Подвижни образи

Настъпи пладне. Хълмът Света гора лъщеше под слънцето като оплискана с шампанско тапа, която някой е огризал. Майсторите въртяха ръчките, статистите бодро нападаха и се връщаха, Диблър надаваше яростни вопли към всекиго. А историята на кинематографията отбеляза поредния забележителен момент, когато три джуджета, четирима мъже, двама тролове и едно куче яздеха една-единствена камила и й пищяха ужасено да спре.

Запознаха и Виктор с камилата. Животното затрепка с дългите си мигли насреща му, докато привидно дъвчеше сапун. Засега се бе отпуснала на колене и имаше вид на камила, която е прекарала твърде тягостно утро и затова няма да търпи глупости от никого. Вече бе улучила трима с ритниците си.

— Как се казва? — попита Виктор предпазливо.

— Ние й викаме Злонравен Кучи Син — обясни току-що назначеният вицепрезидент по камилите.

— Не ми звучи като име.

— Ама пасва чудесно на тая камила — възрази разпалено камиларят.

— Че да няма нещо лошо да си кучи син? — подхвърли някой зад гърба му. — И аз съм кучи син. За твое сведение и баща ми беше кучи син, мазно копеле такова, дето се шматкаш напред-назад по нощница.

Камиларят се ухили нервно на Виктор и погледна назад. Не видя никого. После се вторачи надолу.

— Бау — обади се Гаспод и размаха огризката от опашката си.

— Ти чу ли някого да говори преди малко? — плахо попита камиларят.

— Не. — Виктор се наведе към едното ухо на камилата и й зашепна, в случай че и тя беше от жертвите на Света гора: — Ей, аз съм свой човек, разбрахме ли се?

Злонравният Кучи Син само размаха ухо, дебело колкото килим.12

— Как да я яздя?

— Когато искаш да я подкараш, ругаеш и я удряш с пръчка, а щом поискаш да спреш, ругаеш и удряш още по-силно с пръчката.

— Ами ако поискам да завие?

— Е, това вече е в Наръчника за напреднали. Най-добре е да слезеш и да я принудиш да завие с дърпане на юздите.

— Нека сме готови! — изрева Гърлото в мегафона си. — Сега ти ще препуснеш към шатрата, ще скочиш от камилата, ще влезеш в схватка с евнусите — великани, ще нахлуеш в шатрата, ще измъкнеш момичето, ще се метнеш на камилата и ще препуснеш. Запомни ли? Ще се справиш ли?

— Какви евнуси — великани? — недоумяваше Виктор, а камилата под него се изправяше полека.

Единият евнух — великан стеснително вдигна ръка.

— Аз съм — Мори.

— О, здрасти, Мори.

— Здрасти, Вик.

— Аз пък съм Скалата — обади се вторият евнух — великан.

— Здрасти, Скала.

— Здрасти, Вик.

— Моля всички да се настроят сериозно — скастри ги Диблър. — Сега ще… Какво има, Скала?

— Просто се питах, господин Диблър… А как да се мотивирам, за да изиграя сцената?

— Да се мотивираш ли?

— Ами да. Трябва да има нещо — настоя Скалата.

— Може ли да бъде „Уволнявам те на минутата, ако оплескаш ролята“?

Скалата се ухили.

— Както кажете, господин Диблър.

— Добре — въздъхна Гърлото. — Готови… Въртете!

Злонравният Кучи Син се завъртя тромаво, краката му се сгънаха в чудати камилски ъгли, накрая се понесе в сложен тръс.

Ръчката се завъртя…

Въздухът заискри.

И Виктор се събуди. Беше като бавно изплуване от розов облак или от великолепен сън, който въпреки всичките ти усилия се изцежда от паметта с нахлуването на дневната светлина и оставя след себе си само ужасна празнота от загубата. По инстинкт знаеш, че каквото и да преживееш до края на деня, не може да се сравни с този сън.

Той примига. Образите избледняваха. Усети смъдене в мускулите си и разбра, че току-що ги е пресилил.

— К’во ста’а? — успя да изломоти, после погледна надолу. — Охо…

Съвсем оскъдно покрит с плат женски задник се мъдреше върху камилския врат и значително подобряваше гледката.

— Защо — с леден тон попита Джинджър — съм просната върху камила?

— Де да знам! Не е ли по твое желание?

