Подвижни образи

Във всеки град има такъв бар. Осветен е зле и пиячите, макар да разговарят, не отправят думите си един към друг и изобщо не се слушат. Просто изливат наранените си души. Това е бар за отритнатите и окаяните, за всички, които временно са отстранени от състезателното трасе на живота и са пратени на трибуните.

Тук винаги се поръчва много пиене.

Тази сутрин натъжени клиенти седяха край тезгяха, всеки потънал в собствената си печал и убеден, че именно той е най-нещастният в целия свят.

— Аз го създадох — начумерено мънкаше Среброриб. — Надявах се да послужи на просвещението. Можеше да разшири кръгозора. Нямах намерение да го превърна в… в представление. И то с хиляда слона! — добави злобно.

— Ъхъ — изсумтя Детритус. — Тя не знае к’во й се ще. Правя к’вото ми рече, ама тя пак разправя — тъй не може, ти нямаш усет, не разбираш желанията на едно момиче. Момичето искало да лапа лепкави нещица от кутия с панделка. Правя аз кутия с панделка, тя я отваря и почва да пищи. Не щяла да има одран кон вътре. Ама направо не знае какво иска!

— Ъхъ — обади се глас изпод високото столче на Среброриб. — Заслужават да отида при вълците…

— Вижте тази бъркотия с „Издухани“ — каканижеше алхимикът. — Дори не е истински филм. Нищо не е както в историята. Всичко е лъжа. Всеки може да лъже.

— Ъхъ — жалваше се Детритус. — Тя ми рече, че момичето искало музика под прозореца. Свиря аз музика под прозореца, ама всички на улицата се будят и крещят, че съм бил лош трол, щом блъскам тия камъни посред нощ. Пък тя дори не се събуди.

— Ъхъ — отрони Среброриб.

— Ъхъ — потвърди Детритус.

— Ъхъ — обобщи Гаспод.

Естествено съдържателят на бара беше жизнерадостен човек. Нямаше как да не му е весело, щом клиентите му привличаха като гръмоотвод всички несгоди на света. Отдавна бе установил, че е безсмислено да им предлага утеха като „Погледни нещата откъм добрата им страна“, защото добра страна просто нямаше, нито „По-бодро, може и да не се случи“, защото вече се бе случило. От него се очакваше само да не бави поръчаните питиета.

Тази сутрин обаче полека изпадаше в недоумение. Май в бара някой беше излишен, и то не онзи, който мърмореше на пода. Барманът непрекъснато страдаше от илюзията, че е сипал още една порция и дори си е получил парите за нея, а отгоре на всичко е поприказвал със загадъчния клиент. Всъщност не беше сигурен какво вижда или с кого говори.

Отново отиде до далечния край на тезгяха.

Една чаша се плъзна към него.

— ПАК ОТ СЪЩОТО — поръча глас от сенките.

— Ъ-ъ… Да. Ей сега. А какво беше?

— КАКВОТО И ДА Е.

Барманът напълни чашата с ром. Някой я взе от ръката му.

Човекът се мъчеше да измисли какво да каже. Незнайно защо в душата му напираше ужас.

— Не ви виждам често при нас — промълви след малко.

— ИДВАМ САМО ЗАРАДИ АТМОСФЕРАТА. ПАК ОТ СЪЩОТО.

— В Света гора ли работите?

Съдържателят побърза да напълни чашата до ръба. И тя отново изчезна.

— ОТДАВНА НЕ СЪМ ИМАЛ РАБОТА ТУК. ПАК ОТ СЪЩОТО.

Барманът се поколеба, защото беше добродушен човек.

— Дали не ви стига, как мислите?

— ЗНАМ ТОЧНО КОГА МИ Е ДОСТАТЪЧНО.

— Всички го казват.

— АЗ ЗНАМ КОГА МУ Е ДОСТАТЪЧНО НА ВСЕКИГО.

Имаше нещо твърде необичайно в този глас. Съдържателят не би могъл да твърди, че го чува с ушите си.

