Последната императрица

57.

Пекин, Китай

Татарският град

Британско посолство

10 юли 1900 г.

18:04 ч. местно време

Под проливния дъжд и сред ослепителния блясък на непрекъснатите светкавици Уилсън се покатери на северната стена на британското посолство. Хаотичните ветрове връхлитаха така жестоко дърветата, че клонът на един могъщ бор се отчупи и падна с трясък върху стената до него. Валеше толкова силно, че Уилсън едва виждаше на няколко стъпки пред себе си, докато мина по върха на деветметровата стена, прехвърли въжето от другата страна и се спусна в дълбоката до коляно кал.

Над него изтрещя гръмотевица и по гърба му пробягаха тръпки.

Той вдигна качулката на наметалото си и тръгна през лепкавото тресавище към барикадата на боксьорите, която оттук приличаше на сянка, издигаща се в далечината. На колана си беше затъкнал „Колт“ 38-и калибър, даден му от капитан Макала. На гърба си носеше китайски къс меч, който бе взел от колекцията официални подаръци на сър Клод. Около дръжката на меча беше омотано друго въже с кука. Уилсън мина покрай купчина трупове, търкалящи се в калта в средата на алеята; най-малко двайсет тела бяха натрупани едно върху друго и не можеше да се каже дали са на боксьори, на християни или и на едните, и на другите. След това преодоля барикадата, направена от две преобърнати каруци и шейсетина чувала с пръст, и продължи нататък.

Дъждът се лееше свирепо, докато Уилсън вървеше по пустите странични улици към стените на Имперския град. Там разви въжето и хвърли куката нагоре, докато дъждът шибаше лицето му. На седмия опит най-сетне успя да закачи куката и се покатери с лекота, след което се спусна от другата страна.

Вече се намираше една крачка по-близо до целта си.

Уилсън знаеше, че шансовете да се натъкне на патрул на боксьорите вече са намалели, но въпреки това вървеше забързано и с наведена глава на север по алеите на разкошните китайски сгради. Небето бе почти съвсем черно и видимостта бе силно намаляла, а от грохота на бурята не се чуваше почти нищо.

Намираше се на около осемстотин метра от стените на Забранения град и докато приближаваше, Уилсън можеше да се закълне, че различава внушителните му постройки на блясъка на една светкавица, но в действителност очите го лъжеха. След кратко изгубване той най-сетне се озова на края на широкия петдесет метра ров, чиято вода бе кипнала от дъжда. Погледна часовника си — не разполагаше с много време. Зае позиция до пътя и изчака императорските каруци да се появят от дъжда на връщане от кланицата.

Небето бе толкова тъмно и дъждът валеше така силно, че Уилсън не чу първата каруца, докато тя почти не се изравни с него. Когато мина втората, той бързо изпълзя от храстите и се хвана за долната й страна, увиснал между предната и задната ос на сантиметри от пътя. Ослепителна мълния освети всичко за момент и Уилсън се замоли никой да не го е видял.

Смес от вода и кръв от труповете на крави над него в каруцата с всяко движение се процеждаше през тесните цепнатини. На всеки няколко секунди гадната течност капеше върху лицето и дрехите на Уилсън.

Каруците с месо пресякоха моста над Имперския ров и влязоха направо през Източната порта на цветята, огледално противоположна на онази, през която беше избягал Рандъл преди повече от четиресет години. Каруцарят извика някаква ругатня за лошото време на стражите и в отговор се чу кратък смях.

Отекна серия гръмотевици от всички страни, докато каруците минаваха през външните порти и навлизаха в Източния тунел на цветята. Уилсън видя краката на десетки евнуси и имперски войници, потърсили убежище от проливния дъжд. Не смееше дори да си поеме дъх, докато евнусите бършеха кървавата диря след каруците и парцалите им едва не закачаха тялото му.

Конете изминаха десетметровия тунел с равномерно чаткане на копита и накрая отново излязоха на проливния дъжд. След няколко минути преминаха по малък извит мост и продължиха през друга порта към източната част на Забранения град.

Всичко вървеше точно по план.

Докато тичаше през двора под силния дъжд, Уилсън със задоволство забеляза, че внушителната порта с осемдесет и една златни вериги е отворена. Според бележките към мисията точно тази врата заяждаше при намокряне и затова евнусите я оставяха отворена при проливни дъждове. Ако не го правеха, аленото дърво понякога се надуваше толкова, че цяла седмица портата оставаше затворена.

