19.XII Бяла Коледа

След срещата на Дисциплинарния комитет едва ли някой вярваше, че Лена ще се появи на другия ден в клас. Но аз бях убеден, че ще го направи. Никой не знаеше, че веднъж вече я бяха принудили да напусне училище. Нямаше да позволи да й го отнемат отново. За всички останали училището беше затвор, за нея беше свобода. Само че това нямаше значение, защото в този ден Лена се превърна в призрак — никой не поглеждаше към нея, никой не й говореше, не сядаше до нея в стола, на пейките на стадиона или на чина. До четвъртък половината деца в училище носеха тениските на „Ангелите“ с белите крила на гърба. От начина, по който половината учители я гледаха, изглеждаше, че и те искат да ги облекат. В петък напуснах баскетболния отбор. Вече не чувствах, че играем от една и съща страна. Треньорът беше бесен. След като се накрещя, просто поклати глава.

— Ти си луд, Уейт. Виж какъв сезон направи, а захвърляш всичко заради някакво момиче. — Чувах го в гласа му. Някакво момиче. Племенницата на Макон Рейвънуд.

Никой обаче не ни казваше нищо лошо. Поне не в лицето ни. Ако мисис Линкълн беше успяла да всели страха от Господ в сърцата им, Макон Рейвънуд накара хората от Гатлин да се страхуват от нещо друго. От истината.

Докато гледах как числата на стената на Лена стават все по-малки и по-малки, това, от което тя се страхуваше, започваше да ми се струва все по-реално. Ами ако не можехме да го спрем? Ами ако беше права и след рождения й ден момичето, което познавах, изчезнеше? Сякаш никога не бе съществувало.

Разполагахме само с „Книгата на луните“. И с една мисъл, която се опитвах да не допускам до главата на Лена, а и до моята.

Не бях сигурен, че книгата щеше да е достатъчна.

„В ОНЕЗИ, ЩО ПРИТЕЖАВАТ ДАРБАТА, ЩЕ СЕ БОРЯТ ДВЕ СИЛИ, МРАКЪТ И СВЕТЛИНАТА, ОТ КОИТО СЕ РАЖДА ЦЯЛАТА МАГИЯ.“

— Мисля, че разбрах номера с Мрака и Светлината. Не може ли да минем към по-хубавата част? Частта, наречена „Вратичка за измъкване от вашето Призоваване?“, „Как да разкараме луд Катаклист?“ или „Как да върнем времето назад?“.

Бях отчаян и нервен, а Лена не помагаше особено.

От мястото, където седяхме на студените пейки, училището изглеждаше пусто. Предполагаше се да бъдем на научния панаир, да наблюдаваме Алис Милкхауз как топи яйце в оцет, да слушаме как Джаксън Фрийман обяснява, че няма такова нещо като глобално затопляне, а Ани Хъникът спори с него и развива теории как можем да превърнем „Джаксън“ в зелено училище.

Погледнах към учебника си по алгебра, който се подаваше от раницата ми. Май нямаше какво повече да науча на това място. Научих достатъчно през последните няколко месеца. Лена беше на милиони километри от мен, погълната изцяло от книгата. Носех я постоянно в чантата си, защото се притеснявах Ама да не я намери, ако я оставех вкъщи.

— Тук има нещо за Катаклистите.

„НАЙ-МОЩНАТА ОТ СИЛИТЕ НА МРАКА ЩЕ БЪДЕ ДАРБАТА, БЛИЗКА ДО ПУСТОТАТА И СТИХИИТЕ, ДАРБАТА НА КАТАКЛИСТА. НАЙ-МОЩНАТА ОТ СИЛИТЕ НА СВЕТЛИНАТА ЩЕ БЪДЕ ДАРБАТА, БЛИЗКА ДО ПУСТОТАТА И СТИХИИТЕ. ДАРБАТА НА САМОРОДНИЯ. АКО ГО НЯМА ЕДИНИЯ, НЯМА ДА ГО ИМА И ДРУГИЯ, КАКТО БЕЗ МРАКА НЕ БИ ИМАЛО СВЕТЛИНА.“

— Виждаш ли? Няма да станеш Мрак, защото си Самородна.

Лена поклати глава и посочи следващия параграф.

— Не е задължително. Така си мисли чичо ми. Но чуй това.

„ЩОМ НАСТЪПИ ВРЕМЕТО НА ПРИЗОВАВАНЕТО, ИСТИНАТА ЩЕ ИЗЛЕЗЕ НА БЯЛ СВЯТ. ТОВА, КОЕТО ПРИЛИЧА НА МРАК МОЖЕ ДА Е НАЙ-ГОЛЯМАТА СВЕТЛИНА. ТОВА, КОЕТО ПРИЛИЧА НА СВЕТЛИНА, МОЖЕ ДА Е НАЙ-ГОЛЕМИЯТ МРАК.“

Беше права, нямаше как да бъдем сигурни.

— А после става още по-сложно. Дори не разбирам какво означават тези думи.

„ЗАЩОТО ТЪМНАТА МАТЕРИЯ СЪЗДАДЕ ОГЪНЯ НА МРАКА, А ОГЪНЯТ НА МРАКА СЪЗДАДЕ СИЛАТА НА ВСИЧКИ ЛИЛУМИ В ДЕМОНСКАТА ПУСТОШ И СРЕД ЧАРОДЕЙЦИТЕ НА МРАКА И СВЕТЛИНАТА. БЕЗ ВСИЧКИ СИЛИ НЕ БИ ИМАЛО НИТО ЕДНА СИЛА. ОГЪНЯТ НА МРАКА СЪЗДАДЕ НАЙ-ГОЛЯМАТА ТЪМНИНА И НАЙ-ГОЛЯМАТА СВЕТЛИНА. ВСИЧКИ СИЛИ СА ТЪМНА СИЛА, ДОРИ СВЕТЛИНАТА Е СИЛА НА МРАКА.“

— Тъмна материя? Огън на мрака? Какво е това, психология за чародейци?