Тя се плъзна, стъпи на пясъка и се помъчи да оправи сценичния си костюм, доколкото го имаше.

Чак тогава двамата осъзнаха присъствието и на други наоколо.

Диблър, племенникът му, майсторът на ръчката, статистите, всевъзможните вицепрезиденти и разни други типове, вероятно сътворени от самия процес на заснемането на филм.13 Тук беше и Гаспод, Кучето — чудо.

Всички ги зяпаха изцъклено освен кучето, което се подхилваше.

А майсторът още въртеше ръчката. Изгледа я, сякаш не я познаваше, и спря.

Диблър също се изтръгна от вцепенението.

— Еха-а… Леле-мале…

— Магия! — ахна Сол. — Истинска магия!

Гърлото сръга Техничаря.

— Всичко ли хвана?

— Какво трябва да е хванал? — в един глас попитаха Джинджър и Виктор.

В следващия миг Виктор забеляза седналия на пясъка Мори. На едната си ръка имаше дълбока резка и Скалата я запълваше с нещо гъсто. Тролът видя изражението на човека и се усмихна бледичко.

— Ти май се мислиш за Коен Варварина…

— Ъхъ — изсумтя Скалата. — И нямаше що да го наричаш с таквиз думички. А щом ще се фукаш колко добре въртиш меча, ние пък ще поискаме още по долар на ден за поправка и измазване на отчупени парченца.

По острието на меча в ръката на Виктор имаше няколко вдлъбнатини. И под смъртна заплаха не би могъл да обясни как са се появили.

— Слушайте — избълва трескаво, — нищо не разбирам. И никого никак не съм наричал. Снимките започнаха ли?

— Седя си в палатката, а след малко вече съм си навряла носа в козината на камила — сприхаво се намеси Джинджър. — Нали не е прекалено нахално да попитам какво става тук?

Но никой не проявяваше желание да чуе въпросите им.

— Защо, ох, защо не можем да имаме и звук? — тюхкаше се Диблър. — Какъв страхотен диалог изтървахме!… Е, не разбрах нито дума, но веднага познавам добрия диалог.

— Папагали — делово отсече Техничаря. — Обикновени зелени папагали от Хоуондаленд. Смайваща птица. Помни като ядосан слон. Ако си набавим две дузини от всички големини, ще имаме пълния регистър гласови…

Впуснаха се в спор за подробностите.

Виктор също се смъкна от гърба на камилата и се шмугна под шията й, за да отиде при Джинджър.

— Изслушай ме, моля те! Беше същото като миналия път. Но по-силно. Все едно сънувахме. Щом майсторът завъртя ръчката, попаднахме в съновидение.

— Да, но какво сме правили?

— Вик, ти препусна в галоп с камилата към шатрата — подхвана Скалата, — скочи, налетя ни като вятърна мелница…

— … подскачаше по камъните и се хилеше… — вметна Мори.

— Ъхъ, после пък викна на Мори: „Сега ще те подредя хубавичко, гнусен черен стражнико“ — продължи Скалата. — Тогаз го цапардоса с меча по ръката, сряза шатрата…

— Правичката да си кажа, умело въртеше меча — пак се обади Мори. — Вярно, малко избиваше на фукня, ама доста добре се представи.

— Но аз не знам как… — смотолеви Виктор.

— … а тя се изтягаше сладкарски вътре — въодушеви се Скалата. — Ти я награби и тя ти каза…

— Сладкарски ли? — отмаляла отрони Джинджър.

— Сластно — натърти Виктор. — Тази дума имаше предвид според мен.

— … тя каза: „О, но това е… Гад-братският крадец.“ — Скалата се подвоуми. — Дали не обърках и тая думичка?

— Багдадският, бе — поправи го Мори и си разтърка ръката.

— Ъхъ. И тя говореше: „Над теб е надвиснала страшна заплаха, защото баща ми се закле да те погуби“, пък ти й разправяше: „Но сега, о, прекрасна роза, ще ти разкрия, че аз съм Сянката на пустинята“…

— А какво означава сластно? — настръхна полека Джинджър.

— И ти я подкани: „Нека препуснем заедно към касбата“, или нещо подобно, после… направи онуй нещо, дето го вършите вие, хората, с устите си…

— Свирнах ли? — налучка Виктор безнадеждно.

