Последната императрица

14.

Британска щабквартира

8 КМ югоизточно от Тиендзин, Китай

28 август 1860 г.

21:14 ч. местно време

Мисия Ездра — ден 178

Както беше предсказал Рандъл, крепостта Жен вдигна бялото знаме без нито един оръдеен залп. Малко след това укрепленията Хай. Мен и Гао, следващите по големина, също сведоха знамената си пред могъществото на Британската империя. Крепостите Дагу, гордостта на морската защита на Цин, вече бяха изцяло в британски и френски ръце. Макар лорд Елгин да не го беше целял, купищата трупове, погребани в калта пред очите на обитателите на Жен, допълнително отслабиха решимостта на китайците да се сражават в една на вид обречена битка. И като се добавеше очевидното изтегляне на непобедимия Сенге Ринчен, защитниците не виждаха причина да остават на постовете си.

Така победата за лорд Елгин стана още по-невероятна. Не само че беше превзел Дагу с минимални загуби, но и другите крепости бяха непокътнати. Наред със запасите от храна и пряспа вода, арсеналът на съюзниците се подсили от над четиристотин оръдия и мунициите към тях. Освен това бяха взели над 2000 пленници.

През изминалите четири дни британската щабквартира беше преместена по искане на Рандъл от Пей Тан до бреговете на река Хай, само на осем километра югоизточно от град Тиендзин. Французите се придвижваха покрай южния бряг на реката, а британците — покрай северния. Районът беше приятен, на югозапад от планините Йеншан, с по-сух климат, отколкото по крайбрежието. Зелените полета нямаха нищо общо с гъмжащите от комари тресавища около Дагу. Летният сезон на мусоните беше към края си и времето започна да се оправя — имаше повече слънце и от Сибир подухваха по-хладни есенни ветрове. За изненада на Рандъл селата около Тиендзин вече бяха изоставени, когато британците и французите поеха на северозапад. Понякога в кирпичените колиби покрай черния път откриваха недоядена храна на масите. Реката бе задръстена от изоставени джонки и баржи, които трябваше да бъдат преместени, когато лорд Елгин продължи нагоре по течението на борда на плитко газещия „Гренада“. Ясно беше, че изтеглящата се татарска конница бе предупредила земеделците и крайречните жители да бягат, защото ордите на червените дяволи напредват към Пекин.

Крепостта Тиендзин беше стратегически важен пункт за Китай в продължение на над 1200 години. Само на 170 км югоизточно от Пекин, тя бе точката, където реките Хай и Пейхо се срещаха с канала Сейхо и Имперския канал — изкуствена, дълга 960 км река, построена през 618 г. Тук се събираха повечето товари с храни, чай и коприна, пътуващи за Пекин и на юг към Дагу.

Десетте най-старши командващи британските сили се бяха събрали на празнична вечеря във военен стил и седяха в кръг около огнището — повече заради светлината, отколкото за да се стоплят. Вече минаваше девет вечерта и слънцето се бе спуснало зад планините преди повече от час. Пращящият огън гореше в чудесно оформен пръстен от бели камъни. Горящите цепеници стенеха и пукаха ожесточено поради влагата в дървесината, а от време на време дори избухваха. Макар вечерта да бе топла, лорд Елгин настоя да запалят огъня и заради жегата всички бяха насядали далеч от пламъците със свалени куртки. Повечето пушеха лули и пури. Конякът се лееше свободно и с всяка чаша езиците се развързваха все повече.

— Радвам се да чуя, че Цин възнамеряват да предадат и Тиендзин — наперено рече лорд Елгин. — Утре ни очаква поредният славен ден.

— Старият ми приятел генерал-губернаторът Ханфу ще бъде много доволен да ме види, сигурен съм — отвърна Хари Паркс. Настроението в лагера беше приповдигнато след издигането на белите знамена над крепостите Дагу.