— Ами тези лилуми? Никога не съм чувала за тях, но пък май никога не са ми казвали нищо. Дори не знаех, че майка ми е жива. — Опита се да прозвучи саркастично, но усещах болката в гласа й.

— Може би „лилум“ е стара дума за чародеец или нещо такова.

— Колкото повече откриваме, толкова по-малко разбирам.

И имаме все по-малко време.

Не говори така.

Звънецът би и аз станах.

— Идваш ли?

Лена разтърси глава.

— Ще поседя още малко. — Сама, в студа. Все по-често ставаше така. След Дисциплинарното събрание дори не ме поглеждаше в очите, сякаш бях един от тях. Не можех да я виня, като се имаше предвид, че цялото училище и половината град беше решил, че е смахнато момиче с биполярно разстройство, избягало от лудницата, с майка убийца.

— Не закъснявай много за час. Не давай на Харпър поводи да се заяжда с теб.

Тя погледна разсеяно към сградата на училището.

— Не мисля, че ще има някакво значение.

През останалата част от следобеда Лена напълно изчезна. Дори да беше тук, не даваше знак. В часа по химия не дойде на теста за периодичната система на химичните елементи.

Ти не си Мрак, Лена. Щях да разбера.

Не дойде в часа по история за пресъздаването на дебата между Линкълн и Дъглас и мистър Лий се опита да ме накара да застана на страната на привържениците на робството, вероятно като наказание за следващото „либерално“ съчинение, което според него щях да напиша.

Не им позволявай да спечелят. Не им обръщай внимание.

В часа по жестомимика трябваше да се изправя пред целия клас и да покажа с ръце текста на „Мигай, мигай малка звездичке“51, докато останалата част от баскетболния отбор просто седяха там и ми се хилеха.

Няма да ходя никъде, Лена. Не можеш да ме изолираш така.

И тогава осъзнах, че може.

До обед вече не издържах. Изчаках я да излезе от часа по геометрия, издърпах я в края на коридора и пуснах раницата си на пода. Хванах лицето й с двете си ръце и я притеглих към себе си.

Итън, какво правиш?

Това.

Когато устните ни се докоснаха, почувствах как топлината от тялото ми прелива в студа на нейното. Усещах как то се разтапя в моето, онова необяснимо привличане, което ни беше събрало от самото начало, ни свърза отново. Лена изпусна книгите си и ме прегърна, отвръщайки с цялото си същество на допира ми. Зави ми се свят.

Звънецът би. Тя се отскубна от мен, задъхана. Наведох се, за да вдигна копието й на „Удоволствията на осъдения“ на Буковски и оръфаната й тетрадка. Почти се разпадаше, но пък и напоследък наистина имаше какво да пише в нея.

Не трябваше да го правиш.

Защо? Ти си моята приятелка и ми липсваш.

Петдесет и четири дни, Итън. Само толкова имаме. Време е да спрем да се преструваме, че можем да променим нещо. По-лесно ще е, ако и двамата го приемем.

От начина, по който го каза, личеше, че не говори само за рождения си ден, а и за всичко друго, което не можем да променим.

Извърна се встрани, но аз я хванах за ръката, преди да ми обърне гръб съвсем. Ако казваше това, което си мислех, че казва, исках да ме гледа в очите, докато го прави.

— Какво искаш да кажеш, Лена?

Тя сведе глава.

— Итън, знам, че си мислиш, че това може да бъде история с щастлив край, и за момент дори и аз ти повярвах. Но ние не живеем в един и същи свят и в моя да искаш страстно нещо да се случи, не е достатъчно, за да стане то наистина. — Все още не ме поглеждаше. — Просто сме прекалено различни.

— Вече сме прекалено различни? След всичко, което преживяхме? — Без да искам повиших глас. Няколко ученици се обърнаха към нас. Стараеха се да гледат само мен, не и Лена.

Различни сме. Ти си смъртен, аз съм чародейка. Световете ни може да се пресичат, по никога няма да станат едно цяло. И в нито един от тях не ни е писано да бъдем заедно.

Това, което казваше, е, че на нея не й е писано да бъде в нито един от тях. Емили и Савана, баскетболният отбор, мисис Линкълн, мистър Харпър, „Ангелите“… Най-накрая постигнаха това, което искаха.

Заради Дисциплинарната комисия е, нали? Не позволявай те…

Не е заради събранието. Заради всичко е. Не съм част от това място, Итън. А ти си.

Сега станах и един от тях. Това ли казваш?

Лена затвори очи и почти можех да видя мислите, които препускаха хаотично в главата й.

Не казвам, че си като тях, но наистина си един от тях. Живял си тук цял живот. След като това свърши, след като бъда Призована, все още ще бъдеш тук. Ще ходиш отново по тези коридори и тези улици, а аз най-вероятно няма да съм наоколо. Но ти ще бъдеш — кой знае колко още време — а сам каза, че хората от Гатлин не забравят нищо.

Две години.

Какво?

Още толкова време ще бъда тук.

Две години са много време, през което да бъдеш невидим. Повярвай ми, знам.

Около минута и двамата мълчахме. Тя просто стоеше там и късаше малки парченца хартия, подаващи се от спиралата на тетрадката си.

— Уморена съм. Не мога да се боря повече. Уморих се да се преструвам на нормална.

— Не можеш да се откажеш. Не и сега, не и след всичко станало. Не можеш да ги оставиш да спечелят.