— О… Добре тогава. Пак ли от същото?

— НЕ. УТРЕ ЩЕ СЪМ ТВЪРДЕ ЗАЕТ. ЗАДРЪЖТЕ РЕСТОТО.

Шепа монети се изсипаха на тезгяха. Бяха леденостудени, повечето и проядени от годините.

— А-а, ей… — започна барманът.

Вратата се отвори и затвори с леден повей, макар че нощта беше задушна.

Съдържателят се зае да лъска тезгяха разсеяно, но внимаваше да не докосва монетите.

— Като работиш в бар, виждаш какви ли не чудаци — промърмори под носа си.

Гласът се разнесе до ухото му:

— ЗАБРАВИХ НЕЩО. ПАКЕТЧЕ ФЪСТЪЦИ, МОЛЯ.

Сняг искреше по крайните била и склоновете откъм Ръба на планините Овнерог, грамадната назъбена верига, виеща се около Кръглото море и отделяща Клач от обширните равнини Сто.

Тук беше домът на неприветливи глетчери, дебнещи лавини и високи притихнали снежни плата.

Тук беше и домът на немалко йети. Те са високопланинска разновидност на троловете и досега никой не ги е осведомявал, че изяждането на хора е старомодно. Убедени са, че каквото мърда, се яде. Ако не мърда, трябва да го изчакаш, докато шавне. И тогава да го изядеш.

Цял ден слушаха шума. Ехото отскачаше от връх към връх сред замръзналите ридове и вече се превръщаше в равномерен тътен.

— Братовчедът — сподели нехайно единият, човъркайки зъбите си — разправя, че били грамадни сиви животни. Слонове.

— Да не са по-грамадни от нас? — уточни другият йети.

— Почти — потвърди първият. — Били страхотно много. Не можал да ги преброи.

Вторият йети подуши вятъра и като че се замисли.

— Да, ама — напомни разочаровано — братовчед ти не може да брои до повече от едно.

— Той разправя, че били много пъти по един. Огромни дебели слонове, катерели се нагоре и били навързани с въжета. Грамадни и бавни. Всички влачели купчини ууграа.

— А-а…

Първият йети посочи просторната полегата долина, затрупана със сняг.

— Днес снегът е хубав и дълбок. Тука нищо няма да мине бързо, нали? Лягаме в снега и няма да ни видят, докато не ни връхлетят, тогава ги плашим и започва голямото плюскане. — Той размаха гигантските си лапи. — Били много тежки, разправя братовчедът. Няма да минат бързо, помни ми думата.

Другият йети вдигна рамене.

— Ами да се захващаме.

Чуваха далечното уплашено тръбене.

Легнаха в снега и бялата им козина ги превърна в две безобидни преспи. С този похват винаги постигаха успех. Всички йети си го предаваха от поколение на поколение хиляди години, макар че нямаше да бъде предаван още дълго.

Чакаха.

Стадото ги доближаваше, шумно и ревящо.

Първият проговори бавно, сякаш бе обмислял въпроса си отдавна:

— Как става тъй… как става, че прекосяват планината със слонове?

Не получи отговор.

Двамата йети познаха.

Когато петстотинте груби слонски шейни изскочиха в долината на три-четири метра от тях със стотина километра в час, впрегнатите животни, ужасени и тръбящи, изобщо не забелязаха чакащите в засада йети, докато не ги връхлетяха.

Виктор открадна само два часа за сън, но се събуди забележително освежен и преливащ от оптимизъм.

Всичко свърши. Отсега нататък щеше да е много по-добре. Джинджър се държа много мило с него снощи… тоест допреди два часа… а онова нещо в хълма беше погребано веднъж завинаги.

Докато сипваше вода в напукания леген и се плискаше набързо, той си внушаваше, че такива неща се случват. Погребват някой порочен стар крал или магьосник, а после духът му броди наоколо, мъчи се да поправи стореното или каквото там го е прихванало. Всеизвестно е. Но сега поне милион тона скала запушваха тунела. Не му се вярваше, че странното нещо би могло да пропълзи през такава преграда.