— Не, бе, другото. Звучи като вадене на тапа от бутилка — обясни Скалата.

— Целувка — хладно изрече Джинджър.

— Ъхъ. Не че съм вещ в тия занимания — призна Скалата, — но доста се проточи. Голямо целуване, спор няма.

— Аз вече се питах не е ли време да те залея с кофа студена вода — сподели тих кучешки глас.

Виктор ритна назад слепешком, но не улучи.

— И ти — увлече се в разказа си Скалата — яхна камилата, издърпа момичето… и господин Диблър се разкрещя: „Спрете, спрете, какво става тук, по дяволите, защо някой не ми обясни какво става!“ Е, тогава и ти, Вик, измрънка: „К’во ста’а?“

— Направо не помня друг път да съм виждал такова боравене с меча — добави похвала Мори.

— Тъй ли… Ами… Благодаря.

— Пък и тия крясъци „Ха!“ и „На ти, куче!“ бяха много професионални — допълни Мори.

— Ясно — промърмори Виктор, пресегна се и хвана ръката на Джинджър. — Трябва да си поговорим! — изръмжа й сдържано. — На спокойствие зад палатките.

— Ако си въобразяваш, че вече дори за миг ще остана насаме с теб…

— Чуй ме — сега не е времето да се държиш като…

Тежка длан се настани върху рамото на Виктор. Туловището на Детритус засенчи половината свят.

— Гусин Диблър не иска никой да се размотава. Всички ще стоят, където им е рекъл гусин Диблър.

— Голям досадник си, честно казано — изтърси Виктор.

Детритус го озари с многокаратова усмивка.14

— Гусин Диблър ми рече, че можело да ме направи вицепрезидент.

— И за какво по-точно ще отговаряш? — заяде се Виктор.

— За другите вицепрезиденти.

Гаспод, Кучето — чудо, заръмжа едва чуто. Камилата, която дотогава безцелно зяпаше в небето, пристъпи встрани и изведнъж ритна свирепо. Кракът й уцели трола в кръста. Детритус изохка. Гаспод излъчваше удовлетворена невинност.

— Хайде — мрачно настоя Виктор, — докато той още търси с какво да прасне камилата.

Седнаха на сянка зад палатките.

— Преди всичко искам да знаеш — неприветливо промълви Джинджър, — че никога през живота си не съм се изтягала сластно.

— Можеш да опиташ поне веднъж за разнообразие — разсеяно отрони Виктор.

— Какво?!

— Извинявай. Разбери, нещо ни е накарало да играем така. Аз не умея да въртя меч. Само го размахвам непохватно. Ти какво почувства?

— Нали знаеш какво е, когато нечий глас те сепне и се окаже, че сънуваш с отворени очи?

— Все едно собственият ти живот потъва някъде, а нещо друго заема мястото му.

Помълчаха замислено.

— Според теб дали е свързано някак със Света гора? — престраши се да попита момичето.

Виктор кимна, изведнъж се метна и тупна върху Гаспод, който ги дебнеше наблизо.

— Квик — каза уплашено кучето.

— Ей, внимавай в картинката! — засъска му Виктор. — Няма да търпя намеци и увъртания. Казвай какви странности си забелязал в нас! Иначе те чака Детритус. Ще те поднеса с горчица.

Кучето се гърчеше в ръцете му.

— Защо ли не ти сложим намордник?… — размечта се Джинджър.

— Не съм опасен! — изхленчи Гаспод и безпомощно зарови лапа в пясъка.

— Според мен е трудно да се измисли нещо по-опасно от едно говорещо куче — възрази Виктор.

— Същински ужас — подкрепи го момичето. — Не се знае какво може да изтърси и пред кого.

— Видяхте ли, а, видяхте ли? — печално проточи Гаспод. — Знаех си, че ме чакат само неприятности, щом се издам, че говоря. Това не бива да сполетява едно куче.

— Но ще те сполети — обеща Виктор.

— Е, добре, де. Макар че каква ли полза ще има? — измрънка Гаспод.

Виктор отпусна мускулите си, кучето седна на задни лапи и отръска пясъка от себе си.

