Прелестни създания

9.X Великите

Дори и най-безумните неща звучат смислено, когато ги казва хубаво момиче. Сега, когато се бях прибрал вече у дома, сам, в собственото си легло, най-накрая имах възможност да обмисля случилото се. Мисля, че и Линк не би се вързал на нито една дума. Опитах се да се сетя как бе протекъл разговорът ни. Момичето, което харесвам, на което не знам истинското име, е вещица — пардон, чародейка, както цялото си семейство, и след пет месеца ще разбере дали природата й е зла или добра. И може да предизвиква урагани вътре в дома си и да чупи стъклата на прозорците. А аз виждам в миналото, когато докосна някакъв смахнат медальон, който Ама и Макон Рейвънуд — впрочем оказа се, че той не е пълно куку — искат да заровя отново. Медальон, който се материализира на врата на жена от картина в имението „Рейвънуд“, което всъщност не е обитавано от призраци, а е идеално реставрирана къща, която се променя напълно всеки път, когато отида там, за да се видя с момичето, което може да ме подпали, задуши и разбие само с едно докосване.

И аз я целунах. И тя ме целуна също.

Беше прекалено невероятно, дори и за мен. Обърнах се и заспах.

Разкъсваше ме. Вятърът разкъсваше тялото ми.

Държах се за дървото, докато той ме подмяташе, а воят му пронизваше ушите ми. Около мен вихрушката ставаше с всяка секунда по-силна и по-дива. Валеше като из ведро, сякаш адът се беше отворил, а небето се бе продънило. Трябваше да се махна оттук, но нямаше къде да отида.

Пусни ме, Итън. Спасявай се!

Не можех да я видя. Вятърът беше прекалено силен, но все пак я усещах. Стисках я толкова здраво за китката, че бях сигурен, че ще я счупя. Но не ме интересуваше, важно беше само да я задържа. Вятърът смени посоката си и ме повдигна от земята. Хванах се още по-здраво за дървото, стисках още по-силно ръката й. Но чувствах, че силата на вихъра ни разделя.

Отскубна ме от дървото, далече от Лена. Усетих как китката й се изплъзва между пръстите ми.

Не успях да я задържа.

Събудих се, кашляйки. Все още чувствах болезнените рани от ударите на вятъра по кожата си. Сякаш срещата ми със смъртта в „Рейвънуд“ не беше достатъчна, а сега и сънищата се завърнаха. Беше прекалено за една нощ дори и за мен. Вратата на спалнята ми беше широко отворена, което беше странно, като се има предвид, че я бях заключил, когато си лягах. Последното, което ми трябваше, беше Ама да прави разни чалнати вуду магии над мен, докато спя. Убеден бях, че заключих вратата.

Вперих поглед в тавана на стаята. Нямаше шанс да заспя отново. Въздъхнах и пъхнах ръка под леглото си. Придърпах старата нощна лампа до главата си и отворих книгата, която четях в момента, „Снежен крах“ на Нийл Стовънсън30, когато чух нещо. Стъпки? Идваха от кухнята съвсем тихо, но все пак ги чувах. Може би баща ми си вземаше почивка от писането. Може би щях да имам възможност да си поговоря с него. Може би.

Когато слязох по стълбите обаче, разбрах, че не е той. Вратата на кабинета му беше затворена и отдолу се процеждаше светлина. Сигурно беше Ама. Тъкмо когато се промъквах по коридора към кухнята, я видях да подтичва към стаята си, доколкото забързаният й ситнеж можеше да се нарече „подтичване“. Чух как вратата към задния двор проскърца. Някой или дойде, или току-що си тръгна. След всичко, което преживях тази вечер, имаше огромна разлика кое от двете е.

