Последната императрица

42.

Северните равнини

3 км южно от Летния дворец, Китай

9 октомври 1860 г.

06:05 ч. местно време

Мисия Ездра — ден 219

Сякаш нещо изгаряше отвътре Рандъл, докато препускаше в галоп към характерните очертания на белите стени на Летния дворец. Далеч зад тях планините Йеншан се извисяваха над морето от засети с просо ниви, покриващи по-голямата част ма северните равнини. Слънцето приближаваше хоризонта и всичко бе мъгливо и сивкаво. Утрините постепенно ставаха по-мразовити с приближаването на зимата и днешният студ бе най-големият до този момент. От ноздрите на бойното пони бълваше пара, докато животното се носеше по покрития с шистови плочи път. Двама евнуси от Императорската гвардия също препускаха от двете страни на Рандъл.

Върху зелената си роба на евнух Рандъл беше облякъл тясна дреха с вълнена подплата и високи до коленете ботуши, също подплатени с вълна. Дрехата и ботушите чудесно се справяха със студа, много по-добре от западните костюми и кожени якета, които беше носил преди. На главата си носеше черна кадифена шапка с наушници, а на гърба му беше вързан къс меч, чиято увита в кожа дръжка стърчеше над дясното му рамо.

Преди по-малко от два часа Рандъл се бе откъснал от изящното голо тяло на Цъ Си, за да излезе през Портата на духовната доблест и да препусне на север към покрайнините на Пекин и портата Чун. Напусна Забранения град по-късно от очакваното и трябваше на всяка цена да стигне до Летния дворец преди основната част на съюзническите сили. Елгин сигурно беше пратил съгледвачи напред от страх да не попадне в капан и Рандъл разчиташе на факта, че е добре познат на старшите офицери и че изпратените да проучат района конници ще бъдат под командването на някой майор или военен с по-висок чин.

Намерението му бе да се изправи сам пред съюзниците и да осуети намеренията им за грабеж. Вече се беше превърнал в легенда и бе сигурен, че лорд Елгин няма да посмее да кръстоса саби с него. Фактът, че го съпровождаха само двама войни евнуси, означаваше, че трябва да бъде изключително самоуверен в положението си. Атаката срещу Летния дворец не би трябвало да се състои и Рандъл бе твърдо решен да накара историята да следва курса си.

Той се надигна в стремената, за да се огледа по-добре, и се взря на изток към изгряващото слънце, но заради все по-изсветляващото небе му беше трудно да прецени дали вижда терена или безкрайните колони на съюзническата пехота. Така или иначе, основната част на армията явно още не беше стигнала до външните стени на Летния дворец — в противен случай със сигурност щеше да забележи обоза и тежките оръдия. Откритието би трябвало да го изпълни с облекчение, но стомахът на Рандъл пламна още по-силно. Помисли си, че е можел да остане по-дълго с Цъ Си. И в същото време самата мисъл за изминалата нощ го караше да изпитва противоречиви чувства. Императрицата отново бе отказала да му се отдаде напълно. Определено беше майстор в доставянето на удоволствие, но се оказа още по-добра в това да отказва онова, което Рандъл желаеше най-много — невъздържаната си сексуалност. Вместо това го бе довела до състояние, което — за втори път — го остави без друг избор, освен да я обладае насила. Цъ Си го докара до лудост с устните и езика си, след което се отдръпна и му каза, че още не е заслужил цялата й любов и затова не може да продължи нататък с чиста съвест.

В този разгорещен и изпълнен с похот момент Рандъл не бе в състояние да се сдържи и я взе със сила.

Яростната емоция, която го изгаряше сега, беше смес от съжаление и трескаво желание императрицата да бе направила нещо повече от това просто да се предаде. Нима не можеше да разбере, че той е причината Забраненият град да остане защитен? Нима не осъзнаваше, че той разполага с нужната мъдрост и знания, които щяха да й осигурят трона на Цин? Тя се нуждаеше от него, но в същото време се дърпаше. Отказваше му онова, което той желаеше най-силно, и така само засилваше още повече копнежа му по нея.

Рандъл беше бесен на себе си и в резултат бе изпълнен с омраза към лорд Елгин и съюзниците. Тяхната заплаха за Юан Мин Юан беше причината Цъ Си да го извика в спалнята си. Следователно лорд Елгин беше виновник за обзелия го смут — вината трябваше да се стовари върху дребнавите амбиции на дебелака да граби. Двамата спътници, които го следваха по настояване на Цъ Си, само щяха да гарантират безопасното му влизане в Летния дворец и да потвърдят пред всички имперските му пълномощия. След като влезеше вътре, щеше да заръча на двамата евнуси да се скрият; нямаше нито времето, нито желанието да пази живота им.

