктор.

— Браво на тебе.

— Но какво означава?

— Не се притеснявай за това. Само му намекни, че си искаш процента. В удобен момент.

— И кога ще настъпи удобният момент?

Гаспод се изкиска злобничко.

— Май когато Диблър си е натъпкал устата с нещо вкусно.

Хълмът на Света гора заприлича на мравуняк. До брега „Иглолистно студио“ снимаше „Третият гном“. „Микролитични филми“, където се събраха почти само джуджета, работеше усърдно по „Златотърсачите от 1457 година“ и вече обмисляше „Златна треска“. Филмовата компания „Надут мехур“ трескаво завършваше „Пуешки кълки“. При Боргъл винаги беше претъпкано.

— Не знам как ще го нарекат, но сега правим филм за едного, който отива да се види с някакъв магьосник. И май натам ще го води една жаба с болнаво жълтеникав цвят — обясняваше мъж с половин костюм на лъв на съседа си по опашка.

— Що си мислех, че в Света гора няма магьосници?

— А, от този няма вреда. Не го бива много в магиите.

— Ха, че останалите да не ги бива?

Звукът! Това беше големият препъникамък. Алхимиците се трудеха в бараките си навсякъде из Света гора, крещяха на папагали, изработваха съдове със сложна форма, за да улавят в тях звуците и те да си подскачат вътре безобидно, докато не дойде време да бъдат пуснати на свобода. Към честия тътен от взривена октоцелулоза се добавиха хлипането от изтощение и измъченият писък, когато вбесен папагал сбъркаше нечий палец с паничката ядки.

Не постигаха очакваните успехи с папагалите. Вярно, птиците запомняха каквото чуеха и го повтаряха по свое му Не се поддаваха обаче на навременно изключване и имаха навика да добавят още звуци, а Диблър подозираше, че обикновено ги научават от палаво настроени майстори на ръчката. Затова кратките откъси от романтични диалози се изпъстряха с викове „Уааарк! Я ми покажи тия твои гащи!“. Гърлото твърдеше, че поне засега няма намерение да прави филми от този род.

Звукът! Мнозина казваха, че който пръв се справи със звука, ще завладее Света гора. Засега хората се стичаха на тълпи да гледат подвижни образи, но настроенията им можеха да се променят бързо. С цветовете нямаха такива затруднения. Просто трябваше да си отгледат духчета, които рисуват достатъчно бързо. Истинското обновление се криеше в звука.

Но до постигането на жадувания успех си помагаха с аварийни мерки. Джуджешкото студио се отказа от показването на диалога чрез табели и изобрети субтитрите. Всичко беше наред, ако изпълнителите помнеха, че не бива да пристъпят прекалено близо до снимачната кутия, за да не съборят буквите.

И щом звукът липсваше засега, беше задължително да запълнят екрана от край до край с истинско пиршество за очите. Ударите на чукове поначало бяха привичен фонов шум в Света гора, но силата им се удвои…

Тук се появяваха всички чудеса на света.

„Независими алхимици“ дадоха тласък на новата идея, като изградиха от летви и платно Голямата пирамида на Тсорт, умалена десетократно. Скоро край снимачните площадки се нароиха цели улици от Анкх-Морпорк, дворци от Псевдополис, замъци от земите край Главината. В някои случаи улиците бяха нарисувани върху обратната страна на палатите, затова само едно платно делеше принцовете от просяците.

До края на предобеда Виктор участваше в едноролков филм. Джинджър рядко му продумваше въпреки задължителната сцена с целувката, когато я спаси от поредното страшилище в изпълнение на Мори. Каквато и магия да имаше в Света гора, днес не ги овладя. Виктор се махна с облекчение след края на снимките.

Примъкна се да гледа как дресират Пляси, новото Куче — чудо.

Животното ловко и бързо се справяше с всякакви препятствия или хапеше ръката на дресьора, предпазена от дебели намотки плат. Нямаше съмнение, че самата природа е предопределила това куче за подвижните образи. То дори лаеше фотогенично.

— А знаеш ли какви ги плещи? — подхвърли кисел глас до Виктор.

Гаспод беше същински символ на кривокрако униние.

— Не знам. Какво казва?

— „Аз Пляси. Аз добро момче.“ Това е. Да ти се догади, а?

— Да, но ти можеш ли да прескочиш двуметрова ограда?

— Това ли е умният начин? — заяде се Гаспод. — Аз се промушвам през първата дупка, която видя… Я, сега пък какво измислиха?

— Според мен му поднасят яденето.

— Туй ли наричат ядене?!

Виктор наблюдаваше как Гаспод отиде при паницата и огледа съдържанието й. Пляси го изтърпя неприветливо. Гаспод заджафка тихичко. Пляси изскимтя. Гаспод излая.

Дълго си разменяха кучешки реплики.

Накрая Гаспод се върна при Виктор и седна до краката му.

— Стой и гледай.

Пляси захапа ръба на паницата и я изсипа на земята.

— Голяма гнусотия му бяха дали — сподели Гаспод. — Само карантии. Дори аз не бих поднесъл такъв бълвоч на едно куче.

— Значи го накара сам да си изхвърли храната?! — втрещи се Виктор.

— Много послушно паленце — самодоволно потвърди Гаспод.

— Ама защо гаднееш толкова?!

— Няма такова нещо. Дадох му и няколко полезни съвета.

Пляси се разлая господарски към хората, събрали се около него. Виктор чуваше недоволния им разговор.

— Който пес не си яде вечерята — избоботи Детритус, — ще гладува.

— Я остави тия тъпотии. Господин Диблър разправя, че кучето струвало повече от всички нас, взети накуп.

— Може би не е свикнало с такава храна. Гледай го какво е тежкарче. Пък и му дадохме голям боклук, признавам.

