24.IX Последните три реда

Нали сте чували онзи израз — „като гръм от ясно небе“? Истина е. В мига, в който тя се появи на стълбището ни с лилавата си пижама, въпросният гръм се стовари върху главата ми.

Знаех, че ще се случи. Но не знаех, че ще се почувствам така.

От този момент имаше само две места, където исках да бъда: където и да е, но с Лена, и пак там, но сам, за да мога да обмисля нещата по-ясно. Не ми идваха наум думи, с които да опиша отношенията ни. Тя не ми беше гадже, дори не бяхме излизали на среща. До миналата седмица дори не признаваше, че сме приятели. Нямах представа какво чувства към мен и някак си не вървеше да пратя Савана — царицата на интригите в града — да я подпита. Но не исках да рисувам по никакъв начин това, което имахме, каквото и да бе то. Защо тогава мислех за нея във всяка секунда? Защо ме изпълваше такова щастие в мига, в който я виждах? Струваше ми се, че знам отговора, но откъде можех да съм сигурен? Не можех, а и не се сещах как бих могъл да разбера.

О, стига… Момчетата не говорят така за тези неща. Ние просто излизаме на полето по време на буря и чакаме да ни удари онзи гръм.

* * *

— Какво толкова пишеш?

Лена затвори тетрадката със спирала, която май носеше със себе си навсякъде. Отборът по баскетбол нямаше тренировка в сряда, затова седяхме на земята в градината на „Грийнбриър“, за която почвах да мисля като за нашето специално място, въпреки че никога нямаше да го призная, дори на нея. Тук бяхме намерили медальона. Тук можехме да се мотаем и да си бъбрим, без никой да ни зяпа и обсъжда. Предполагаше се да учим, но Лена пишеше в тетрадката си, а аз четях един и същи параграф за структурата на атома вече девет пъти. Раменете ни се допираха, но бяхме обърнати в различни посоки. Аз се бях изтегнал с лице към залязващото слънце, тя седеше под дълбоката сянка на покрит с мъх дъб.

— Нищо особено. Просто си пиша.

— Добре де, няма нужда да ми обясняваш. — Опитах се да не бъда много разочарован.

— Просто… глупаво е.

— Няма значение, кажи ми.

Около минута Лена мълча, драскайки с черната си химикалка по гумения ръб на кецовете си.

— Понякога пиша стихотворения. Правя го от съвсем малка. Знам, че е странно.

— Не мисля, че е странно. Мама беше писателка. Баща ми е писател. — Усетих, че се усмихва, въпреки че не гледах към нея. — Да, това е лош пример, защото той е наистина странен, но това не е следствие от писането му.

Чаках да видя дали ще ми подаде тетрадката си и ще ме помоли да прочета някое от стихотворенията й. Друг път.

— Може би някой ден ще ми дадеш да ги погледна.

— Съмнявам се. — Чух как тетрадката се отваря отново и химикалката започва да се движи по страниците. Втренчих се в учебника си по химия и за стотен път прочетох наум изречението. Слънцето почти се беше скрило, тя пишеше поезия. Ако щях да го правя, сега беше идеалният момент.

— Е, искаш ли, знаеш… да излезем? — Постарах се да прозвучи небрежно.

— Нали сме излезли?

Дъвчех нервно края на пластмасовата лъжица, която бях открил в раницата си — вероятно от пудинга от училищния стол.

— Ъъъ, да. Не. Искам да кажа, да отидем някъде другаде.

— Сега ли? — Тя отхапа от едно гранолено блокче23, завъртя се, седна до мен и ми го подаде.

Поклатих глава.

— Не сега. В петък или някой друг ден. Можем да отидем на кино. — Пъхнах лъжицата в учебника по химия и го затворих.

— Това е гадно. — Лена направи гримаса на отвращение и обърна страницата на тетрадката си.

— Какво имаш предвид? — Чувствах, че се изчервявам.

Става дума само за едно кино!

Ти си идиот.

Тя посочи към мръсната лъжица, която бях използвал да си отбележа докъде бях стигнал в учебника.

— Имах предвид това.