— Ние сме най-могъщата сила в Азия — каза сър Хоуп на Рандъл, сякаш се опитваше за пореден път да докаже думите си. — Както и да бяхме атакували крепостта Уей, при всички положения щяхме да я превземем. Онези некадърници нямаха никакъв шанс срещу калените ми в битки войници.

Рандъл вдигна замисления си поглед от пламъците, ближещи дървата в центъра на лагера.

— Прекалената самоувереност е единственият истински противник — каза той, без изобщо да се замисля.

— Съветвахте ни да се боим от монголския господар Сенге Ринчен — продължи сър Хоуп. — Той обаче се оказа истински страхливец, господин Чен. Можете ли да обясните действията на онзи жълт търбух?

— Не можем да сме сигурни какви са плановете му, сър Хоуп — отвърна Рандъл. — Но се боя, че Ринчен още не е изиграл всичките си карти. В момента хиляди татари се установяват на лагер между нас и Пекин. Монголският господар не бяга от битката. Той изчаква, при това неслучайно. И когато атакува, ще го направи с много бройна войска. Не забравяйте, че онзи жълт търбух, както го нарекохте, вече ви победи веднъж в тази кампания. Ще наблегна отново — не бива да го подценяваме.

Сър Хоуп се изсмя пренебрежително.

— Онзи ден просто извади късмет в калта. Проклетите му коне се справяха по-добре в отвратителната тиня на тази прокълната земя! Просто извади късмет, това е. — Гласът му затихна, изпълнен с отвращение.

— Искате да се страхуваме от Сенге Ринчен? — попита лорд Елгин и се усмихна на сър Хоуп, сякаш това беше най-нелепият въпрос на света.

— Не съветвам да се страхувате — отвърна Рандъл. — А просто да го уважавате.

— И ще го уважаваме — каза Хари Паркс. — Но в замяна искаме капитулацията на Цин. Колко силни може да са, щом утре възнамеряват да предадат официално не само крепостите Дагу, но и укрепения Тиендзин? Дават си сметка, че нашите оръдия са по-добри от техните. Че хората ни са по-опитни и по-добре обучени. И осъзнават, че всемогъщият бог е на наша страна.

Китайски сервитьори сновяха около лагерния огън и отнасяха празните чинии, докато други пълнеха чаши с коняк, някои повече от половината. Рандъл вдигна чашата към устните си в опит да пропъди миризмата на смърт от ноздрите и ума си. Но алкохолът само подкопа тактичността му.

— Нима искате да се страхуваме от господаря на джуджетата Сенге Ринчен? — попита кипналият сър Хоуп. — Аз не се страхувам от никого, особено от китаец!

— Той е монгол — отвърна Рандъл.

— Може би говореше за вас — бързо се обади лорд Елгин.

Офицерите се разсмяха.

— Трябва да разберете, господин Чен — каза генерал Нейпиър, който бе останал сериозен, — че именно китайците трябва да се страхуват от нас. Ние дойдохме да затвърдим правата си — нашите британски права да търгуваме открито и честно. Не искаме да покоряваме Китай, а само да му дадем урок, който никога няма да забрави и който ще е от полза за всички.

— Някога опитвали ли сте опиум? — попита Рандъл. Думите изскочиха от устата му, преди да успее да ги спре.

Лагерът изведнъж се смълча. Дори китайските сервитьори се заковаха на място, когато чуха думата опиум.

— Това е отвратителен наркотик — продължи Рандъл. — Самата кралица Виктория е забранила продажбата му във Великобритания, но въпреки това вие избирате да го продавате тук. Не ми говорете за честна търговия. За да бъдеш честен, трябва да наложиш едни и същи правила и за себе си, и за останалите.

Шокираният генерал Нейпиър погледна към лорд Елгин за напътствия. Ясно беше, че разговорът е засегнал оголен нерв.

Хари Паркс незабавно се притече в защита на британската търговия.

— Господин Чен, говорите за неща, които явно не разбирате. Китайските селяци искат този наркотик. Те не са като вас. Мнозина нямат за какво да живеят. Те са бедни, негодни за нищо роби в много отношения. Необразовани хора с безцелен живот. Затова мисля, че не подобава да съдите кой трябва да има достъп до опиум и кой не.

