Последната императрица

27.

Калифорния, Америка

Централа на „Ентърпрайз Корпорейшън“

19 юли 2084 г.

11:14 ч. местно време

35 дни преди началото на мисия Ездра

Уилсън влезе в асансьора, натисна копчето за дванайсети етаж и зачака вратата да се затвори. Не погледна отражението си в огледалните стени, защото не искаше да вижда мрачната физиономия, която щеше да отвърне на погледа му. От монтираните в тавана високоговорители се лееха зловещите звуци на Петата симфония на Бетовен. Музиката само допълваше нервния страх, който изпитваше, докато кабината се носеше нагоре в разредения въздух към директорския етаж.

Джаспър бе извикал Уилсън да обсъдят Меркуриевия проект. Бъдещият председател и главен изпълнителен директор на „Ентърпрайз Корпорейшън“ открай време открито се бе обявявал против мисия Ездра. Сякаш търпението и вкусът му към риска бяха напълно изчерпани след завършването на мисия Исая. Малко след завръщането на Уилсън от миналото детайлите от втората мисия излязоха наяве. Отначало това бе подложило на изпитание издръжливостта на всички: дори желанието на Уилсън да се включи в това беше доста ограничено. Психологическите белези от неговата мисия бяха по-тежки, отколкото физическите наранявания, и дори на него му бе нужно време да се мотивира достатъчно, за да погледне втория проект.

Само по себе си това би трябвало да смекчи отношението на Уилсън към Джаспър, но въпреки това раздразнението си оставаше. Джаспър беше от хората, които управляват, използвайки като мотиватор страха. Ако не получаваше исканото, той най-често започваше да заплашва и разчиташе на изконното си право като бъдещ наследник на „Ентърпрайз Корпорейшън“, за да постигне целите си. Уилсън презираше подобна власт и смяташе, че е длъжен да й даде отпор, защото много други се страхуваха да го направят. И все пак желанието му да окаже честна съпротива се бе развило в открито отвращение към бъдещия главен изпълнителен директор. Уилсън просто знаеше, че никак не харесва Джаспър — не беше длъжен да го харесва, не искаше да го харесва и смяташе, че не е нужно да го харесва. За него нямаше значение, че Джаспър е един от най-могъщите мъже на света. Ако питаха Уилсън, нямаше да има абсолютно нищо против Джаспър да го изхвърли от компанията.

Вратата на асансьора се отвори и както очакваше, ослепителна брюнетка го посрещна, за да го отведе в светая светих. В началото на двайсетте, тя беше много висока, с широки рамене и загоряла кожа. Гъстата й кафява коса беше късо подстригана, а скулите й сякаш бяха изсечени от гранит. Уилсън и не очакваше друго — директорският етаж бе прочут като свърталище на най-красивите жени в Америка. Парите и властта привличаха прекрасните амазонки толкова сигурно, колкото разцъфнало цвете привлича пчелите.

— Господин Даулинг, добре дошли отново на директорския етаж — обяви красавицата. Аз съм Минерва Хатауей. — Беше изключително делова, никакви усмивки или предразполагаш език на тялото.

— Фантастично е да дойда отново тук — безизразно отвърна Уилсън. Той огледа просторното мраморно фоайе и огромния конусовиден стъклен таван. Слънчевата светлина изпълваше всичко и целият блясък отначало стряскаше.

— Закъсняхте петнайсет минути — каза Минерва, обърна се и явно забързана, се понесе през великолепното фоайе. Носеше плисирана карирана пола на сини квадрати и светлозелени ивици и семпла бяла риза с карирани маншети.

— Шарката на полата ви е каре Форбс — каза Уилсън, разпознавайки мотива от една книга, която беше чел навремето. — Произлиза от Абърдийншър в североизточната част на Шотландия.

Стъпките й отекваха в празното пространство.

— Това е много интересно, господин Даулинг, но закъсняваме с графика и трябва да ви заведа на срещата. Джаспър Тредуел не обича да го карат да чака.

— Той очаква, че ще закъснея.

— Той очаква от мен да ви заведа навреме — отвърна тя. — Джаспър беше отделил петнайсет минути за срещата с вас. Моля да отговаряте на въпросите му колкото се може по-конкретно. И ви моля да не стискате ръката му — той не приема този обичай.

