Последната императрица

36.

Калифорния. Америка

Меркуриева лаборатория, субниво А5

23 юли 2084 г.

17:00 ч. местно време

5 дни преди началото на мисия Ездра

Както се боеше Уилсън, действията на Минерва незабавно предизвикаха ответни реакции. Професор Оутър беше доста разстроен, когато тя отказа да излиза повече с него и щом я натисна да разбере защо, Минерва му призна, че изпитва чувства към Уилсън.

— Тя се виждаше с мен! — каза професорът зад холографската си работна станция. — Наоколо има хиляди момичета… Защо нея?

— Не мога да ти помогна, ако тя не иска да се вижда с теб — отвърна Уилсън.

Интересното бе, че мислите му бяха съсредоточени върху Минерва много повече, отколкото му се искаше. Сякаш пред очите му бяха поставили нейна снимка и той си е казал да не й обръща внимание — стратегия, която от личен опит знаеше, че не работи. Едва когато Уилсън заплаши професора, че ще го извади от мисията и ще го върне в Тихоокеанския регион, Оутър престана да повдига темата. Оттогава дребният мъж ходеше ужасно намусен, не общуваше добре и като цяло бе негативно настроен. За един самопровъзгласил се гений поведението му беше много детинско, но според впечатленията на Уилсън от останалите членове на Меркуриевия екип незрелите реакции бяха нещо характерно за надарените с могъщ интелект.

Излизаше, че една жена с мотивите си, чисти или не, бе забила с относителна лекота клин в отношенията между Уилсън и професора. Но дали ситуацията, в която се беше оказал, беше причинена от манипулациите на Минерва, или всъщност бе резултат от собствените му постъпки? Контролирана ли беше тя, или действаше по своя воля? При цялото напрежение, под което се намираше, и покрай тайните, които бе принуден да пази, на Уилсън му беше много трудно да долови истината.

Дейвин се извърна от холографския си терминал и погледна към Андре.

— Как изглеждаше тестовата поредица?

Андре кимна.

— Беше идеална.

— Добре, народе, на работа — каза Дейвин и постави ръце върху главната конзола. — Изключвайте всичко и да го направим отново.

Застанали на наблюдателната платформа, дванайсетте членове на Меркуриевия екип насочиха цялото си внимание към екраните пред тях. Единствено Уилсън не гледаше потока подробна информация — той се беше съсредоточил върху Надзирателя на мисия Ездра.

Рандъл се взираше в Меркуриевата лаборатория, забил поглед в транспортната капсула. Гигантската кристална сфера в средата на помещението беше заобиколена от петдесет и шест разбивача на материя — внушително изглеждащи лазери, прицелени в капсулата от всички посоки. Уилсън все още се изнервяше, когато ги гледаше — и Рандъл вероятно се чувстваше точно като него. Системите се изключиха и бляскавите титаниеви пръстени около капсулата тъкмо започваха да се виждат при намаляването на скоростта си на въртене.

Уилсън си спомни усещането в кристалната сфера, когато лазерите започнаха да стрелят по него — интензивен оранжев проблясък от всяко оръдие, който ставаше все по-мощен и по-мощен. Болката бе толкова силна, а мракът толкова черен преди онова неописуемо чувство да летиш мислено в космоса със скоростта на светлината.

— Нещата изглеждат добре — каза Уилсън, докато приближаваше Рандъл.

Рандъл продължаваше да се взира в транспортната капсула.

— Определено се надявам да е така.

— Как си? — попита Уилсън.

— Научих много за себе си през последните няколко дни — замислено рече Рандъл. — Давам си сметка, че на колкото по-голямо напрежение съм подложен, толкова по-ясен става умът ми, когато си заповядам да продължа напред.

— Това е добре — кимна Уилсън.

Рандъл го погледна.

— Благодаря, че уреди възстановяването на достъпа на Лъ Дан. Това означава много за мен. Имам нужда да е около мен всеки ден.