— Те вече спечелиха. Спечелиха още в деня, в който счупих прозореца.

Имаше нещо в гласа й, което ми подсказа, че в този момент се отказва от нещо повече от „Джаксън“.

— Късаш ли с мен? — Струваше ми се, че отново ми се завива свят.

— Моля те, не го прави по-трудно. И аз не го искам.

Тогава не го прави.

Не можех да дишам. Не можех да мисля. Сякаш времето отново беше спряло, както на Деня на благодарността. Само че този път нямаше магия. Беше точно обратното.

— Просто мисля, че така ще бъде по-лесно. Няма нищо общо с чувствата ми към теб, те не са се променили. — Най-накрая ме погледна, огромните й зелени очи бяха насълзени. После се обърна и тръгна по коридора, който беше толкова тих, че ако паднеше молив, щеше да се чуе.

Весела Коледа, Лена.

Беше си отишла, а не бях готов за това. Нямаше да бъда готов нито през останалите петдесет и четири дни, нито след петдесет и четири години, нито след петдесет и четири века.

Петдесет и четири минути по-късно седях сам и гледах през прозореца. Всъщност трудно беше да се каже, че съм сам, като се имаше предвид претъпканата столова. Гатлин беше сив, в небето бяха надвиснали огромни облаци. Не бих го нарекъл снежна буря, тук не беше падал сняг от години. При по-голям късмет, веднъж, може би два пъти в годината имаше леки превалявания. Но не беше валял сняг по цял ден, откакто бях на дванайсет.

Искаше ми се да завали. Искаше ми се да мога да контролирам времето и да се върна обратно в коридора с Лена. Искаше ми се да й кажа, че не ми пука дори всички в този град да ме мразят, защото това няма никакво значение. Бях загубен, преди да я открия в сънищата си. Тя ме намери онзи ден в дъжда. Знаех, че винаги е изглеждало така, сякаш аз се опитвам да я спася, но истината е, че Лена спаси мен, и не бях готов да загубя това чувство.

— Ей, човече! — Линк се настани на пейката срещу мен. — Къде е Лена? Искам да й благодаря.

— За какво?

Той извади някакъв лист от джоба си.

— Написа ми песен. Яко, нали?

Не можех дори да го погледна. Тя говореше с него, но не и с мен.

Линк си взе парче от недокоснатата ми пица.

— Слушай, имам нужда от една услуга. С Ридли ще отскочим до Ню Йорк през ваканцията. Ако някой пита, казвай, че съм на църковен лагер в Савана.

— В Савана няма църковен лагер.

— Да, ама майка ми не знае. Казах й, че съм се записал, защото там имат някаква баптистка рок група.

— И тя ти повярва?

— Напоследък се държи малко странно, но да ти кажа, не ми пука. Важното е, че ме пусна.

— Няма значение, че те е пуснала. Не можеш да отидеш. Има неща за Ридли, които не знаеш. Тя е… опасна. Може да ти се случи нещо.

Очите му се разшириха странно. Никога не го бях виждал такъв. Трябваше да призная обаче, че напоследък не го и виждах много често. Прекарвах цялото си време с Лена или мислейки за Лена, за книгата, за рождения й ден. Около такива неща се въртеше светът ми. Поне допреди един час.

— Човече, на това се надявам! Освен това май си падам по това момиче. Тя наистина значи много за мен — каза той и отмъкна и последното ми парче пица от чинията.

За миг се зачудих дали да не разкажа на Линк всичко, точно както в добрите стари времена — за Лена и семейството й, за Ридли, Женевиев и Итън Картър Уейт. Линк знаеше доста работи от самото начало, но не бях сигурен, че ще поиска да повярва на останалото. Или дали ще може да повярва. Има тайни, които е трудно да поискаш дори от най-добрия си приятел. Точно сега не можех да рисувам да го загубя, но трябваше да направя нещо. Не можех да му позволя да отиде в Ню Йорк или където и да е другаде с Ридли.

— Чуй ме, трябва да ми се довериш. Не се забърквай с нея, тя просто те използва. Ще пострадаш.

Линк смачка ядосано кутията от кока-кола в ръцете си.

— О, схванах. Ако най-готиното момиче излиза с мен, то е само защото ме използва. Явно си мислиш, че си единственият, който може да забие секси мацка. Кога стана такъв задник?

— Не съм казал това.

Линк се надигна от масата.

— Мисля, че и двамата много добре знаем какво каза. Забрави, че съм те питал.

Беше прекалено късно. Ридли го беше докопала. Нищо, което кажех или направех, нямаше да промени мнението му. Не можех да загубя гаджето си и най-добрия си приятел в един и същи ден.

— Чакай, не исках да прозвучи така. Ще си трая къде си, не че майка ти ще ми проговори някога, дори за да ме разпитва за теб.

— Супер. Знам, че е трудно е да имаш най-добър приятел, който изглежда страхотно и е толкова талантлив като мен. — Линк се ухили, взе една бисквитка от чинията ми и я разчупи на две. Беше както преди, както когато ми подаде мръсното парче „Туинки“ от пода на автобуса. Нямаше начин. Щеше да бъде нужно много повече от момиче, пък била тя и Сирена, за да застане между нас.

Емили гледаше към нас.

— По-добре тръгвай, преди Емили да те е наклеветила на майка ти. Тогава няма да можеш да отидеш на никакъв църковен лагер, истински или въображаем.

— Не ме е страх от нея. — Но не беше вярно. Не искаше да бъде закотвен вкъщи с майка си през цялата зимна ваканция. Както не искаше и да бъде изолиран от момчетата от отбора и от другите в училище, макар да бе прекалено глупав или прекалено верен, за да го осъзнава напълно.

