Подвижни образи

Два кучешки силуета се клатушкаха по улицата в полунощ.

— „Ний сме мънички овчици — виеше Гаспод — и не знаем пътя до дома…“

— Бау! Бау! Бау!

Гаспод се отпусна на земята и си почеса ухото или поне мястото, което успя да налучка. Кракът му се мяташе неуверено във въздуха. Пляси го наблюдаваше със съчувствие.

Вечерта мина с бляскав успех. Гаспод открай време се сдобиваше с безплатна пиячка, като просто сядаше и впиваше в хората толкова нетрепващ поглед, че те се смущаваха и му сипваха бира в паничка с надеждата после да се махне. Бавен и скучен процес, затова пък безотказен. А Пляси…

Пляси владееше всякакви номера. Можеше да надига бутилки. Излайваше толкова пъти, колкото пръсти му показваха. Разбира се, Гаспод също би могъл да го прави, но чак сега проумя, че подобни глупости се възнаграждават.

Освен това Пляси разпознаваше безпогрешно младите дами, поканени в заведението от обнадежден ухажор. Вълкодавът нежно полагаше глава в скутовете им и ги гледаше толкова проникновено, че кавалерът незабавно му поръчваше паница бира и чинийка с бисквитки във формата на рибки. Ей така, за да направи впечатление на потенциалната любима. За Гаспод това беше немислимо постижение — късите крачка не му позволяваха да стигне до ничий скут, а и би предизвикал само писъци на отвращение.

Седеше под масите с озадачено неодобрение, по-късно и със замаяно озадачено неодобрение, защото Пляси беше самата щедрост в поделянето на паниците бира.

Накрая изритаха и двамата от кръчмата. Гаспод прецени, че сега е моментът да изнесе лекция за истинската кучешка същност.

— Няма що да се млякосваш… уф, да се умилкваш на човеците. Тъй подвеждаш всички ни. Никога няма да захвърлим оковите на зависимостта от хората, ако песове като тебе всеки миг се издават колко им е хубаво да виждат човеци. Особено ме погнуси с оня номер, дето легна и се престори на мъртъв.

— Бау — отзова се Пляси.

— Ти си послушното куче на човешките империалисти! — строго заяви Гаспод.

Пляси закри муцуната си с предните лапи.

Гаспод се помъчи да стане, краката му се оплетоха и той тупна тежко. Две огромни сълзи се стекоха от очите му.

— Ами да, нямах перспективи. — Все пак се закрепи прав. — Помисли само как започна тоя мой живот. В чувал насред реката. Ама истински чувал. Малкото сладко кученце отваря очички, оглежда с почуда света и що да види? Пъхнали са го в чувал. — Сълзите капнаха от муцуната му. — Първите две седмици си мислех, че тухлата в чувала е майка ми.

— Бау — обади се Пляси неразбиращо, но съпричастно.

— Поне е добре, че са ме метнали в Анкх — сподели Гаспод. — Да беше друга река, щях да се удавя и да отлетя право в кучешкия рай. Разправяли са ми, че едно грамаданско черно куче — дух идва и отсича: „Времето ти свърши. Див… Не, бе. Идвай с мен.“ — Гаспод зарея поглед в нищото. — В Анкх не можеш да потънеш — промълви замислено. — Много жилава река, да знаеш.

— Бау.

— Такова нещо не бива да сполетява и куче. Образно казано, де.

— Бау.

Гаспод се взря унило в бодрата и безнадеждно тъпа муцуна на Пляси.

— И една скапана думичка не чактисваш, а?

— Бау! — по-умолително отвърна Пляси.

— Смотаняк с късмет, туй си ти — осведоми го Гаспод.

Някой изтича в другия край на уличката.

— Ето го! Ела тук, Пляси! Добро момче!

Човешкият глас трепереше от облекчение.

— Не си длъжен да хукнеш, когато те вика Човекът! — изръмжа Гаспод.

— Пляси добро момче! Добро момче! — излая вълкодавът и заприпка напред послушно, макар и на зигзаг.

— Къде ли не те търсихме! — изсъска друг дресьор и замахна с пръчка.

