Последната императрица

40.

Калифорния, Америка

42 км южно от Кресънт Сити

25 юли 2084 г.

16:27 ч. местно време

3 дни преди началото на мисия Ездра

Аленият „Бийч Барън“ се спусна под тъмните облаци, които бяха дошли от север много по-бързо, отколкото бе очаквал Уилсън. Яркото слънце, осветявало кабината преди секунди, изчезна и целият самолет сякаш потръпна в отговор.

Уилсън свали слънчевите си очила и ги прибра в страничния джоб на седалката. Управляваше стария си двумоторен витлов самолет, побиращ шестима души. Рандъл Чен седеше до него. Бяха излезли да полетят над Националния парк „Редууд“ и се намираха във въздуха от малко повече от час. Уилсън беше решил, че няма да е зле да измъкне Рандъл от симулатора и подготовката този следобед. Една въздушна разходка изглеждаше идеален начин да се разсее от заниманията.

Двамата носеха пилотски слушалки и Уилсън натисна копчето на микрофона.

— Гледката е страхотна, нали?

Самолетът отново се разтресе.

— Да, невероятна е — отговори Рандъл и за момент звукът на двигателите изпълни ушите на Уилсън.

Летяха на север, високо над девственото калифорнийско крайбрежие. Отляво гледката се доминираше от яркосините води на Тихия океан. Отдясно се издигаха зелени, покрити с гора планини. Под тях проблясваха тесни естуари и широки речни устия, между които имаше тъмни пясъчни плажове. С всяка изминала минута турбулентността се засилваше.

— Онзи планински масив продължава нагоре до брега на Орегон, пресича щата Вашингтон и накрая се среща със Скалистите планини — каза Уилсън.

Рандъл погледна белите гребени, осеяли повърхността на океана, после се обърна към зловещите черни облаци, напредващи над хребета пред тях.

— Виж, не съм специалист, но времето май се разваля.

Според летателния план на Уилсън трябваше да се движат на югоизток, успоредно на планината Салмон, след което да продължат на запад към естуара на Кламат и да погледат „Ентърпрайз Корпорейшън“ от въздуха. В същото време прелитаха над националния парк, за да видят набързо водноелектрическата централа, използваща мощните приливи и отливи в естуара. Сега летяха отново на север, обратно към летището на Кресънт Сити, където Уилсън държеше стария си самолет от близо година.

Уилсън докосна тъчскрийна на своя „Мак еър“. Рандъл беше прав, облачността се сгъстяваше тревожно бързо. Време беше да реши дали да намери друго летище, или да продължи напред с увеличена скорост.

— Нещо против да подруса малко? — попита Уилсън.

Рандъл му хвърли бърз поглед.

— Не, нямам нищо против да друса, но не съм в настроение за аварийно кацане, ако това имаш предвид. Честно казано, не мога да повярвам, че успя да ме накараш да вляза в тази бракма.

— Този самолет е класика — отвърна Уилсън и даде максимална газ.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — приглушено рече Рандъл.

Уилсън отново хвърли поглед към своя „Мак еър“.

— Спокойно. Ще те закарам до летището за по-малко от десет минути. — Той начерта пряк подход към писта 35, като поиска приоритетно разрешение за кацане поради лошото време. Цифров глас незабавно потвърди. Уилсън стегна предпазния колан и в същото време в черната сърцевина на облаците пред тях проблесна светкавица. — Ще се позабавляваме.

Рандъл също стегна колана си.

— Казах ти, че не си падам особено по самолети.

— В моменти като този няма място за страх — отвърна Уилсън. — Казвал съм ти го и преди.

Самолетът започна да подскача и да се тресе.

Като правеше дребни корекции с лоста, Уилсън спусна машината на височина 100 метра над бруления от вятъра залив без спуснати задкрилки право към пистата. Скоростта им беше безумна за приземяване — 425 км/ч. През цялото време Уилсън следеше дърветата в далечината и силния дъжд, подобен на блещукаща сива водна стена, която приближаваше малкото летище от другата посока.

— Напречен вятър… Напречен вятър! — съобщи бордовият компютър.

Носът на самолета рязко клюмна и в отговор Уилсън дръпна лоста към себе си. Лявото крило се спусна надолу и той премести лоста надясно; крилото с неохота се вдигна под внезапно засилилия се вятър. Корпусът подскачаше и дрънчеше, вътрешните нитове скърцаха в отговор на движението на крилете. Но въпреки натиска самолетът се задържа хоризонтално.

Вече бяха спуснали колесниците и се намираха само на 30 м над земята. Турбулентността тук беше ужасна. Уилсън намали скоростта, докато прелитаха над края на пистата. Силният дъжд вече се изсипваше върху другия край на ивицата, а мъглата скриваше всичко наоколо.