От другата страна на входа се намираше Дворът на върховната хармония, най-свещеното от всички церемониални места в Забранения град.

Уилсън подаде глава зад ъгъла и се озова срещу двама войни евнуси, които се криеха от лошото време под стряхата. Евнусите едва не тупнаха на земята от шок при вида на белия мъж, взиращ се в тях.

Мислите на Уилсън изведнъж се върнаха към седмиците тренировки с Лъ Дан. Шаолинският майстор прие с лекота шантавата информация за мисия Ездра.

— Знаех, че у теб има нещо, което ми е трудно да разчета — със спокойна усмивка рече той. — Не очаквах да си пътешественик във времето, но съм много доволен, че не губя ума си.

Уилсън тренираше по десет часа на ден и вечер се лекуваше. Под вещите напътствия на Лъ Дан уменията му по бойни изкуства се подобриха драстично, но въпреки това не беше овладял до съвършенство всички 108 движения от Залата на дървените хора. За това бяха нужни много години, дори с неговите изключителни способности за бързо учене.

— За да успее, при каквото и да е предизвикателство — съветваше го Лъ Дан, — човек трябва да прави преценки. Онзи, който претърпява провал, е онзи, който не е взел предвид всичко. Пълната преценка води до победа. Неточната преценка означава поражение.

Уилсън изтегли меча си и се хвърли към двамата войни евнуси, преди да са успели да посегнат към оръжията си. Агресия внезапно го овладя и от устните му се изтръгна приглушен вик, докато мечът прерязваше гърлото на първия противник и се забиваше дълбоко в гърдите на втория. Когато извади острието от тялото, Уилсън трепереше от прилива на адреналин, а емоциите му бяха някак откъснати от него.

После затвори със скърцане гигантската врата, спусна тежкото метално резе и тръгна под дъжда през наводнения двор. Намираше се на най-свещеното място в цял Китай, в епицентъра на Забранения град, в самото сърце на китайската власт през последните близо петстотин години.

Отново проблесна мълния и Уилсън бе дарен с изумителната гледка на безброй потоци вода, спускащи се от трите церемониални платформи, наредени една до друга, бликащи от устите на стотиците мраморни драконови глави по парапетите. Той свали качулката на наметалото си и предпазливо пристъпи по мраморната рампа, а дъждът шибаше яростно челото и лицето му.

Пред него се появиха смътните очертания на най-важната сграда в цял Китай — Залата на върховната хармония. Дори в мъглата остана изумен от мащабите, майсторското изпълнение и прелестта на имперската постройка. През високите прозорци навън се лееше изкуствена светлина и той инстинктивно усети, че Рандъл Чен е вътре.

Докато вървеше към централния вход, Уилсън прибра меча в ножницата, извади пистолета от колана си и бутна с крак алената врата. Влезе от дъжда в относителната тишина на Залата на върховната хармония и се озова само на петнайсет метра от Рандъл Чен и на малко повече от императрица Цъ Си.

На лицето на Рандъл не се изписа изненада; всъщност това бе лицето на човек, който е очаквал появата му. За разлика от него императрицата беше шокирана от неканения гост и тялото й трепна, докато отстъпваше крачка назад.

— Пътят ми до теб бе пълен с гибелни опасности — каза Уилсън, насочил пистолета в гърдите на Рандъл. От лицето и дрехите му се стичаше вода.

— Много време мина — отвърна Рандъл. Той внимателно остави картата на голямата алена маса, нарочно бавно пъхна ръце в противоположните ръкави на златната си роба и ги отпусна на корема си.

— Кой е този човек? — излая Цъ Си.

— Негов приятел — отвърна Уилсън на мандарински и добави на английски: — Рандъл, ти промени бъдещето и създаде проблеми на двама ни.

— Още изглеждаш все същият — меланхолично отбеляза Рандъл.

— Както и самият ти — отвърна Уилсън.

— Когато чух, че триста и петдесет войници са влезли в Пекин без съпротива, разбрах, че ти трябва да си причината. — Рандъл кимна. — И сега разбирам, че ти си в основата и на решителната защита на посолствата. Ще бъда честен… не е минал ден, през който да не мисля за теб. Когато някоя сянка се размърда в тъмното или някоя врата се затръшне от невидим вятър, често се питам дали ти не стоиш там.

— Ти не успя да защитиш Дървото на живота — каза Уилсън. — И затова върху Китай и народа му се изсипаха безброй несгоди.

Физиономията на Рандъл се вкисна.