— Не го бий! — побърза да се намеси първият. — Ще ми съсипеш цялата работа. — Взря се в тъмата и срещна погледа на Гаспод. — Ей го оня бълхарник, дето все се размотава наоколо. Настръхвам, като го зърна.

— Метни нещо да се махне — посъветва го вторият.

Първият се наведе и взе камък. Но когато се изправи, уличката беше опустяла. И трезвен, и пиян Гаспод имаше превъзходни рефлекси в напечени ситуации.

— Видя ли, а? — промърмори първият. — Все едно ни чете мислите.

— Ами! Някакво си помиярче. Забрави го. Хайде, слагай нашийника на този приятел и да го приберем, преди господин Диблър да се е усетил.

Пляси покорно тръгна с тях към студио „Векът на Плодния прилеп“ и позволи да бъде вързан зад оградата. Нищо чудно това да не му харесваше, но беше трудно да се установи в плетеницата от навици, чувство за дълг и смътни сенки на емоции, които ще наречем съзнание поради липса на по-подходяща дума.

Опита се да опъне веригата, после се просна на земята и зачака какво ще последва.

След малко се чу тих дрезгав глас от другата страна на оградата.

— Бих ти хвърлил кост със скрита пила в нея, ама ти ще нагълташ и пилата.

Пляси се ободри.

— Пляси добро момче!

— Шът! Шът! Поне да бяха ти позволили да се свържеш с адвоката си… Оковаването с вериги е нарушение на човешките права.

— Бау!

— Впрочем аз им се отплатих хубавичко. Промъкнах се след оня гадняр и му препиках вратата на къщата.

— Бау!

Гаспод въздъхна и си тръгна. Понякога в най-съкровеното кътче на душата си се чудеше дали все пак няма да е хубаво, ако принадлежи на някого. Не само да бъде собственост и да го водят на каишка, а наистина да принадлежи, да се радва на стопаните си, да им носи чехлите и да скърби, когато умрат, и т.н.

Пляси искрено харесваше такива щуротии, дори се бяха просмукали в костния му мозък. Гаспод се питаше мрачно това ли означава да си куче и изведнъж заръмжа. Не беше вярно, ако питаха него. Ако си истинско куче, не може да носиш чехли и да те разхождат на каишка. Трябва да си корав, независим и гаден.

Това е то.

Гаспод бе чул, че всички породи кучета могат да се сношават и плодят помежду си, чак до вълците. Значи всяко куче носеше у себе си вълка. Можеш да направиш куче от вълка, но не и да заличиш вълка у кучето. Когато бълхите станеха особено нагли, тази мисъл утешаваше.

Гаспод се опита да си представи сношение с вълчица и какво би могло да го сполети, когато удоволствието приключи.

Все тая. По-важно беше, че истинските кучета не пощуряват от радост, когато ги доближи човек и им каже нещо.

Това е то.

Заръмжа към купчина боклук, сякаш я предизвикваше да му възрази.

Купчината се размърда и се подаде котешка муцуна, захапала оглозгана риба. Тъкмо се канеше да я залае само за да спази традицията, а котаракът изплю рибата и подхвърли:

— Здрасти, Гаспод.

Гаспод се успокои.

— О… Здрасти, котак. Не се обиждай, не знаех, че си тук.

— Мразя рибите — сподели котаракът, — ама те поне не ми приказват, като ги ям.

Друга част от боклука зашава и се показа Пискунчо.

— Вие двамата какво правите тук? — учуди се Гаспод. — Нали уж казвахте, че на хълма ви е по-добре?

— Вече не — отрече котаракът. — Изнервяме се.

Гаспод се намръщи.

— Нали си котарак, какво ти пука?

— Ъхъ, прав си, само че не търпя от козината ми да изскачат златни искри, а земята да се тресе. И да чувам разни побъркващи гласове, все едно са вътре в главата ми. Там става направо призрачно.

— Затова всички се примъкнахме насам — добави Пискунчо. — Дългоушко и патокът се крият някъде в дюните…

Друг котарак скочи при тях от оградата. Беше едър, риж и незасегнат от появата на интелект, присъща за Света гора. Опули се, щом видя мишока, застанал наперено в присъствието на негов събрат.