Пътят се разшири с приближаването на белите стени и от двете му страни се появиха зелени върби. Тесен канал минаваше успоредно на пътя и Рандъл забеляза мъглата, увиснала неподвижно над водата.

Главната порта приближаваше бързо и той се приготви за онова, което го чакаше от другата страна на стените — 50 квадратни километра паркове, езера и гори, сред които бяха пръснати 200 от най-прекрасните постройки на света. Двайсет от тях бяха императорски резиденции в китайски, монголски, тибетски и европейски стил, чието великолепие нямаше равно на себе си, може би, с изключение на комплекса Версай до Париж. Летният дворец беше като страна от приказките, цялата в злато и скъпоценности; горите гъмжаха от елени, реките и езерата бяха пълни с риба. Повече от хиляда евнуси се грижеха за градините и дворците, съхранявайки с любов най-голямото завещание на Канси и Циенлун за света — страна на чудесата, създадена насред плоска, лишена от дървета равнина. Земята беше изкопана, за да се оформят плавни хълмове и дълбоки планински долини; стотици канали бяха свързани, за да напълнят огромните езера и бавно течащите реки. Над водата бяха прехвърлени извити мостове с мраморни парапети, чието точно разположение, подобно на всяка сграда и възвишение, беше определено от най-великите мандарински архитекти, които бяха взели под внимание всичко — мястото, наклона, отражението, фона и небето.

Рандъл се загледа с възхищение към двете златни стражеви кули, изправени от двете страни на главния вход. Между тях се издигаше внушителна дървена порта, боядисана в алено, широка 10 метра и също толкова висока. За негова изненада кулите изглеждаха изоставени, а могъщата порта зееше. Докато препускаше със спътниците си към входа, сърцето му затуптя по-бързо. Нима дворецът беше превзет или стражите просто бяха избягали, след като са научили, че основната част на съюзническите сили се е насочила към тях?

Рандъл намали скоростта до лек галоп и насочи запъхтяното животно към открехнатата алена порта. Сред чаткането на копита той предпазливо влезе в свят, какъвто малцина бяха имали привилегията да видят.

Южният вход водеше към Градината на съвършенството и красотата. Но вниманието му не беше привлечено от прелестта на множеството дворци или полегатите хълмове и покритите с гори планини — а от труповете, повече от двайсет на брой, които лежаха проснати на предния мраморен двор. Кръвта изтичаше от раните им и оформяше съвършени езерца от потъмняваща течност около тях.

Всички жертви бяха войни евнуси, облечени в ярките пурпурни одежди на стражата на Летния дворец. Мнозина бяха застреляни от упор — около ужасните огнестрелни рани се виждаха характерните следи от барутен нагар.

Рандъл свали кадифената си шапка и се огледа във всички посоки, но не видя жива душа. Разгледа тежката порта — не беше разбита.

Той се обърна към двамата си спътници и с кимане насочи единия към гъстата гора.

— Ти, бързо си намери убежище! Не искам никой да знае, че сте тук. — Той дръпна поводите и обърна понито, преди да се е уплашило от вида на толкова много смърт. — Ако съюзниците пристигнат, избягай през западната порта и съобщи на Цъ Си за станалото тук. — После се обърна към втория воин. — А ти се качи на онази кула и ми кажи какво виждаш.

Евнухът скочи от коня си, извади меч и се затича към кръглата кула. Минути по-късно се появи на най-горната площадка, на петнайсетина метра височина, и се загледа на югоизток. Внезапно променената му физиономия потвърди подозренията на Рандъл.

— Има хиляди войници — извика пискливият глас. — Съвсем близо до стените!

Явно тази сутрин заедно със слънцето щяха да се появят и ордите на червените дяволи.

Рандъл кимна и посочи към друга горичка.

— Изчезвай! — извика му той. — Ако стигнат стените, преди да съм приключил, избягай към Забранения град през северната порта.

Смушка понито си и препусна в галоп към един от огромните барокови дворци в далечината — триетажна грамада със стотици стаи, безброй прозорци със стъкла и изящно извити стрехи. Сградата беше заобиколена от градини с цъфнали ярки цветя. Десетки фонтани пръскаха вода от дългия правоъгълен басейн, минаващ през центъра, в който се оглеждаха градините. Внушителният европейски дворец със сигурност беше мястото, от което алчните нашественици биха започнали търсенето на злато.

