Подвижни образи

Трактрактрак… Трак.

Ролката с филма замря. Последваха гръмовни аплодисменти, затропаха крака към изхода и подът остана осеян със смачкани кесии от пукана царевица.

А на първия ред в „Одиум“ Библиотекарят още се взираше в празния екран. За четвърти път този следобед гледа „Сянката на пустинята“, защото у един сто и петдесет килограмов орангутан има нещо, което не те поощрява да го гониш от залата между прожекциите. Около краката му се трупаха черупки от фъстъци и усукани хартиени кесии.

Библиотекарят се влюби в подвижните образи. Будеха нещо в душата му. Започна да пише разказ, който според него можеше да се превърне в чудесен филм.19 Покажеше ли го на някого, веднага го уверяваха, че е превъзходен, често дори преди да го бяха прочели.

Но този филм го тревожеше. Изгледа го четири пъти и не можа да се отърве от безпокойството.

Надигна се от трите седалки, които бе заел, изприпка по пътеката и влезе в стаичката, където Безам пренавиваше лентата.

Човекът се обърна.

— Я да се мах… — Мигновено изобрази насилена усмивка. — Здравейте, господине. Хубав филм, нали? Ще го пуснем пак съвсем скоро и… Какво сте намислил, по дяволите?! Не може така!

Библиотекарят смъкна огромната ролка от прожекционната кутия и започна да издърпва лентата със загрубелите си пръсти, вдигайки я към светлината. Безам се помъчи да си вземе филма, но го възпря длан, която неумолимо го накара да седне на пода, а намотките на лентата се виеха отгоре му.

Собственикът на залата гледаше смразен как едрото човекоподобно изсумтя, стисна част от лентата и с две захапвания съкрати филма. После Библиотекарят вдигна Безам от пода, изтупа прахоляка от дрехите му, погали го по главата, натика омотания филм в ръцете му и се изсули бързо, понесъл няколко кадъра в едната си ръка.

Безам се блещеше безпомощно след него.

— Няма да те пусна повече в залата си! — изкрещя, като изчака маймунякът да се отдалечи.

После се загледа в скъсаните краища.

Случваше се неведнъж и по време на показ. Безам бе прекарал немалко трескави минути в лепене, докато зрителите весело тропаха с крака и жизнерадостно замеряха екрана с фъстъци, ножове и двуостри брадви.

Пусна размотаната лента на пода и посегна към ножицата и лепилото. Скоро установи, че Библиотекарят поне не е отнесъл някоя интересна част. Безам не би се учудил, ако маймунякът си бе присвоил кадрите, в които момичето пъчеше не особено добре покрития си бюст, или пък някоя от бойните сцени. Оказа се, че е предпочел момент, когато Синовете на пустинята се спускат един по един в галоп от планинската си твърдина на абсолютно еднакви камили.

— Що ли му трябваше да къса — мърмореше, бъркайки в гърненцето с лепилото. — Там имаше само камънаци.

Виктор и Гаспод стояха сред дюните до линията на прибоя.

— Ей там е била колибата от плавеи — посочи Виктор — и ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш нещо като път към хълма. Но горе има само дървета.

Гаспод обаче се озърташе към залива на Света гора.

— Хъм, кръгъл е…

— И на мен ми се стори необичайно.

— Чух веднъж, че имало един град, ама толкова порочен, че боговете го превърнали в локва разтопено стъкло — вметна незнайно защо кучето. — И единственият, който видял нещастието, се превърнал в стълб от сол.

— Чак дотам ли… Какво ли са вършили онези хора?

— Де да знам. Може би нищо особено. Боговете лесно се ядосват.

— Аз добро момче! Пляси добро момче!

Едрото куче претича като мълния над дюните, истинска комета от златисто оранжева козина. Спря рязко до Гаспод, после заподскача наоколо с бодро скимтене.

— Избягал е и сега иска да играе с мен — съобщи мрачно Гаспод. — Ама че нелепост. Пляси, престори се на мъртъв!

