Последната императрица

53.

Пекин, Китай

Татарският град

Британско посолство

31 май 1900 г.

20:46 ч. местно време

Давайки си сметка, че това е идеалната възможност да се срещне със служителите от посолството, Уилсън изтупа костюма си и облече чиста риза. Китайските прислужници бяха лъснали така ботушите му за езда, че можеше да се огледа в тях. Беше изтощен от дългото пътуване, но въпреки това грижливо върза предложената му бяла папийонка и среса косата си назад. Жегата тази вечер беше толкова силна, че изобщо не му се искаше да си слага сакото, така че го преметна през ръката си и тръгна към вратата.

Излезе на верандата на втория етаж и огледа територията на посолството. Знаеше, че високите стени ще осигурят най-добрата защита в сравнение с всички останали представителства. На запад се намираше имперският каретен парк, просторно открито пространство само с няколко постройки. А зад източната стена минаваше вонящият Нефритен канал, така пълен с болести и отпадъци, че никой не можеше да го пресече. Дори оттук Уилсън можеше да подуши отвратителното зловоние на водата.

Докато пълната луна се появяваше зад ивицата облаци малко над хоризонта, той чу слабите звуци на струнен квартет, свирещ някъде в далечината.

Почти не можеше да повярва, че най-сетне се намира в Пекин от 1900 г. Обърна се на запад и сърцето му се разтуптя по-бързо при мисълта за Рандъл Чен, който се намираше на по-малко от три километра от това място, зад тъмночервените стени на Забранения град. Уилсън знаеше, че Рандъл ще се разтревожи от докладите за 350 въоръжени войници от шест държави, влезли с бърз марш в града приз портата Чъенмън.

Спомни се как бързаше по улиците с американските морски пехотинци сред воя на десетки хиляди местни, скупчили се по тротоарите, които проклинаха прадедите на войниците и крещяха други ругатни. И макар че беше защитен от мъже с готови за действие пушки и щикове, се страхуваше за живота си и беше повече от щастлив, когато капитан Макала ускори маршовата стъпка, щом приближиха посолството. Уилсън успя да различи отделни боксьори в тълпата, облечени в своите бели костюми с червени ленти на китките и глезените. На главите си носеха червени шалове, а на гърдите им с червено беше изписан китайският символ Фу, означаващ „щастие“.

Колко иронично, помисли си той.

Омразата, показвана от множеството, беше невероятно силна. Дори докато стоеше на територията на британското посолство, на суверенна британска почва, той я усещаше като бръмчене в топлия вечерен въздух.

Уилсън бръкна в джоба си и извади кристалния съд, който му бе дала Минерва — беше се прехвърлил успешно с него от бъдещето и не показваше признаци на разпадане. Мина му мисълта да го хвърли през източната стена в зловонния Нефритен канал, но от градините долу се разнесе глас и го откъсна от мислите му.

— Хайде, Уилсън, закъсняваме за вечеря!

Беше капитан Макала.

Уилсън пусна стъкленицата обратно в джоба си, сложи си сакото и забърза надолу по стълбите.

Резиденцията на посланика представляваше великолепна китайска сграда на три стажа със зелени керемиди, които показваха високия статус на обитателя й. Отвън, под портика с колонада, струнен квартет свиреше класическа музика. Трима господа и една дама с цигулка изпълняваха Бетовен, при това доста добре. Огромните врати се отваряха към просторна бална зала, в която се бяха събрали най-малко четиресет мъже от всички националности, облечени в черни фракове или парадни униформи. Жените бяха около двайсет и пет и носеха разкошни рокли в пищни цветове; много от тях имаха украсени ветрила, с които да се разхлаждат. Китайски сервитьори в бели костюми обикаляха залата със сребърни подноси с изстудено шампанско и сандвичи. Помещението бе осветено от сто или повече газени лампи, чието трептене подчертаваше височината на тавана. Навън в градината най-малко два пъти повече розови китайски фенери от хартия висяха по дърветата.

Уилсън остана най-изненадан от доброто настроение и спокойствието на гостите — сякаш изобщо не знаеха за положението извън стените.

Капитан Макала поведе Уилсън към сър Клод Макдоналд, британския посланик в Китай. Уилсън имаше точна представа за него и репутацията му. До сър Клод стоеше внушителният брадат американски посланик Едуин Конгър, ветеран от Гражданската война и бивш конгресмен, на когото бе подчинен капитан Макала.

— Доколкото разбирам, сър, вие сте причината толкова много войници да са тук, за да ни охраняват — вместо поздрав каза сър Клод. Той беше гладко избръснат, с осанката на военен, трийсет и пет годишен, с дълъг засукан и фиксиран с восък мустак, стърчащ доста извън ширината на ушите му. На гърдите си имаше цели шест награди, сред които Египетският медал за службата му там, както и отличието на кралица Виктория, което го обозначаваше като посланик.

— Изкарахме късмет, че се добрахме дотук — отвърна Уилсън, докато си стискаха ръцете.