* * *

В понеделник помогнах на Ама да донесем кутиите с коледната украса от тавана. Очите ми се насълзиха от праха; така поне си казвах. Намерих малкия град, който майка ми слагаше всяка година под коледната елха върху парче памучен плат, който се преструвахме, че е сняг. Къщичките са били на нейната баба. Мама ги обичаше много, въпреки че бяха направени от тънък картон и лепило и през повечето време падаха една върху друга. „Старите неща са по-хубави от новите, Итън, защото носят истории в себе си.“ Държеше една малка кола и каза: „Спомням си как прапрабаба ми си играеше със същата тази кола и подреждаше същото градче под елхата, както правим сега двамата с теб“.

Не бях виждал „града“ от… от кога? Откакто не бях виждал и мама. Струваше ми се по-малък от преди, картонените къщи бяха по-изтъркани и овехтели. Не можах да намеря фигурките на хората и дори на животните в нито една от кутиите. Градът изглеждаше пуст и това ме натъжи. Като че ли без нея магията беше изчезнала. Опитах се да се свържа с Лена.

Всичко липсва. Кутиите са тук, но нищо не е като преди. Няма я. Това дори вече не е град. И тя никога няма да се запознае с теб.

Нямаше отговор. Лена беше изчезнала или ме отбягваше. Не знаех кое е по-лошо. Наистина бях сам, но по-лошо от това да бъдеш сам беше всички останали да виждат колко си самотен. Затова отидох на единственото място, където нямаше шанс да срещна някого. Библиотеката на Гатлин.

— Лельо Мариан?

В библиотеката беше студено и пусто, както обикновено. След начина, по който беше протекло събранието на Дисциплинарния комитет, предполагах, че Мариан едва ли ще има някакви посетители.

— Тук отзад съм. — Седеше на пода върху палтото си, затрупана с купчина отворени книги, пръснати така, сякаш бяха паднали от лавиците наоколо. Държеше книга в ръка и четеше на глас, изпаднала в обичайния си книжен транс.

„И Той пристига. Кой Го не познава?

Той носи слънце, но и буря страшна.

Пръстта търпи, но после разцъфтява.

За туй полага се световна слава.“

Затвори книгата.

— Робърт Херик. Коледна песен, която пеели за краля в двореца „Уайтхол“. — Звучеше разсеяно, като че ли беше някъде далече оттук, както Лена напоследък и както се чувствах и аз сега.

— Съжалявам, не ми е познат. — Беше толкова студено, че виждах дъха й, когато говореше.

— Не ти ли напомня на някого? Търпи, а после разцъфтява. Носи слънце, но и буря страшна.

— За Лена ли говориш? Обзалагам се, че мисис Линкълн ще има коментар за това богохулство. — Седнах до Мариан, разпръсвайки книгите по пътеката.

— Мисис Линкълн. Какво тъжно създание. — Мариан поклати глава и извади друга книга. — Дикенс смята, че Коледа е време, в което хората „трябва да отворят затворените си сърца и да помислят за победните и по-слаби от тях като за спътници, с които заедно ще извървят един и същи път към гроба, а не като за друга раса същества“.

— Климатикът да не е повреден? Искаш ли да повикам електротехника?

— Не съм го включила. Сигурно съм се разсеяла. — Метна книгата обратно на купчината. — Жалко, че Дикенс никога не се е отбивал в Гатлин. Щяхме да имаме какво да споделим с него за затворените сърца.

Взех една книга. Ричард Уилбър. Отворих я и помирисах страниците. Вгледах се в думите.

— „Какво е обратното на две? Без мене ти и аз без теб“. — Странно, точно така се чувствах. Затворих книгата и погледнах към Мариан. — Благодаря ти, че дойде на събранието, лельо Мариан. Надявам се, че няма да имаш проблеми заради това. Все си мисля, че аз съм виновен за всичко.

— Не си.

— Да, но така се чувствам.

— Защо, да не би да си измислил цялото човешко невежество? Ти ли си научил мисис Линкълн да мрази и мистър Холингсуорт да се страхува и да няма достойнство?

Двамата седяхме там, заобиколени от планини от книги. Тя се протегна и стисна ръката ми.

— Тази битка не е започнала с теб, Итън. Опасявам се, че няма и да свърши с теб. Нито с мен, ако това има някакво значение. — Лицето й стана сериозно. — Когато влязох тук днес сутринта, тези книги бяха струпани на купчина на пода. Не знам как и защо е станало. Затворих вратата на тръгване предишната вечер, а сутринта все още беше заключено. Знам само, че ги прегледах за всеки случай и във всяка една, без изключение, има някакво послание, свързано с този момент, в този град, точно сега. За Лена, за теб, дори и за мен.

Разтърсих глава.

— Просто съвпадение. С книгите е така.

Мариан избра случайно една от купчината и ми я подаде.

— Опитай. Отвори я.

Взех книгата от ръката й.

— Какво е това?

— Шекспир. „Юлий Цезар“.

Отворих я и започнах да чета:

— Във даден час човек е сам ковач на свойта участ. Не е във нашите звезди вината за туй, че сме подвластни, драги Бруте, а в нас самите…52

— Какво общо има това с мен?

Мариан се взря в мен над очилата си.

— Аз съм само една библиотекарка. Просто давам книгите, не мога да ти дам отговорите. — Но докато казваше това, се усмихваше. — Въпросът е дали сам ковеш съдбата си, или вдигаш ръце и разчиташ на нещо толкова измамно като звездите.

— За Лена ли говориш или за Юлий Цезар? Мразя да те прекъсвам, но трябва да ти кажа, че не съм чел пиесата.

— Да не повярваш…



През следващия час прегледахме почти цялата купчина, редувайки се да четем един през друг. Най-накрая разбрах за какво бях дошъл.