Вълкодавът послушно се претърколи по гръб и вирна лапи във въздуха.

— Видя ли? — изсумтя Гаспод. — Разбира всяка дума, която му казвам.

— Симпатичен си му — предположи Виктор.

— Хъ… Кучетата нищо няма да постигнат, ако си губят времето да обожават хората само защото им дават паничка с месо. И защо ми пробутва тая глупост?

Пляси пусна пръчка пред Гаспод и го зяпна въпросително.

— Иска да я хвърлиш — обясни Виктор.

— И после?

— Той ще изтича да ти я донесе.

— Изобщо не ми го побира главата — подхвана Гаспод, когато Виктор запрати нанякъде пръчката и Пляси се втурна да я догони още преди да е паднала — как е възможно да сме произлезли от вълците? Ами че вълкът обикновено е схватлива гадина, нали? Направо прелива от хитрини. — Загледа се с копнеж към далечните планини. — И някакви си поколения по-късно изведнъж се пръква това недорасло паленце с хладна муцуна, блестящи очи, лъскава козина и интелект на херинга, зашеметена с дървен чук.

— Пръкнал си се и ти — напомни Виктор.

Пляси се върна сред облак песъчинки и пусна мократа пръчка пред него. Виктор пак я метна и вълкодавът се втурна, захласнат от радостно вълнение.

— Е, и туй си е вярно — потвърди Гаспод и закрачи наперено с кривите си крачета. — Аз мога да се грижа за себе си. В тоя свят наоколо куче за кучето е направо човек, лоша работа. Как мислиш, тоя тъпчо може ли да оцелее дори пет минути в Анкх-Морпорк? Само да пристъпи на улиците и от него стават три чифта мъхнати ръкавички заедно с много порции Филе с препържена коричка № 27 в някоя клачианска денонощна гостилница.

Виктор отново хвърли пръчката.

— Я ме просвети кой е бил знаменитият Гаспод, на когото си наречен.

— Никога ли не си чувал за него?

— Никога.

— Ама той е бил прочут надлъж и нашир.

— Поне куче ли е бил?

— То се знае. Било преди много години. Имало един старец в Анкх-Морпорк, който ритнал камбаната, а принадлежал към религия, която повелява мъртвите да се погребват. Тъй и сторили, но човечецът пък имал старо куче…

— … на име Гаспод, нали?

— Ъхъ. Било му единственото другарче. След като заровили мъртвеца, кучето легнало на гроба и не спряло да вие две седмици. Накрая и то умряло.

Виктор поумува, преди да метне пръчката, и подхвърли:

— Тъжна история.

Пляси хукна към рядката горичка от разкривени дръвчета на склона.

— Ъхъ. Всички разправят, че доказвала безкористната и неугасима обич на кучето към неговия господар.

Гаспод плюеше думите, сякаш са мокра пепел.

— А ти не вярваш, така ли?

— Ами не. Вярвам обаче, че всяко скапано куче ще лежи и ще вие, ако си му затиснал опашката с надгробната плоча.

Оглуши ги свиреп лай.

— Не се стряскай — промърмори Гаспод. — Може да е открил някоя много заплашителна скала или нещо подобно.

Пляси бе открил Джинджър.

Орангутанът препускаше решително, подпирайки се на юмруци, през лабиринта от проходи в Библиотеката на Невидимия университет. Скоро се спусна по стъпалата към подземните зандани с максимално строг режим.

Тъй като всички книги в Библиотеката бяха магически, смятаха ги за по-опасни от обикновените. Повечето бяха приковани към лавиците, за да не се размотават и да не правят бели.

Но в долните етажи…

… където съхраняваха дивите и непокорни томове, най-често се налагаше да им отделят самостоятелни рафтове, понякога и килии. Книги — канибали, които озовяха ли се в близост до по-немощните си посестрими, на другата сутрин щяха да бъдат намерени далеч по-дебели и самодоволни сред димящите пепелища. Книги, на които само страниците със съдържанието стигаха, за да се превърне неподготвеният ум в миш-маш. Не просто книги за магия, а магически книги.