Следвайки следата от трупове, предимно на градинари и тук-там на някой воин, Рандъл бързо откри група коне на съюзниците, изоставени при един от бароковите входове — френски коне, общо осем.

Давайки си сметка, че от безбройните прозорци сигурно са го видели да приближава, Рандъл извади меча си и скочи в движение от коня. Втурна се през огромните отворени врати и влезе със салто в мраморното фоайе. Входната зала беше оскъдно обзаведена с позлатени мебели от епохата на Луи XIV, а сводът на тавана се извисяваше високо над него. Рандъл спокойно можеше да си помисли, че се е озовал в Европа от средата на XVIII в., толкова точно бяха пресъздадени всички детайли на сградата, мебелите, завесите и полилеите. Дворецът беше проектиран и построен от прочутите йезуити Джузепе Кастильоне и Мишел Беноа преди повече от сто години. Двамата били щедро възнаградени от император Циенлун, за да задоволят вкуса на Сина на небето към екзотичната европейска архитектура.

Рандъл не видя никакви френски войници и зачака, като се ослушваше. Няколко секунди по-късно чу трясъка на счупено стъкло някъде нагоре по виещото се мраморно стълбище. Изкачи се тихомълком до горния етаж с намерението да остави първия си белег върху опитите на съюзниците да грабят.

Разнесе се груб смях, докато се изкачваше по стъпалата към първия етаж. Изведнъж точно пред него проехтя изстрел, последван от звън на счупено стъкло и още смях. Секунди по-късно изтрещя втори изстрел от коридора, отново последван от смях. Явно французите стреляха по нещо, което намираха за много забавно. Движейки се тихо като призрак, с надигащ се гняв Рандъл си даде сметка, че няма да има време първо да огледа огромната зала.

Втурна се в грамадната библиотека на няколко нива и мечът му преряза гърлото на войник, облечен в светлосинята униформа на френски морски пехотинец. Острието се завъртя във въздуха и прониза гърдите на втори войник, след което обезглави трети, после четвърти. Усещането как оръжието прерязва плът и кост беше опияняващо и в същото време съзнанието на Рандъл бе ясно като безоблачно небе; съсредоточи се единствено върху убиването, движенията му бяха прецизни и смъртоносни. Той скочи за удар със завъртане, полетя през помещението и прекърши врата на един противник, като в същото време заби острието в гърдите на друг, преди да разпори стомаха на трети и да завърти острието нагоре към биещото сърце на жертвата.

Приземи се и погледна останалия жив френски майор, който трескаво се мъчеше да извади револвера си.

— Говориш ли английски? — попита го Рандъл, докато приближаваше със спокойна крачка.

В паниката си французинът не можеше да извади оръжието от кобура. Дръжката се намираше под джобен часовник и две перлени огърлици, които бе взел при обиколката си из двореца, и сега плячката се беше оплела и му пречеше.

— Говориш ли английски? — отново попита Рандъл, но страхът в очите на офицера и отчаяните му жалки опити да освободи оръжието му казаха, че този човек не е пратеникът, който му трябва. Капките кръв още капеха от извития меч; Рандъл взе решение и обезглави майора с един-единствен свиреп удар. Отрязаната глава падна с хрущене върху мрамора преди обезглавеното тяло, пръскащо кръв от прерязаните артерии, летаргично да тупне на пода.

Рандъл огледа сцената. Джобовете на всички войници бяха издути от крадени вещи; мнозина носеха огърлици с перли и скъпоценни камъни на вратовете си. Съдейки по разбитото огледало на стената и дупката от куршум в портрета на император Циенлун, французите се бяха поувлекли — и заплатиха с живота си за това. Рандъл бързо отиде до прозореца и огледа бароковия двор зад сградата. За своя изненада откри най-малко осемдесет коня, британски и френски, които спокойно пиеха вода от правоъгълния басейн. Не се виждаха никакви стражи. Сякаш всеки войник се беше възползвал от възможността да влезе пръв в двореца и да отмъкне най-ценните предмети, които успее да открие.

Рандъл се затича към задното стълбище. Трябваше да сложи край на грабежа, преди да се е превърнал в безумно беснеене. Щеше да убива, докато не намери човек, способен да прати съобщението му до лорд Елгин по възможно най-въздействащия начин. Но къде ли се намираше този офицер?