— Бездруго нищо няма да ви влезе в главите — изръмжа недоволно. — Друго куче веднага ще чатне, ама не и вие. Щото опира до родовата памет, ако схващате. Също като с целувките. Вие ги познавате, аз — не. Няма ги в кучешкия опит. — Гаспод навреме долови предупреждението в очите на Виктор и се отказа да разнищва темата. — Важното е, че и двамата все едно сте си на мястото тук. — Понаблюдава ги и изтъкна: — Ето, убедихте ли се? Казах ли ви, че не разбирате? Това е… това е като с територията при кучетата. Личи ви, че трябва да сте тук. Почти всички други са чужди на това място, но не и вие. Ъ-ъ… Нали знаете, че като отидете на ново място, някои кучета ви лаят? Не е само заради миризмата, ами защото си е очевадно, че идвате от другаде. Нали и някои хора се дразнят, като видят окачена накриво картина? Горе-долу това е, но още по-зле. Като ви гледам, ми е ясно, че сега трябва да сте точно тук.

Позяпа ги още малко и прилежно си почеса ухото.

— Ех, че гнус — изръмжа накрая. — Мога всичко да ви обясня на кучешки език, ама вие ме чувате на човешки.

— Звучи ми малко мистично — сподели Джинджър.

— Два-три пъти спомена нещо за очите ми — напомни Виктор.

— Ъхъ, не отричам. Поглеждал ли си скоро очите си? Питам и вас, госпожице.

— Вече ръсиш тъпотии — укори го Виктор. — Как да погледна собствените си очи?

Гаспод тръсна глава.

— Ами вижте се един друг — предложи, без да се смути.

Те неволно се спогледаха.

Мигът се проточи. Гаспод се възползва от паузата, за да препикае шумно едно от колчетата на палатката.

По едно време Виктор промълви:

— А стига, бе…

— И моите ли са такива? — плахо попита Джинджър.

— Да. Боли ли?

— Защо питаш, като знаеш?

— Вече се убедихте — установи Гаспод. — Вгледайте се в Диблър, щом го срещнете. Но по-зорко.

Виктор изтри с пръст очите си, насълзени от напрежението.

— Значи Света гора ни е примамила някак тук, прави ни нещо и ни е… хъм…

— … белязала — горчиво довърши Джинджър. — Ето какво ни е направила.

— Но… ъ-ъ… всъщност така са много привлекателни — кавалерски я увери Виктор. — Блестят.

Нова сянка плъзна по пясъка.

— А, ето ви и вас — подхвърли Диблър. Привично обгърна раменете им, щом двамата се изправиха. — Ех, вие, младежи, все се усамотявате някъде — скастри ги меко. — Страхотно, признавам. Много романтично. Имаме обаче да снимаме филм и мнозина наблизо ви чакат, така че да се размърдаме.

— Е, видяхте ли сега? — тихичко смънка Гаспод.

Щом вече знаеха какво да търсят, беше невъзможно да го пропуснат.

Насред зениците на Диблър сияеха мънички златни звездички.

Над земите в центъра на огромния мрачен континент Клач въздухът беше натежал от наближаващата мусонна буря.

Грамадни жаби крякаха сред тръстиките15 край широката кафява река. Крокодили дремеха в калта.

Природата затаяваше дъх.

Откъм гълъбарника на Прежурял Н’дялан, търговец на добитък, долетя оживено гукане. Той прекъсна дрямката си на верандата и отиде да види защо птиците се разтревожиха.

В огромните оградени площадки зад дървената къща няколко изпосталели животни от рядката порода антилопа-гнус, определени за по-скорошна продажба, се прозяваха и препичаха. Вдигнаха глави стреснато, когато Н’дялан профуча по стъпалата и се устреми право към тях.

Заобиколи вихрено оградата, зад която бяха зебрите, и хукна към своя помощник М’Бум, който мирно почистваше площадката на щраусите.

— Колко… — понечи да го попита, но спря, за да се нахрипти на воля.

М’Бум, който беше само на дванадесет години, захвърли лопатата и го заудря безмилостно по гърба.

— Колко… — опита пак Н’дялан.

— Шефе, пак се престараваш — загрижено го укори М’Бум.

— Колко слона имаме?

— Току-що изгребах при тях — похвали се М’Бум. — Имаме три.

— Сигурен ли си?

— Да, шефе — невъзмутимо потвърди момчето. — Със слоновете няма как да не съм сигурен.

Прежурял приклекна и припряно надраска с пръчка няколко числа в червеникавата пръст.