— Да, да — отвърна Уилсън. Всичко това му беше известно.

— Моля, побързайте — добави тя.

Вместо това Уилсън забави още повече крачка.

— Сигурна ли сте, че не искате да ви разкажа за шарката на полата ви?

— Моля, ускорете крачка, господин Даулинг.

Докато се оглеждаше, вниманието на Уилсън се отклони към безбройните жени, които работеха трескаво в офиса — всички млади и прекрасни. Някои неща никога не се променят, осъзна той. Огромните витрини със свежи цветя все още си бяха тук, а стените бяха украсени с прочути картини и стенописи на Ван Гог и Реноар. Уилсън дори спря да разгледа едно безценно произведение на изкуството, преди Минерва отново да го накара да се размърда. Той подуши въздуха и долови характерния аромат, който помнеше от преди — аромат на власт, смесен с едва доловим фин женски парфюм.

Явно раздразнена от липсата на заинтересуваност у Уилсън, Минерва забързано отвори тежката дъбова врата на заседателната зала и рязко посочи вътре.

— Надявам се срещата да е продуктивна.

— Май ще се наложи да ви разкажа за каретата на излизане. — Уилсън пое дълбоко дъх и пристъпи в залата. — Съжалявам за закъснението, но трафикът беше ужасен.

Силуетите на двама мъже се очертаваха зад масивната заседателна маса на фона на стъклената стена, от която се откриваше гледка към огромната калифорнийска гора. Върху съседната стена гордо се мъдреше емблемата на „Ентърпрайз Корпорейшън“, изработена от бляскав алуминий.

Изражението на Джаспър бе строго и той не си направи труда да стане от стола си. Андре се изправи, макар да си личеше, че не е сигурен дали следва да го прави.

Докато крачеше напред, Уилсън гледаше Джаспър, който беше облечен в сив костюм с алена вратовръзка и носна кърпа в същия цвят. Джаспър изведнъж се смути, когато Уилсън протегна ръка и заобиколи масата, за да се ръкува с него. Президентът на „Ентърпрайз Корпорейшън“ се опита да се обърне в стола си, но Уилсън успя да го награби, преди да се е измъкнал.

Кожата на Джаспър бе студена, ръката му кокалеста и Уилсън усети как го побиха тръпки. Не стана ясно кой пръв отдръпна ръка, но Уилсън се зарадва, че противният контакт е прекъснат.

— Веднага минете от другата страна на масата! — изрева Джаспър.

Андре изглеждаше не по-малко възмутен.

— Минерва не ви ли предупреди да няма никакви ръкостискания? — раздразнено попита той.

— Да, предупреди ме — отвърна Уилсън. — Просто се опитвам да покажа нещо и на двама ви.

— И какво е това нещо? — гневно попита Джаспър, като трескаво бършеше ръце с антисептична кърпичка, която извади от джоба на сакото си.

— Че съм тук само заради техническа подробност в договора. Би било много по-лесно да ми платите и да ме освободите. Мога да бъда много неприятен, когато се налага.

— При първата ни среща, господин Даулинг, поне успявахте да се държите с уважение към хората — каза Джаспър. — Явно дори тази утеха е изчезнала след завръщането ви.

— Видях страшно много неща — отвърна Уилсън. — И изобщо не крия факта, че вече не съм същият.

— Това е очевидно — каза Джаспър, докато пускаше антисептичната кърпичка на пода, сякаш е токсична. — Явно намерението ви е да дойдете тук и да ме разстроите. Успяхте.

— Не искам да ви разстройвам, а просто да ме освободите от договора — каза Уилсън. — Ако го направите, ще ви засвидетелствам по-голямо уважение, отколкото можете да си представите.

Джаспър направи знак на Андре да седне до него.

— Изказахте позицията си, господин Даулинг, и тя е отбелязана. А сега аз ще изкажа своята. — Джаспър посочи стола срещу себе си. — Седнете, моля.

Уилсън предпазливо дръпна директорския стол и седна. Щом Джаспър бе готов да понесе подобно безочие, явно го притискаха по-важни въпроси.