От източното крило се чуха гласове и Рандъл тръгна към тях бързо и тихо с готов за атака окървавен меч.

Капитан Чарлз Гордън от Кралските инженерни части имаше заповед да съпроводи майор Пробин и петдесет от най-добрите му хора в разузнавателен рейд до Летния дворец. Присъствието на капитан Гордън беше необходимо, в случай че Цин разрушат някои мостове или заложат капани на приближаващите нашественици. За негово огромно облекчение пътят към Летния дворец беше чист и като че ли китайските аристократи бяха избягали, без изобщо да се замислят за защитата на комплекса, още по-малко за съдбата на безпомощните слуги и жалката стража, с която се бяха сблъскали до този момент.

По заповед на лорд Елгин французите също бяха изпратили петдесет души под командването на генерал Монтобан и двете групи влязоха в Летния дворец като един отряд малко преди зазоряване. Дребнавото съперничество между британци и французи превърна ездата в бясна надпревара кой ще стигне пръв до двореца. В резултат на това конете и на едните, и на другите бяха яздени безмилостно и почти до окуцяване. При пристигането им при стените на двореца и след пълната и незабавна капитулация на охраната един френски войник застреля от упор китайски страж в лицето. За да не останат по-назад, британците тутакси избиха останалите китайски войници наоколо, за да докажат без никакво съмнение, че са още по-брутални. Сякаш генерал Монтобан и майор Пробин участваха в състезание по далечно пикаене и подобно на квартални побойници, нямаше да спрат пред нищо, за да покажат кой е по-добрият.

Лорд Елгин бе наредил дворците да не бъдат докосвани до пристигането му с основната част от армията, но тази заповед бе незабавно нарушена с убеждението, че французите ще обвинят англичаните, че са влезли първи, а англичаните ще стоварят вината върху французите.

Онова, което откриха войниците от разузнавателния отряд, надхвърли и най-буйните им фантазии и ги засърбяха пръстите при мисълта за богатствата, които можеше да плячкоса всеки от тях. През целия си живот капитан Гордън не беше виждал подобно великолепие, било то природно или дело на човешка ръка. Стоеше с увиснало чене в главната зала на проектирания от Кастильоне дворец, изпълнен с благоговение. Куполите бяха невероятни, както и всичко останало в сградата — той беше инженер и изработката и дизайнът бяха най-изящните, които бе срещал. Това наистина беше място с несравнима красота и сърцето му натежа при мисълта какво ще му сторят съюзниците.

Войници от всички рангове ровеха в чекмеджета, шкафове и сандъци, претърсваха съдържанието им и грабеха най-ценните неща. Онова, което не им харесваше, чупеха най-безцеремонно и с пълно безразличие.

Капитан Гордън знаеше, че е нужно някакво отмъщение за отвличането и убийството на хората на Хари Паркс. Трябваше да бъде даден урок. Но докато гледаше как двама драгуни дърпат една огромна нефритена статуя от пиедестала й само за да натрошат великолепното произведение на изкуството, той изведнъж си даде сметка за безполезността на унищожението, което набираше скорост навсякъде около него.

— Трябва да изчакаме идването на лорд Елгин! — извика Гордън. — Оставете статуята на мястото й!

Двамата драгуни спряха за момент, а после се заслушаха в звъна на разбито стъкло в съседното помещение.

— Никой не обича добрия самарянин, капи — каза единият редник. — Огледай се. Дори майор Пробин прави същото. — След което двамата бутнаха огромната статуя на пода и тя се разби на безброй парченца.

— Ах, вие, селски простаци — тихо изруга Гордън.

Той бързо отиде в съседното помещение и откри майор Пробин, който се мъчеше да напъха две златни кюлчета във вече препълнените си джобове.

— Трябва да изчакаме идването на лорд Елгин — повтори капитанът, но никой не му обърна внимание, включително и майор Пробин, който предпочете да се изнесе в коридора.

От другата посока Гордън чу писък и отначало реши, че е поредната войнишка лудория. Но когато се разнесоха три бързи изстрела, последвани от звука на стомана, разсичаща кост, кръвта му изстина.