— Казват, че прашните бури около Тиендзин са отвратителни — рече сър Клод. — Чух един офицер да предупреждава, че предстои цяла седмица кашляне.

— Прашните бури бяха последната ми грижа — отвърна Уилсън.

— Трябваше да ни предупредите — каза Конгър, чийто американски акцент определено не се вписваше тук. Той стисна силно и енергично ръката на Уилсън. — Ако го бяхте направили, щяхме да организираме монументално празненство за всички войници.

— Сега не е време за партита — сериозно рече Уилсън.

— Писмата, които получихме от генерал-лейтенант Гейзли и вицеадмирал Сиймор, преливат от хвалебствия за способностите ви на водач и авторитета ви — добави сър Клод. — Наричат ви дар от бога.

— Просто са скромни — отвърна Уилсън. — Подобно на всички лидери на Съюза на осемте нации, те виждат не по-зле от мен опасността, надвиснала над Китай.

— А вие споделяте ли страховете им? — попита сър Клод.

— Сега Пекин е по-опасен за нас, отколкото когато и да било — каза Уилсън. — По-опасен от всяко друго място на света, бих казал.

— Да се надяваме, че преувеличавате и вкарвате мелодрама, но определено сме благодарни, че доведохте толкова много войници със себе си — каза Конгър. — Признавам, изненадах се, че сте успели да влезете в Пекин без съпротива. Цунли Ямън, китайското Външно министерство, ни уведоми, че вкарването на допълнителни войници в града е забранено.

— От Цунли Ямън могат да настоят и да изтеглим войските си, но това не означава, че ще го направим — гръмко се разсмя сър Клод.

Уилсън не се усмихна.

— Посъветвах генерал Гейзли от тук нататък да не използва телеграфа за предаване на поверителна информация. Особено относно придвижването на войските.

Конгър пристъпи напред.

— Нима подозирате, че прихващат съобщенията ни?

— Важно е да бъдем предпазливи — отвърна Уилсън.

— Няма начин някой да разшифрова съобщенията ни — изсумтя сър Клод. — Тук използваме най-модерната технология в света. Китайците са примитивни хора. Подобно на боксьорите, най-силните им страни са фанфарите и суеверията. Дори вярват, че могат да спират куршуми с голи ръце, за бога!

— Значи сте чували тези слухове? — попита Уилсън.

— Плъзнали са из цял Пекин — отвърна Конгър. — Има някакъв човек, когото боксьорите наричат Учителя. Говори се, че мнозина са виждали с очите си невероятните му способности. Едно момче от прислугата ми каза, че го видяло с очите си как спира куршум.

— Поредното китайско мошеничество — каза сър Клод.

— Така или иначе — продължи Уилсън, — местните са неспокойни. Съветът на генерал Гейзли е да приберете всички сънародници в легациите, при това незабавно. Съветваме ви също всички второстепенни входни места към дипломатическия квартал да бъдат блокирани и да се разположи въоръжена охрана колкото се може по-скоро.

Сър Клод лапна лулата си, а един китайски сервитьор бързо драсна клечка кибрит и я запали.

— Ще го обсъдя с останалите посланици — каза той, бълвайки облаци дим. — Знаете ли, за мен най-смешното за деня бе, че руснаците — доколкото разбрах, с вас са пристигнали седемдесет и петима от тях — са забравили деветфунтовото си оръдие в Тиендзин. Ама че загубеняци! Все пак не са забравили да донесат мунициите. Домъкнаха сандъците чак дотук. За съжаление не разполагаме с нито едно оръдие, в което да заредим снарядите! Ама че веселба!

Конгър не се сдържа и се усмихна. Но когато видя сериозното изражение на Уилсън, се сепна.

— Увеличих денонощната стража в американското посолство с двайсет и пет души. Освен това разположих на предния двор картечницата „Колт 236 Гатлинг“, донесена от морските пехотинци.

— Стига, господа! — с приповдигнат тон рече сър Клод. — С тревогите ни е свършено! Кризата е овладяна и в момента идва още допълнителна помощ. Според писмото, което получих, адмирал Сиймор лично се е насочил към Пекин с две хиляди души и припаси, за да подсили позициите ни. Китайците няма да посмеят да ни атакуват, като знаят това. И не забравяйте, господин Даулинг, че Императорската гвардия също е тук да ни защитава.

— Императорската гвардия няма да ви се притече на помощ — замислено рече Уилсън. — Император Куан Су е свален и императрица Цъ Си отново е на власт.

— Никой не я е виждал от повече от двайсет години! — надуто заяви сър Клод. — Само крие лицето си зад онези жълти копринени завеси. Старицата няма да посмее да ни се опълчи.

— Помнете ми думите, посланик — каза Уилсън. — Императрица Цъ Си няма да се притече на помощ, ако боксьорите атакуват. От Цунли Ямън също дадоха да се разбере, че ще заемат подобна позиция. Сами сме и трябва да си отваряме очите на четири. Ако боксьорите преодолеят стените на легацията, ще видите как близките ви умират пред очите ви.