— Наясно сте, че не подкрепям бъдещи мисии с пътуване във времето — каза Джаспър. — Ако питате мен, те са заплаха за тази компания. Смятам, че човек не бива да пътува във времето, за да осигури собственото си съществуване. Ние съществуваме сега и това само по себе си би трябвало да е достатъчно. Какво е мнението ви за становището ми по въпроса?

Уилсън сви рамене.

— Има далеч по-достойни от мен, които биха могли да обсъждат темата с вас — каза той. — Дори Андре ще се справи по-добре.

Джаспър присви очи.

— Искам да чуя вашето мнение, господин Даулинг.

Уилсън не отговори веднага.

— Знам само едно — рече той. — Миналото е свързано с бъдещето по абсолютно същия начин, по който бъдещето е свързано с миналото. Видях го със собствените си очи. Да приемем нещо друго, със сигурност означава да заблуждаваме сами себе си. Следователно, ако изберете да не бъдете част от тази мисия, нищо против, но за щастие, дядо ви е твърдо решен да я подкрепи.

Джаспър пое дълбоко дъх.

— Г. М. смята, че така е правилно.

— Както вече казах — отвърна Уилсън, — тази мисия не може да се игнорира, колкото и да ми се иска да се махна от това място.

— Играете опасна игра — каза Джаспър.

— И за каква игра става дума? — поинтересува се Уилсън.

— Зная, че сте се споразумели с Г. М. И с това излагате на риск всичко, което твърдите, че подкрепяте.

— Двамата с Г. М. нямаме абсолютно никакви формални договорки.

Джаспър се наведе напред над масата и посочи наляво, сякаш знаеше къде точно се намира дядо му.

— Г. М. е поискал помощта ви. А подобен съюз излага всичко на риск.

— Какво ще кажете да го попитаме още сега? — отвърна Уилсън, сочейки в същата посока. — Той пръв ще потвърди, че нямам какво да крия.

Джаспър се изкикоти.

— Г. М. дойде в кабинета ви на двайсет и осми юни и поиска съдействието ви. И вие се съгласихте да му помогнете.

— Г. М. наистина дойде в кабинета ми — каза Уилсън — и въпреки опитите ми да бъда изритан от „Ентърпрайз Корпорейшън“ той поиска единствено пълната ми подкрепа за мисията. — Изглеждаше му благоразумно да не споделя истинската молба на Г. М., докато не станат ясни истинските мотиви на Джаспър. — И ако трябва да сме сериозни — добави Уилсън, — аз съм просто пионка в тази сложна игра. Вие и Г. М. избрахте Рандъл Чен за Надзирател в тази мисия. Честно казано, дори не съм сигурен защо съм тук.

— Тук сте, защото имате огромно влияние върху господин Чен — каза Джаспър. — Той ви се доверява, защото вече сте пътували в миналото. Това е причината Г. М. да търси подкрепата ви.

— Разбирам, но влиянието ми е съвсем нищожно.

— Зная за еликсира на живота — каза Джаспър.

— Разчетохме подтекста — със самодоволна усмивка добави Андре.

— Както несъмнено знаете, дядо ми умира — продължи Джаспър. — И е готов на всичко, за да се спаси.

— Вижте, и двамата не сте глупаци — почти снизходително каза Уилсън. — И явно работите добре заедно, ако може да се съди по сегашното ви представление. Това означава, че и двамата си давате сметка, че не бих подкрепил извращаване на мисия от Стария завет. От личен опит знам колко опасно може да бъде това. Имаме си работа със сили, с които не бива да си играем. Аз най-добре от всички хора на земята разбирам, че точките на мисията трябва да се следват буквално, ако искаме да бъде постигнат успех.

— Точно затова искам помощта ви — каза Джаспър.

— Не можете дори да стиснете ръката ми, без да ви призлее — отвърна Уилсън.

Джаспър го погледна право в очите.

— Готов съм на всичко, за да осигуря безопасността на „Ентърпрайз Корпорейшън“.

— Дори това да означава смъртта на дядо ви?

— Дядо ми е стар човек и живя великолепен живот. Но дори той не може да живее вечно, а и не би трябвало. Времето му е дошло. И опитът му да прегърне безсмъртието излага всички ни на опасност.

— Къде точно се намира този еликсир на живота? — попита Уилсън, използвайки възможността да открие колко откровен ще бъде Джаспър.

— Идва от мъзга на дърво.