Пискунчо потупа познатия си котарак по лапата.

— Разкарай го тоя.

Котаракът се вторачи ядосано в натрапника.

— Я да те няма! Хайде, чупката! О, богове, какво унижение…

Вторият котарак затича нанякъде, клатейки глава.

— Не само за тебе — утешително призна Гаспод. — Ако някое куче в туй градче ме види как си бърборя с котка, уличната ми слава направо ще се срине.

— Ние умувахме — подхвана котаракът и се озърна неуверено към мишока — дали да не си опитаме късмета… да видим как ще потръгне, де…

— Иска да обясни, че ще си потърсим място в подвижните образи — помогна Пискунчо. — Ти какво ще кажеш?

— Двамата заедно ли? — уточни Гаспод.

Те закимаха.

— Никакъв шанс — отсъди кучето. — Кой ще си дава парите да гледа как се гонят котарак и мишок? Дори кучетата са им интересни само ако се мазнят на хората. Няма да гледат котки и мишки. Повярвайте ми, вещ съм в подвижните образи.

— Значи е крайно време твоите хора да се заемат с бъркотията, за да се разотидем по домовете си — сопна се мишокът. — А онова момче нищо не прави. Никаква полза няма от него.

— Влюбен е — обясни Гаспод, — затова е малко по-сложно.

— Знам какво е — състрадателно промърмори котаракът. — Хората те замерят със стари обувки…

— Стари обувки? — изненада се мишокът.

— Поне с мен е така, когато се влюбя — унесе се в спомени котаракът.

— С хората е друго — не особено категорично вметна Гаспод. — Май рядко мятат стари обувки и се заливат със студена вода. Има повече цветя, караници и други подобни.

Животните се спогледаха.

— Наблюдавах ги — промърмори накрая Пискунчо. — Тя го смята за идиот.

— И това го има — съгласи се Гаспод. — Наричат го романтика.

— Предпочитам обувките — призна си котаракът.

Блещукащият дух на Света гора се понесе в света — вече не ручейче, а потоп. Кипеше в кръвта на хората, дори на животните. Когато майсторите въртяха ръчките, беше неизменно наблизо. Когато дърводелците размахваха чуковете, забиваха пироните в името на Света гора. Духът беше и в яхнията на Боргъл, в пясъка, във въздуха. И растеше.

Все някога щеше да разцъфти…

Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото — или за по-кратко Гърлото — седна рязко в леглото и се облещи в мрака.

В главата му пламтеше един град.

Той припряно напипа кибрита до леглото, успя да запали свещта и скоро зърна перодръжката.

Но нямаше хартия. Непрекъснато повтаряше на околните, че иска да има листове до леглото си, в случай че го събуди внезапна идея. Нали най-добрите те спохождали насън?

Поне имаше мастило…

Видения го заливаха като порой. Или ще ги улови, или ще ги загуби завинаги…

Сграбчи перодръжката и започна да драска по чаршафа.

Перото скрибуцаше и пускаше петна по грубия ленен плат.

Да! Да! Това търсеше!

Ще видят те с глупавите си гипсови пирамидки и шперплатови палатчета! Отсега нататък ще се мерят с това! И когато някой напише историята на Света гора, ще посочи това и ще каже: „След този филм не можеше да има повече подвижни образи!“

Тролове! Битки! Романтика! Мъже с тънки мустачки! Войници на късмета! И борбата на една жена да съхрани… Диблър се запъна… да съхрани… а бе, онова, което цени и обича, после ще го доизмисли… в един обезумял свят!

Перодръжката подскачаше, късаше чаршафа и препускаше нататък.

Брат вдига ръка срещу брата! Жени с кринолини удрят плесници! Сгромолясва се могъща династия!

И огромен град в пламъци! Е, този път пламъци не на страстта, а на пожарищата.

Може би дори…

Той прехапа устни.

Да, разбира се. Откога чакаше момента! Охо!

И хиляда слона!