Усмихнах се с облекчение.

— Имала е склонност към кухненски прибори?

— Не, за книгите. Тя четеше поне по двайсет наведнъж, бяха разпръснати навсякъде — на кухненската маса, на леглото й, в банята, в колата, в чантите й, на купчини по стълбите. И използваше каквото й попадне под ръка, за да си отбелязва. Мой мръсен чорап, обелка от ябълка, очилата й за четене, друга книга, вилица…

— Стара мръсна лъжица?

— Именно.

— Това сигурно е подлудявало Ама?

— Направо изперкваше. Не, чакай, тя… — зачудих се коя беше точната дума — … изпадаше в Б.Я.С.

— Три водоравно? — изсмя се Лена.

— Вероятно.

— Това беше на мама. — Тя докосна една от фигурките, висящи от сребърната й верижка, която май никога не сваляше от врата си. Беше малка златна птица. — Гарван.

— Заради името на рода ви24?

— Не. Гарваните са най-могъщите птици в света на чародейците. В легендите се казва, че могат да поглъщат чуждата енергия в себе си и да я освобождават под други форми. Могат да бъдат много опасни заради силата, която притежават.

Гледах я как пуска гарвана и той отново заема мястото си между пръстен със странни надписи, гравирани на него, и черно стъклено мънисто.

— Имаш много от тези неща. Какво представляват? Някакви талисмани?

Лена прибра кичур коса зад ухото си и погледна към гердана си.

— Не са истински талисмани, нито амулети, а просто предмети, които имат някакво значение за мен. — Хвана капачката от кутията сода. — Това е от първата портокалова сода, която съм пила в живота си, докато седяхме на верандата на къщата ни в Савана. Баба ми я купи, когато се върнах плачеща от училище, защото никой не сложи картичка в моята кутия за Свети Валентин.

— Това е много мило.

— Да, ако под „мило“, имаш предвид „жалко“.

— Искам да кажа, мило е, че я пазиш.

— Пазя всичко.

— А това какво е? — Посочих черното мънисто.

— Даде ми го леля Туайла. Правят ги от скали в отдалечени райони на Барбадос. Каза, че ще ми носи късмет.

— Герданът ти е страхотен. — Личеше си колко много значи за нея, по начина по който докосваше всяка от висулките по него.

— Знам, че изглеждат като купчина боклуци. Но никъде не съм живяла достатъчно дълго. Никога не съм била в една и съща къща или в една и съща стая за повече от няколко години и понякога ми се струва, че малките парчета от мен на тази верижка са всичко, което имам.

Въздъхнах и отскубнах снопче трева.

— Ще ми се да бях живял на някое от тези места.

— Но твоите корени са тук. Имаш най-добър приятел, когото си познавал през целия си живот, къща с легло, което винаги е било твое. Сигурно на касата на вратата баща ти е отбелязвал с резки как растеш през годините.

Да, така беше.

Имаш резки по вратата, нали?

Побутнах я с рамо.

— Мога да те измеря на моята врата, ако искаш. Ще бъдеш увековечена завинаги в двореца „Уейт“.

Тя се усмихна леко, все още забила нос в тетрадката си, и се облегна на рамото ми. С периферното си зрение виждах как светлината от следобедното слънце озарява половината от лицето й, една от страниците на тетрадката й, извитите краища на черната й коса, върха на единия черен „Конверс“.

А за онова… за киното. Петък е добре.

След това пъхна остатъка от граноленото си блокче по средата на тетрадката си и я затвори.

Върховете на овехтелите ни черни кецове се докоснаха.

* * *

Колкото повече мислех за петък вечер, толкова по-нервен ставах. Не беше среща, поне не официално, знаех го. Но това беше част от проблема. Защото исках да бъде. Какво правите, когато осъзнаете, че може би имате чувства към момиче, което с мъка признава, че сте приятели? Момиче, чийто чичо ви е изритал от дома им, което не е добре дошло и във вашия? Момиче, мразено от почти всеки, когото познавате? Момиче, което споделя сънищата ви, но може би не и чувствата?