— Дърво ли?

— Да — потвърди Андре. — Жизнената сила в Забранения град се намира в кипарис на възраст пет хиляди години. Подтекстът на Ездра казва, че мъзгата на дървото има мистични сили, една, от които е вечният живот.

— Това дърво в Императорските градини ли се намира? — попита Уилсън.

Джаспър кимна.

— Г. М. иска стъкленица с мъзга от така нареченото Дърво на живота да бъде пренесена в „Ентърпрайз Корпорейшън“, за да може да се излекува. Това е причината той да подкрепя мисия Ездра.

— Откъде сте сигурни, че еликсирът може да бъде прехвърлен? Не всичко може — каза Уилсън.

— Така или иначе, не можем да поемем такъв риск — заяви Джаспър. — Освен ако в точките на мисията изрично не е казано, че еликсирът на живота трябва да бъде пренесен тук, това не бива да става. Всяко друго действие би могло да бъде много опасно.

— Напълно съм съгласен с вас — отвърна Уилсън.

— Но искам да разберете и следното — каза Джаспър. — Ако обстоятелствата бяха различни и зависеше от мен, нямаше да има никаква мисия.

— Това би било много глупаво — спокойно рече Уилсън. — Точките на мисията постановяват, че династията Цин трябва да бъде предпазена от събаряне от монголите, а после и от френско-английския съюз. Ако не бъде пратен Надзирател, според мен дървото може да загине. Случи ли се това, ще имаме още по-големи проблеми. Ще си навлечем невероятна катастрофа, която дори не съществува, съдейки по това къде сме днес.

— Именно. И точно това е причината да нямам избор и да подкрепя тази мисия, макар и против волята си — каза Джаспър. — Рандъл може да бъде предпазен от амбициите на Г. М. и аз ви моля за подкрепа. Разбирате ли, господин Даулинг, проучванията на Андре сочат към един заключителен факт — Дървото на живота не се споменава в точките на мисията, защото Надзирателят не бива да знае източника.

— Силата на дървото би била прекалено изкушаваща — обади се Андре.

— Рандъл Чен не бива да знае — продължи Джаспър. — Информацията, а съответно и силата, би била твърде съблазнителна. Твърди се, че мъзгата може да излекува всяка рана или болест. И дори да направи човек неуязвим.

Уилсън се загледа към гората отвън.

— Днес дървото съществува ли?

Андре кимна.

— Явно да, но то няма силите, които е имало навремето. Доколкото разбирам от интерпретацията на текста, на всеки пет хиляди години жизнената сила се преражда на различно място. От три хилядната година преди нашата ера до две хилядната тя е била в китайското дърво. Не е ясно къде се намира днес.

— Петият голям цикъл на маите — промърмори Уилсън.

Андре отново кимна.

— Да, явно е свързано с тези дати. Дървото на живота е причината Забраненият град да се намира там, където е. Построили са го, за да защитят дървото.

Вече всичко намираше обяснение — Забраненият град, едно от най-свещените места на света, е бил издигнат единствено с целта да се запази Дървото на живота от някакво посегателство. Въпреки това Уилсън се разтревожи още повече. Сега той стоеше между амбициите на Г. М. и новопоявилото се намерение на Джаспър да изпълни мисия Ездра. Двамата мъже, някога твърди съюзници, сега бяха решени да постигнат своето и мисия Ездра се бе превърнала в бойното им поле.

— Как можем да скрием информацията за Дървото на живота от Рандъл? — попита Уилсън.

— Като стартираме мисията по-рано от очакваното — отвърна Джаспър.

Уилсън се вкопчи в масата.

— Не може ли просто да поговорим с Г. М. и да му обясним колко опасно е всичко това?

Джаспър поклати глава.

— Познавам Г. М., откакто се помня. Не може да бъде разубеден. Той умира и за него това е единственият начин да спаси живота си. Не вярва в бог или в някаква друга висиш сила. Не му пука какви могат да бъдат последствията, ако се провали. Провали ли се, умира и всичко приключва.

— Трябва ми известно време да помисля — рече Уилсън, опитвайки се да спечели възможност да обмисли по-добре последствията.

Джаспър отново поклати глава.

— Времето е лукс, който не можем да си позволим, господин Даулинг.