(В по-късен разговор Сол Диблър отбеляза предпазливо:

— Виж какво, чичо, гражданска война в Анкх-Морпорк… да, страхотна идея. Няма проблеми. Всеизвестно историческо събитие. Само че никой от съвременниците не е споменавал слонове.

— Голяма война е била — защити мечтите си Диблър. — Може да са пропуснали нещо.

— Не вярвам да не са видели хиляда слона.

— Ама кой е начело на това студио, бих искал да знам?!

— Да, де, обаче…

— Я ме чуй! Може те да не са имали хиляда слона, но ние ще ги имаме, защото така е по-истинско, ясно?)

Чаршафът постепенно се запълни с драсканиците на Диблър, разкривени от вълнението. Стигна до края и започна да пише по таблите на леглото.

Боговете са му свидетели, че това вече е нещо! Никакви мижави сраженийца! Ще имат нужда от всеки майстор на ръчката в Света гора!

Отпусна се за миг, дишаше тежко от възбуда и изтощение.

Вече му беше пред очите. Все едно е готов.

Оставаше само да измисли заглавието. Да е звучно. Да го запомнят хората. Да подсказва (Гърлото се почеса с перото), че делата човешки са като плява във величавите бури на историята. Бури. Хъм, подходящ образ… Гръмотевици. Мълнии. Дъжд. Вятър.

Вятър… Ето го!

Пропълзя към началото и старателно написа заглавието върху чаршафа:

Виктор се мяташе на нара си, насилваше се да поспи. В дремещия му мозък се мяркаха откъслечни картини. Имаше надбягвания с колесници, пиратски кораби и непознати форми, а насред всичко някакво същество се катереше по кула. Огромно и ужасяващо, то се хилеше дръзко на целия свят. А някой пищеше…

Надигна се в постелята изпотен.

След минута-две опря крака на пода и отиде до прозореца.

Над светлините на градчето хълмът Света гора мрачнееше в сивкавия предутринен здрач. Предстоеше поредният хубав ден.

Виденията на Света гора налитаха по улиците като грамадни невидими златни вълни.

И с тях се носеше Нещо.

То никога, нито веднъж не бе сънувало. То не заспиваше.

Джинджър също стана от леглото и погледна към хълма, но не се знаеше дали го вижда. Като слепец в позната стая тя пристъпи към вратата, спусна се по стъпалата и закрачи в отиващата си нощ.

Дребно куче, котарак и мишок я гледаха от гъстите сенки как се шмугва в уличката и тръгва към хълма.

— Ей, видяхте ли й очите? — тихичко ахна Гаспод.

— Светят — потвърди котаракът. — Пфу!

— Отива на хълма — промърмори кучето. — Не ми харесва.

— И какво? — обади се мишокът. — Тя винаги е някъде около хълма. Качва се там всяка нощ и се размотава с драматичен вид.

— Какво?!

— Да, всяка нощ. Помислихме, че е заради оная романтика, дето ти ни я обясни.

— Но дори по походката й личи, че не е нормална! — отчаяно настоя Гаспод. — Тя не ходи, а крачи. Все едно напред я дърпа някакъв вътрешен глас или не знам какво.

— Не мога да позная — оправда се Пискунчо. — За мен всички двуноги крачат.

— Стига да я погледнеш в лицето и ще разбереш, че не е на себе си!

— Естествено не е на себе си — потвърди Пискунчо. — Нали е човек?

Гаспод обмисли какво можеше да стори. Не виждаше изобилие от възможности за избор. Най-очевидният му шанс беше да открие Виктор и да го доведе тук. Отказа се. Стори му се, че толкова глупаво би постъпил само Пляси. Подсказваше, че при затруднение кучето не би измислило нищо по-добро от търсенето на човек, който да се справи с проблема.

Изприпка напред и захапа здраво влачещия се край на нощницата. Джинджър невъзмутимо продължи напред и го повлече. Котаракът се разсмя прекалено присмехулно, поне според Гаспод.

— Време е да се събудите, госпожице! — изръмжа той, щом пусна нощницата.

Момичето изобщо не забави крачка.

— Видя ли? — прихна котаракът. — Мислят се за голяма работа само защото имат хватателен палец на ръцете.