Сред непосветените се разпространяват какви ли не недомислици за магията. Хората дърдорят за мистична хармония, за космическо равновесие, за еднорози. В сравнение с истинската магия тези детинщини са като марионетка пред Кралския шекспиров театър.

Истинската магия е ръка, докоснала бутона на моторен трион, искра, паднала в буре с барут, въртоп в измеренията, запратил ви право в сърцето на звезда, пламтящ меч, който изгаря и дръжката си. По-добре да жонглираш със запалени факли в яма с мазут, вместо да си играеш с магията. По-добре да легнеш на пътя на хиляда слона.

Поне така твърдят магьосниците и може би затова изкопчват толкова умопомрачителни надници за заниманията си с тази проклетия.

И все пак е вярно, че в мрачните тунели на Библиотеката никой не би могъл да се прикрие зад амулети, осеяни със звездички роби и островърхи шапки. Долу проличаваше кой може и кой не може. А който не може, си получаваше заслуженото.

Откъдето минеше Библиотекарят, зад здраво залостените врати се вдигаше врява. Веднъж или два пъти нещо тежко се блъсна във вратата и едва не изкърти пантите.

Чуваха се най-различни шумове.

Орангутанът спря под дълбок свод пред врата от камък, а не от дърво. Вратата бе нагласена така, че лесно да се отваря отвън, но да издържи на могъщ натиск отвътре.

Поумува още малко, после бръкна в тясна ниша, извади опушено стъкло и маска от желязо и я сложи на главата си. Нахлузи на пръстите си ръкавици от дебела кожа, подсилена със стоманена мрежа. Имаше и факел, увит с насмолени парцали. Библиотекарят го запали от близкото мангалче, в което трепкаше жарава.

В дъното на нишата напипа бронзов ключ.

Взе го и си пое дъх.

Всички Книги на Силата имаха своеобразен нрав. „Октаво“ беше властна и безмилостна. „Гримоар на жестоките забавления“ си правеше смъртоносни шегички. „Радостта от тантрическия секс“ можеше да се намира само в ледена вода. Библиотекарят ги познаваше добре и умееше да се справя с тях.

Но тази тук се различаваше от всички останали. Обикновено до хората стигаха само преписи от десета или двадесета ръка. Приличаха на оригинала, колкото рисунка на взрив наподобява самата експлозия. Това беше книга, попила самото неописуемо, сиво зло на съдържанието си.

Името й бе издялано над свода, за да не го забравят хора и човекоподобни.

Орангутанът пъхна ключа в ключалката и отправи молитва към боговете.

— Ууук! — шепнеше трескаво. — Ууук!

Вратата се отвори.

В тъмнината вътре слабо издрънча верига.

— Тя още диша — промърмори Виктор.

— Защо не й разкопчаеш блузката или каквото там се прави — подсказа му Гаспод. — Просто ми хрумна, няма защо да ме ядеш с поглед. Аз съм куче, не ви знам човешките условности.

— Тя май не е пострадала, но… погледни й ръцете. Що за адски забавления си е измислила?

— Мъчила се е да отвори оная врата — просвети го Гаспод.

— Коя врата?

— Ей там.

Част от склона се бе свлякла. Огромни дялани камъни се подаваха от пясъка. Стърчаха огризки от колони като зъби, изтормозени с флуорирана вода.

Между две от тях се намираше сводест проход, тройно по-висок от Виктор. Бе запречен с двукрила сива врата — или каменна, или от дърво, с годините придобило твърдостта на скала. Едното крило беше открехнато мъничко, но пясъчните навеи не допускаха да се отвори. В пясъка личаха дълбоки бразди. Джинджър се бе опитала да го изгребе с ръце.