Отидох до прозореца и погледнах навън. Пред къщата, до бордюра, беше паркиран стар, разнебитен камион, „Студебейкър“ от петдесетте години. Ама се беше навела през прозореца на камиона и говореше с шофьора. Подаде му чантата си и се качи вътре. Къде отиваше посред нощ? Трябваше да я проследя. Само че да преследваш жена, която ти е като майка и току-що се е качила при непознат мъж, каращ таратайка, е доста трудно, ако нямаш кола. Нямах избор. Трябваше да взема волвото. Това беше колата, която майка ми беше карала, когато катастрофира, и всеки път, щом я погледнех, се сещах за това.

Седнах зад волана. Вътре миришеше на стара хартия и силен препарат за стъкло, както винаги е било.

Да караш без светлини се оказа по-трудно, отколкото си мислех, но разбрах, че пикапът се е насочил към Уейдърс Крийк. Ама явно се прибираше вкъщи. Камионът слезе от път номер 9 и пое към вътрешността на окръга. Когато най-накрая намали скоростта и отби встрани на пътя, аз също изключих двигателя и зачаках.

Ама отвори вратата и светлината отвътре се изля навън. Присвих очи в мрака. Сега вече познах шофьора — беше Карлтън Итън, пощальонът. Защо Ама би накарала Карлтън Итън да я кара до вкъщи посред нощ? Никога не ги бях виждал дори да си говорят помежду си.

Ама каза нещо на Карлтън и затвори вратата. Камионът отново потегли, без нея. Излязох от волвото и тръгнах след моята „баба“. Тя беше човек с твърдо установени навици. Ако нещо я беше накарало да хукне навън посред нощ, сигурно бяха замесени по-особени хора от обичайните й клиенти.

Ама изчезна в шубраците, покрай чакълестата пътека, която някой беше направил като че ли само за да затруднява хората. Вървеше сама по пътеката в мрака, а чакълът скърцаше под краката й. Аз стъпвах по тревата отстрани, за да избегна същото това скърцане, което със сигурност щеше да ме издаде. Казах си, че го правя само защото искам да видя каква би могла да е причината Ама да се измъква от вкъщи в среднощен час, но всъщност бях уплашен, че може да ме хване. Нямах представа как би реагирала, но имах чувството, че е по-добре да не разбирам.

Лесно се виждаше откъде Уейдърс Крийк31 е получил името си; човек буквално трябваше да джапа през малки черни езерца, за да стигне тук, поне по пътя, по който ни водеше Ама. Ако нямаше пълнолуние, със сигурност щях да си счупя врата, докато се опитвах да я следвам през лабиринта от покрити с мъх дъбове и ниски храсти. Бяхме близко до водата. Усещах миризмата от тресавището, пропила въздуха, гореща и лепкава, като втора кожа.

По брега на блатото бяха наредени дървени платформи, направени от свързани с въже кипарисови трупи — фериботите на бедните. Те стояха като таксита, чакащи да прекарат хората през водата. На лунната светлина виждах как Ама балансира умело върху една платформа, отблъсвайки се от брега с дълга пръчка, която използваше като гребло, за да премине от другата страна.

Не бях идвал в къщата на Ама от години, но това бих го запомнил. Явно тогава сме минавали по друг път, но сега, в тъмното, ми беше абсолютно невъзможно да се ориентирам. Виждах само колко изгнили бяха трупите на платформите; всички ми се струваха еднакво нестабилни, така че просто се метнах на една.

Маневрирането с тези „салове“ беше доста по-трудно, отколкото изглеждаше, когато го правеше Ама. През няколко секунди се чуваше плисък, когато опашката на някой алигатор се плъзнеше нагоре и надолу из тресавището. Радвах се, че не бях решил просто да прегазя през водата.

Отблъснах се от дъното на блатото с моята дълга пръчка за последен път и краят на платформата се удари в брега. Когато стъпих на пясъка, пред себе си видях малката и скромна къща на Ама. Само в един прозорец се виждаше бледа светлина. Рамките на прозорците й бяха боядисани в оттенъка на същото яркосиньо, за което местните вярваха, че гони злите духове, в каквото бяха и рамките на „имението“ Уейт. Къщата й беше от кипарисово дърво, сякаш бе част от самото тресавище.