Сърцето му заби така бързо, че му се зави свят. Гордън извади револвера си „Колт“ и пристъпи към засводения вход. Гледката, която се разкри пред очите му, не се поддаваше на описание. Самотен татарски воин, облечен в изумруденозелена коприна, се завъртя във въздуха на височина два човешки боя и се спусна надолу с цялата си сила, обезглавявайки с острия си меч един от драгуните, които Гордън беше ругал само преди секунди. Другият вече лежеше мъртъв на пода и кръвта шуртеше от мястото, където би трябвало да се намира главата му.

В ъгъла на официалния салон двама сержанти непохватно вдигнаха пушките си към китайския воин, но не можеха да се сравняват със скоростта и пъргавината на убиеца. Куршумите им се забиха в отсрещната страна, докато воинът се носеше на зигзаг, скачаше и се извърташе, като през цялото време скъсяваше разстоянието до тях. И само за секунди двамата също паднаха мъртви на пода.

Гордън се опита да се прицели във война с пистолета си, но онзи се движеше толкова бързо, че бе невъзможно да го задържи достатъчно дълго на мушка, за да дръпне спусъка. Убиецът се движеше към него с ужасяваща скорост. Гордън се отпусна на коляно с надежда да намали ъгъла на стрелба, но воинът полетя във въздуха, сякаш беше изстрелян от оръдие.

Рандъл направи салто към британския капитан и изрита настрана пистолета му. Преметна се зад него и нанесе рязък страничен удар в главата на офицера, след което заби показалец в гръбнака му, като притисна нерв и парализира жертвата си от раменете надолу.

— Как се казваш? — задъхано попита Рандъл, докато оглеждаше помещението и съседните коридори, за да се увери, че никой друг не приближава.

— Не мога да помръдна — отчаяно отвърна капитанът.

— Млъквай и отговори на въпроса!

— Капитан Гордън — покорно каза офицерът.

Рандъл не се сдържа и се усмихна.

— Прочутият Чарлз Гордън ли?

— Не сме се срещали — задавено рече Гордън, — но аз знам кой сте, сър. Цветът на очите ви издава.

Рандъл придърпа парализираното тяло на войника към себе си.

— Помни ми думите, Чарлз Гордън — абсолютно сериозно рече той. — Един ден ще станеш знаменит. Ще бъдеш запомнен по целия свят като лидер и герой. Добре че в суматохата не ти отрязах главата.

Рандъл знаеше, че мъжът пред него един ден ще бъде погребан в кулата Белфри в Уестминстър като армейски генерал и генерал-губернатор на Судан. Съдбата не бе отредила да умре тук — щеше да бъде убит от зулусите при обсадата на Хартум след близо двайсет и пет години.

Капитан Гордън изглеждаше ужасно объркан.

— Какво…? Как…

— Няма време за въпроси! — прекъсна го Рандъл и постави окървавения си меч върху левия му еполет. — Ще препуснеш направо към колоната на лорд Елгин и ще му съобщиш лично, че Рандъл Чен е в Летния дворец. Ще му кажеш, че ако реши да влезе в Юан Мин Юан, ще плати за тази лудост с живота си и с живота на хората си. — Рандъл чу някакъв слаб звук зад гърба си и за момент млъкна, за да огледа празния коридор. — Ще го направиш ли?

— Ще го направя — отвърна накрая Гордън. — Но защо казахте, че ще бъда прочут?

Рандъл освободи парализиращата хватка.

— След секунди ще се оправиш — обяви той. — Ще бъдеш прочут, Чарлз Гордън. Крале и кралици ще знаят името ти, но това е всичко, което ще ти кажа. А сега трябва да предадеш съобщението ми. Кажи на лорд Елгин, че само смърт очаква хората му, ако реши да се изправи срещу мен.

Изведнъж в помещението се разнесе трясък на пушка.

Рандъл моментално почувства изгаряща болка в кръста и стомаха. Погледна надолу и видя собствените си меса да стърчат от огромната изходна рана точно под гръдния кош. Всичко беше в кръв. Бяха го застреляли в гръб! Светът започна ту да се замъглява, ту да идва отново на фокус. Шокиран, той рухна на колене.

Капитан Гордън го задържа за раменете, но двама драгуни се втурнаха, дръпнаха го настрани и го хвърлиха на студения мраморен под. Болката парализираше цялото му тяло и Рандъл можеше само да лежи, чувствайки как животът бавно изтича от него.

Образът на императрица Цъ Си в роба със златен дракон изпълни ума му и той си спомни изражението на прекрасното й лице, докато го молеше да внимава. Беше имал глупостта да повярва, че е неуязвим, а това бе недопустима грешка.