— Голяма глупост е да го прави в тази жега — смънка Виктор.

Гледаше вратата и морето, после се взираше питащо в Гаспод.

Пляси се покатери по пясъчния откос и залая възбудено към пролуката.

— Какво ли го прихвана? — мърмореше Виктор, който изведнъж се притесни. — Цялата му козина е настръхнала. Смяташ ли, че и той е обзет от тайнствено животинско предчувствие за голямо зло?

— Смятам, че е кретенче — отвърна Гаспод. — Пляси, млъкни!

Разнесе се квичене. Пляси отскочи от вратата, загуби равновесие в коварно податливия пясък и се търкулна в подножието. Изправи се със скок и пак залая, но не с тона си на тъповато мил вълкодав, а настървено, сякаш виждаше котка на дърво.

Виктор се пресегна и докосна вратата.

Беше необичайно студена въпреки задуха в Света гора и почти се усещаше как вибрира.

Той плъзна пръсти по повърхността й. Напипа грапавини като от древна резба, заличена през хилядолетията.

— Такава врата… — обади се Гаспод зад гърба му — … такава врата, ако питаш мен… Такава врата… вещае…

— Ъ? И какво вещае?

— Няма нужда да вещае нещо — възрази Гаспод. — Достатъчно зле е, че просто вещае.

— Зад нея сигурно е имало нещо важно. Всичко тук прилича на храм. Защо Джинджър толкова се е мъчила да отвори вратата?

— Свлачище открива загадъчна порта… — Гаспод поклати глава. — Вещае си и още как! Я да се махнем по-надалечко и там да помислим какво ще правим.

Джинджър изстена. Виктор приклекна до нея.

— Какво ли каза?

— Де да знам!

— Приличаше на „Искам да съм шаман…“, нали?

— Щуротии. Слънчасала е, не вярвам да е от друго — реши Гаспод.

— Може и да си прав. Челото й наистина е твърде горещо. — Виктор вдигна Джинджър от пясъка и леко се олюля. — Хайде, да я отнесем в градчето. Скоро ще се свечери.

Загледа се в недораслите дръвчета. Портата се намираше в падинка и може би се събираше достатъчно роса сутрин, защото тук растенията не бяха чак толкова пресъхнали.

— Това място ми е някак познато — подхвърли той на Гаспод. — Тук снимахме първия си филм и се запознах с нея.

— Много романтично — отвърна Гаспод, който бързаше напред с Пляси. — Ако през портата изскочи някаква ужасия, ще си я наричате Нашето мило чудовище.

— Ей, чакай!

— Ти побързай.

— Но защо й е хрумнало, че иска да бъде шаман?

— Не питаш когото трябва…

Щом се махнаха, тишината пак притисна падинката.

Малко по-късно слънцето залезе. Полегатите му лъчи осветиха вратата и откроиха релефно почти изтритите резки. С малко помощ от въображението биха образували фигурата на изправен мъж.

Подпираше се на меч.

С недоловимо шумолене песъчинка след песъчинка се търкулваха по-надалеч от портата. Към полунощ вратата се бе открехнала с още някой и друг милиметър.

Света гора сънуваше.

Сънуваше как се пробужда.

Руби угаси огньовете под грамадните тигели, обърна скамейките върху масите и се приготви да заключи „Синият варовик“. Но преди да духне последния фенер, се застоя пред огледалото.

Той щеше да я чака отвън. Както всяка нощ. Беше тук вечерта и се хилеше сам на себе си. Нещо бе намислил.

Руби се допита до няколко момичета, заети в снимането на филми, и добави към тоалетите си широкопола шапка с малко ууграа, май се наричаха черешки. Увериха я, че впечатлението е зашеметяващо.

За съжаление трябваше да признае, че е тантуреста дори за тролка. От милиони години жените в тролската раса изпитваха естествено влечение към тролове с телосложение на монолит, увенчан с ябълка. И в момента тези инстинкти у Руби изстрелваха посланията си по гръбнака й. Лукаво настояваха, че дългите зъби и кривите крака на чакащия отвън са всичко, което едно момиче би могло да търси у избраника си.

