Последната императрица

8.

Аризона, Америка

Нортърн Ридж

20 юни 2084 г.

08:05 ч. местно време

64 дни преди началото на мисия Ездра

Уилсън Даулинг стоеше на ярката слънчева светлина с ръце на кръста и за последен път се замисли дали идеята е добра. Сърцето му биеше бясно в гърдите. Изпитваше страх — точно онзи неуловим тоник, който търсеше.

— Просто го направи — каза си той.

Помъчи се да изчисти съзнанието си, пое дъх и се втурна с всички сили по гладкия скален корниз, който бе избрал за точка на излитане. Задължително трябваше да вдигне най-малко трийсет и два километра в час — в противен случай със сигурност щеше да закачи високото 300 метра скално копие отдолу и парашутът му нямаше да се отвори добре — ако изобщо се отвореше.

Случеше ли се това, значи в момента поемаше последните си глътки въздух.

Преодолявайки границите на страха и физическите си способности, Уилсън се хвърли с неволен писък през ръба и се понесе във въздуха. Очакваше го километър и половина свободно падане — стига да успее да избегне назъбеното копие, стърчащо нагоре малко преди пропастта — след което следваше вертикалното спускане към река Колорадо.

Небето бе чисто и светлосиньо. Въздухът изобщо не помръдваше. Не се виждаха никакви облаци. Късното утринно слънце вече бе вдигнало температурата до 30 градуса — приятна суха жега.

Вятърът изведнъж зарева в ушите на Уилсън, когато той полетя през ръба — за момент нагоре, преди гравитацията, подобно на ръката на самия бог, да го повлече с ужасяваща сила надолу.

Под него зееше Големият каньон. Най-големият пролом на света, дълъг почти 450 километра и широк на места до 30. Издълбан в хилядите пластове скала от могъщата река Колорадо в продължение на шест милиона години, той бе зашеметяващо красиво и опасно място.

Това бе най-дълбоката част на каньона — над километър и половина от върха до дъното — и именно затова Уилсън искаше да направи скока си тук. Вече беше скачал от двата най-дълбоки каньона на света — Дяволския в Орегон и Котауаси в Перу — и изглеждаше напълно естествено Големият каньон също да влезе в списъка му. Никой досега не беше скачал от това място и технически този бе най-опасният скок, който бе правил някога.

По-малко от петдесет души бяха скачали в Големия каньон. Опити като този бяха забранени от племето хопи поради опасността и логистичната трудност при изваждането на скачача от дъното. Уилсън беше преговарял с вожда на племето в продължение на повече от две години. Накрая се разбраха да открият програма за стипендии на „Ентърпрайз Корпорейшън“ в Харвард, по която всяка година университетът щеше да приема двама от най-талантливите студенти на хопи в продължение на двайсет години. Уилсън вече беше официално член на племето и можеше да скача, когато си поиска.

Разперил широко ръце, с ревящ в ушите му вятър, той вдигна брадичка, за да изпъне тялото си максимално и да се възползва от всяка възможност да удължи полета си. Беше облечен в жълт олекотен парашутистки костюм „Хамил“ от памук с нишки от кевлар. Фините копринени криле от лактите до кръста му осигуряваха допълнителна подемна сила. Освен това носеше олекотена каска, обувки и парашут — всеки допълнителен грам можеше да означава живот или смърт. Очите му бяха защитени с прозрачни свръхлеки очила „Боле“.

Веднага щом скочи от корниза, Уилсън разбра, че няма да успее. Падаше прекалено бързо в редкия сух въздух. Назъбеният връх на палеозойската скала, вече на по-малко от сто метра отдолу, се носеше право към него. Уилсън извъртя тялото си в напразен опит да избегне неизбежния сблъсък и изгуби още повече подемна сила.

Умът му се напълни с безполезна информация… Назъбената сурова скала, с която щеше да се сблъска всеки момент, бе формирана през палеозойската сра, ерата на „древния живот“, преди повече от 500 милиона години. През този геологичен период цялата суша на Земята е била събрана в един гигантски свръхконтинент на име Панотия. Първата глобална ледникова епоха тъкмо завършила и тектоничните плочи се разделяли със скоростта на растящ нокът — някои бавно се отдалечавали, други се сблъсквали през хилядолетията. Образували се океани, издигнали се планински вериги; животът на Земята тепърва правел първите си крачки.

Уилсън се вряза странично в отвесната скала и главата и лявото му рамо се блъснаха в шистовата повърхност.

За миг изгуби съзнание и се запремята надолу, като отскачаше от стръмната 80 градуса стена. Костюмът му се разкъса, ремъците на парашута се закачаха в скалите и го завъртаха като дервиш, шлемът и раменете му поемаха по-голямата част от безмилостните удари. Нямаше време дори кръвта да избие от раните му, когато вратът му изпука от поредния удар в главата. Цялата му инерция напред беше почти изчезнала и отпуснатото му тяло направи салто от ръба на скалното копие и започна дългото 1400 метра падане към дъното на каньона и река Колорадо.

От въздушното съпротивление ръцете и краката на Уилсън се разпериха навън, сякаш лежеше на някакъв невидим кръст. Изведнъж в ума му се появи ясният и рязък образ на Хелена Каприарти. Сънено си помисли какъв щастливец е, че я е познавал навремето. Че я беше докосвал и целувал. Но животът му оттогава беше толкова пуст, така лишен от съдържание. Точно преди три години се беше върнал от миналото, а Хелена бе отделена от него от бариера от повече от осемдесет години — бариерата на времето. Жестоката участ на Уилсън бе да бъде пътешественик във времето, който никога няма да може да се върне при жената, която обича.