Имаше и нещо друго, нещо във въздуха. Силно и завладяващо като лимоните и розмарина. И същевременно напълно различно — по две причини. Южняшкият жасмин не цъфти през есента, само през пролетта, и обикновено не расте из блатата. Но този явно не знаеше за това. Беше тук. Ароматът не можеше да се сбърка. Имаше нещо невъзможно в него, като всичко друго, случило се тази вечер.

Наблюдавах къщата. Нищо. Може би Ама просто беше решила да се прибере у дома. Може би татко знаеше, че е излязла, и аз се размотавах посред нощ рискувайки да бъда изяден от алигатори, за нищо.

Тъкмо се канех да тръгна обратно към блатото и се ядосвах, че не се бях сетил да роня трохички по пътя на идване като героите от приказките, когато вратата отново се отвори. Ама стоеше в светлината на прага, пъхайки неща, които не можех да видя, в старата си бяла лачена чанта. Беше облечена в най-хубавия си бледолилав костюм, с който ходеше на църква, носеше бели ръкавици и елегантна шапка с цветя.

Запъти се отново към тресавището. Защо беше облечена така?! Колкото и да не ми допадаше пътуването до къщата на Ама, влаченето през блатото пеша беше още по-лошо. Калта беше толкова гъста, че всеки път, когато си вдигнех краката, по обувките ми сякаш беше полепнал цимент. И с всяка стъпка ставаше по-зле. Не можех да си представя как Ама се придвижва тук на нейната възраст, и то с тази рокля!

Тя изглежда обаче знаеше много добре къде отива. Най-накрая спря на едно по-чисто място, обрасло с висока трева и кални бурени.

Клоните на кипарисовите дървета се преплитаха с клоните на плачещите върби и образуваха нещо като покров над полянката. По тялото ми премина студена тръпка, въпреки че все още беше около двайсет градуса. Дори след всичко, което бях видял тази нощ, в това място имаше нещо особено зловещо. От водата идваше мъгла, просмукваше се отстрани като пара, излизаща от капака на вряща тенджера. Приближих се по-близо. Ама вадеше нещо от чантата си, белият кожен лак искреше на лунната светлина.

Кости. Приличаха на пилешки.

Тя прошепна нещо над костите, а после ги постави в малка кожена торбичка, почти същата като тази, в която беше сложила медальона, за да намали силите му. Порови още из чантата си, извади кърпа за ръце, каквато можеш да видиш в тоалетните на луксозните хотели, и забърса калта от полата си. В далечината се виждаха бледи светлини като искрящи светулки в мрака. Имаше и музика — бавна, страстна музика, и смях. Някъде там, извън блатото, хората пиеха и танцуваха.

Ама вдигна глава нагоре. Нещо беше привлякло вниманието й, но аз не чувах нищо.

— Можеш да се покажеш. Знам, че си тук.

Замръзнах от ужас. Беше ме видяла.

Оказа се обаче, че не говори на мен. От знойната мъгла бавно излезе Макон Рейвънуд, пушейки пура. Изглеждаше напълно спокоен, сякаш току-що бе пристигнал с лимузина и шофьор, а не беше газил през мръсната черна тиня. Беше облечен безукорно, както обикновено, с една от своите бели колосани ризи.

И нямаше нито едно петно по него. Ама и аз бяхме покрити с кал и тиня до коленете, а Макон Рейвънуд стоеше там без нито една прашинка по дрехите си.

— Точно навреме. Знаеш, че не разполагам с цяла нощ Мелхизедек. Трябва да се връщам. И не смятам, че е много любезно от твоя страна да ме караш да бия целия път от града. Грубо е. Да не споменавам, че е и неудобно. — Изсумтя недоволно. — Некомфортно, бих казала.

Н.Е.К.О.М.Ф.О.Р.Т.Н.О. Единайсет водоравно. Повторих си го буква по буква наум.