— Лельо Мариан, трябва да вляза отново в архива.

— Днес? Нямаш ли си друга работа за вършене? Пазаруване за Коледа?

— Не си губя времето по магазини.

— Мъдра мисъл. Що се отнася до мен, „харесвам Коледа… По някакъв свой недодялан начин тя носи мир и доброта. С всяка година го прави обаче все по-недодялано“.

— Пак Дикенс?

— Е. М. Форстър.

Въздъхнах.

— Не мога да го обясня. Мисля, че трябва да бъда по някакъв начин с мама.

— Знам. И на мен ми липсва. — Не бях мислил какво ще кажа на Мариан. Как ще й обясня какво чувствам — за града и как всичко ми се струва погрешно. Думите сякаш бяха заседнали в гърлото ми. — Просто си мислех, че ако съм близо до книгите й, може би ще се почувствам като преди. Може би ще успея да говоря с нея. Веднъж реших да отида на гробището, но не можах да я усетя, сякаш не беше там. — Загледах се в една от шарките на килима.

— Знам.

— Не можах да си представя, че е… долу. Нямаше смисъл. Защо ще поставяш някого, когото обичаш, в дупка в земята? Където е студено, мрачно и пълно с буболечки? Човек не бива да свършва така след всичко… след всичко, което беше тя. — Опитвах се да не мисля как тялото й се превръща в гол скелет и прах. Мразех идеята, че мама трябва да премине през всичко това сама, както аз преминавах през всичко сам тук и сега.

— Как би искал да свърши? — Мариан постави ръката си на рамото ми.

— Не знам. Би трябвало аз или някой друг да й издигне паметник, или нещо такова…

— Като на Генерала? Майка ти би се смяла много на тази идея. — Мариан ме прегърна. — Знам какво искаш да кажеш. Тя не е там, тук е.

Хванахме се за ръце и се запътихме към архива заедно, сякаш бях още дете, а тя се грижеше за мен, докато мама е на работа. Мариан извади връзката си с ключове и отвори вратата. Не ме последва вътре.

Седнах на стола пред бюрото на мама. Нейният стол. Беше дървен, с инициалите на университета „Дюк“. Май й го бяха дали за завършването й с почести. Не беше толкова удобен, колкото някак успокояващ и познат. Вдъхнах миризмата на стария лак, същия лак, който вероятно бях дъвкал като бебе, и веднага се почувствах по-добре. Усещах аромата на купищата книги, увити в напукани найлони, старите ронещи се пергаменти, праха и евтините поставки за документи. Можех да вдишам въздуха от особената атмосфера на онзи особен, личен свят на моята майка. Това ме връщаше в детството, отново бях на седем години и седях в скута й, заровил лице в гърдите й.

Исках да се прибера у дома. Без Лена вече нямаше къде да отида.

Вдигнах малка снимка в рамка от бюрото на мама, скрита зад книгите. На нея беше тя с татко в кабинета у дома. Черно-бяла снимка, правена преди много време, може би за корица на някоя от книгите им, от ранните им проекти, когато татко още е бил историк и двамата са работели заедно. Тогава, когато са имали смешни прически, грозни панталони и все още можеше да се види щастието по лицата им. Беше ми трудно да я гледам и още по-трудно да я оставя. Когато понечих да я върна обратно на мястото й, една книга привлече вниманието ми. Издърпах я изпод енциклопедията за оръжията по време на Гражданската война и каталога на характерните за Южна Каролина растения. Не знаех каква е. Забелязах обаче, че между страниците й е пъхната дълга клонка розмарин. Усмихнах се. Поне не беше чорап или мръсна лъжица от пудинг.

Готварската книга на Младежката лига на окръг Гатлин, „Пържено пиле и други необичайни рецепти“. Отворих я напосоки. „Пържените домати с масло на Бети Бъртън“, любимата на мама. Погледнах розмарина по-внимателно — беше свеж, сякаш току-що го бяха откъснали от градината. Нямаше начин майка ми да го е поставила вътре, но едва ли някой друг би използвал розмарин, за да отбележи страницата. Любимата рецепта на мама беше отбелязана с любимия аромат на Лена. Може би тази книга наистина се опитваше да ми каже нещо.

— Лельо Мариан? Ти си ли търсила рецепта за пържени домати?

Тя подаде главата си през вратата.

— Смяташ ли, че бих докоснала домат, да не говорим да го готвя? Май това беше единственото нещо, за което с майка ти бяхме на различно мнение.

— Може ли да взема за малко тази книга? Само за няколко дни?

— Итън, не е нужно да питаш. Това са нещата на майка ти; в тази стая няма нещо, което тя да не би искала да вземеш.

Искаше ми се да я попитам за розмарина в книгата, но не се осмелих. Не можех да понеса мисълта, че ще го покажа на друг човек, че ще го споделя. Макар че едва ли щях да изпържа домат някога в живота си. Взех книгата и погледнах към Мариан, която тъкмо влезе в стаята.

— Ако имаш нужда от мен, аз съм тук. За теб и за Лена. Знаеш го, нали? Бих направила всичко за теб. — Отметна косата от очите ми и се усмихна. Не беше усмивката на майка ми, но бе една от онези усмивки, които тя обичаше да вижда. Мариан ме прегърна и сбърчи нос.

— Усещаш ли аромата на розмарин?

Свих рамене и се запътих към изхода, навън, в сивия ден. Може би Юлий Цезар беше прав. Може би беше време да се изправя срещу съдбата си, срещу съдбата на Лена. Независимо дали зависеше от нас или от звездите, не можех просто да седя и да чакам да разбера какво ще стане.