— Ще я проследя — заяви Гаспод. — Само момиче посред нощ може да загази.

— Ето ти ги кучетата — обърна се котаракът към Пискунчо. — Все се умилкват около хората. Скоро ще поиска каишка с диаманти и паничка, на която е написано името му.

— Котенце, ако се натискаш да ти наръфат козината, попаднал си на когото трябва — заръмжа Гаспод и оголи гниещите си зъби.

— Не съм длъжен да търпя такова отношение — надменно отвърна котаракът. — Да си ходим, Пискунчо. Ще си намерим купчина боклук, където няма чак толкова много отпадъци.

Гаспод се озъби на гърбовете им.

— Писанчо! — подвикна язвително.

После се втурна след Джинджър, макар да се мразеше за това. „Ако бях вълк, пък съм си такъв… е, в някакъв смисъл… щеше да има тракане на челюсти и каквото се полага. И ако момиче се залута насам, лошо й се пише. Мога да нападна, наистина мога, само да поискам, но съм решил да не го правя. И изобщо не я наглеждам, дума да не става. Вярно, Виктор ми каза да я наглеждам, но няма да правя какво искат човеците, как пък не! Не се е намерил човекът, дето ще ми заповядва. Направо ще му отхапя гръкляна, ама ха!“

„Само че сполети ли я нещо лошо, той ще се лигави дни наред и ще забрави да ме храни. Не че ние, кучетата, имаме нужда хората да ни хранят, нищо не ми пречи да тичам из гората след елени — лопатари и да ги повалям, като им се метна с един скок на врата. Много си е удобно обаче да ти поднесат чинийка…“

Тя вървеше доста бързо. Езикът на Гаспод вече провисваше от устата заради усилията да не изостане. Болеше го главата.

Опита да огледа околността с ъгълчетата на очите си, да не би да се мяркат още кучета наблизо. Види ли някое, ще се престори, че е подгонил момичето. Впрочем тъкмо това правеше. Така, де. За жалост поначало не беше от най-издръжливите. Защо ли тя не се засрами и не тръгне по-полека?

Джинджър стигна до подножието и пое нагоре по склона.

Гаспод се чудеше дали да не залае с все сила, а после можеше да се оправдава, че е искал да я уплаши. Уви, както беше задъхан, можеше най-много да изхърка заплашително.

Джинджър пристъпи в малката падинка между дърветата.

Гаспод се довлече след нея, стъпи по-здраво, отвори уста да изскимти тревожно и едва не си глътна езика.

Вратата се бе отворила десетина сантиметра. И пясъкът още падаше надолу.

Този път той дочу гласове. Не изричаха думи, а само оголеното им значение без никакви преструвки. Бръмчаха около топчестата му глава като бродещи комари, умоляваха, увещаваха и…

… той беше най-прочутото куче в света. Сплъстените кичури паднаха, по проскубаните петна поникнаха лъскави къдрици, козината му се удължи по изведнъж стегналото се тяло, но се отдръпна от челюстите му. Пред него се появиха блюда, пълни не с шарените тайнствени органи, които уж би трябвало да му допадат, а с наситеночервени мръвки. Имаше и сладка вода… не, бира в купа с името му. Примамливи аромати намекваха, че немалко кучки радостно ще се опознаят с него, щом засити глада и жаждата си. Хиляди хора му се възхищаваха. Имаше и нашийник с името си, и…

Не, така не беше добре. Никакъв нашийник. Още малко и ще си измисли писклива мека играчка.

Картината се разбърка и вече…

… глутницата се промушваше пъргаво между тъмните, натежали от сняг дървета, всички го следваха със зейнали червени усти, а дългите им крака сякаш отмятаха земята назад. Хората в шейната нямаха никакъв шанс. Един от тях отхвръкна, когато плъзгачът подскочи върху изпъкнал корен, и се просна с писък на пътя, а Гаспод и вълците му се нахвърлиха…

И така не бива, напомни си той окаяно. Хората не са за ядене. Честичко му писваше от тях, но чак да ги яде…

Сблъсъкът на инстинктите заплашваше да изгори шизофренично неговото несъмнено кучешко съзнание.