Нямах никаква представа и затова не правех нищо по въпроса. Това обаче не ме спря да мисля за Лена и за малко да отида до къщата й още в четвъртък вечер — наистина щях, ако не живееше извън града. И ако имах кола. И ако чичо й не беше Макон Рейвънуд. Тези няколко „ако“-та ми попречиха да се направя на глупак.

Всеки мой ден беше като от нечий чужд живот. Преди никога нищо не ми се случваше, а сега ми се случваше всичко — и под всичко имам предвид Лена. Часовете минаваха едновременно и по-бавно, и по-бързо. Чувствах се така, сякаш бях изсмукал въздуха от гигантски балон, сякаш в мозъка ми не достигаше достатъчно кислород. Облаците бяха по-интересни за гледане, училищният стол — по-малко отвратителен, музиката звучеше по-добре, познатите стари шегички по-забавни, а самата гимназия се превърна от купчина сиво-зеленикави индустриални сгради в карта на места, в които можех да се натъкна изненадващо на Лена. Улавях се, че се усмихвам без причина, стоя със слушалките на айпода в ушите си, но без да пускам музика просто си преповтарях разговорите, които бяхме водили. Бях виждал подобни неща и преди.

Просто никога не ги бях изпитвал.

* * *

През целия ден в петък бях в отлично настроение, което означаваше, че в час се справях по-зле от всички останали, а на тренировката — по-добре. Трябваше да изкарам някъде тази енергия. Дори треньорът го забеляза и ме повика да си поговорим: „Задръж този хъс, Уейт, и догодина може да те набележат за отбора на някой колеж“.

След тренировката Линк ме закара до Съмървил. Момчетата също смятаха да ходят на кино, което означаваше, че ще се засечем там. Може би трябваше да се досетя за това, все пак в синеплекса има само един салон. Но беше прекалено късно, а и бях прекалено развълнуван, за да се тормозя с такива подробности.

Когато паркирахме Бричката, Лена вече стоеше отвън, в тъмната част на улицата, встрани от ярко осветената фасада на киното. Носеше лилава тениска и черна рокля с тънки презрамки отгоре, която да ти припомни, че е момиче, и груби черни ботуши, които веднага те караха да забравиш този факт.

В преддверието на киното, встрани от обичайната тълпа колежанчета от Съмървил, се бяха струпали мажоретките от гимназията. Момчетата от моя отбор им правеха компания. Доброто ми настроение започна да се изпарява.

— Здрасти.

— Закъсня. Вече взех билети. — Не можех да разгадая изражението на очите й. Последвах я вътре. Не започвахме добре.

— Уейт! Ела тук! — Гласът на Емъри прокънтя из фоайето на киното и надвика шума от цялата тълпа и музиката, носеща се от колоните.

— Уейт, да не би да имаш среща? — Сега Били започна да ме дразни. Ърл не каза нищо, но само защото това принципно му се удава трудно.

Лена не им обърна внимание. Тръсна сърдито глава и мина пред мен, сякаш изобщо не искаше да ме погледне.

— Нарича се „социален живот“ — подвикнах иронично към групичката. Щях да си изтърпя подигравките им в понеделник. Затичах се и настигнах Лена. — Ей, извинявай за това.

Тя се обърна и ме погледна.

— Това между нас няма да се получи, ако си от онези, който не искат да гледат трейлърите на новите филми.

Аз те чаках.

Ухилих се.

— И трейлърите, и надписите до края на филма, и пуканките. Падам си по всичко.

Тя погледна зад мен, към приятелите ми, или да кажем, по-скоро към хората, които по исторически причини изпълняваха тези функции.

Не им обръщай внимание.

— С масло или без? — Беше нервна. Бях закъснял и й се беше наложило сама да се сблъска със социалната блокада на гимназия „Джаксън“. Сега беше мой ред.

— С масло — признах, макар да знаех, че това е грешният отговор. Лена се намуси. — Ако сложим масло, ще се навия на повече сол.

Погледът й отново мина покрай мен. Чувах смеха на Емили, който приближаваше все повече. Не ми пукаше.

Само кажи и си тръгваме, Лена.