Неприятно живият екран за миг изплува в паметта му, но дори той вече не го плашеше чак толкова. В пещерата беше тъмно, мърдаха сенки, а Виктор беше напрегнат като свита пружина. Нищо чудно нямаше, че очите му погаждаха номера. Там видя и скелети, обаче вече не ги смяташе за особено страшни. Бе слушал разкази за племенни вождове из студените степи, които били погребвани заедно с цели отряди конници, за да имат армия и в отвъдния свят. Може пък и тук да се е случило нещо подобно. Да, в студената светлина на деня никакви преживелици не го плашеха прекалено.

Тъкмо такава беше… Студена и мътна.

Стаята се изпълваше със сияние, каквото виждаш в зимно утро и знаеш, че е наваляло. Светлина без сенки.

Отиде до прозореца и погледът му срещна бледосребриста пелена.

Света гора бе изчезнала.

Гледките от нощта отново избухнаха в ума му, както и мракът се завръща, щом угасим лампите.

„Стой, бе, човек, по-кротко! Това е мъгла, нищо повече. Задължително е да има мъгла понякога, щом сме толкова близо до морето. Свети, защото слънцето е изгряло. Мънички водни капки, увиснали във въздуха. Нищо особено.“

Навлече си дрехите, рязко отвори вратата към коридора и едва не се спъна в Гаспод, проснат пред прага като най-непраната изтривалка на света.

Малкото куче колебливо опря глава на предните си лапи, вторачи във Виктор едно пожълтяло око и зафъфли:

— Хич да не си мислиш, нъл тъй, че съм легнал пред твойта врата зарад някакви си глупости — песът да си пази господаря, такива ми ти работи, ама като се прибрах тука…

— Млъкни, Гаспод.

Виктор отвори и външната врата. Мъглата се промъкна вътре, сякаш опипваше и само очакваше сгоден случай.

— Мъглата си е мъгла, нищо повече — изрече Виктор гласно. — Да вървим. Днес пътуваме до Анкх-Морпорк, не помниш ли?

— Главата ми… главата ми е като дъното на котешки пясъчник.

— Ще спиш в каретата. Впрочем и аз мога да си доспя в каретата.

Направи няколко крачки в сребристото сияние и почти веднага се залута. Разни постройки изпъкваха размазани в гъстата влага.

— Гаспод? — подвикна притеснен.

„Мъглата си е мъгла, нищо повече — повтори упорито. — Само че е някак претъпкана. Сякаш ако се разнесе в миг, наоколо ще има много хора, които ме зяпат. И то отвън. Това обаче е смешно, защото и аз съм навън. Тази мъгла блещука…“

— Сигурно искаш аз да водя — установи самодоволен глас до коляното му.

— Колко е тихо, а? — с пресилено нехайство изтъкна Виктор. — Може би мъглата поглъща звуците.

— Е, нищо чудно и разни страшилища да са изпълзели от морето и да са изтребили всичко живо освен нас — разговорчиво сподели догадките си кучето.

— Я да млъкваш!

Нещо напираше от ярката мътилка. С всяка крачка видимо се смаляваше, а пипалата и антените, които въображението на Виктор лепна на силуета, се оказаха горе-долу нормалните ръце и крака на Сол Диблър.

— Виктор, ти ли си? — промълви той неуверено.

— Сол?

На племенника видимо му олекна.

— Нищичко не различавам в тази гадост. Помислихме, че ще се загубиш. Да побързаме, че наближава пладне. Но май вече сме готови за тръгване.

— И аз съм готов.

— Ами добре. — Безброй капки лъщяха по косата и дрехите на Сол. — Ъ-ъ… Всъщност къде сме в момента?

Виктор се завъртя на място. Къщата със стаята под наем би трябвало да е зад гърба му…

— В мъглата всичко се променя, нали? — недоволно установи Сол. — Ъ-ъ… Как мислиш, дали твоето кученце ще намери пътя до студиото? Нали уж е доста схватливо…

— Гър, гър — вметна Гаспод и се изправи на задни лапи в поза, която Виктор прецени като хапливо иронична.