— Беше само някакъв гаф на охраната — отвърна Уилсън. — Достатъчно беше едно обаждане на Джаспър, за да поправят нещата.

— Е, признателен съм ти — рече Рандъл и въздъхна. Зад него дванайсетте учени седяха пред холографските си дисплеи. Всеки от тях беше като картина на съсредоточеността. — Ако преди две години ми беше казал, че ще седя пред теб в Меркуриевата лаборатория и само след няколко дни ще бъда прехвърлен двеста и двайсет години назад в миналото, щях да си помисля, че си за освидетелстване.

— Да не изключваме тази възможност — отвърна Уилсън.

Рандъл се ухили.

— Не мога да кажа дори на баща си с какво си изкарвам хляба. Той е компютърен програмист, споменавал ли съм ти? Би се влюбил в това място. — Усмивката на Рандъл помръкна. — А ако умра, дори няма да разбере какво се е случило. „Ентърпрайз Корпорейшън“ ще го нарече инцидент по време на тренировка или нещо подобно.

— Няма да умреш — отвърна Уилсън.

— Ако все пак умра, трябва да кажеш истината на баща ми. Ще го направиш ли?

— Стига си мислил негативно — каза Уилсън.

Рандъл поклати глава.

— Прав си, съжалявам. — Той пое дълбоко дъх. — Знаеш ли, в главата ми настава пълна каша, когато се опитвам да възприема идеята за пътуване във времето и как миналото и бъдещето се случват едновременно. Преди живеех в прост свят, в който миналото определяше бъдещето — и толкова. А сега се оказва, че бъдещето може да повлияе на миналото по абсолютно същия начин. — Изведнъж погледът му стана тревожен. — Това прави каша в главата ми. Мъничко.

Уилсън постави ръка на рамото му и го поведе към прозореца.

— Напълно разбираемо е да се чувстваш така. Опитваш се да си обясниш какво става, но това няма да ти помогне, а само ще насочи фокуса ти другаде. Ще ти разкажа една история, която може да свърши работа. През моя живот обръщах голямо внимание на онези, които смятах за успели, и стигнах до заключението, че всички те имат три общи черти. Първо, успелите хора винаги гледат напред с голяма страст и не са заровени в миналото. Второ, притежават вродено любопитство към живота и осъзнават, че всеки ден е възможност да научиш или преживееш нещо ново, независимо колко вече знаеш. И трето, те се вълнуват единствено от това какво могат да контролират. Никога не се тревожат за нищо друго, защото нямат влияние върху него.

Уилсън изчака няколко секунди, докато думите му достигнат до Рандъл.

— Гениалното във всичко това е, че в този вид логика няма място за страх. Трябва да гледаш напред, Рандъл, и да се съсредоточиш върху мисията, защото тя е наистина най-голямото изживяване. И най-вече трябва да се безпокоиш само за нещата, които можеш да контролираш. — Уилсън посочи транспортната капсула. — Ще влезеш в онази сфера, все едно влизаш в кола, и тя ще те отведе някъде. Когато пристигнеш, ще правиш онова, на което си обучен. Ще следваш точките на мисията буквално и ще използваш мъдростта, коварството и знанията си от бъдещето, за да промениш историята според собствената си воля. И когато приключиш най-великото си приключение, ще се върнеш тук и ще си говорим и смеем за това как си постигнал целта си. Ще искам да чуя всичко, до най-малката подробност.

Рандъл кимна.

— Благодаря за подкрепата — искрено рече той.

— За протокола, знам много добре през какво минаваш — каза Уилсън. — Виж, денят беше натоварен. Защо не се прибереш и не си починеш малко? Утре пак ще има симулации. Професор Оутър е подготвил няколко татарски бойни сцени, които аз лично смятам за много впечатляващи. Трябва да бъдеш решителен, когато даваш инструкции в разгара на битката.

— Благодаря. — Рандъл се усмихна насила. — До утре. — Той стисна ръката на Уилсън и тръгна към изхода.