— Без масло, с повече сол и шоколадови бонбони. Ще ти хареса — отвърна тя. Раменете й леко се отпуснаха.

Вече ми харесва.

Мажоретките и момчетата минаха покрай нас. Емили нарочно не погледна към мен, а Савана демонстративно заобиколи Лена на огромно разстояние, сякаш е заразена с някакъв вирус, предаващ се по въздушен път. Можех да си представя какво ще кажат на майките си, когато се приберат вкъщи.

Хванах Лена за ръката. По тялото ми премина ток, но не беше силен ток като онази вечер в дъжда. Беше по-скоро като смущение на сетивата. Все едно бях застигнат от ударна вълна на плажа и същевременно се бях пъхнал под топло електрическо одеяло на сигурно място в леглото си в дъждовна вечер. Оставих се това чувство да ме залее. Савана забеляза и сръчка с лакът Емили.

Не е нужно да го правиш.

Стиснах ръката й.

Какво да правя?

— Ей, сладури. Видяхте ли момчетата? — Линк ме тупна по рамото. Носеше чудовищно голям пакет пуканки с масло и гигантска кутия със синя скрежина. Изглежда беше единственият, който не усещаше никакво напрежение.

Даваха някаква криминална мистерия, която щеше да се хареса на Ама, като се имаше предвид увлечението й по загадките и мъртвите тела. Линк отиде да седне при останалите отпред, като оглеждаше по пътя редовете за скучаещи колежанки. Премести се не защото не желаеше да седи с Лена, а защото предположи, че искаме да останем насаме. Наистина искахме — е, поне аз исках.

— Къде ще седнем? По-горе, в средата…? — Чаках тя да избере.

— Тук отзад?

Последвах я към местата на последния ред.

Тъй като всички филми, които дават в синеплекса, вече ги има на дивиди, основната причина хлапетата от Гатлин да ходят на кино бяха свалките. Те са и единствената причина да сядат на последните три реда. Синеплексът, водната кула и през лятото — езерото. Освен тези места, има и няколко мазета и тавани на приятели, но общо взето, възможностите на тийнейджърите за интимен живот са ограничени. Знаех, че няма да се натискаме или целуваме, но дори да имаше нещо такова между нас, не я бях довел тук за това. Лена не е момиче, което водиш на последните три реда в киното. Беше повече от това.

Все пак изборът беше неин и знаех защо го беше направила. Най-далечното място от Емили Ашър беше именно последният ред.

Може би трябваше да я предупредя. Още преди началните надписи хората около нас започнаха да се натискат. И двамата зяпахме към пакета с пуканки, защото никъде другаде не беше безопасно за гледане.

Защо не ми каза за това?

Не знаех.

Лъжец.

Ще бъда истински джентълмен. Обещавам.

Избутах мисълта за случващото се около нас в дълбините на съзнанието си и се опитах да мисля за всичко друго — за времето, за баскетбол… Протегнах се към пакета с пуканки в същия момент, в който и Лена. Ръцете ни се допряха за секунда и ме побиха тръпки, едновременно горещи и студени. Заслон и контразаслон, смесена защита, ниско подаване по линията. Има толкова много термини в баскетболните наръчници. Май щеше да се окаже по-трудно, отколкото си мислех.

Филмът беше ужасен. След десет минути вече знаех какъв ще бъде краят му.

— Той го е направил — прошепнах на Лена.

— Какво?

— Този тип. Той е убиецът. Не знам кого е убил или ще убие, но е той. — Това беше другата причина, поради която Линк не искаше да седи до мен: винаги познавах края на филма и не можех да се въздържа да не го кажа. Бях добър в това, както Ама беше добра в решаването на кръстословици. Затова бях толкова добър и на компютърните игри и на всички дами, шахове и други видове, които играехме някога с баща ми. Можех да предвидя как ще се развият нещата от първия ход.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Как ще свърши това?

Знаех за какво говори. Но за пръв път не знаех отговора.

Щастливо. Много щастливо.

Лъжец. Подай ми шоколадовите бонбони.