— Аз съм спасител на Китай — отвърна най-сетне той.

Тропотът на дъжда беше толкова силен, че на Уилсън му бе трудно да го чува и затова бе принуден да пристъпи към него, като в същото време се оглеждаше, за да се увери, че освен тях тримата в залата няма никого.

В центъра на помещението се намираше искрящият Драконов трон върху седем алени стъпала, перфектно разположен между четири колони от масивно злато, издигащи се на осемнайсет метра височина. На горната платформа, пред проспект с изображения на дракони, се намираше самият стол на властта — златна, подобна на кутия платформа, инкрустирана с пурпур и покрита с удобна на вид пурпурна възглавница. От двете й страни имаше два грамадни пиедестала с бронзови слонове отгоре, върху чиито гърбове примигваха газени фенери.

Цъ Си стоеше на дебел копринен килим с електриковосин цвят, извезан със символите на Цин, върху който бяха разположени три удобни кресла и огромно издигнато легло. Явно Рандъл и неговата императрица бяха преместили квартирата си в най-важната сграда. В другия край на залата имаше три гигантски огледала, разположени като три страни на деветметров квадрат. Имаше и множество алени маси, подредени в полукръг, върху които бяха разхвърляни свитъци, описващи ходовете на боксьорите и имперските части.

— Ти беше пратен тук като Надзирател — каза Уилсън. — А не като спасител на Китай. Като съветник, нищо друго. Ние сме странични наблюдатели на събитията, знаеш го! Ти открадна от Дървото на живота и доведе тази страна до война. На това трябва да се сложи край, приятелю.

Рандъл започна да се смее, сякаш на себе си.

— Аз съм Първият боксьор… Учителя… Водач на народа си и съвладетел на Цин. Виж ме, Уилсън. Аз съм император!

— Твоите действия водят Китай към бездната!

— Моите боксьори са неуязвими за сабите и куршумите на чуждоземните дяволи! И заедно ще прогоним завинаги злите нашественици от страната и отново ще възстановим господството на Цин. И подозирам, че ако не беше тук, вече щяхме да сме успели.

— Видях как боксьорите ти умират с хиляди, Рандъл. Определено не са неуязвими. Как можеш да стоиш и да позволяваш това да се случва?

— Те умират, защото не вярват достатъчно в силите си.

— Те умират, защото нямат мъзгата от Дървото на живота! — възкликна изгубилият търпение Уилсън.

— Ти имаш същите очи — обяви Цъ Си на перфектен английски, като в същото време се носеше плавно по огромния килим. Изглеждаше истински заинтригувана.

— Да… с абсолютно същия цвят.

— Стой на място! — предупреди я Уилсън.

— И като че ли знаеш за Дървото на живота? Рандъл ми каза, че само той и аз притежаваме това огромно познание и че никой друг човек няма представа за тайните му.

— Кажи й да се дръпне — обърна се Уилсън към Рандъл.

— Дръпни се — с равен глас нареди Рандъл.

Цъ Си спря в подножието на Драконовия трон, без да откъсва поглед от госта им.

— И за бъдещето ли знаеш? — Когато не получи отговор, челото й се сбърчи. — Явно си много невеж, за да не знаеш коя съм!

— Зная коя си, императрице — отвърна Уилсън. През цялото време пистолетът му бе насочен в гърдите на Рандъл, а пръстът му не се отлепяше от спусъка. — Виждам, че носиш императорския печат на шията си.

Цъ Си му се усмихна лъчезарно.

— Толкова често се отегчавам напоследък, но това е много занимателно! Познаваш ли поне малко историята?

— Знам, че си се сдобила с печата от Сиен Фън в последните дни от живота му. Ако Су Шум беше разбрал… — добави Уилсън.

— Су Шун умря с чест — безцеремонно отвърна Цъ Си. — Както щях да умра аз, ако ролите ни бяха разменени. — Тя имаше някакво харизматично излъчване, което бе истинска наслада за възприятията. — Но това беше отдавна. — Повдигна вежди. — Какво друго знаеш, Синьо око?

— Знам, че си отровила сина си Туй Чъ, законния император на Цин. Да му пратиш кесия за къпане, заразена с едра шарка, беше гениално решение. — Уилсън поклати глава. — Ама че ужасна смърт. — Погледът му се премести върху Рандъл. — Ти знаеше ли, че е убила собствената си плът и кръв?

— Той лъже! — извика Цъ Си на мандарински.

— И след това посочи за негов заместник детето Куан Су.