— Брей… — отрони Сол. — Сякаш разбира всяка наша дума, нали?

Гаспод излая остро. След секунда-две му отговори неспирен поток от развълнувано басово джафкане.

— А, разбира се, и Пляси е тук — отдъхна си Сол. — Ех, че умно куче!

Гаспод се напери.

— Впрочем Пляси е способен на какво ли не — подхвърли племенникът, когато тръгнаха полека към вълкодава. — Може да научи и твоето песче на някой и друг номер, а?

Виктор не посмя да погледне надолу.

Макар да сбъркаха посоката с няколко пресечки, накрая стигнаха до арката на „Векът на Плодния прилеп“, очертала се призрачно над главите им. Тук се събираха мнозина — заблудени скитници в непрогледното сияние, които не знаеха къде биха могли да отидат.

Пред офиса на Диблър чакаше карета, а самият той стоеше наблизо и потропваше с крака.

— Хайде, де! Изпроводих Техничаря да тръгне с филма. Вие двамата, качвайте се по-бързо.

— Нима можем да пътуваме в тази мъгла? — усъмни се Виктор.

— Че какво ни пречи? — изненада се Гърлото. — Има един-единствен път оттук до Анкх-Морпорк. А бездруго очаквам да излезем от това месиво, щом се отдалечим от брега. Изобщо не разбирам защо всички са толкова изнервени днес. Мъглата си е мъгла, нищо повече.

— И аз си казах същото — съгласи се Виктор и влезе в каретата.

— Имахме късмет обаче, че вчера довършихме „Издухани“ — призна Гърлото. — Е, сигурно е някакво сезонно явление. Няма от какво да се безпокоим.

— Това го чувам вече за пети път от устата ти — промърмори Сол.

Джинджър се свиваше на едната седалка, Пляси се излежаваше отдолу. Виктор се настани до нея.

— Успя ли да поспиш? — прошепна.

— Час-два. И нищо не се случи. Не сънувах.

Той се успокои.

— Значи наистина е свършило. Не знаех какво да мисля.

— Ами мъглата?

— Моля? — гузно смънка Виктор.

— Каква е причината за тази мъгла?

— О, доколкото знам, когато над затоплената земя се стеле студен въздух, водата се кондензира в…

— Знаеш много добре за какво говоря! Изобщо не прилича на обикновената мъгла! Тя… се просмуква някак странно — не успя да обясни тревогата си Джинджър. — И почти се дочуват гласове.

— Не може почти да се дочуват гласове — възрази Виктор с надеждата, че и собственият му разсъдък ще повярва. — Или ги чуваш, или не. Слушай, и двамата сме преуморени. Това е. Работихме до изнемога и… такова, де, не си доспивахме. Естествено е да ни се струва, че почти чуваме и виждаме разни неща.

— А, значи можело почти да виждаш нещо? — ликуващо се заяде тя. — И хич не се опитвай да ми пробутваш това разумно хладнокръвие. Адски мразя хората да се държат насила хладнокръвно и разумно.

— Надявам се, че влюбените пиленца не се карат?

Виктор и Джинджър настръхнаха. Диблър се пльосна на отсрещната седалка и ги поощри с озъбена усмивка. Сол седна до него. Кочияшът затръшна вратата.

— Ще спрем да хапнем по средата на пътя — съобщи Гърлото, щом потеглиха с тласък.

Той поумува и подозрително подуши въздуха.

— Що за миризма е това?

— Опасявам се, че моето куче е под вашата седалка — осведоми го Виктор.

— Да не е болно? — намръщи се Диблър.

— Боя се, че през цялото време си мирише така.

— Не смяташ ли, че е добра идея да го изкъпеш?

Почти се чу сумтене:

— Не смяташ ли, че е добра идея да ти отхапя краката до глезените?

А над Света гора мъглата се сгъстяваше…

Плакатите за „Издухани“ се разпространяваха в Анкх-Морпорк от няколко дни и очакването стигна до трескава възбуда.