Гласовете отегчени прекратиха нападението и се съсредоточиха върху Джинджър, която упорито се опитваше да изгребе надолу още пясък.

Някоя от познатите на Гаспод бълхи го ухапа. Вероятно и тя си мечтаеше, че с най-великата бълха в света. Кракът му сам се надигна да я остърже и омаята се разпръсна.

Той мигна.

— Скапана гнусотия…

Значи това сполетява хората! Какво ли внушаваха на Джинджър?

Козината по гърба му настръхна.

Тук нямаше нужда от никакъв загадъчен животински усет. И обикновените всекидневни инстинкти стигаха, за да изпадне в ужас. Имаше нещо неописуемо страшно от другата страна на вратата.

А тя се мъчеше да го пусне.

Трябваше да я събуди някак.

Нямаше да постигне кой знае какво, ако я ухапе. Напоследък зъбите му не бяха чак толкова здрави. Съмняваше се и че ще успее, ако се разлае. Оставаше само един шанс…

Пясъкът поддаваше стъписващо под лапите му. Може би сънуваше, че е непоклатима канара. Мижавите дръвчета около падинката си фантазираха за секвои. Дори въздухът около малката глава на Гаспод се движеше мудно, макар че кой ли може да си представи мечтите на въздуха…

Гаспод се примъкна до Джинджър и отърка муцуна в крака й.

Във Вселената има какви ли не непоносими начини за събуждане. Например рев на тълпа, разбиваща входната врата. Или виещи сирени на пожарникарски коли. Или прозрението, че днес е понеделник, а в петък вечерта това утро изглеждаше толкова далечно… Строго погледнато, кучешкият нос не е най-гаден, но изглежда особено ужасно, от което познавачите на страховитото и кучкарите отдавна се плашат. Струва ти се, че малко парче размразяващ се черен дроб се е притиснало обичливо до теб.

Джинджър примига. Сиянието в очите й угасна. Тя погледна надолу и ужасът се смени с изумление, което пък беше изместено от по-привичен всекидневен потрес, щом зърна ухиления Гаспод.

— Ехо-о — проточи той умилно.

Тя отскочи и вдигна ръце, сякаш да се опази. Между пръстите й се стекоха пясъчни струйки. Очите й се присвиха озадачено, тя пак се вторачи в Гаспод.

— Богове, това е страшно! Какво ми става? Защо съм тук? — Притисна устата си с длан. — О, не — зашепна, — само не това отново!

Впи яростен поглед в портата, завъртя се на пети, вдигна полите на нощницата си и забърза в утринната мъгла.

Гаспод хукна с колкото сила му остана, защото долавяше гнева във въздуха. Трескаво се мъчеше да увеличи разстоянието между себе си и портата.

„От онуй нещо да ти се смръзне кръвчицата. Може да е някаква гадина с пипала, дето ти откъсва муцуната. Щото натъкнеш ли се на тайнствени врати в древни хълмове, близо до ума е, че каквото и да изскочи, няма да ти се зарадва. Зли твари, за които хората не бива и да се сещат. Пък и кучетата, като помислиш. Ех, тя защо не си мируваше…“

Връщаше се вкиснат в градчето.

А зад него вратата помръдна с още милиметър.

Света гора се пробуди преди Виктор и шумът от коването във „Векът на Плодния прилеп“ отекваше чак до небето. Каруци, натоварени с дървесина, се редяха на опашка пред портала. Поток от припрени мазачи и дърводелци го избута от пътя си. А вътре гъмжилото от занаятчии заобикаляше увлечените в препирни Среброриб и ССПГ Диблър.

Виктор стигна до тях в мига, когато Среброриб възкликна смаян:

— Целият град ли?!

— От покрайнините нямаме нужда — снизходително се съгласи Гърлото. — Но искам целия център. Дворецът, Университетът, Гилдиите… за да е като истински град, разбра ли? Трябва да е добре направен!

Лицето на Диблър червенееше. Зад него надвисваше тролът Детритус и търпеливо като сервитьор държеше в ръка нещо обемисто, май беше легло. Виктор се вгледа — цялото, а не само чаршафите, беше изписано.