— Смъртта на сина ми беше най-тъжният ден в живота ми — жално изрече Цъ Си. — Император или не, той беше мой син.

— Нека проверя твоята история, императрице — каза Уилсън. — Знаеш ли защо Китай е в размирици през тези последни двайсет години? Защо сушите постоянно се редуват с наводнения? Защо хората ти стават жертви на мор, глад и болести?

— Заради чуждоземните дяволи — на перфектен английски отвърна Цъ Си. — Те оскверниха тези земи и ще платят за зверствата, които извършиха.

— Възможно ли е наистина да си толкова глупава? — жлъчно попита Уилсън. — Народът ти плати прескъпа цена, за да запазиш красотата си. — Той отново погледна към Рандъл. — Страната е в хаос, защото обезкървихте Дървото на живота. Нима не разбирате?

Цъ Си се завъртя към любовника си и Уилсън видя изражението й, когато го изгледа. В отговор Рандъл кимна и отпусна ръце.

— Ти дойде в дома ми неканен — заяви той. — При това влизаш с оръжие и обвиняваш моята императрица в злини. Някога, преди много години, ние бяхме приятели, Уилсън. Но сега моята вярност е към Китай и народа му, към Цин и моята императрица.

Рандъл тръгна напред — по-бързо, отколкото се харесваше на Уилсън.

— Страната умира заради вас! — каза Уилсън и заотстъпва в желанието си да поддържа дистанция. — Върни се с мен в „Ентърпрайз Корпорейшън“. Зарежи всичко това…

Но Рандъл продължаваше да се приближава.

Уилсън дръпна спусъка. Разнесе се оглушителен гръм.

Димът увисна в неподвижния въздух и Уилсън замаха с ръка, за да го разсее, но върху златните тухли на пода не лежеше труп. Рандъл просто се наведе, спокойно вдигна смачкания куршум 38-и калибър и го подхвърли на Уилсън. После с бързината на котка скочи напред, сякаш бе някакъв свръхчовек, заби крак в гърдите на Уилсън и го отхвърли назад. Юмрукът му удари отстрани главата на Уилсън и го просна на земята почти в безсъзнание.

— Ти дойде в дома ми и ме оскърби! — каза Рандъл и заби дълбоко пръсти в гърба на Уилсън, за да го парализира. — Ама че си глупак.

Уилсън лежеше по очи на мраморния под. Залата ту се размазваше пред очите му, ту отново идваше на фокус. Той отчаяно се опита да раздвижи ръце и да се надигне, но беше абсолютно неподвижен от врата надолу.

— Това е нервен блок — обясни Рандъл. — Няма смисъл да се опитваш да се изправиш.

Уилсън се усмихна, показвайки окървавени зъби.

— Лъ Дан те е научил.

Рандъл го погледна шокирано.

— Не съм чувал това име от… не зная откога.

— Ти можеш да спираш куршуми — промърмори Уилсън, след което успя да се изсмее.

— Дървото на живота те прави по-могъщ, отколкото можеш да си представиш — каза Рандъл и клекна над тялото на Уилсън, а образът на дракона с петте нокътя увисна на гърдите му. — По-бърз и по-силен. Невероятно силен. Ако се съсредоточиш, времето започва да се движи толкова бавно, че можеш да реагираш почти на всичко. И оставаш млад завинаги.

— Неуязвим? — каза Уилсън, а устата му започна да се пълни с кръв.

— Никой не е неуязвим — отвърна Рандъл и леко плесна Уилсън по бузата, сякаш беше непослушно дете. — Нека споделя тайната си с теб… защото сега аз съм учителят, а ти си просто ученик.

— Убий го и да приключваме! — извика Цъ Си, докато изкачваше стъпалата към трона си.

— Вземам една-единствена капка от мъзгата веднъж седмично и я втривам в дланта си — продължи Рандъл. — Кожата, която се маже редовно със сока, може да спре куршуми. — Рандъл махна един мокър кичур коса от очите на Уилсън, който продължаваше да лежи парализиран на пода. — Преди много години евнухът Ли-Джан запуши с пръст дупката в Дървото на живота, за да спре изтичането на мъзгата. Беше обезглавен още същия следобед и тялото му бе изгорено на огромна церемониална клада. След претърсването на пепелта единственото, което бе останало от него, беше върхът на пръста му. Дори огънят не бе успял да го унищожи.

— Защо не се върна? — попита Уилсън.