Този път проникнаха дори в Университета. Библиотекарят си окачи един в задушното, пълно с книги леговище, което той наричаше свой дом25, а още няколко екземпляра се предаваха тайничко от магьосник на магьосник.

Художникът бе сътворил шедьовър. В прегръдката на Виктор, на фона на пламтящия град, Джинджър показваше практически всичко, което имаше, както и още много от онова, което всъщност нямаше.

Гледката подейства на магьосниците така, както Диблър се бе надявал, че и малко отгоре. Подаваха си плаката с треперещи ръце.

— Ето едно момиче, което го има — отбеляза Професорът по неопределени изследвания, един от най-дебелите магьосници.

— Какво има? — не разбра друг.

— Е, сещаш се, де. Онова. Дето като го видиш, си казваш: „Ех, ако можех…“

Всички в стаята продължиха да го гледат с любезното очакване на хора, копнеещи да чуят потресаващата реплика във вица.

— Ама и вие сте едни! — възмути се Професорът. — Трябва ли всичко да ви сдъвквам?

— А, той говори за сексуалния магнетизъм — щастливо прозря Лекторът по съвременни руни. — Съблазънта на открити заоблени гърди, бедра с преливащи се под кожата мускули и забраненият плод на удоволствието, който…

Магьосниците от двете му страни старателно избутаха креслата си по-надалеч.

— Да, бе, секс — прекъсна въздишката му Деканът. — Мен ако питаш, прекалено много се говори за това напоследък.

— Не бих казал… — проточи с копнеж Лекторът.

Разговорът събуди Уиндъл Пунс, който дремеше в креслото си на колела до камината.

— К’во било? — сепна се той.

Деканът почти опря устни до ухото му.

— Казвам, че като млади дори не знаехме какво означава думичката „секс“.

— Вярно, съвсем вярно — потвърди Пунс и се загледа замислено в пламъците. — А помниш ли дали изобщо го открихме някога?

Мълчанието се проточи миг-два в повече.

— Каквото щете разправяйте, но ето ви една млада дама с чудесна фигура — предизвикателно изрече Лекторът.

— Има си всичко като за няколко млади дами — уточни Деканът.

Уиндъл Пунс направи немощен опит да съсредоточи погледа си върху плаката.

— А кой е тоя младок?

— Какъв младок? — учудиха се неколцина магьосници.

— Дето е по средата на картината — посочи Пунс. — И дето е награбил девойката.

Всички се взряха сякаш за пръв път в плаката.

— А, този ли… — пренебрежително изсумтя Професорът.

— Май… такова, виждал съм го и преди — спомни си Пунс.

— Драги ми Пунс, искрено се надявам, че не си се измъквал тайничко да гледаш подвижни образи — укорно заговори Деканът и се ухили на останалите. — Знаеш, че е недостойно за един магьосник да участва в забавленията на простолюдието. А и Архиканцлерът би се разгневил, ако научи.

— А?

Пунс допря свита длан до ухото си.

— Но като спомена… наистина ми е познат отнякъде — призна Деканът след поредния поглед към плаката.

Лекторът склони глава настрана.

— Това е младият Виктор, нали?

— Ъ? — обади се Пунс.

— Може и да си прав — съгласи се Професорът. — И Виктор има такива недорасли мустачки.

— За кого говорите, бе? — недоумяваше Пунс.

— Но той беше студент при нас! — възмути се Деканът. — Можеше да стане магьосник. Защо му е щукнало да опипва млади дами?

— Че е Виктор, няма спор — промърмори Професорът. — Но не е нашият Виктор. Тук е написано „Виктор Мараскино“.

— Псевдоним в подвижните образи — махна с ръка Лекторът. — Всички си измислят забавни имена. Като Делорес дьо Грях, Бланш Сласт, Скалата и така нататък… — Изведнъж осъзна, че всички го зяпат с ням укор. — Така чух — оправда се плахо. — От един портиер. Той почти всяка вечер ходи да гледа подвижни образи.