Разбира се, тролове като Скалата и Мори бяха по-съвременни, знаеха как да държат ножа и вилицата, затова пък у Детритус нещо вдъхваше спокойствие и увереност. Може би пъргавината, с която юмруците му докосваха земята на всяка крачка. Отгоре на всичко Руби не се съмняваше, че е по-проницателна от него. Простодушието на Детритус беше много чаровно. Ето ги пак хитрините на инстинктите — прекомерният ум не беше сред достойнствата, подпомагащи оцеляването при троловете.

Тя съзнаваше, че каквото и да добави към тоалетите си, скоро ще навърши 140 години, пък и бе надхвърлила с около двеста килограма теглото, което в момента се смяташе за нормално.

Ех, само ако той можеше да задържи малко мисли в главата си…

Или поне една мисъл…

За миг се почуди дали има смисъл да опита и с този „грим“, за който толкова говореха другите момичета.

Въздъхна, угаси фенера, отвори вратата и се оплете в безброй корени.

Гигантско дърво заемаше цялата уличка. Детритус го бе довлякъл от много километри. Няколкото оцелели клона проникваха в околните прозорци или се поклащаха безнадеждно от вятъра.

А самият Детритус се кипреше върху дънера, устата му цепната от усмивка като срязан пъпеш, ръцете разперени за прегръдка.

— Та-да-да-а! — изпя той победоносно.

Въздишка разтърси цялото тяло на Руби. Не е лесно да търсиш романтика, ако си тролка.

Библиотекарят насили страницата да се отвори и я окова с веригата. Книгата се опита да го ухапе.

Такава беше заради изпълнилите я слова — зла и коварна.

Съдържаше забранено знание.

Всъщност не точно забранено. Никому не бе минало през ума да го забранява. Защото би трябвало да знае какво е написано, а това също беше забранено. Но в тези страници несъмнено имаше информация, която щом научиш, иска ти се да не я знаеш.20

Според легендите който прочете дори няколко реда от оригинала, ще умре луд.

В това няма съмнение.

В легендите се твърди и че в книгата има илюстрации, от които мозъкът дори на най-несломимия човек ще изтече през ушите.

Вероятно и това е истина.

Знае се и че само от разгръщането на „Некротеликомникон“ плътта се отдръпва от пръстите и пропълзява към лакътя да се скрие.

Никой не знае дали е вярно, но звучи ужасяващо правдоподобно, затова няма желаещи да провеждат такива експерименти със себе си.

Всъщност легендите за тази книга изобилстват, но в тях не е казана нито дума за орангутани, способни да разкъсат страховития том на дребни парченца и да ги сдъвчат. Библиотекарят не бе преживял досега нищо по-лошо от лека мигрена и мимолетен сърбеж, но не виждаше защо е нужно да рискува. Нагласи опушеното стъкло пред очите си и плъзна черен груб пръст по Указателя. Думите се наежваха при преминаването му и се мъчеха да го захапят.

Понякога орангутанът вдигаше късчето филмова лента към пламъка на факела.

Вятърът и пясъкът бяха загладили скалите, но личеше, че по тях са вдълбани фигури. Библиотекарят ги бе виждал и преди.

Откри търсената препратка и след кратка борба, по време на която заплаши „Некротеликомникон“ с факела, накара книгата да обърне тази страница.

Взря се по-отблизо.

Добрият стар Ахмед С честия главобол…

Пръстът на Библиотекаря прескочи на следващия абзац.

Орангутанът присви устни и погледна редовете по-надолу.

Библиотекарят обърна на следващата страница.

Орангутанът позволи на книгата да се затвори шумно.