— Огледай се! Виж нея! — Рандъл посочи към императрицата. — За теб отговорът би трябвало да е очевиден. Мисията ми беше изпълнена. Дървото на живота бе защитено и дойде време да изживея своя живот. Последното, което искам, е да свърша като теб — пречупен, лишен от посока нещастник.

— Дървото на живота е фатално източено — отвърна Уилсън.

— Всичко е така, както трябва да бъде — обяви Рандъл. — Дървото на живота е тук, за да служи на мен и на Цин. — Той тихо се разсмя. — Не мога да повярвам, че си решил, че можеш да дойдеш тук след толкова много време и да се опиташ да ме накараш да се върна с теб. Аз съм много по-могъщ, отколкото ще бъдеш ти някога. Вече изживях четиресет години повече от теб и все още съм млад. Само си помисли какви са възможностите.

— Жалко, че всичко трябва да свърши по този начин — прошепна Уилсън. — Ценях приятелството ни.

Мълния озари Забранения град и изражението на Рандъл омекна.

— Помниш ли деня, когато ме разходи с онзи твой ужасен самолет? — каза той, загледан навън към проливния дъжд. — Винаги си се стремял към смъртта, приятелю. Уви, ако търсиш смъртта достатъчно дълго, тя най-сетне ще те намери. — Рандъл бавно се изправи, сякаш тежестта на света изведнъж се бе стоварила на раменете му, без да откъсва поглед от пороя. — Ти беше добър наставник, Рандъл. Трябва да ти благодаря за това.

— Активирай Славей — едва чуто прошепна Уилсън.

— Казах да го убиеш! — извика Цъ Си от трона си.

Рандъл се загледа в пищно украсения таван и стотиците позлатени дракони, отразяващи проблясъците на мълниите отвън.

— Прав си, Уилсън. Жалко, че трябва да свърши по този начин. Дойде време стремежът ти към смъртта да бъде удовлетворен.

Той се обърна и ахна, когато видя стоящия зад него Уилсън — мечът му вече се спускаше надолу. Рандъл нямаше време дори да реагира, преди студената стомана да разсече врата и гърдите му, прекъсвайки артерии и кост.

Уилсън вдигна отново меча си, докато Рандъл падаше на колене с огромна зейнала рана, широко отворени очи и гъргореща кръв в устата.

— Преценката ти беше непълна — каза Уилсън.

И отсече главата му.

Цъ Си не изпищя, когато главата на любовника й падна на пода с глухо тупване. Просто седеше на Драконовия трон в съвършена поза със сякаш невиждащи очи.

— Ти уби партньора на живота ми — най-сетне рече тя. — И сега аз съм сама.

Уилсън вдигна пистолета и го затъкна в колана си.

— Навремето този човек беше мой приятел — отвърна той и изплю кървава храчка. — Но въпреки това някакви сили действаха срещу нас, за да превърнат приятелството ни в неговата противоположност.

— Как можа да убиеш приятел? — попита тя.

— Вчера, императрице, видях обезобразеното тяло на китайско момиченце християнче на не повече от три години. Детето се беше вкопчило отчаяно в обезглавения труп на майка си. Момиченцето бе умряло само няколко минути по-късно от ужасните си рани. А ти ме питаш как мога да направя това? — Уилсън посочи към нея с окървавения си меч. — За да спра тази лудост, императрице! Умират невинни и цялото равновесие е изгубено! Ти изврати историята според вкуса си и хората плащат с живота и достойнството си за това.

— Твоите хора са онези, които потискат нас!

— Не, императрице. Китай е обхванат от война заради теб. Война със самия себе си и с останалия свят. И с цялата си глупост повика най-ужасното зло — колониалните орди. Това е кошмар, който ще отнеме сърцето на страната за следващите сто години, че и повече. — Уилсън погледна надолу към обезглавеното тяло на Рандъл. — Със смъртта на приятеля ми дойде краят на твоето преимущество.

— Бих искала да науча как се измъкна от нервния блок — каза Цъ Си.

— Двамата с Рандъл бяхме обучавани от един и същи учител — след дълго мълчание отвърна Уилсън.

Цъ Си вирна брадичка и кимна.

— Явно Рандъл е станал прекалено самоуверен.

Последвалото мълчание се проточи сякаш минути.

— И какво ще стане с мен? — попита Цъ Си.

— Ще ми дадеш запасите си с мъзга от Дървото на живота — отвърна Уилсън, докато изкачваше средните стъпала към нея. — Или ще умреш както си седиш на трона. — Той повдигна брадичката й с върха на меча си, оставяйки петно от кръвта на Рандъл на шията й.