Уилсън продължи да говори:

— Преценяването на положението е важно, точно както казва Лъ Дан. — Кабината се тресеше толкова силно, че гласът му беше преминал във вибрато. — Но страхът е загуба на време. Той замъглява съзнанието, когато най-важното нещо…

— Напречен вятър… Напречен вятър! — отново се обади бордовият компютър.

За втори път лявото крило на самолета рязко се килна надолу. Уилсън дръпна лоста надясно и натисна десния педал, използвайки цялата си сила да ги задържи в това положение.

Лявото крило изведнъж докосна настилката и за момент искрите осветиха ярко кабината. Корпусът се тресеше и огъваше, самолетът се отклони и за миг сякаш стана неуправляем. Уилсън натисна лоста напред и крилете застанаха хоризонтално, а колесниците тежко се сблъскаха с пистата. Ревът на двигателите се смени от тропота на гигантските дъждовни капки, шибащи стъклото. Дясното крило отново се повдигна с намаляването на скоростта, но Уилсън го овладя с лекота. Поройният дъжд се сипеше по стъклото, мощните пориви на вятъра рисуваха странни и непредсказуеми шарки по прозрачната повърхност.

Уилсън включи микрофона си.

— Алфа Браво Делта се приземи на писта трийсет и пет — спокойно докладва той. — Насочвам се към хангар четиресет и две.

— Разбрано, Алфа Браво Делта — отвърна компютърно генериран глас.

Уилсън плавно увеличи газта и използва „Мак еър“, за да стигне през сивата мъгла и дъжда до хангара.

— Знаеш ли, напоследък почти не ми се случва да се разбивам — с усмивка рече той. — Но сега бях на косъм.

Рандъл не беше произнесъл нито дума след приземяването. Най-после въздъхна дълбоко.

— Може и да си търсиш смъртта, но не биваше да поставяш и мен в подобна ситуация.

— Просто времето се развали малко по-бързо, отколкото очаквах.

— Аз съм Надзирател на мисия Ездра — с чувство отвърна Рандъл. — Не би трябвало да попадам в подобни ситуации.

Тропотът на дъжда по стъклото се смени с вибриращото бръмчене на двигателите, когато влязоха през огромните отворени врати на празния хангар и потъмнялото от бурята небе се смени с яркото сияние на флуоресцентните лампи. Уилсън изключи двигателите и в кабината отново се възцари относителна тишина, нарушавана само от барабаненето на дъжда по високия покрив.

— Ти си идиот — каза Рандъл и хвърли с отвращение слушалките си.

— Трябва да поработиш върху реакциите си — отвърна Уилсън. — Особено когато никой не е пострадал.

Рандъл отвори вратата и разкопча колана си.

— Доста странен момент да показваш мъдрост след това, което направи току-що.

— Внимавай, като стъпваш на крилото — предупреди го Уилсън. — Сигурно е много хлъзгаво.

В отговор Рандъл му хвърли изпепеляващ поглед.

Уилсън въздъхна и отвори своята врата. Стъпи на крилото, направи две крачки и скочи на гладкия бетон. Вън от кабината беше много по-шумно, дъждът шибаше безмилостно гофрираната ламарина на покрива.

Вниманието му внезапно беше привлечено към горната повърхност на лявото крило. Забеляза, че някои от аеродинамичните нитове са се повдигнали. Прокара пръсти по мократа повърхност чак до разбития връх — крайната част липсваше напълно.

Рандъл заобиколи самолета откъм опашката. Личеше му, че още е ядосан, по сериозната физиономия и отпуснатите рамене. Уилсън се подготви да понесе поредната атака, когато видя два силуета при вратите на хангара, които приближаваха, защитени от един-единствен чадър от дъжда.

Мълния освети за миг тъмното небе и пред Уилсън се разкри картина, която се надяваше да е просто кошмар. Едната фигура беше на Г. М., облечен в дълъг бял шлифер и тътрещ крака по настилката, като се подпираше на бастуна си. Минерва вървеше до него в дълго алено палто, вдигнала чадъра над главите им.

Рандъл забеляза реакцията на Уилсън и се обърна към вратата.

— Господи! Само това ни трябваше — изтърси Уилсън. Той сграбчи Рандъл за ръкава и го придърпа към себе си. — Слушай внимателно, много е важно — каза с ужасно сериозен тон. — Г. М. не знае за изтеглената дата на прехвърляне. И това трябва да си остане така. — После го пусна и небрежно постави ръка върху крилото. — Не бива да казваш и дума, нито да намекваш по някакъв друг начин за променения график. Ще ме слушаш, каквото и да каже Г. М.

Рандъл кимна едва забележимо и Уилсън трябваше да приеме, че отговорът му означава, че разбира сериозността на положението. Беше много важно да попречи на Г. М. да спомене за еликсира на живота — Рандъл не знаеше нищо за него и нещата трябваше да си останат така. Фактът, че Минерва е с него, беше изненадващ — тя бе асистентка на Джаспър, а не на Г. М.