— Ей, за к’во си приказвате? — сърдеше се Пунс и размахваше бастуна си.

— И готвачката ходи всяка вечер — вметна Професорът. — И останалите от кухнята. Я се опитайте да получите от някого дори жалък сандвич с шунка след девет вечерта…

— Да, почти всички ходят на филми — потвърди Лекторът. — Само ние не ходим…

Друг магьосник се взираше напрегнато в последните редове на плаката.

— Тук е написано „Сагъ на страста и широките стълбищъ насред бурнътъ историйъ на Анкх-Морпорк!“.

— Аха-а… — замисли се Лекторът. — Значи филмът е исторически?

— Има и още. „Епичискъ лйубовнъ историйъ, която разтръска Богувети и Людете!“.

— Виж ти… Значи засягат и религиозни проблеми.

— Накрая са добавили „С 1000 слонуве!“.

— Тъй, тъй… Дивата природа. Значи и просвещение. — Професорът се взря изпитателно в Декана.

Останалите последваха примера му.

— Струва ми се — полека подхвана Лекторът, — че никой не би могъл да възрази, ако старшите магьосници се запознаят с произведение, което съдържа исторически, религиозни и образователни елементи.

— Правилникът на Университета изрично забранява такива развлечения — заяви Деканът, но не особено уверено.

— Правилникът важи за студентите — натърти Лекторът. — Напълно съм съгласен, че не бива да им се позволяват такива волности. Вероятно биха започнали да свиркат и да замерят екрана с дребни предмети. Но не е ли немислимо да се твърди, че и старши магьосници като нас не могат да се запознаят с това популярно явление?

Бастунът на Пунс цапна Декана под коленете.

— Настоявам да ми кажете за к’во си говорите!

— Решихме, че няма причини старшите магьосници да не гледат подвижни образи! — изрева Професорът.

— То се знае! — присъедини се Пунс. — Що да не позяпаме хубави жени?

— Изобщо не сме споменавали хубави жени — поправи го Професорът. — Много по-интересно ни е да проучим всеобщото увлечение по филмите.

— Ха, наречете го както щете… — изкикоти се Уиндъл Пунс.

— Ако хората ни видят да излизаме през портата и да се запътваме към залите за подвижни образи заедно с простолюдието, ще загубят всякакво уважение към нашата професия — строго изрече Деканът. — Филмите дори не са истинска магия, а обикновена илюзия. Пък и кому би се приискало да зяпа купища млади жени, които подскачат с обтегнати трика? — промълви той покрусено.

Пондър Стибънс, най-големият късметлия сред дипломантите в историята на магьосничеството, весело се запъти към тайния проход в оградата. Неговият иначе необременен ум приятно се къпеше във видения за халби бира, може би някой филм, а накрая гозба с повечко лютиво къри в клачианска закусвалня…

Преживя втория най-страшен момент в живота си.

Всички бяха там. Старшите магьосници от първия до последния. Дори Деканът. Дори престарелият Пунс в стола си на колела. Стояха в сенките и се взираха сурово в него. Манията за преследване взриви мрачните си фойерверки в прашните ъгълчета на съзнанието му. Всички бяха дошли да издебнат именно него.

Той се вцепени.

Деканът отвори уста.

— О… О… Ъ-ъ… А-а… Хъм… — Най-сетне се пребори с непослушния си език. — Охо! Какво е това? Накъде?! Бягай оттук на секундата, младежо!

Пондър се поколеба, но след секунда си плю на петите.

След малко Лекторът по съвременни руни промърмори:

— Този беше младият Стибънс, нали? Махна ли се?

— Така ми се струва.

— Непременно ще спомене пред някого.

— Няма — възрази Деканът.

— А дали видя откъде сме извадили тухлите?

— Не, аз стоях пред пролуката — похвали се Професорът.

— Тогава да продължаваме. Колко ни остава?

— Вижте какво, според мен постъпваме много неблагоразумно — направи последен опит Деканът.

— Не мърмори, старче, ами поеми тази тухла.