— Старият Мулукай има поне половин дузина — мънкаше си под носа. — При Тазикел обикновено има двайсетина, а при хората в устието трябва да са общо…

— Шефе, кой се нуждае от слонове?

— … онзи спомена, че разполага с петнадесет, а и при дървосекачите се намират в изобилие, да речем, две дузини…

— Шефе, някой има нужда от много слонове ли?

— … да, бе, споменаха ми за стадото около Ц’еце, не е проблем да го съберем, да не забравям и долините в посока…

М’Бум се облегна на оградата и зачака търпеливо.

— Значи ще са двеста плюс-минус десетина. — Прежурял захвърли пръчката. — Изобщо не стигат.

— Шефе, при слоновете не може да са плюс-минус десетина — решително възрази М’Бум.

Знаеше, че броенето на слонове налага точност. По тези земи един мъж би си позволил неувереност дори за броя на съпругите си, но не и за слоновете. Или имаш слон, или нямаш.

— Нашият представител е получил поръчка… — Прежурял преглътна на сухо — … за хиляда слона. Хиляда! Незабавно! Плащане при получаване на стоката! — Той пусна мъничкото листче на земята.

— Трябва да ги закараме в някакво място на име Анкх-Морпорк — обясни умърлушен и въздъхна. — Щеше да стане прекрасна сделка.

М’Бум се загледа в облаците с форма на наковалня над връх Ф’туанги. Скоро над сухата савана щяха да затрещят гръмотевици.

После се наведе и взе пръчката.

— Какво правиш? — учуди се Прежурял.

— Чертая карта, шефе.

Н’дялан врътна глава.

— Не си струва, момче. До Анкх сигурно има пет хиляди километра. Увлякох се. Много километри, ама малко слонове.

— Шефе, защо да не минем през равнините? — подсказа М’Бум. — Там има слонове колкото щеш. Ще пратим вестоносци пред нас. Няма проблем да съберем още много слонове по пътя. Онези равнини направо са покрити с проклетите слонове.

— А, не, трябва да заобиколим по брега — възрази търговецът и прокара дълга извита линия в пръстта. — Щото ей тук има джунгла — чукна по пресъхналата земя — и тук също. Какви ти пътища в джунглата!

М’Бум взе пръчката и пресече джунглата с права черта.

— Шефе, където минават хиляда слона, няма нужда от път.

Прежурял помисли още малко. Взе пръчката и отбеляза назъбена линия до джунглата.

— Ето ти я Планината на слънцето. Много е висока. Изобилства от дълбоки урви, ама никой не е построил мостове там.

М’Бум тупна с пръчката по джунглата на картата и се ухили.

— Знам къде ще има предостатъчно повалени здрави дървета.

— Тъй ли? Добре, момче, но тези дървета трябва да бъдат завлечени в планината.

— Шефе, по една случайност хиляда яки слона ще вървят към планината.

М’Бум пак се ухили. В неговото племе всички си изпилваха зъбите, за да имат остри върхове.16 Върна пръчката на търговеца.

Прежурял бавно отвори уста.

— Кълна се в седемте луни на Насрим! — изтърси той. — Може и да успеем, да знаеш. Така ще вървим най-много две хиляди километра. Или по-малко. Ами да. Наистина може да се справим.

— Да, шефе.

— Ще ти призная, че отдавна искам да осмисля живота си. Да направя нещо истинско. Тук пробуташ щраус, там някой жираф… Няма с какво да те запомнят. — Загледа се в алено сивия хоризонт. — Възможно е, нали?

— Не се съмнявай, шефе.

— Направо през планината!

— Непременно, шефе.

Който напрегнеше взор, можеше да забележи, че сиво аленото е увенчано с бяло.

— Доста високи са ония планини — промърмори неуверено Прежурял.

— Има катерене, има и слизане — загадъчно отбеляза М’Бум.

— Вярно. Като усредниш, излиза, че е равно, а? — Прежурял пак се вторачи в планината. — Хиляда слона… Момче, знаеш ли, че когато построили гробницата на цар Леонид от Ефеб, довлекли камъните със сто слона? А историята ни учи, че когато издигнали двореца Рокси, там били събрани двеста слона.

В далечината затътна гръмотевица.

— Хиляда слона — повтори Прежурял. — Хиляда слона… Питам се за какво ли са им притрябвали?