Легендата се разказваше къде ли не. Бе прочел почти цялата история и в по-малко опасни съчинения от това. Всеки можеше да чуе различни версии в градовете из равнината Сто. Някога, в зората на историята, имало град, по-голям от Анкх-Морпорк (ако това не беше немислимо). И жителите му извършили нещо, някакво неописуемо злодеяние не само срещу хората или боговете, но и срещу самата същина на Вселената. Толкова ужасно, че една бурна нощ градът потънал в морето. Малцина оцелели, за да разнесат сред варварските народи из другите краища на Диска творенията и уменията си, например лихварството и конците за бродерия.

Никой не приемаше сериозно подобни предания. Обичайни митове от рода на „Не го прави повече, че ще ослепееш“, които цивилизованите хора често внушават на потомците си. В края на краищата и Анкх-Морпорк се смяташе за невероятно покварен град, но засега избягваше каквото и да било свръхестествено възмездие… Е, можеше да се допусне, че възмездието вече е сполетяло града, обаче обитателите му просто не са забелязали.

В легендите безименният древен град неизменно беше далечен и в пространството, и във времето.

Никой не знаеше къде е бил разположен и дали изобщо е съществувал.

Библиотекарят се взря сърдито в символите.

Познаваше ги добре. Бяха издълбани по всички развалини в Света гора.

Прежурял стоеше на хълма и рееше поглед към морето от слонове. Тук-там между прашните сиви туловища подскачаше каруца с припаси като лодка без кормило. Ивица от саваната, широка поне два километра, се превръщаше в подгизнала черна пътека, лишена от трева… Но миризмата подсказваше, че след първите дъждове тук ще избуи най-пищната зеленина на целия Диск.

Прежурял попи очите си с края на робата.

Триста шестдесет и три! Кой би могъл да го предвиди?

Въздухът сякаш добиваше твърдост от раздразненото тръбене на тези триста шестдесет и три слона. А следотърсачите и ловците се промъкваха все по-напред, за да добавят нови животни към стадото. Щеше да има още много слонове, ако можеше да се вярва на М’Бум. Н’дялан нямаше намерение да спори с момчето.

Чудна работа! От години го възприемаше като подвижна зъбата усмивка. Полезно момче с лопата и метла в ръцете, но не и човек с размах.

Изведнъж някой някъде пожела да разполага с хиляда слона, момчето вирна глава, очите му заблестяха и… вече личеше, че зад тази усмивка се е крил умел събирач на хилядоглаво слонско стадо, готов за предизвикателството. Странно наистина. Познаваш някого от малък, но не подозираш, че боговете са го пратили, за да премести хиляда слона от единия до другия край на този свят.

Прежурял нямаше синове. Вече бе намислил да остави всичко на своя помощник. А всичко, което имаше в момента, се състоеше от триста шестдесет и три слона и — ха-ха! — дългове с мамутски размери, но важно беше желанието, нали?

М’Бум изприпка нагоре по пътеката към него, стиснал под мишница подложката със защипаните графици.

— Всичко е готово, шефе. Щом кажеш, потегляме.

Прежурял изопна рамене. Огледа гъмжащата равнина, далечните баобаби, алените планини. О, да, планините. Неведнъж ги споменаваше пред момчето, а то отвръщаше: „Шефе, ще минем по моста, когато стигнем до него.“ Н’дялан обикновено изтъкваше, че още няма нито един мост, но неговият помощник се взираше право в очите му и натъртваше: „Първо ще го построим, после ще минем по него.“

А далеч зад планините бяха Кръглото море, градът Анкх-Морпорк и онова място Света гора. Незнайни земи със странни имена.

Вятърът повя над саваната, носейки дори тук нечут шепот.

Прежурял вдигна тоягата си.

— Имаме да изминем още две хиляди километра до Анкх-Морпорк. Имаме и триста шестдесет и три слона, петдесет каруци с припаси, мусонните бури ще започнат скоро и остава да си сложим… едни такива неща като стъкла, но тъмни… тъмни стъкла пред очите…

Млъкна смутен. Веждите му се събраха, сякаш сам не разбираше какво говори.