* * *

Когато излязох, навън валеше сняг. Не можех да повярвам. Погледнах нагоре към небето и оставих снега да пада по замръзващото ми лице. Големите, бели снежинки се спускаха по земята без особена причина. Не беше снежна буря, беше дар, може би дори чудо: бяла Коледа, точно както в песента.

Стигнах до нас и тя беше там, на предната веранда, седеше на стъпалата с гола глава и смъкната качулка. В мига, в който я видях, разбрах какво беше снегът. Предложение за мир.

Лена ми се усмихна. И в същия момент парчетата от живота ми, които се бяха разпилели, си дойдоха отново на мястото. Всичко, което не беше наред, се оправи. Може би не всичко, но достатъчно, за да почувствам, че отново дишам.

Седнах до нея.

— Благодаря.

Тя се облегна на рамото ми.

— Щеше ми се да се почувстваш по-добре. Толкова съм объркана, Итън. Не исках да те нараня. Не знам какво ще правя, ако ти се случи нещо.

Прокарах ръката си през разрошената й коса.

— Не го прави повече, не ме отблъсквай така. Няма да понеса да загубя още някого, на когото държа. — Разкопчах анорака й, прегърнах я през кръста и я притеглих към себе си. Целунах я, а тя се притисна толкова силно към мен, че имах чувството, че горещината, излизаща от нас, ще стопи снега в целия двор, ако не спрем.

— Какво беше това? — попита Лена, задъхвайки се. Целунах я отново, докато накрая вече не издържах и я отблъснах леко.

— Мисля, че го наричат „съдба“. Иска ми се да го направя още от зимния бал и няма да чакам повече.

— Няма ли?

— Не.

— Е, ще се наложи да изчакаш още малко. Все още съм наказана. Чичо Макон мисли, че съм в библиотеката.

— Не ме интересува, че си наказана. Аз не съм. Ако трябва, ще се преместя у вас и ще спя като Бу на прага на стаята ти.

— Той си има собствена спалня. Спи в доста голямо легло, между другото.

— Още по-добре.

Лена се усмихна и се гушна в мен. Снежинките се топяха, когато паднеха върху топлите ни лица.

— Липсваше ми, Итън Уейт. — Целуна ме. Снегът се усили, но се топеше много преди да стигне до нас, сякаш бяхме радиоактивни. — Може би си прав. Трябва да прекарваме колкото се може повече време заедно, преди да… — Прекъсна изречението си, но знаех за какво говори.

— Ще измислим нещо, Лена. Обещавам.

Тя кимна с глава не съвсем убедено и се намести в прегръдките ми. Усещах как топлината между нас се усилва все повече.

— Не искам да мисля за това днес. — Отблъсна ме игриво, сякаш отново се беше върнала към живота.

— Така ли? А за какво искаш да мислиш?

— Снежни ангели. Никога не съм правила.

— Наистина? Защо? Вие, чародейците, да не би да не харесвате ангели?

— Не е свързано с тях. Бяхме във Вирджиния само няколко месеца и никога не съм живяла някъде, където вали сняг.

Час по-късно седяхме мокри до кости около кухненската маса. Ама беше отишла до „Стоп енд Шоп“, а ние пиехме горещ шоколад, който сам се бях опитал да направя. Опитът не се оказа особено успешен.

— Не съм сигурна, че горещ шоколад се прави така — каза Лена, гледайки ме как троша парчета шоколад в купата с мляко и я слагам в микровълновата фурна. Резултатът беше смес между кафяво и бяло, цялата на бучки. На мен ми изглеждаше добре.

— Нима? А ти откъде знаеш? „Кухня, горещ шоколад, моля!“ — Исках да изимитирам гласа й, но се получи някакъв странен писклив фалцет. Тя се усмихна. Тази усмивка ми липсваше, макар да не я бях виждал само няколко дни. Щеше да ми липсва дори да бяха само няколко минути.

— Като стана дума за Кухнята, трябва да се прибирам. Казах на чичо, че съм в библиотеката, а тя вече е затворила.

Придърпах я отново в скута си. Беше ми трудно да не я докосвам всяка секунда. Намирах си извинения да я гъделичкам, да докосвам косата й, ръцете й, коленете й… Все едно някакъв силен магнит ни привличаше един към друг. Тя се облегна на гърдите ми и просто си седяхме така, когато чухме стъпки на горния етаж. Лена скочи от мен като подплашена котка.

— Не се притеснявай, това е баща ми. Взема си душ. Само тогава излиза от кабинета си.

— Става все по-зле, нали? — Тя хвана ръката ми. И двамата знаехме, че това не беше въпрос.

— Не беше такъв преди смъртта на мама. Но след това той просто… превъртя. — Не беше нужно да казвам нищо повече, беше ме чувала да мисля за това стотици пъти. Как мама беше починала и спряхме да пържим домати, и загубихме частите от коледния град, и тя не беше тук, за да се изправи срещу мисис Линкълн, и вече нищо не беше както преди.

— Съжалявам.

— Знам.

— Затова ли ходи до библиотеката днес? За да намериш майка си?

Погледнах Лена и оправих разпилените около лицето й кичури.

Кимнах, извадих стръка розмарин от джоба си и го поставих внимателно на кухненския плот.

— Ела. Искам да ти покажа нещо. — Издърпах я от стола и я хванах за ръката. Вървяхме по стария дървен под, шляпайки с мокрите си чорапи, и спряхме пред вратата на кабинета. Погледнах нагоре, към спалнята на баща ми. Вече не чувах душа, но мислех, че имаме доста време. Пробвах дръжката.

— Заключено е — каза Лена. — Имаш ли ключ?