— Но разходите… — понечи да възрази Среброриб.

— Все някак ще съберем парите — хладнокръвно го прекъсна Гърлото.

Алхимикът сигурно нямаше да се ужаси повече, дори да бе зърнал Диблър по рокля. Опита се да спаси каквото може.

— Гърло, щом си убеден, че трябва…

— Именно!

— … нищо не пречи, като помисля, да разхвърлим разходите в няколко филма, после и да го даваме под наем…

— Какви ги плещиш? — възмути се Гърлото. — Ще го построим само за „Издухани“!

— Да, да, разбира се — веднага се съгласи Среброриб. — А после защо да не го…

— После ли? Няма никакво „после“! Ти не прочете ли сценария?! Детритус, покажи му сценария, де!

Тролът послушно напъха леглото помежду им.

— Гърло, това е твоето легло.

— Сценарий, легло — на кого му пука? Ето… погледни тук… над дърворезбата…

Помълчаха, докато алхимикът четеше. Мълчанието се проточваше. Среброриб не беше свикнал да разгадава текст, който не е подреден в колонки с обща сума най-отдолу.

Все пак по едно време изгъгна:

— Значи… ще… го… подпалиш?

— Така е било в историята. С нея не можеш да спориш — самодоволно натърти Гърлото. — Всеки знае, че градът е бил опожарен до основи през гражданската война.

Среброриб изопна рамене.

— Градът може и да е изгорял — заговори неприязнено, — но поне никой не е искал от мен да финансирам пожара! Що за безразсъдна приумица!

— Някак ще намеря парите — невъзмутимо натърти Диблър.

— С една дума — не-въз-мож-но!

— Станаха много думи — отбеляза Гърлото.

— Няма начин да ме подмамиш да се заема с такова нещо! — бушуваше алхимикът, без да се запъва. — Опитвах се да разбера и твоята гледна точка, нали? Но ти се намеси в подвижните образи и сега се мъчиш да ги превърнеш в… в сънища! Изобщо не съм искал да се стигне дотам! Не ме брой в тази дивотия!

— Щом казваш… — Гърлото се озърна към трола. — Господин Среброриб си тръгва.

Детритус кимна и бавно, но неумолимо хвана алхимика за яката. Среброриб пребледня.

— Не можеш да се отървеш от мен толкова лесно!

— Искаш ли да се хванем на бас?

— Никой алхимик в Света гора няма да работи за теб! Ще привлечем на своя страна и майсторите на ръчката! Свършено е с теб!

— Я ме чуй! След този филм всички в Света гора ще ме молят да работят за мен! Детритус, изхвърли този нещастник.

— К’вото кажете, гусин Диблър — избоботи тролът.

— Тепърва ще се разправяме с теб, лукав подъл мегаломан!

Диблър извади пурата от устата си.

— За теб съм господин Мегаломан, ясно?

Пак засмука дим от пурата и кимна важно на трола, който внимателно, но непреклонно хвана Среброриб и за крака.

— Само да ме пипнеш и повече няма да си намериш работа в този град! — крещеше алхимикът.

— Че аз си имам работа, гусин Среброриб — спокойно напомни Детритус и го понесе към портала. — Аз съм вицепрезидент по изхвърлянето на типове, чиито мутри гусин Диблър не харесва.

— Ще трябва да си вземеш и помощник, защото ще има много такива типове! — изръмжа Среброриб.

— Един мой племенник тъкмо търси с к’во да се захване — сети се тролът. — Приятен ви ден.

— Така! — потри ръце Гърлото. — Сол!

Племенникът се появи иззад сгъваемата масичка, отрупана с навити чертежи, и извади молива от устата си.

— Да, чичо?

— Колко време ще ти трябва?

— Към четири дни, чичо.

— Много са. Наеми още хора. Искам да е готово до утре, ясно ли е?

— Но, чичо…

— Иначе си уволнен.

Сол се уплаши.

— Ама аз съм ти племенник. Не можеш току-така да уволниш племенник.