Във въздуха може би се забелязваше блещукане.

М’Бум зяпаше шефа си.

Н’дялан вдигна рамене.

— Да тръгваме.

Момчето сви длани пред устата си. Цяла нощ бе обмисляло как ще подреди колоната.

— Синият отряд, воден от чичо Н’грух… напред! Жълтият отряд, воден от лелчето Гугул… напред! Зеленият отряд, воден от втория братовчед Кцк!… напред!

Час по-късно саваната около хълмчето опустя, ако не броим милиард мушици и един торен бръмбар, който не можеше да повярва на късмета си.

Нещо тупна в червения прахоляк и образува миниатюрно кратерче.

И отново. И отново.

Мълния разцепи ствола на един баобаб наблизо.

Започваше дъждовният сезон.

Гърбът вече го болеше. Пренасянето на млади жени на безопасно място изглеждаше чудесна идея на хартия, но проявяваше големите си недостатъци още след първите стотина метра.

— Случайно да знаеш къде живее? — измънка с усилие. — Наблизо ли е?

— Нямам представа — не го успокои Гаспод.

— Тя спомена веднъж, че квартирата й била над магазинче за дрехи.

— Аха, в уличката до гостилницата на Боргъл…

Двете кучета хукнаха по оплетените улички в градчето, накрая се качиха по паянтова външна стълба. Може и да бяха надушили стаята на Джинджър. Точно сега Виктор не би искал да оспорва загадъчния усет на животните.

Изкатери се по стъпалата колкото се може по-тихо. Бе се наслушал на разкази за ужасния паразит, наречен Свръхподозрителна хазяйка, а бездруго си имаше предостатъчно проблеми.

Бутна вратата с краката на Джинджър.

Неугледно стайче, обзаведено с жалки избелели мебели, каквито виждате в квартирите под наем из цялата мултивселена. Поне в такъв вид бе в началото.

Вече го запълваше Джинджър. От край до край.

Тя бе запазила всеки плакат. Дори от първите си филми, в които името й присъстваше с най-дребен шрифт срещу ролята на Едно момиче. Всички бяха закрепени с кабари на стените. Лицето на Джинджър — и неговото — го гледаха отвсякъде.

В единия край на сбутаната стаичка имаше голямо огледало с две полуизгорели свещи отпред.

Виктор грижливо настани Джинджър на тясното легло и се огледа напрегнато. Неговите шесто, седмо и осмо чувство пищяха от уплаха. Бе попаднал в средоточие на магия.

— Нещо като храм… — промълви той. — Направила е храм на самата себе си.

— Тръпки ме побиват — призна си Гаспод.

Виктор разглеждаше. Макар че се бе спасявал успешно от островърхата шапка и жезъла, имаше изострени инстинкти на магьосник. Внезапно въображението му поднесе картинка — потъналия град на дъното, в който октоподите се прокрадваха през изтърбушените врати, а раците дебнеха по улиците.

— На Провидението хич не му допада, ако хората заемат повече място, отколкото им се полага. Всеизвестно е.

„Тя каза, че ще бъде най-знаменитата в света…“

Виктор врътна глава.

— Не, тя просто си харесва плакатите. Най-обикновена суетност.

И в собствените му уши не прозвуча убедително. Стайчето направо звънеше от…

… от какво ли? За пръв път изпитваше това чувство. Нещо докосваше изкусително сетивата му. Не точно магия. Поне не от вида, с който бе свикнал. Нещо познато, но и различно, досущ като захар, сравнена със солта — и двете са на ситни зрънца и бели, но вкусът…

В амбицията нямаше нищо магическо. Да, съдържаше мощ, но чак магия… Нали?