— Както кажете, но ще ми обясните ли как смятате да прехвърлите отвън стола на колела?

Всички се вторачиха в инвалидната количка на Уиндъл Пунс.

Има олекотени модели, създадени, за да улеснят притежателите си за пълноценен живот в съвременното общество. В сравнение с нещото, в което прекарваше дните си Пунс, те бяха като газели пред хипопотам. Според стария магьосник пълноценният живот означаваше някой да го бута, където той поиска, и да му угажда във всичко.

Столът представляваше широка и дълга конструкция, управлявана с помощта на малко предно колело и дълга ръчка от ковано желязо. Всъщност кованото желязо изобилстваше. Е, поне на задните колела нямаше въртящи се остриета, но наглед и това не беше изключено. Имаше всевъзможни страховити лостчета, чието предназначение познаваше само Пунс. Имаше и огромен гюрук от промазана кожа, който се издигаше за някакви си два-три часа, за да пази обитателя на стола от проливни дъждове, ураганни ветрове, може би също от метеорити и падащи здания. С цел избягване на злополуки ръчката отпред бе окичена с тромби и свирки, с които Пунс обичаше да оповестява придвижването си из коридорите и дворчетата на Университета. За ускоряване бяха необходими изтощителните усилия на могъщ мъж, но впоследствие инвалидната количка набираше ужасяваща инерция. Може някой да бе предвидил спирачки в устройството й, но Пунс така и не си направи труда да попита дали ги има. И преподавателите, и студентите съзнаваха, че ако чуят оглушителен сигнал, единственият им шанс за оцеляване е да се долепят до най-близката стена, за да мине това ужасно механично творение.

— За нищо на света няма да пренесем стола — убедено отсъди Деканът. — Като го гледам, тежи поне един тон. Бездруго не бива да го вземаме с нас. Твърде стар е за такива преживявания.

— Като млад прескачах тая ограда… хъ, май всяка нощ — неприязнено се обади Пунс и се изкиска. — И да знаете, имахме си приключения тогава. Ако някой ми даваше по едно пени всеки път, когато Стражата ме гонеше чак до оградата… — прастарите му устни помръднаха от внезапните трескави изчисления — … щях да имам пет и половина пенса.

— Дали да не… — понечи да се намеси Професорът и се намръщи. — Защо пък пет и половина?

— Защото си спомням, че един път ги отказах насред пътя — щастливо обясни Пунс. — О, прекрасни времена бяха! Веднъж с Риктор Мярката и Сполд Шишкото се покатерихме върху храма на Малките богове, ама насред вечерната служба, и Шишкото носеше едно прасенце в чувалче…

— Видяхте ли сега какво направихте? — завайка се Лекторът. — Като почне, няма спиране.

— Защо не опитаме да пренесем стола с магия? — предложи Професорът. — Заклинанието на Гиндъл за лесно повдигане ще ни свърши работа.

— … и тогава висшият жрец се обърна, ама как зяпаше! А Мярката се изцепи, че…

— Това не е най-достойната употреба на магия — надменно изрече Деканът.

— Много по-достойно е, отколкото да пренесем тежката проклетия на ръце, не мислиш ли? — сопна се Лекторът и нави ръкави. — Хайде, момчета…

— … после пък Цирея затропа на портата в Гилдията на убийците и дъртият Скъмидж, който беше портиер тогава — страшен серсем, казвам ви, — изскочи, а стражниците тъкмо изтичаха иззад ъгъла…

— Всички ли са готови? Сега!

— … тъкмо се подсетих как двамата с Фреймър Краставичката взехме малко лепило и…

— Декане, по-нависоко откъм твоя край!

Магьосниците изпъшкаха от психическото усилие.

— … да, помня, сякаш беше вчера, леле, как се облещи…

— Спускайте!

Обкованите с желязо колела изтракаха кротко върху калдъръма на уличката. Пунс кимна дружелюбно.

— Прекрасни времена бяха, прекрасни… — смънка и задряма.