— Аз самият имах доста интересна вечер, Амари, но въпросът изисква незабавното ни внимание. — Макон пристъпи към нея.

Ама се отдръпна и насочи към него пилешка кост. Май беше от крак.

— Стой където си. Не ми харесва да съм навън в такава нощ с някой от твоя вид. Ама въобще не ми харесва. Стой си в твоята част, а аз ще стоя в моята.

Той отстъпи небрежно назад, издишайки силна струя дим във въздуха.

— Както казах, определено развитие на събитията изисква незабавното ни внимание. „Луната, когато е най-пълна, е най-далече от слънцето.“ Цитирам твоите добри приятели, Духовенството.

— Не се дръж надменно с мен, Мелхизедек. Какво е чак толкова важно, че ме извади от леглото посред нощ?

— Между другите нещица, медальонът на Женевиев например.

Ама почти проплака и вдигна с рязък жест шала на носа си. Очевидно дори не можеше да понесе думата „медальон“.

— Какво за това нещо? Казах ти, обвързах го с клетва и заповядах на момчето си да го върне обратно в „Грийнбриър“ и да го зарови. Не може да причини вреда, ако е в земята.

— Грешиш и пак грешиш. Все още е у него. Показа ми го в свещеното пространство на моя дом. Освен това не съм много сигурен дали някой или нещо може да обвърже такъв тъмен талисман.

— В твоя дом… когато ти си бил там? Казах му да стои далече от „Рейвънуд“. — Личеше си, че Ама е разтревожена. Страхотно, после щеше да намери начин да ме накаже стократно.

— Е, може би трябва да помислиш малко да му отпуснеш каишката. Очевидно не е от най-покорните. Предупредих те, че това приятелство може да бъде опасно, че може да се превърне в нещо повече. Те не могат да имат общо бъдеще.

Ама мърмореше под носа си, както правеше винаги, когато не я слушах.

— Преди да срещне племенницата ти, не съм имала проблеми с него. И недей да обвиняваш мен за това. Нямаше да сме в тази каша, ако не я беше довел тук. Ще се погрижа за това. Ще му кажа, че не може да се среща повече с нея.

— Не ставай глупава. Те са тийнейджъри. Колкото повече се опитваме да ги държим разделени, толкова повече ще искат да бъдат заедно. Това няма да е проблем, след като тя бъде Призована, ако успеем да издържим до този момент. Дотогава овладей момчето си, Амари. Остават само няколко месеца. Ситуацията е достатъчно опасна и без неговата намеса, която допълнително усложнява нещата.

— Не ми говори за усложнения, Мелхизедек Рейвънуд. Семейството ми разчиства кашите на твоето от стотици години. Аз пазя тайните ви, както вие пазите моите.

— Не аз съм гадателят, който не успя да види, че ще намерят медальона. Как ще го обясниш? Как твоите призрачни приятелчета го пропуснаха? — Макон иронично размаха ръка във въздуха, все още с пурата в нея.

Ама се обърна рязко, очите й бяха широко отворени.

— Не обиждай Великите. Не и тук, не и на това място. Те си имат своите причини. Сигурно има обяснение защо не са ми го разкрили. — Обърна му гръб. — Не го слушайте. Донесла съм ви скариди и лимонов пай с целувки. — Очевидно вече не говореше на Макон. — Любимото ви — каза тя и извади едно след друго от чантата си. Две малки пластмасови кутии и една чиния. Постави я на земята и подреди внимателно храната в нея. Точно до чинията имаше малък надгробен камък, а няколко други бяха разпръснати наблизо. — Това е последният дом на моето семейство, чуваш ли? Моята пралеля Сиси. Прапрачичо ми Абнър. Прапрапрапрапрабаба ми Сула. Не се отнасяй с пренебрежение към Великите в техния дом. Ако искаш отговори, покажи някакво уважение.

— Извинявам се.