— Чакай, виж какво ще стане. — Стояхме там, зяпнали вратата. Чувствах се малко глупаво, а навярно и Лена, защото си личеше, че едва се сдържа да не се разкикоти. Тъкмо когато щеше да избухне в смях, вратата започна да се отключва сама. Лена спря да се смее.

Тук няма заклинание или магия. Щях да го усетя.

Мисля, че някой иска да вляза вътре. Да влезем и двамата.

Отстъпих назад и чухме как ключалката се превъртя отново. Лена вдигна напред ръката си, сякаш щеше да използва силите си, за да отвори вратата. Докоснах я нежно.

— Лена, мисля, че трябва да го направя аз.

Поставих предпазливо ръка на дръжката. Ключалката се отключи, вратата се плъзна плавно и аз влязох в кабинета за пръв път от години. Все още беше мрачно, плашещо място. Покритата с чаршаф картина продължаваше да виси над стария диван. Махагоновото бюро на баща ми под прозореца беше покрито с листове — последният му роман. Имаше листове на купчини навсякъде, върху компютъра, върху стола му, върху персийския килим по пода.

— Не докосвай нищо. Той ще разбере.

Лена приклекна и се загледа в най-близката до нея купчина. След това взе един лист и го вдигна към бледата светлина от лампата на бюрото.

— Итън.

— Не пали другата лампа. Не искам той да влезе и да ни открие тук. Ще ме убие, ако разбере, че сме били в кабинета му. Напоследък се интересува само от книгата си.

Тя ми подаде листа, без да каже нищо. Взех го от ръката й. Беше покрит с драсканици. Не надраскани думи, просто драсканици. Пресегнах се към най-близките до мен листове. На тях имаше само завъртулки, линии, кръгчета и други драсканици. Вдигнах листове от пода — нищо, освен малки безразборни кръгчета. Разрових купчините листове по бюрото и пода. Още драскулки и чертички, лист след лист. Никъде нито една дума.

И тогава разбрах. Нямаше книга. Баща ми не беше писател. Дори не беше вампир. Беше обикновен психар.

Свлякох се на пода, отпуснах ръцете на коленете си. Стана ми лошо. Как не го бях разбрал? Лена ме погали по гърба.

Всичко е наред. Просто минава през труден период. Ще се върне отново при теб.

Няма. Отишъл си е. Тя си отиде, а сега губя и него.

Какво беше правил баща ми през цялото това време, когато ме отбягваше? Какъв беше смисълът да спиш през целия ден и да работиш нощем, ако не пишеш „великия американски роман“? Ако само драскаш върху листовете чертички и кръгчета? Защо го правиш? За да избягаш от собственото си дете? Дали Ама знаеше? Всички ли ми се подиграваха?

Вината не е твоя. Не си го причинявай.

Този път аз бях извън контрол. Гневът напираше да излезе навън, бутнах лаптопа от бюрото с едно-единствено движение и разпилях листовете из цялата стая. Съборих лампата и без да мисля, дръпнах чаршафа от картината над дивана. Картината падна на пода и се претърколи върху една ниска лавица. Купчина книги се разпръснаха с разтворени страници по килима.

— Виж картината. — Лена я изправи с лицето към мен.

На картината бях аз, облечен като войник от Конфедерацията през 1865 г. Но нямаше съмнение, че бях аз.

Не беше нужно да четем надписа на гърба, за да разберем кой е нарисуваният човек. Върху очите му дори падаше по абсолютно същия начин кичур коса, както върху моите.

— Беше време да се срещнем, Итън Картър Уейт — казах точно когато чух как баща ми слиза по стълбите.

— Итън Уейт!

Лена погледна паникьосано към вратата.

— Врата! — Тя се затръшна и ключалката се превъртя от само себе си. Повдигнах изненадано вежда. Дори не знаех, че мога да го правя.

По вратата се чу тропане.

— Итън, добре ли си? Какво става тук? — Не му обърнах внимание. Не се сещах какво друго да направя, а не можех да го погледна точно сега в очите. След това забелязах книгите.

— Виж. — Коленичих на пода до най-близката. Беше отворена на 16-а страница. Обърнах я на 17-а страница, но тя отново се върна на предишната. — Ти ли го направи?

— За какво говориш? Итън, хайде. Не можем да останем тук цяла нощ.

— Бях с Мариан в библиотеката. И колкото и налудничаво да звучи, тя мисли, че книгите искат да ми кажат нещо.

— Какво?

— Не знам. За съдбата, за мисис Линкълн, за теб…

— За мен?

— Итън! Отвори вратата! — Баща ми удряше вече по-силно, но той ме беше държал настрана прекалено дълго. Сега беше мой ред.

— В архива намерих снимка на майка ми, снимана в този кабинет, а после в една готварска книга между страниците беше пъхнато стръкче розмарин — точно на любимата й рецепта. Свеж розмарин. Не разбираш ли? Трябва да има нещо общо с теб и с майка ми. А сега сме тук, защото нещо или някой искаше да вляза вътре.

— А може би така си решил, защото си видял нейна снимка.

— Може би, но погледни тук. — Взех друга книга, „История на американската конституция“. Тя се отвори на 16-а страница. Повторих упражнението, като я обърнах на 17-а, но тя от само себе си се върна на предишната страница.

— Странно. — Лена се пресегна към друга книга. „Южна Каролина: От люлка до гроб“. Беше отворена на 17-а страница. Обърна я на 18-а, но тя отново се върна в старото положение.

Отметнах косата от очите си.

— Тези страници обаче не казват нищо, те са по-скоро като карта. Книгите на Мариан бяха отворени на определени страници, защото се опитваха да ни кажат нещо като послания. Книгите на мама не ми говорят нищо.

— Може би е някакъв код.

— Мама не разбираше от математика. Тя беше писател — казах аз, сякаш това обясняваше всичко. Само че аз разбирах и мама го знаеше по-добре от всеки друг.