Цъ Си се изправи грациозно, махна пурпурната възглавница, на която седеше, и вдигна златната плоча под нея, която беше на панти. В открилия се тайник имаше десет запечатани бутилки със златна мъзга. Еликсирът се вихреше и кипеше в стъклените съдове.

— Дървото вече не пуска мъзга така, както навремето — призна Цъ Си, загледана в живия еликсир, сякаш се възхищаваше на прелестно дете. — Поради което това е безценен запас.

— Дървото на бучки ще бъде жизнената сила на Азия през следващите сто години — каза Уилсън. — А вие го пресушихте, за да задоволите личните си нужди. Тази страна и народът й ще се възстановят истински едва след като щафетата бъде предадена на следващото Дърво на живота.

Цъ Си облиза устни и погледна Уилсън право в очите.

— Няма ли някаква възможност да преговаряме? Помисли си за силата, която се съдържа в мъзгата. — Тя хвана върха на меча и наклони острието надолу, докато то не разтвори робата й, оголвайки съвършените й гърди. — Сега ти си завоевател и би трябвало да вземеш онова, което е твое.

Уилсън се взря в съблазнителните й очи. По тялото му премина тръпка. Пред него стоеше жена, за която се говореше, че е надарена с невероятни способности да доставя удоволствие. И сега той виждаше с очите си защо е така.

— Предлагам нов съюз — каза Цъ Си със сладък като сироп глас. — Между Изтока и Запада. Между моя имперски авторитет и твоите умения, прозорливост и хитроумие.

Погледът на Уилсън не можеше да се откъсне от извивката на шията й, от съвършената й кожа. Странната й увереност дори в тази мрачна обстановка беше наистина привлекателна. Контрастът между черната коса и голата й плът беше истинско чудо. Да целуне поне веднъж устните й бе нещо, което можеше да го грабне завинаги. В този момент лицето на Минерва проблесна за миг в съзнанието му.

— Какво е решението ти? — попита Цъ Си. — Ще бъдеш ли господарят на света и на всички удоволствия, които вървят с това?

Уилсън стоеше като зашеметен. После внезапно посегна, грабна газения фенер от гърба на единия слон и го разби в бутилките с мъзга.

Силната експлозия изстреля него и Цъ Си от Драконовия трон, когато бутилките сякаш се взривиха от контакта с огъня. Сега тронът на Средното царство бълваше пламъци, като че ли беше реактивен двигател, обърнат към украсения таван на двореца.

Цъ Си се изправи на колене. На лицето й беше изписана паника.

— Как можа да направиш това? — изписка тя и се сви от ужас при вида на буйните пламъци. — Ти се отказа от света! Глупак!

Уилсън се дръпна от адския огън, който заплашваше да изгори лицето му, и постави меча си върху рамото на Цъ Си.

— Имам само още две искания, императрице — строго рече той. — Първо, ще освободиш незабавно Куан Су и ще го възстановиш като император. Второ, никога повече няма да докосваш Дървото на живота.

Цъ Си го погледна изненадано.

— Това ли е всичко?

Уилсън опря върха на меча в пода. Ярките пламъци започваха да намаляват.

— Това е всичко, императрице. Но искам да знаеш — ако не изпълниш някое от исканията, ще се върна и ще отнема живота ти.

Цъ Си отлично си даваше сметка, че исканията на синеокия можеха да бъдат много по-лоши.

— Имаш думата ми като императрица от Цин — отвърна тя.

Уилсън отстъпи към вратата, оставяйки я на колене до обезглавеното тяло на Рандъл Чен, лежащо върху златните тухли. Между извисяващите се колони Драконовият трон се бе превърнал в купчина стопен метал върху пиедестала си, чиято горещина изпълваше двореца.

Уилсън бутна двойната врата, излезе на проливния дъжд и тръгна като замаян към центъра на церемониалната платформа.

— В какво се превърнах? — промълви той.

Вдигнал меча пред себе си, се загледа как дъждовните капки отмиват кръвта на Рандъл от извитото острие. Едва сега започна да осъзнава какво беше сторил на приятеля си.

Бръкна в джоба си, бавно извади кристалния съд, даден му от Минерва, и го пусна да падне на мрамора.

— Съжалявам, Г. М. — извика той. — Не мога да изпълня молбата ти.

И настъпи съда с пета, пръскайки кристала на хиляди парченца.

Мисия Ездра най-сетне беше изпълнена.