Минутите се изнизваха и Уилсън установи, че се е загледал в кристалната сфера и се пита какво ли би представлявал светът, ако можеше да се прехвърли, където си поиска. Да посети всяко голямо събитие от всеки момент на историята — писането на Декларацията за независимостта, изригването на Везувий, речта на Барак Обама при встъпването му в длъжност. Би могъл да посети дори римския сенат по времето на Веспасиан. Интересно, но от мисълта за подобна сила сърцето на Уилсън неочаквано натежа. Би било трудно да не поискаш да промениш миналото. Да поправиш толкова много грешки, оформили света, в който живеем днес. Да спасиш велики хора и да защитиш невинни. Трудно би било да разбереш кога трябва да спреш да се намесваш, ако разполагаш с подобна сила.

„Именно затова са точките на мисията“ — осъзна Уилсън, сякаш това бе някакво невероятно откровение. Те бяха единственото, което не позволяваше на бъдещето да контролира безпричинно миналото — а това в много отношения можеше да бъде най-лошият възможен вариант. Точките на мисията бяха правилникът и ако той се спазваше, всичко щеше да бъде в равновесие — волята на хората, ден след ден, в крайна сметка контролираше света и бъдещето. Защото, за съжаление, някои от най-големите трагедии са довели до някои от най-големите триумфи на човечеството. Убийството на Мартин Лутър Кинг довело до равни права на бели и чернокожи. Хирошима и Нагасаки гарантирали, че атомната бомба никога вече няма да бъде пусната от гняв. Беше потискащо, но изразът „преди зазоряване е най-тъмно“ сега придобиваше повече смисъл от всеки друг път.

Мислите му прекъснаха, когато някой го потупа по рамото. Уилсън се обърна и видя Дейвин да стои до него.

— Слушах разговора ви с Рандъл — каза той. — Просто искам да знаеш, че вършиш фантастична работа с него.

Дейвин бе лидерът на Меркуриевия екип през последните три години и се ползваше с всеобщо уважение. Беше потомък на китайски емигранти в Америка и работеше в „Ентърпрайз Корпорейшън“ вече повече от двайсет години. Имаше спокойно лице и дълга черна коса, прошарена тук-там, която връзваше на спретната опашка. Трагично хърбав, той бе отслабнал още повече, след като зае първата позиция. Най-често използваният от него израз беше „искам повече“ и всички се майтапеха с това. Но въпреки всичко Дейвин беше слабостта на Уилсън — той бе добър човек, който винаги се опитваше да постъпва правилно.

— Благодаря, Дейвин, това означава много за мен — отвърна Уилсън.

— Двамата с Андре сме страшно впечатлени от начина, по който държиш нашия млад Надзирател в правилната посока. — Дейвин потърка буза. — Той щеше да се върти в гроба, ако можеше да научи на какви изпитания ни подлагат Г. М. и Джаспър. Всички тези тайни. Сблъсъкът на мотиви. Промените в графика. Не би трябвало да е така.

— Не съм съгласен — каза Уилсън. — Бартън щеше да каже, че е все същото.

Дейвин повдигна вежди.

— Може и да си прав. Уилсън. Може и да си прав.

— Ще те помоля за нещо — сериозно рече Уилсън. — Когато всичко това приключи, погрижи се да бъда освободен от договора си. Да бъда на това място и да гледам как хората биват прехвърляни с онази сфера е повече, отколкото мога да понеса. Просто искам да се махна и никога да не се връщам тук. И аз се опитвам да гледам към хоризонта, към собственото си бъдеще. А да съм тук означава да съм пленник на миналото.

— Имаш думата ми — отвърна Дейвин. — Остават ни само още пет дни да приключим всичко. Единствената ми тревога е дали Рандъл ще бъде готов?

— Ще бъде — увери го Уилсън. — Съдейки по това, което виждам и чувствам, опасностите са свързани най-вече с евентуално забавяне на мисията. Ако можех да го прехвърля още утре, със сигурност щях да го направя.