— Тогава защо не се продава в Обединеното кралство? — попита Рандъл.

— Защото сме цивилизована страна! — рязко отвърна лорд Елгин. — Проклетите тукашни селяци нищо не знаят! Живеят ден за ден.

— Опиумът е добър за избиване на невинните — горчиво рече Рандъл. — Вашите хора и слугите им изнасилиха всяка жена в Пей Тан, независимо дали е млада или стара. Говори се, че жените накрая започнали да тровят себе си и дъщерите си с опиум, за да се спасят от мъченията на вашите хора. Трябва да спрете това непрекъснато посегателство върху местните жени! Те са невинни и трябва да бъдат защитавани. Известен сте като човек на честта, лорд Елгин.

— Чест! — с отвращение се изсмя лорд Елгин. — Изнасилването е цената на тази война, млади човече! Цин вбесиха империята и народът ще плати цената! Колкото до употребата на опиум, наистина е по-добре да си напълнят дробовете с наркотика, ако по този начин ще се спасят от безчестието. Стига, за бога! Не си отваряйте устата по тази тема! Не моралът на Британската империя е подложен на изпитание, а договорът от Тиендзин!

— Ние имаме споразумение с Цин, което беше нарушено, господин Чен — продължи Хари. — Британската армия с помощта на французите ще наложи договора, подписан от могъщите Цин. Само преди две години лорд Елгин и аз седяхме между стените на Тиендзин да подпишем този договор с По Суей, великия секретар на императора Фън. — Хари говореше спокойно и разсъдливо. — Две седмици приятелски разговори, довели до официално съглашение. А съглашението си е съглашение — и то бе нарушено по безброй начини. Кралица Виктория и могъщите армии на Великобритания няма да допуснат подобно отношение. В противен случай, както Цин вече откриха, последиците ще бъдат ужасни, изобщо не се съмнявайте в това.

Рандъл знаеше, че е глупаво от негова страна да повдига въпроса за търговията с опиум и изнасилванията на жените от Пей Тан. Трябваше да се сдържи, но алкохолът бе притъпил ума му. По време на обучението в „Ентърпрайз Корпорейшън“ Уилсън го беше предупреждавал неведнъж да стои настрана от политиката — а ето че сега критикуваше десет от най-високопоставените колонисти в Азия. Всички те бяха родени със сребърна лъжичка в устата. Не знаеха нищо за бедността и трудностите. Вярваха, че тяхно право е да завладяват. Тези глупаци раздаваха присъди, без да имат ни най-малка представа за богатата история на Китай, обхващаща четири хилядолетия. И не знаеха нищо за бъдещето, което скоро щеше да настъпи.

„Стой далеч от политиката!“ — заповяда си Рандъл.

Вече беше изгубил контрол над Втората опиумна война и тази кавга можеше само да влоши нещата. Сенге Ринчен все още бе жив и Рандъл нямаше как да знае къде и кога ще удари отново. Време беше да мисли бързо и да намери начин да накара историята да влезе в съответствие със ставащото около него. Едно беше сигурно — не биваше да се отделя от лорд Елгин. Единствено чрез него успяваше да упражнява контрол. Най-важното беше британците и французите да не свалят Цин и да не щурмуват Забранения град.

— Прав сте, лорд Елгин — отстъпи Рандъл. — Не е моя работа да поставям под въпрос търговските условия на Британската империя. Селяците искат опиум, иначе не биха го купували. Разбирам.

— Нещата опират просто до търсене и предлагане — каза генерал Нейпиър, докато палеше пурата си.

— Радвам се, че разбирате гледната ни точка — с любезна усмивка отвърна лорд Елгин. — Тук сме, за да наложим договора от Тиендзин, нищо повече.

Лорд Елгин улови погледа на Хари и без нито дума консулът разбра какво се иска. Време беше г-н Чен да бъде окован и подложен на мъчения, за да открият истината за необичайната му способност да предвижда бъдещето.