— За бога, какво правите тук, Г. М.? — изненадано разпери ръце Уилсън, щом двамата посетители се озоваха на завет от пороя.

Минерва натисна бутона на чадъра си и той се сви, докато не се превърна в тръбичка с дължината на дланта й.

— Какво щеше да стане, ако и двамата ми Ген-ЕП бяха ранени или дори убити едновременно? — отвърна Г. М. — Би било същинска катастрофа.

— Джаспър с вас ли е? — попита Уилсън и погледна към дъжда.

— Само Минерва — отвърна Г. М. — Тя е много по-приятна гледка, не мислите ли? — Той замълча за момент. — Асистентката ми не се чувства добре и Минерва бе така мила да се съгласи да дойде с мен.

Уилсън избягваше погледа на Минерва, вместо това се съсредоточи върху Г. М. Физическото състояние на стареца като че ли се беше влошило от последната им среща. Сега изглеждаше точно на възрастта си — лицето му беше ужасно изпито и набръчкано, бялото на очите определено бе пожълтяло. Уилсън остана изненадан, че Г. М. не използва своя „Сегуей“ но забеляза, че старецът носи чифт бионични шини на краката си, които му даваха допълнително сила, за да може да ходи.

Бяха минали точно четири дни, откакто бе целунал Минерва в заседателната зала. Оттогава не я беше виждал. Накрая той погледна към нея. Тя бе олицетворение на младостта и жизнеността, аленият й шлифер подчертаваше гъстата й коса и блясъка на кожата й. В много отношения външността й караше Г. М. да изглежда още по-стар и грохнал, отколкото беше в действителност.

— И двамата имате изумителни сини очи — каза Г. М.

— Май за първи път ви виждам един до друг. Очите ви наистина много си приличат. Характерният признак за Ген-ЕП.

— На какво дължим това неочаквано посещение? — попита Уилсън. — Да не би да сте дошли за въздушна разходка?

Г. М. сви устни.

— Не бих се качил в стар самолет дори да ми предлагат всички пари на света. — Той огледа машината, сякаш бе най-жалкото устройство, което е виждал някога. — И съдейки по пораженията в края на онова крило, вие също не би трябвало да го правите. Какво ще кажете, господин Чен?

Рандъл кимна.

— Предпочитам да извървя хиляда километра, отколкото отново да се кача във витлов самолет с Уилсън.

— А доверявате ли му се достатъчно като помощник в мисия Ездра? — попита Г. М.

— Да, Г. М., Уилсън знае повече от всеки друг какво е да те прехвърлят. В това отношение му вярвам напълно.

Настъпи кратко мълчание. Г. М. се взираше изпитателно в Рандъл.

— Предполагам, че това е единственото, което е от значение. — Той се обърна към Уилсън. — Доволен ли сте от подготовката на Рандъл?

— Да, при това много — отвърна Уилсън.

— Още колко време остава до прехвърлянето му?

Това беше въпросът, който Уилсън се надяваше да не чуе.

— Четири седмици и един ден — отговори той.

— Много повече от онова, с което разполагахте вие, нали, господин Даулинг?

— Да, Г. М. При мен беше препускане на всяка крачка.

— Хубаво е, че никога вече няма да поставим един Надзирател в подобна ситуация. Тези мисии са твърде важни, за да се бърза. — Старецът задържа за момент погледа си върху Уилсън. — Защо според вас съм дошъл в Кресънт Сити?

— Мислите, че съм забравил уговорката ни — направо каза Уилсън.

В очите на Г. М. проблеснаха искри.

— Забравихте ли я?

— Не, не съм.

— Искането ми подлагано ли е на обсъждане?

— Огледах какво трябва да се направи — каза Уилсън.

— Резултатът задоволителен ли е?

— Както вече казах, Г. М., да се уцели подходящият момент е жизненоважно.

Г. М. почука с палец по дръжката от слонова кост на бастуна си, а изражението му издаваше различните сценарии, които минаваха през главата му. Уилсън си спомни последния път, когато бе почуквал по този начин по дръжката — точно преди да сподели, че умира. Ако действията му бяха последователни, канеше се да каже нещо важно.

Г. М. се обърна към Минерва.

— Бихте ли ни оставили за момент, моля?

Щом отпращаше Минерва, шансовете да говори за еликсира на живота се умножаваха хилядократно. Уилсън бързо пристъпи към стареца и прошепна в ухото му:

— Трябва да ме оставите аз да кажа на Рандъл — рече той с цялото спокойствие, на което беше способен в момента. — Тази стратегия ще доведе до най-добър резултат.

Г. М. изчака Минерва да отвори чадъра си и да излезе на проливния дъжд.