Това бе причината за днешния скок — третата годишнина от връщането му в транспортната капсула. Краят на пътешествието назад във времето и — което бе най-важното — успешното завършване на мисията му.

И денят, в който животът му се изпразни от съдържание.

Колкото и да изглеждаше невероятно, Уилсън имаше рядка генетична структура, която позволяваше да бъде прехвърлян във времето — разложен на елементарни частици от неимоверни енергийни вълни и запратен през магнитното поле на планетата. Но онези славни дни вече бяха минало за него. Сега той беше просто ментор на други хора — други пътешественици във времето като Рандъл Чен, които един ден щяха да направят подобен скок.

В резултат на успешната му мисия финансовото благосъстояние на Уилсън бе почти невъобразимо. Притежаваше три къщи — в Калифорния, непосредствено до „Ентърпрайз Корпорейшън“ в щатския парк „Дел Нотр“, друга край Аспен, Колорадо, любимото му място за ски, както и голяма къща в родния му град Сидни, кацнала на върха на отвесна скала, гледаща към залива. Уилсън беше роден в Пасифика и с гордост би ви казал, че няма завършено образование, само зарязана докторска дисертация в университета в Сидни. Когато обаче прекалеше с чашките, често твърдеше, че имал „докторат по живот“.

Парите го караха да се чувства удобно. Осигуряваха му свобода и привилегии, но въпреки това не го направиха щастлив. Радостта се дава или спечелва, но определено не може да се купи.

Уилсън вече беше пропаднал на повече от 100 метра, дълбоко в сянката на Колорадското плато. Все още замаян, той ту идваше на себе си, ту отново губеше съзнание. Вятърът виеше в ушите му. Пластове до камбрийска скала, хиляди ивици червен и черен седимент, се носеха с бясна скорост покрай него. Синьото небе горе като че ли се смаляваше, докато той пропадаше все по-дълбоко.

Висотомерът му светна в червено.

Чу се силен звуков сигнал.

Време беше да дръпне връвта.

Обикновено обичаше да отваря парашута си в последния момент, поради което механизмът за автоматично отваряне беше изключен. Днес това беше решение, за което щеше да съжалява. Умът му бе замъглен и не можеше да посегне към гърдите си и да дръпне титаниевата халка; резултатът щеше да е фатален.

С тази скорост на падане Уилсън разполагаше само с още шест секунди живот.

Само шест секунди.

Спомените изпълниха ума му като вода, изсипана в празна кофа… Мисли за пътуването му в миналото, за срещата с Хелена; за опасностите, пред които се бяха изправили заедно. Руините на маите. Стоунхендж. Мълниите и земетресенията. Спомни си как стои в транспортната капсула, разкъсван от страх, без да знае какво ще стане в следващия момент; единствената му утеха бяха думите на Бартън. После лазерите, които пронизваха плътта му. Невероятната болка да бъдеш улучен от куршум и внезапното облекчение на омега командата, която бе използвал да излекува раната.

„Омега командата…“ Думите „Активирай Славей“ се отрониха от устните на Уилсън и усещане за топлина изпълни цялото му тяло, сякаш във вените му потече гореща вода, започвайки от гърдите и плъзвайки навън до върха на пръстите на ръцете и краката му. Съзнанието му моментално се проясни и той посегна към гърдите си и издърпа връвта.

Намираше се само на четиресет и пет метра от дъното на каньона.

Водещият парашут изскочи от раницата, тялото му рязко се преметна при изпъването на въжетата и основния парашут. Найлоновият балдахин се отвори и въздушните клетки се издуха с пукот. Скоростта на Уилсън значително намаля, но въпреки това той се удари в земята с такава сила, че дробовете му останаха без въздух. Без да може да овладее положението, отскочи от каменистото дъно, повлечен от неуправляемия парашут, и блъсна глава в огромна канара, след което полетя с краката напред в широката десет метра река Колорадо.

Щом регистрираха водата, ремъците на Уилсън автоматично се освободиха и парашутът отлетя настрана.

Заради командата „Славей“ Уилсън не изпитваше болка; съзнанието му бе ясно, мислите — подредени и логични. Силното течение го повлече и той се озова изцяло под вода, без да е сигурен къде е горе и долу. Напълно спокоен, се отпусна в кафявата бързо течаща река и зачака. Бавно свали каската и я пусна във водата. Ако не си поемеше скоро дъх, със сигурност щеше да се удави. Усети как сърцето му започна да бие все по-бавно и по-бавно. Къде беше повърхността?

„Дръж се — каза си той. — Без паника“.

Коляното му закачи нещо. Там трябваше да е дъното на реката. Като си представи обстановката, Уилсън издиша малкото въздух, останал в дробовете му, потъна още повече, сви се на кълбо и се оттласна нагоре от твърдото дъно. С абсолютно изпънато тяло той се понесе към все по-ярката светлина, докато не се озова на повърхността и пое първата си глътка въздух за повече от минута. Напълни дробовете си с въздух, потопи се непосредствено под повърхността и заплува колкото се може по-бързо, докато не стигна до калния бряг. Летаргично измъкна очуканото си тяло на твърдата земя, обърна се по гръб — все още наполовина във водата — и издиша.

Кръв течеше от десетки драскотини по лицето и врата му.

Реши, че е време да се връща в „Ентърпрайз Корпорейшън“. После поклати глава.

„Ама че безумна мисъл в момент като този“.

Погледът му се насочи към ослепителната ивица пустинно небе високо над него. За трети път през последния месец се беше разминал на косъм със смъртта.

— Какви ги върша, по дяволите? — промълви той.