Хари допи коняка си и стана от удобния стол.

— Сега се връщам, момчета. Природата зове — шеговито обяви той. Намерението му беше бързо да събере група войници, които да задържат китайския им гост.

Внезапно някой извика „Сега!“ на мандарински и в тъмното се чу звукът на тичащи крака — от три посоки едновременно. И Рандъл и Хари разбраха, че ги нападат, но и двамата нямаха оръжие наблизо.

Първата мисъл на Рандъл бе да защити лорд Елгин и той изблъска един сервитьор на земята, за да си освободи път. Ако Цин убиеха лорда, историята със сигурност щеше да тръгне по непоправим начин. Рандъл впери поглед в тъмнината, но отначало не успя да различи никакви нападатели — беше гледал в лагерния огън и очите му не можеха да се справят с мрака наоколо. Като мислеше бързо, той хвърли наполовина пълната си чаша коняк в огъня и тя експлодира в оранжева огнена топка.

На засиленото осветление видя един убиец да се хвърля от мрака непосредствено над дясното рамо на лорд Елгин. Рандъл сграбчи сребърния нож от скута на генерал Нейпиър и се хвърли към лорд Елгин. Съдейки по шокираното изражение на топчестото лице, лордът бе убеден, че Рандъл го атакува.

— Пазете лорд Елгин! — изрева Рандъл, докато летеше към британския лидер, и посрещна с глава мандаринския убиец. Избягна разсичащия удар на мачете и се блъсна в убиеца насред въздуха, забивайки трапезния нож дълбоко във врата на нападателя. От раната запръска кръв под високо налягане. Двамата паднаха с пъшкане върху лорд Елгин, а столът в стил Луи XVI се пръсна на трески от внезапния удар.

Други двама китайски убийци изскочиха от тъмнината с мачете в ръце.

Рандъл сграбчи извития крак на стола и замахна към проблясващото острие, което се спускаше надолу към него. Дървото посрещна стоманата с трясък и кракът се сцепи на две. Към Рандъл полетя второ острие, което се размина на косъм с главата му. Междувременно лорд Елгин пълзеше на четири крака възможно по-далеч от лудницата. Вече беше ясно, че убийците се интересуват единствено от синеокия.

Щом осъзна, че нападателите се мъчат да се доберат само до него, на Рандъл му стана много по-лесно да се защитава. С грациозност и бързина той скочи на крака и отстъпи назад, преценявайки броя и уменията на противниците си. Зърна Хари Паркс, свит уплашено зад стола си; генерал Нейпиър пък се шмугна в сенките. Сър Хоуп се взираше в мрака с изваден пистолет в очакване от тъмното да се появят още нападатели.

След като се увери, че са останали само двама убийци, Рандъл нанесе заден ритник с извъртане и с лекота повали първия нападател. С ослепителна скорост заби юмрук в гърлото му и смачка дихателната му тръба. После го сграбчи за глезена и го хвърли по очи в огъня, при което неуспелият убиец запищя, мъчейки се да си поеме дъх сред горящите въглени.

Някои от британските офицери бяха останали по местата си, втрещени от разиграващата се пред очите им битка. Рандъл бавно заобиколи отляво единствения останал нападател, като в същото време оглеждаше мрака, за да се увери, че няма да бъде изненадан. Лорд Елгин още лежеше по гръб на земята и се мъчеше да се оттласка по-надалеч с крака.

Рандъл приклекна под носещото се към него хоризонтално острие и отстъпи, когато противникът замахна за втори път. Избегна с лекота острата стомана, ловко се озова зад нападателя и му приложи сложна душаща хватка. Направи рязко движение, вратът на убиеца изхрущя и той падна мъртъв в краката на лорд Елгин.

Никой британски офицер не беше виждал досега подобни бойни умения.

Лагерът изглеждаше абсолютно неподвижен, с изключение на танцуващите пламъци на огъня. Тримата убийци бяха мъртви и лежаха по лице. Единият тлееше в огнището и вонята на опърлена коса изпълваше ноздрите на всички.