— Туй си беше кучешка храна! Дават я на кучетата, затуй й викат „кучешка“!

— Да, ама дали се дава и на куче — чудо? Тях с к’во ги хранят?

— Ако туй куче се спихне, господин Диблър ще му позволи да си похапне от тебе, да знаеш.

— Добре, де, добре. Детритус, иди пак при Боргъл и виж какво имат там. Но да не е от помията, с която хранят клиентите си.

— Че аз нали донесох тъкмо от помията за клиентите?

— Затова те предупредих да внимаваш.

След пет минути Детритус се домъкна с пет килограма сурова плешка. Едва натика месото в паницата на кучето. Дресьорите впиха погледи в Пляси.

Едрият вълкодав се озърна към Гаспод, който кимна едва забележимо.

Пляси настъпи с лапа единия край на парчето, стисна другия със зъби и откъсна огромна мръвка. Прекоси двора и почтително остави месото пред Гаспод, който изгледа подаръка придирчиво.

— Хъ, знам ли… Виктор, десет процента ли са според теб?

— Значи ти му издейства вечерята?

Гаспод отвърна неясно, зает с дъвчене и гълтане.

— Десет процента са съвсем справедлив дял, особено в тези обстоятелства.

— Знаеш ли, ти наистина си кучи син — отбеляза Виктор.

— И се гордея с туй. — Гаспод преглътна последната хапка. — Сега какво да правим?

— Аз уж не бива да стоя до късно. Ще потеглим към Анкх-Морпорк по зазоряване.

— Някакъв напредък с книгата?

— Никакъв.

— Дай и аз да погледна.

— А можеш ли да четеш?

— Де да знам. Не съм опитвал.

Виктор се озърна. Никой не им обръщаше внимание. Както винаги. Щом ръчките престанеха да се въртят, на никого не му пукаше за изпълнителите, сякаш временно ставаха невидими.

Седна на струпани греди, отвори книгата на първите страници и ги обърна към критичния взор на Гаспод.

След малко кучето отбеляза:

— Пълно е с някакви знаци.

— Нарича се писменост — въздъхна човекът.

Гаспод примижа.

— Ха, всичките тия малки картинки ли?

— Такава е била ранната писменост. Хората са рисували, за да представят идеите си.

— Значи… ако някоя картинка се среща често, сигурно е важна идея, нали?

— Какво? Е… Да. Предполагам.

— Например тоя мъртвец.

Виктор се учуди.

— Кой мъртвец? Онзи на брега ли?

— Не. Мъртвецът на страниците. Не го ли виждаш? Навсякъде го има.

— Къде? Няма никакви мъртъвци.

Гаспод изсумтя.

— Гледай, бе, страницата е пълна с него. Досущ като на разни там гробници в старите храмове. Не се ли сещаш? Дялкат нещо като статуя на покойника как уж е легнал върху гробницата и стиска дръжката на меча си. Така правят с благородниците, като пукясат.

— Брей, вярно! Наистина изглежда доста… умрял…

— Може да са написали какъв страхотен пич е бил приживе — с тон на познавач сподели догадката си Гаспод. — Знаеш какво пишат — „Изтреби хиляди“ и тъй нататък. Нищо чудно да е оставил купища пари на жреците, за да четат молитви, да палят свещи, да колят кози на олтара и каквото още се полага. Някога мнозина са го правили. И ти си наясно — разни типове, дето се въргаляли с леки жени, пиели до забрава и нехаели за нищо цял живот. Ама щом Мрачният жътвар почнел да точи косата си за тях, изведнъж ставали най-праведните и подкупвали жреците да им изперат набързо душичките и да убеждават боговете колко свестен е клиентът.

— Гаспод… — отрони сдържано Виктор.

— Казвай.

— Нали си бил нещо като цирково куче? Откъде си научил всичко това?

— Аз не съм ти само хубава муцунка.

— Ти дори не си хубава муцунка.

Дребното куче тръсна глава.

— Откакто се помня, си имам очи и уши. Ще се смаеш, ако научиш какво може да види и да чуе едно куче. Да, де, доскоро не знаех какво означава всичко. Но сега знам.

Виктор се взря в страниците. Наистина често се срещаше една фигура, която с леко примижаване се превръщаше в рицар, отпуснал длани върху дръжката на изправения си меч.

— Може и да не означава определен човек — възрази накрая. — Пиктографското писмо не е толкова просто. Всичко зависи от контекста. — Порови в паметта си за някоя прочетена книга. — Например в езика на Ахатовата империя символите „жена“ и „роб“ един до друг означават „съпруга“.

Не можеше да откъсне поглед от книгата. Мъртвецът (или спящият, или стоящият мъж, хванал дръжката на меча си — фигурата беше толкова стилизирана, че не можеше да познае какво представлява) май наистина се появяваше най-често до друг знак. Виктор плъзна показалец по редовете.

— Виж, може би тази рисунка е само част от думата. Ето, винаги е вдясно от другия знак, който малко прилича на… на някаква порта. Значи е вероятно да означава… „мъжът при портата“, да речем.

Пак завъртя книгата към кучето.

— Може да е някой древен владетел — предположи Гаспод. — Или нещо като „мъжът с меча е в затвора“. А защо да не е „внимавай, има мъж с меч зад вратата“? Дявол знае какво е всъщност.

Виктор се вглеждаше напрегнато в страниците.

— Чудна работа, но не ми се струва мъртъв. Просто… не е жив. Дали не очаква да го съживят? Чакащ мъж с меч?

Мъничкото изображение на мъж нямаше почти никакви отличителни белези и все пак му изглеждаше някак познато.

— Знаеш ли, напомня ми за моя чичо Озрик…