Виктор прекара остатъка от деня в дълбок унес.

Имаше още препускане и схватки, както и преподреждане на времето. Все още не вникваше докрай в тази шашма. Както се оказа, филмът можеше да бъде нарязан и преналепен по-късно, за да има нормална последователност на случките. А някои събития просто не бяха задължителни. Видя художника да изписва табела „В кралскийъ дворец час по-късно“.

Значи цял час изчезваше просто така. Разбира се, Виктор знаеше, че часът не е като изрязан с нож от живота му. Нали във всяка книга е същото? А веднъж бе гледал представление на трупа бродещи артисти. Действието прескочи като с вълшебство от „бойно поле в Тсорт“ към „ефебианска твърдина същата вечер“. Достатъчно беше да се спусне завесата от зебло, а зад нея с пъшкане и ругатни да сменят декорите.

Тук обаче беше различно. Десет минути след изиграването на някоя сцена участваш в друга от предишния ден, и то на друго място, защото Диблър вече е платил наема за шатрите и не иска да дава повече пари от необходимия минимум. Участниците бяха принудени да забравят, ако могат, за всичко освен всевластното Сега. Не беше лесно, щом очакваш всеки миг онова чувство, че светът избледнява…

Но то не се появи. След поредната битка, изиграна без особен възторг, Диблър обяви края на снимачния ден.

— Няма ли да направим и края? — изненада се Джинджър.

— Не помниш ли, че го заснехме сутринта? — отвърна Сол.

— Вярно…

Духчетата се разцвърчаха с облекчение, когато отвориха кутията им. Провесиха крачетата си от ръба и си подаваха миниатюрна цигара. Статистите се наредиха да си вземат надниците. Камилата изрита вицепрезидента по камилите. Майсторите на ръчката извадиха големите намотки филм от кутиите и отидоха да се занимават с тайнственото рязане и лепене, на което посвещаваха нощните часове. Госпожа Космипилитска, вицепрезидентка по гардероба, събра костюмите и се заклатушка нанякъде с тях, може би за да ги върне по леглата.

Няколкото декара опърпан фон престанаха да изобразяват дюните на Големия Неф и пак се превърнаха в пясък с проскубани шубраци. Виктор си мислеше, че горе-долу същото става и с него в момента.

Създателите на магията на подвижните образи се разотиваха по двама-трима със смях и майтапи. Уговаряха се за среща при Боргъл.

Джинджър и Виктор останаха сами в разширяващия се кръг от безлюдие.

— Така беше и първия път, когато циркът си тръгна — сподели момичето.

— Господин Диблър каза, че утре снимаме друг филм — успокои я той. — Убеден съм, че ги измисля в движение. Все пак получихме по десет долара. Е, минус процента, който дължим на Гаспод — добави съвестно и се усмихна глуповато на Джинджър. — Хайде, де, по-бодро. Нали правиш онова, за което винаги си мечтала?

— Я не приказвай тъпотии! Допреди два месеца дори не подозирах, че има подвижни образи. Защото ги нямаше.

Повлякоха се безцелно към градчето.

— А каква искаше да бъдеш? — подпита Виктор.

Тя вдигна рамене.

— Нямам представа. Само знаех, че не исках да припарвам до кравите.

И в родния му край имаше доячки. Той се помъчи да открие някакъв спомен за тях.

— Отдавна си мисля, че би трябвало да е интересно — подхвърли уклончиво. — Чист въздух, цветенца наоколо…

— Студ и влага — прекъсна го Джинджър. — И тъкмо свършиш, гадната крава рита гюма. Хич недей да ми приказваш за краварство. Нито за овце или гъски. Мразех до смърт фермата.

— Тъй ли…

— И откакто навърших петнайсет, искаха да се омъжа за моя братовчед.

— Но това разрешено ли е?

— И още как! При нас всички се женят или омъжват за братовчедите си.

— Защо?

— Сигурно за да не се чудят какво да правят в събота вечер.

— Аха…

— А ти никакъв ли не си искал да бъдеш? — попита Джинджър с нескрито пренебрежение.

— Всъщност не. Всичко изглежда интересно само докато не се захванеш с него. Тогава откриваш, че е поредната работа. Хващам се на бас, че дори хората като Коен Варварина сутрин си мислят „Още един скучен ден, в който ще тъпча под краката си златните тронове на света“.