Сър Хоуп изтича в палатката си и след малко се появи със сабя в ръка.

Хари Паркс нервно отиде до лорд Елгин, следван от генерал Нейпиър. Двамата изправиха на крака британския главнокомандващ и му помогнаха да седне на стола на Хари.

— Добре ли сте? — попита Рандъл лорд Елгин, но едрият мъж сякаш беше изгубил дар слово.

Хари нервно огледа лагера.

— Откъде знаете да се биете така, по дяволите? — попита той.

— Опитвах се да защитя лорд Елгин — отвърна Рандъл, избягвайки въпроса.

— Никога не съм виждал подобно нещо — каза Нейпиър.

— Благодаря, момчето ми — най-сетне се обади лорд Елгин и се закашля, за да изчисти гърлото си от прахта. — Поне ти ми се притече на помощ. Това е повече, отколкото мога да кажа за другите. — Той погледна към Хари Паркс. — Донеси ми коняк, Хари. И един за господин Чен. Той заслужава уважението ни след тази проява.

Лорд Елгин добре си даваше сметка, че целта на убийците беше Чен. Явно той наистина беше ценен — и Цин го знаеха. Хари Паркс си мислеше абсолютно същото — щом Цин искаха Рандъл мъртъв, значи си заслужаваше да го запазят жив.

— Желаете ли да се погрижа и за нещо друго? — прошепна Хари в ухото на лорда.

— Само за коняка. Хари — прошепна в отговор Елгин.

Пенджабски войници с пушки влязоха на бегом в лагера и заеха позиции, обърнати навън, за да защитят британските командири.

Рандъл се загледа в телата на мъжете, които бе убил току-що. За първи път отнемаше нечий живот. Искаше да изпитва съжаление за стореното, но колкото и да бе странно, чувстваше се само изпълнен с енергия. Той беше по-силният — а по-силните побеждаваха. Убийците несъмнено бяха изпратени от Сенге Ринчен, осъзна Рандъл. И сигурно се бяха промъкнали в лагера като безлични кулита след победата при крепостта Уей. Най-лошите му кошмари като че ли се сбъдваха — Сенге Ринчен беше мутация на историята и нападението на убийците го доказваше. Докато монголският господар не паднеше мъртъв, бъдещето щеше да бъде несигурно.

— Сенге Ринчен е изпратил убийците — каза Рандъл. — Опитва се да се подиграе със силата на Британската империя. Надсмива се над самата кралица Виктория. Трябва да бъде убит, ако искате да наложите договора от Тиендзин. Докато е жив, Цин ще вярват, че имат шанс да прогонят вас и хората ви от тази страна.

Засега лорд Елгин беше готов да го подкрепи.

— Британската империя не ще отстъпи пред никого — гордо заяви той. — Независимо дали пред нас се изправя монголски господар или Синът на небето, ние ще победим. — Той посочи небрежно към труповете. — Разкарайте този боклук. И отрежете главите им, преди да ги погребете. Една яма за телата и една за главите.

Рандъл потръпна, когато чу нареждането. Китайците вярваха, че ако тялото и главата не са погребани заедно, душата не може да започне задгробния си живот. Това беше начинът на лорд Елгин да се изсмее последен.

Последният убиец, Лоу У, изучаваше от мрака засилващата се суматоха в лагера. Удобният момент беше отминал и той скри мачетето си във високата трева колкото се може по-тихо. Нямаше причина да напада точно сега синеокия, особено след като видя как другарите му се провалиха така драматично. Червените дяволи скоро щяха да разберат, че Лоу У е измамник, когато открият, че не говори свободно кантонски. Най-важното сега бе да съобщи на Сенге Ринчен за бойното майсторство на синеокия — и за това как китайският предател се бе хвърлил на помощ на червения дявол лорд Елгин. Най-доброто решение беше да се омита и Лоу У отстъпи назад в сенките с надеждата, че ще успее да се измъкне от лагера на съюзниците, без да го забележат.