Диблър се озърна и чак сега забеляза Виктор.

— А, ето те. Вещ си в думите, затова ти ми кажи — мога ли да уволня племенника си?

— Ъ-ъ… Май не е редно. Можете да го обезнаследите или нещо подобно — обърка се Виктор. — Но…

— Вярно! Правилно! Браво на теб. Знаех си, че има някаква думичка за случая. Чу ли, Сол?

— Чух, чичо — умърлушено отвърна племенникът. — Тогава ще отида да потърся още дърводелци, бива ли?

— А така!

Сол се шмугна край Виктор с изражение на стъписан ужас. Диблър започна да се заяжда с групичка майстори на ръчката. Нарежданията се сипеха от устата му като струя от фонтан.

— Като гледам, никой няма да ходи в Анкх-Морпорк тая сутрин — сподели мнението си някой до коляното на Виктор.

— Той наистина е… хъм, много амбициозно настроен — призна Виктор. — Не е на себе си.

Гаспод се почеса зад едното ухо.

— Нещо трябва да ти река. Уф, какво беше? Да, бе. Спомних си. Твоята приятелка слугува на демонични сили. Оная нощ, когато я видяхме на хълма, май е отивала да се съюзи със злото. Какво ще кажеш, а?

Кучето се ухили. Гордееше се с подхода си към темата.

— Много хубаво — разсеяно отрони Виктор.

Диблър несъмнено се държеше още по-необичайно от предишния ден. Смахнато дори за нравите в Света гора…

— Ъхъ, хубаво — изсумтя Гаспод с леко раздразнение. — Нищо чудно да се весели нощем в компанията на смразяващо окултни твари от отвъдното.

— Добре, добре — смънка Виктор.

В Света гора никой нищо не изгаряше, а го запазваше, за да рисува и от другата страна. Любопитството го гризеше.

— … хиляди изпълнители — обясняваше Диблър. — Изобщо не ме интересува откъде ще ги съберете. Ако се налага, ще наемем всички в Света гора, ясно? И искам…

— Доколкото ми е по силите да отсъдя, тя им помага в зловещите планове за завладяване на света — не се отказваше Гаспод.

— Нима? — промълви Виктор.

Диблър вече даваше указания на двама чираци алхимици. Но какво говореше? Двадесет ролки ли? Никой още не смееше да мисли и за петролков филм!

— Ами да, рови неуморно, за да ги пробуди от прастара дрямка и да отприщи всякакви беди — дуднеше Гаспод. — Може и някоя котка да й помага, помни ми дум…

— Ей, може ли да млъкнеш за малко? — ядоса се Виктор. — Опитвам се да чуя какво си говорят.

— Извинявай, само се мъчех да спася света — промърмори кучето. — Ако разни призрачни твари отпреди Зората на времето почнат да ти махат с ръчичка изпод леглото, не идвай да ми се жалваш.

— Ти какво бърбориш? — намръщи се Виктор.

— О, нищо, нищо.

Диблър се обърна, видя зяпащия Виктор и го повика с властен жест.

— Ела тук, момко! Каква роля имам за теб! И къде е госпожица Джинджър? Пак ли закъснява?

— … трябва да се е успала — мърмореше нечут от никого глас сред морето от крака — … щото сигурно се уморява, като се набърква в свръхестественото…

— Сол, прати някого да я доведе.

— Добре, чичо.

— … какво ли друго да очакваш? Хъ, хора, дето си падат по котките, са способни на всичко, не можеш да им се довериш…

— И намери някого да препише всичко от леглото.

— Добре, чичо.

— … ама има ли кой да ме чуе? Ако имах лъскава козина и им се мотаех в краката по цял ден, щяха да се вслушат…

Диблър отвори уста за поредната заповед, но сви вежди и вдигна ръка.

— Кой мърмори тук?

— … може да съм отървал всички тука, полага ми се някаква статуя, ама щом съм Гаспод, няма да стане, щото не съм подходящ за ролята…

Мрънкането спря. Тълпата се раздели за миг и едно дребно сивкаво куче с криви крака зяпна безстрастно Диблър.

— Бау? — изрече то невинно.