— Той това ли върши? — неволно се оживи момичето.

— Ако се вярва на разказите за него.

— И какъв е смисълът?

— Не питай мен. Просто такава му е работата.

Джинджър гребна шепа пясък. Когато песъчинките се изцедиха между пръстите й, останаха мънички бели раковини.

— Помня как циркът дойде в селото — промълви тя. — Бях на десет години. Имаше едно момиче по трико с пайети. Ходеше на въже. Дори правеше салто над въжето. Всички викаха и пляскаха с ръце. На мен не позволяваха да се кача на някое дърво, а на нея й се радваха. Тогава реших…

— Значи — опита се да налучка Виктор — тогава си решила да вършиш нещо смислено ли?

— Глупости. Тогава реших да се прочуя. — Тя запрати раковините към залязващото слънце и се разсмя. — Ще бъда най-знаменитата в света, всички ще се влюбят в мен и ще живея вечно.

— Хубаво е човек да знае какво иска — отбеляза той дипломатично.

— Знаеш ли коя е най-страшната трагедия в живота? — попита го Джинджър, без да се вслушва в думите му. — Има толкова хора, които изобщо не проумяват какво искат или какви са дарбите им. Толкова синове, които стават ковачи, защото такива са били бащите им. Толкова хора, които биха се научили да свирят вълшебно на флейта, но остаряват и умират, без да видят музикален инструмент, затова цял живот си остават орачи. Толкова талантливи хора, които не узнават, че имат талант. Сигурно дори не се раждат по време, когато могат да узнаят. — Тя си пое дъх. — Хора, които не откриват какви могат да бъдат. Пропилени шансове. Е, Света гора пък е моят шанс, разбра ли? Сега е моментът да го уловя!

Виктор не разбираше, но смънка едно „да“. Нали Среброриб твърдеше, че това била магия за обикновените хора? Някой завърта ръчката и животът ти се променя.

— Това е шанс не само за мен — продължи Джинджър, — а и за всички нас. Не сме магьосници, крале или герои. Света гора е като голям врящ казан със супа, но този път други мръвки изплуват отгоре. Изведнъж има какви ли не нови занятия. Знаеш ли, че в театрите не позволяват на жени да играят на сцената? А в Света гора може. Тук има работа и за троловете, без непременно да бият някого. И какво правеха майсторите на ръчката, преди да има ръчки?

Тя махна с ръка към далечното зарево на Анкх-Морпорк.

— Сега се мъчат да измислят как да добавят звук към подвижните образи, а там има хора, които ще се окажат изумително умели в правенето на… на звукови филми. Още не го знаят… но ги има. Мога да ги усетя. Там са.

Очите й сияеха златисто. Виктор допусна, че е от залеза и все пак…

— Благодарение на Света гора — не спираше момичето — стотици хора откриват какви всъщност искат да бъдат. А много хиляди успяват да си отдъхнат поне за час. Целият проклет свят се разтърсва!

— Ето какво ме тревожи — сподели Виктор. — Сякаш нещо ни намира местата. Ти си представяш, че ние използваме Света гора, но е точно обратното. Използва всички ни.

— Как? Защо?

— Не знам, но…

— Я помисли за магьосниците — прекъсна го Джинджър, настръхнала от възмущение. — Кой ли досега е имал полза от тяхната магия?

— Струва ми се — подсказа Виктор, — че тя донякъде поддържа света цял…

— Много са ловки в правенето на магически огньове и други глупости, но могат ли да сътворят един самун хляб?

Тя не беше в настроение да слуша когото и да било освен себе си.

— Е, не за дълго — призна той безпомощно.

— Това пък какво означава?

— Нещо истинско като самуна хляб съдържа много… ами… май трябва да го нарека енергия. И се иска страхотна сила, за да създадеш толкова енергия. Само майстор в магиите може да сътвори самун хляб, който да просъществува в този свят поне мъничка частичка от секундата. Но същността на магията не е и това — добави той припряно, — защото светът е…

— На кого му пука? — не се стърпя Джинджър. — Света гора наистина прави нещо за обикновените хора. Магията на белия екран.

— Какво те прихваща? Снощи…

— От снощи мина време — не го доизслуша момичето. — Нима не си проумял? Можем да постигнем нещо. Да ни забележат.