Лена разглеждаше следващата книга.

— Защо ще ми оставя код? — Мислех на глас, но Лена имаше отговор за мен.

— Защото винаги знаеш края на филма. Защото си израснал с Ама и с криминалните романи, и с кръстословиците. Може би майка ти е решила, че ще откриеш нещо, което никой друг не би могъл.

Баща ми тропаше вече по-вяло по вратата. Погледнах друга книга. Страница 9 и после 8.

— Това е. Когато бях малък и все още не седях при Сестрите в църквата, с мама си играехме на различни игри на гърба на църковната програма. Бесеница, разбъркани букви, от които образувахме различни думи като на скрабъл, и това — азбучния код.

— Дай ми молив. — Лена не ме изчака и сама си взе молив от бюрото. — Ако „а“ е 1, а „б“ е 2, да видим какво се получава…

С Лена седнахме сред разпръснатите по пода книги и започнахме да ги разгръщаме една по една, докато баща ми продължаваше методично да удря по вратата. Аз пък продължавах да го пренебрегвам, точно както беше правил и той с мен. Нямах желание да говоря с него, нито да му давам някакво обяснение. Да видим за разнообразие как ще се почувства той сега.

— 16, 17,9,8, 15…

— Итън! Какво правиш вътре? Какъв е този шум?

— 3,9,18,6, 18, 1, 13, 1.

Погледнах към Лена и й подадох листа. Бях с една стъпка пред нея.

— Мисля, че е за теб.

Беше напълно ясно, все едно майка ми седеше пред нас в кабинета и ни го казваше със свои думи, със собствения си глас.

„ПРИЗОВИ СЕ САМА“

Беше послание за Лена.

Майка ми беше тук в някаква форма, в някакъв смисъл, в някаква друга вселена. Майка ми все още беше моята майка, макар да живееше само в книгите, в ключалките на вратите и в миризмата на пържени домати и стара хартия.

Но живееше.



Когато най-накрая отворих вратата, баща ми стоеше там в халата си за баня. Погледна покрай мен в кабинета си, към разпръснатите по пода листове от въображаемия му роман и към непокритата картина на Итън Картър Уейт на дивана.

— Итън, аз…

— Какво? Кога щеше да ми кажеш, че стоиш затворен от месеци в кабинета си заради това? — Подадох му един от пълните с драсканици листове.

Той сведе надолу поглед. Луд беше, но все още имаше достатъчно разум, за да разбере, че съм разкрил истината. Лена седна на дивана. Личеше й, че се чувства неловко.

— Защо? Само това искам да знам. Имало ли е въобще някаква книга, или просто си се опитвал да ме избягваш?

Той вдигна бавно глава, очите му бяха уморени и кървясали. Изглеждаше стар.

— Просто исках да съм близо до нея. Когато съм тук, с книгите й и с всички нейни вещи, ми се струва, че не си е отишла завинаги. Мога още да усетя аромата й, да почувствам всички миризми… Пържени домати… — Гласът му заглъхна, сякаш отново беше изгубил мисълта си и редкият момент, в който беше с ясно съзнание, бе отлетял. Заобиколи ме, влезе в стаята и вдигна един от надрасканите с кръгчета листове от пода. Ръката му трепереше. — Не се опитвах да пиша. — Погледна към стола на мама. — Вече не знам за какво да пиша.

Не беше свързано с мен, никога не е било заради мен. А заради мама. Преди няколко часа в библиотеката се бях чувствал по същия начин, докато седях сред нейните вещи и се опитвах да я задържа при мен. Но сега знаех, че тя не си беше отишла, и всичко беше различно. Татко обаче не го знаеше. Тя не отключваше за него врати и не му оставяше послания. Той нямаше дори това.

* * *

Следващата седмица, на Бъдни вечер, картоненият град вече не ми изглеждаше толкова малък и овехтял. Изкривената камбанария стоеше стабилно върху църквата и дори фермата не падаше, ако беше поставена добре. Бялото блестящо лепило искреше красиво и същото онова старо парче плат беше чудесна основа на цялото градче.

Лежах по корем на пода, главата ми беше пъхната под най-долните клони на елхата. Синьо-зелените иглички гъделичкаха врата ми, докато внимателно поставях малките светещи лампички една по една в предвидените за тях дупки в задната част на картоненото селище. Изправих се, за да огледам какво се е получило — лампичките хвърляха красиви преливащи се светлини през рисуваните цветни прозорци на къщите. Не намерихме хората, а малките колички и животните бяха изгубени някъде. Градът беше празен, но за пръв път не ми изглеждаше самотен и не се чувствах изоставен.

Докато седях там и слушах как в кухнята Ама и баща ми пишат поздравителни картички, нещо привлече погледа ми. Беше малко и тъмно, подаваше се между пластовете памучен сняг. Звезда, голяма колкото монета, изрисувана в златисто и сребърно и заобиколена с ореол. Беше направена от нещо като кламер. Звездата от коледната елха на картонения град, която не можехме да намерим от години. Майка ми я беше направила в училище, в Савана, когато е била съвсем малко момиче.

Прибрах я в джоба си. Щях да я дам на Лена, за да я сложи на гердана си с дрънкулки и да ми я пази. Значи не се беше загубила. И аз не се чувствах вече загубен.

На мама би й харесало. Ще й хареса. Точно както би харесала Лена — а може би вече я беше харесала.

„ПРИЗОВИ СЕ САМА.“

Отговорът е бил пред нас през цялото време. Просто е бил затворен сред книгите в кабинета на баща ми, между страниците на готварската книга на майка ми.

Подаваше се сред прашния бял сняг.

Загрузка...