— Аз решавам какво и кога ще се казва — тихо отвърна той.

— Не бива да говорим тук — прошепна Уилсън. — Трябва да имате предвид, че Минерва е човек на Джаспър.

— И какво от това?

— Не исках да го казвам досега, но подозирам, че Джаспър е наясно с намеренията ви и се опитва да осуети опитите ви за намиране на лекарство.

За момент Г. М. погледна към Минерва, която стоеше на проливния дъжд, после отново се обърна към Уилсън.

— Сигурен ли сте в това? — Думите му се чуваха трудно от тропота на дъжда по покрива.

— Джаспър и Минерва задаваха въпроси, които ме накараха да стигна до това заключение. Боя се, че Джаспър е научил за плановете ви и че ще се противопостави изобщо на мисията.

Минаха няколко секунди, след което Г. М. най-неочаквано се усмихна.

— Сигурно си мислите, че трябва да съм раздразнен от Джаспър и от онова момиче там — каза той, сочейки с бастуна си към Минерва. — Джаспър постъпва така, както смята за правилно, и се гордея с него заради това. Аз го научих да бъде безмилостен и безкомпромисен, когато става въпрос за интереса на компанията, и той смята, че я защитава. В известен смисъл съм малко разочарован като негов роднина, но разочарованието ми е незначително в сравнение с гордостта ми от него.

— Трябва да ме оставите аз да кажа на Рандъл — повтори Уилсън така, че Рандъл да не може да го чуе. — Аз ще говоря с него, щом настъпи подходящият момент. И когато съм сигурен, че разговорът ни ще остане на четири очи.

Г. М. дръпна Уилсън три стъпки настрани и се обърна към Рандъл.

— Ще ви дам един съвет, млади момко, стига да позволите.

Сърцето на Уилсън се разтуптя, докато чакаше следващите думи на стареца.

— Никога не забравяйте, че тази мисия може да продължи само ако имате моята подкрепа — каза Г. М. — Двамата с Джаспър ви избрахме за мисия Ездра, но лоялността ви трябва да бъде изцяло към мен, господин Чен. Има нещо, което трябва да направите за мен в миналото — и то не подлежи на обсъждане. Аз командвам и ще бъдете така добър да го запомните. — Г. М. направи пауза. — Трябва да слушате Уилсън през цялото време и да правите онова, което ви казва. Разбирате ли?

— Да, Г. М. — отвърна Рандъл.

— Господин Даулинг, моля да дойдете при мен следващия вторник. Тогава ще обсъдим нашите планове. — Бионичните шини на Г. М. засъскаха, когато той се раздвижи. — Виждам, че сте поставили на първо място моите интереси, господин Даулинг, за което съм ви много признателен. Днес бе един много показателен ден.

Той тръгна към огромните врати на хангара и Минерва незабавно изтича обратно вътре и го изведе на дъжда, като го пазеше с чадъра си.

Докато двамата изчезваха в пороя, Уилсън бе залят от вълна на облекчение. Беше успял да попречи на Г. М. да каже на Рандъл за еликсира на живота и така бе предотвратил потенциална катастрофа.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — рече Рандъл. — Защото цялото това шепнене помежду ви никак не ме кара да се чувствам удобно.

— Няма за какво да се безпокоиш — с безизразна физиономия отвърна Уилсън. — Ако беше на моето място, щеше да постъпиш по същия начин.

— И каква е голямата тайна? — поинтересува се Рандъл.

— Сега не му е времето да я обсъждаме — отговори Уилсън. — Но ти обещавам едно. Ще ти кажа всичко, което е нужно да знаеш, за да изпълниш мисията. Всичко. И няма да добавя нищо, което не е абсолютно задължително за успеха ти.

— Да не искаш да кажеш, че ще филтрираш информацията, която получавам?

— Някои неща само ще те разсеят.

— Г. М. явно иска да направя нещо за него.

— Рандъл, само след три дни ще бъдеш пратен в миналото на мисия, изложена в свитъците от Мъртво море — документи, написани от самите архитекти на вселената. Те са онези, които преценяват какво трябва да знаеш, и аз им вярвам безусловно. Информацията, която ти е нужна, са точките от мисията, всички до последната.

— Ами какво…

— Престани, Рандъл. Едно от основните предимства на моята мисия и една от причините за успеха ми беше, че нямах време да се разсейвам.

— Не обичам да ме държат на тъмно — промърмори Рандъл.

— Трябва да ми се довериш — заяви Уилсън. — Г. М. го каза.

Уилсън отново огледа повредения връх на крилото.

Май разминаването на косъм с катастрофата беше най-малкият му проблем. За щастие еликсирът на живота все още си оставаше в тайна. А още по-важното бе, че срещата на Уилсън с Г. М. беше насрочена за следващия вторник, четири дни след прехвърлянето на Рандъл.