Тя пъхна ръката си в джоба на суичъра ми, за да ги извади. Само че обърка джоба и попадна на последното нещо, което очакваше в момента. Тя беше там, малката торбичка, в която все още държах медальона. Лена я дръпна рязко, извади медальона от нея и го задържа пред себе си така, сякаш беше мъртва мишка.

— Защо още разнасяш това нещо в джоба си?

— Шшш! — Пречехме на хората около нас, което беше забавно, като се имаше предвид, че те дори не гледаха филма.

— Не мога да го оставя вкъщи. Ама мисли, че съм го заровил.

— Може би трябва да го направиш.

— Няма значение, медальонът така или иначе работи, когато си поиска. През повечето време не действа.

— Няма ли да млъкнете? — Двойката пред нас се надигна. Лена подскочи и изпусна медальона. И двамата едновременно се протегнахме, за да го хванем. Видях как кърпичката се развива като на забавен каданс. Вече почти не забелязвах белия екран пред мен. Той се превърна в някаква незначителна искрица светлина и изведнъж усетих дима…



Да подпалят къщите с жените в тях.

Не можеше да е вярно. Мама. Еванджелин. Умът на Женевиев препускаше бясно. Може би още не е късно. Тя се затича, без да обръща внимание на клоните и трънаците, разкъсващи роклята и тялото й, нито на викащите след нея Итън и Айви. Последните храсти се отвориха и Женевиев видя двама войници от Съюза, застанали пред това, което някога беше къщата, построена от дядо й. Те изсипваха табличка, пълна със сребърни съдове, във войнишка раница, Женевиев се втурна през тях като черна вихрушка от коси и дрехи, сякаш тласкана от стихията на огнените вълни, завладяващи все повече това място.

— Какво, по…

— Емет, хвани я! — извика едното момче на другото.

Тя вземаше по две стъпала едновременно и кашляше силно от дима, излизащ от отвора, който се намираше там, където доскоро беше вратата на къщата. Не беше на себе си. Мама. Еванджелин. Дробовете й не издържаха. Усети, че се отпуска на земята. Това дим ли беше? Щеше ли да припадне? Не, беше нещо друго. Ръка на кръста й, дърпаща я надолу.

— Къде си мислиш, че отиваш, момиче?

— Пусни ме! — изкрещя тя. Гласът й беше дрезгав от пушека. Гърбът й се удряше в стълбите, докато той я смъкваше по тях. Неясно петно от тъмносиньо и златно. Главата й се удари в следващото стъпало. Жега, после някой увиваше нещо мокро около врата й. Замайване и объркване, смесени с отчаяние.

Изстрел. Звукът беше толкова силен, че я върна отново в реалността. Ръката, държаща я през кръста, се отпусна. Тя се опита да накара очите си да се фокусират.

Чуха се още два изстрела.

Господи, моля те, пощади мама и Еванджелин. Накрая обаче се оказа, че може би е искала прекалено много. Или пък е отправила погрешната молба. Защото, когато чу звука на третия изстрел, зрението й се избистри достатъчно, за да види, че сивото вълнено яке на Итън е изпръскано с кръв. Застрелян от същите войници, с които беше отказал да се бие повече.

И миризмата на кръвта се смеси с миризмата на барут и горящи лимони.



Минаваха финалните надписи и лампите бяха светнати. Очите на Лена бяха все още затворени и тя лежеше облегната назад на седалката си. Косата й беше разрошена, а и двамата едвам сдържахме учестеното си дишане.

— Лена? Добре ли си?

Тя отвори очи и бутна облегалката между двете седалки. Без да каже нито дума, отпусна глава на рамото ми. Усещах как трепери толкова силно, че дори не можеше да проговори.

Знам. И аз бях там.

Все още стояхме така, когато Линк и останалата дружинка минаха покрай нас. Линк ми смигна с вдигната длан, като че ли искаше да ми даде „пет“, както правехме след успешен удар на игрището.

Но той грешеше. Всички грешаха. Може и да седяхме на последния ред, но не се бяхме натискали. Все още усещах миризмата на кръв, а в ушите ми отекваха пушечните изстрели.

Току-що бяхме видели как умира човек.

Загрузка...