Магията е леснодостъпна. Целият бароково величав градеж на организираното магьосничество е издигнат с единствената цел да бъде скрита тази тайна. Всеки, стига да има по-ясен ум и повечко упоритост, може да прави магии. Затова магьосниците обгръщат призванието си в ритуали и нелепи изисквания като носенето на островърхи шапки.

Трудното е да правиш магии и да ти се размине безнаказано.

Защото човешката раса е като житно поле и магията помага на занимаващите се с нея да изкласят по-нависоко. А това привлича вниманието на боговете (Виктор се поколеба дори в мислите си) и… на разни Твари, които не принадлежат към този свят. Който се набърка в магията, без да знае какво прави, обикновено свършва във вид на нещо лепкаво, разплескано из цялата стая.

Виктор пак си спомни Джинджър онази вечер на брега. „Ще бъда най-знаменитата в света…“ Дали не беше нещо ново? Не жажда за злато или власт, или земя, или всичко друго, станало нормална част от човешкия живот. Просто желание да бъдеш самия себе си, но колкото се може по-голям. Не стремеж към нещо, а копнеж да бъдеш.

Виктор поклати глава. Бе попаднал в бедна стаичка, в неугледна постройка насред градче, не по-действително от… от дебелината на филмова лента. Тук такива мисли бяха неуместни.

Важно беше да помни, че Света гора не съществува истински.

Пак се зазяпа в плакатите.

„Имаш един шанс в живота — бе изсъскала тя. — Отредени са ти към седемдесет години, но с малко късмет ти се пада един-единствен шанс. Помисли за всички надарени скиори, които са се родили в пустинята. Помисли за всички гениални ковачи, живели столетия преди някой да изобрети конските подкови. Прахосаните дарби. Погубените шансове.“

„Какъв късметлия съм — кисело се заяде Виктор, — че живея в такова време…“

Джинджър се обърна на другата страна. Вече дишаше равномерно.

— Хайде да се махаме! — настоя Гаспод. — Не е редно да си сам в стаята на дама.

— Че аз не съм сам — възрази Виктор. — И тя е тук.

— За същото ти говоря.

— Бау — добави предано Пляси.

— Слушай — подхвана Виктор, когато изтича надолу по стълбата след кучетата, — усещам нещо нередно тук. Но не знам какво става. Какво ли се е опитвала да направи на хълма?

— Може пък да се е съюзила със силите на ужаса — изтърси Гаспод.

— Древният град, възвишението, старата книга… — мърмореше Виктор, без да го слуша. — Всичко ще има смисъл, ако знам какво ги свързва.

Излезе сред светлините и шума в ранната вечер на Света гора.

— Утре ще отидем там посред бял ден и ще разнищим всичко веднъж завинаги — сподели намеренията си.

— Няма — спря го Гаспод. — Щото утре отпрашваме към Анкх-Морпорк. Забрави ли?

— Хъм? Отиваме двамата с Джинджър. За теб не знам.

— Идва и Пляси, значи аз…

— Пляси добро момче!

— Да, добре. Чух дресьорите какво си приказват. Значи и аз съм длъжен да тръгна с него, за да не стане някоя беля, сещаш се.

Виктор се прозя.

— Е, аз си лягам. Май ще потеглим рано.

Гаспод оглеждаше невинно улицата. Някъде се отвори врата и бликна пиянски кикот.

— Чудех се дали с Пляси да не се разтъпчем малко, да го поразведа наоколо…

— Пляси добро момче!

— … да види забележителностите и тям подобни.

Виктор се вторачи скептично в Гаспод.

— Не го карай да будува до късно. Ще се разтревожат.

— Ясно, разбрахме се. А на тебе лека ти нощ. — Гаспод почака Виктор да се махне. — Хъ, що ли някой не вземе да се разтревожи за мен? — Вторачи се сърдито в Пляси, който тутакси застана мирно и зачака. — Тъй, паленце… Време е да се поочукаш в тоя живот. Първият урок е „Как да изкопчиш безплатно къркане в бара“. Имаш късмет, че ме срещна.