— Това е нелепо! — изсумтя сър Клод.

— И нещата ще се влошават — предупреди ги Уилсън.

— Вие и хората ви трябва да сте готови. Утре по изгрев-слънце на всички прислужници, работещи за западняци в Пекин, ще бъдат раздадени малки черни и червени карти с предупреждението, че ги очакват изтезания и смърт, ако продължат да работят за чуждоземните дяволи.

— Откъде бихте могли да знаете подобно нещо? — попита Конгър.

Уилсън очакваше този въпрос.

— Каза ми го един от шпионите ми в Китай. Скоро ще стане доста горещо.

Сър Клод пусна облак дим.

— Мисля, че най-лошото е зад нас — уверено заяви той. — Наистина имате склонност към мелодрамата, както каза Конгър. От военна гледна точка в момента сме в най-силната позиция, в която сме били някога. И както се казва в писмото от адмирал Сиймор, той ще бъде тук след по-малко от две седмици с най-модерните оръжия и най-добре обучените бойци, за да защити суверенитета на посолствата.

— Не бива да подценявате капацитета на омраза на боксьорите — отвърна Уилсън. — Нито пък размера на армията им. Всяка година те са подложени на суша, наводнения, епидемии и глад, като обвиняват нас за всичките си несгоди. Из цял Пекин и навсякъде в страната има хиляди афиши, според които западняците изпиват кръвта на китайския народ, а отвратителните им железници оскърбяват духовете на земята. Именно затова са наказани със суша и животът им е съсипан.

— Но това просто не е вярно, нали? — избоботи сър Клод. — Те са глупави хора. Знаете ли, живея тук вече повече от пет години и още не съм срещнал китаец, способен да се сравнява с който и да било британец.

— Съветвам ви да промените нагласата си — каза Уилсън и присви очи към сър Клод. — Омразата им е необуздана, способността им за разрушения — безкрайна. Ден след ден ги насъскват и когато кремъкът удари, всичко ще експлодира. — Той замълча за момент. На заден план звучеше успокояваща мелодия на Щраус. — Падне ли британската легация, всички други ще последват съдбата й. Ако засилите отбраната и призовете всички британски граждани да дойдат на територията на посолството, можете да станете герой, а ако бездействате, ще изложите всичко на риск. В момента в провинция Шандун изтезават и убиват мисионери, дори жени и деца. Хиляди китайци християни са изправени пред същата участ. До края на седмицата по улиците на Пекин ще има ксенофобски бунтове. А вие предпочитате да се валяте във вашата арогантност. Трябва да действате, сър! При това още сега!

Сър Клод го гледаше втрещено.

— Как смеете да ми държите такъв тон! — каза накрая той. — Вие се намирате в дома ми, сър!

Капитан Макала беше на тръни от избухването на Уилсън.

— Бих искал да ви запозная с жена си — каза Конгър и побърза да отведе Уилсън към една голяма група в ъгъла. — Тя желае да ви благодари лично, че ни се притекохте на помощ. А, добре. Германският посланик барон фон Кетелер също е там. Струва си да се запознаете — страхотен тип, на когото може да се разчита в бой.

Уилсън много добре знаеше кой е барон фон Кетелер, както и каква е съдбата му.

— За мен е удоволствие, бароне — каза той, стискайки ръката му.

— Присъствието ви тук е добре дошло! — отвърна баронът със силен немски акцент. — Хората ми имат голяма вяра в напътствията ви. Това е необичайно, тъй като обикновено се доверяват единствено на германци! — добави той и се разсмя гръмко.

Докато размяната на любезности продължаваше, мислите на Уилсън се насочиха към Рандъл Чен и какво ли ще бъде да го види отново. Въстанието на боксьорите щеше да се провали, ако Учителя излезе от уравнението. За съжаление щеше да мине време, преди да му се отвори възможност да се изправи срещу бившето си протеже. И тази възможност щеше да се отвори само ако посолствата удържат една свирепа и безмилостна атака.

— Това е Поли Смит — каза Конгър, представяйки красива млада жена, облечена в синя бална рокля. — Тя е племенница на главния съдия във Върховния съд на Съединените щати.

„Изобщо не би трябвало да е тук“ — помисли си Уилсън.

— Това е Уилсън Даулинг — продължи Конгър. — Той е австралиец и подобно на Джордж Морисън, не се страхува да казва това, което мисли. Тук е в качеството си на главен съветник на командващия Съюза на осемте нации генерал-лейтенант Гейзли.

— Много ми е приятно да се запознаем — с учтив поклон рече Уилсън. — Какво ви води в Пекин, Поли?

— Авантюрата, разбира се — каза тя и очите й проблеснаха.

Уилсън не се изненада. Тези затворени в посолствата си чужденци сякаш нямаха представа на каква опасност са изложени. Просто не можеха да видят кървавата обсада, която щеше да последва толкова сигурно, колкото тъмната нощ след слънчев ден.