Магьосниците се провряха бавно и тромаво през дупката, с широките си задни части лъснали под луната, и постояха задъхани от другата страна на оградата.

Магьосниците постепенно осъзнаваха, че са излезли от Университета по тъмно и без разрешение за пръв път от десетилетия. Някакво потиснато вълнение прескачаше между тях като припукваща искра. Всеки наблюдател, изкусно тълкуващ безмълвния език на тялото, би се обзаложил, че след филма някой ще предложи да отскочат в кръчма за едно-две питиета, друг пък ще реши да похапне нещо по-вкусно, всички ще открият, че нищо не им пречи да пийнат още… Накрая — към пет часа сутринта — градските стражници ще потропат почтително на портата на Невидимия университет, за да попитат Архиканцлера ще бъде ли така любезен да дойде с тях да разпознае неколцина предполагаеми магьосници, които още пеят неприлични песни на шест гласа… а, да, и би ли взел малко пари, за да плати всички щети? Защото във всеки старец още е затворен младеж, който се чуди как тъй са отлетели толкова годинки.

Професорът хвана периферията на своята висока, широка и провиснала шапка, символа на магьосническия занаят.

— А сега, момчета… Шапки долу!

Всички неохотно свалиха шапките от главите си. Магьосникът се привързва към островърхата си шапка. Тя му дава чувство за принадлежност към съсловието. Но както Професорът бе подхвърлил небрежно, щом хората съдят по шапката, че си магьосник, свалиш ли я, просто ще те помислят за някой богат търговец или каквото още им хрумне.

Деканът потръпна.

— Все едно съм си смъкнал всичките дрехи…

— Ще пъхнем шапките под одеялото на Пунс — предложи Професорът. — И никой няма да ни познае.

— Да, но дали и ние ще се познаем накрая? — разколеба се Лекторът.

— Ще си кажат, че сме… ами почтени граждани.

— Че аз точно такъв се чувствам — изпъчи се Деканът.

— Или пък търговци — вметна Професорът и приглади назад бялата си коса. — Помнете, че ако някой попита, ние не сме магьосници. Просто достойни търговци, излезли да се поразтушат, разбрахме ли се?

— А как изглежда достойният търговец? — озадачи се друг магьосник.

— Аз откъде да знам? — вдигна рамене Професорът. — Никой да не прибягва до магии! Няма нужда да ви повтарям какво ще стори Архиканцлерът, ако чуе, че служителите му се забавляват като простолюдието.

— Повече се безпокоя да не научат студентите — потрепери Деканът.

— Фалшиви бради! — тържествуващо заяви Лекторът. — Трябва да носим фалшиви бради.

Професорът вдигна очи към небето.

— Ама ние и без това си имаме бради. Що за маскировка ще бъдат фалшивите?

— А, тъкмо в това е номерът — увери го Лекторът. — Никой няма да заподозре, че под фалшивите си имаме истински.

Професорът отвори уста да възрази, но се отказа.

— Хъм…

— Но откъде ще се сдобием с фалшиви бради толкова късно вечерта? — усъмни се някой от групичката.

Лекторът грейна и бръкна в джоба си.

— Няма нужда. Ей в това е същинската хитринка. Донесох намотка тел, ако вече схващате. Стига да отчупите две парчета, да ги усучете около бакенбардите си, да ги окачите нескопосано на ушите си ето така… — той даде пример — … и сте готови.

Професорът го зяпна.

— Брей, да се втрещи човек… Вярно! Наистина изглежда, че си сложил зле направена фалшива брада.

— Изумително, нали? — доволен отбеляза Лекторът и му подаде телта. — Главознание, това му е цаката.

Няколко минути чупиха тел и изскимтяваха при убождане с парчетата. Накрая се спогледаха, двама магьосници хванаха ръчките на инвалидната количка и я забутаха с грохот по калдъръма.

— К’во става, бе? К’во правите? — попита Пунс, събудил се ненадейно.

— Ще се преструваме на почтени граждани — осведоми го Деканът.

— А, забавна игричка — одобри Пунс.