Тя чакаше.

— От цялото си сърце.

Ама изсумтя.

— И дръж пепелта от пурата си настрани. В този дом няма пепелници. Противен навик.

Макон загаси пурата си в мъха на едно от дърветата.

— Хайде да се захващаме. Нямаме много време. Трябва да разберем местонахождението на Сараф…

— Шшш — изсъска Ама. — Не произнасяй името й, не и тази вечер. Не би трябвало да сме тук. Половин луна за бяла магия, пълна луна за черна. Дошли сме в погрешната нощ.

— Нямаме избор. Опасявам се, че тази вечер имахме доста неприятен инцидент. Племенницата ми, която беше Преобразена след Деня на призоваването си, посети семейната ни среща.

— Дъщерята на Дел? Вече е дете на Мрака?

— Да, Ридли. Дойде непоканена очевидно. Премина през прага ми с момчето ти. Искам да знам дали присъствието й тук е съвпадение.

— Не е на добро. Не е на добро. — Ама се поклащаше бясно напред и назад на токовете си.

— Е?

— Няма съвпадения. Знаеш го.

— Поне за едно нещо сме съгласни.

Умът ми все още не схващаше нищо от това, което очите ми виждаха. Макон Рейвънуд никога не излиза от къщата си. Но ето го тук, по средата на тресавището, и се кара с Ама — за която си нямах и представа, че може да го познава — за мен и Лена и за медальона.

Ама отново почна да тършува из чантата си.

— Донесе ли уиски? Чичо Абнър обича „Уайлд Търки“.

Макон й подаде една бутилка.

— Просто я остави тук — посочи тя към земята — и застани ей там.

— Виждам, че още те е страх да ме докоснеш след всичките тези години.

— Не ме е страх от нищо. Гледай си твоята работа. Не те питам за твоите занимания и не ща да знам нищо за тях.

Той постави бутилката на земята на няколко стъпки от Ама. Тя я вдигна, сипа уиски в ниска чаша и я изпи. През целия си живот не я бях виждал да пие нещо по-силно от подсладен чай. След това изля част от питието в тревата, израсла на гроба.

— Чичо Абнър, имаме нужда от теб. Призовавам духа ти да се яви на това място.

Макон се закашля.

— Играеш си с търпението ми, Мелхизедек. — Ама затвори очи и протегна ръце към небето. Главата й беше облегната цялата назад, сякаш говореше със самата луна. Коленичи долу и разтърси няколко пъти малката торбичка, която извади от чантата си, после я обърна. Съдържанието й се разпръсна по гроба. Малки пилешки кости. Надявах се това да не са костите от пърженото пиле, което ядох този следобед, но някак си имах подозрението, че са именно те.

— Какво казват? — попита Макон.

Тя прокара пръсти по костите, разпилявайки ги из тревата.

— Не получавам отговор.

Съвършеното му хладнокръвие започна да се пропуква.

— Нямаме време за това! Каква полза да си гадателка, ако не виждаш нищо? Разполагаме само с пет месеца, преди Лена да навърши шестнайсет. Ако стане тъмна, ще погуби всички ни — и чародейци, и смъртни. Имаме отговорности — отговорности, които и двамата сме поели доброволно преди много, много години. Ти към твоите смъртни, аз към моите чародейци.

— Не е нужно да ми напомняш за моите отговорности. И недей да крещиш, чуваш ли? Не искам някой от клиентите ми да дойде тук и да ни види заедно. Какво ще си помислят хората? Виден член на нашата общност като мен? Не се бъркай в работата ми, Мелхизедек.

— Ако не открием къде е Сараф… къде е тя и какво замисля, ще имаме много по-големи проблеми от твоите провалени бизнес дела, Амари.

— Тя е Мрак. Никога не можеш да знаеш накъде ще я отвеят ветровете. Все едно да се опиташ да видиш къде ще удари ураганът.

— Дори и така да е. Трябва да разбера дали ще се опита да се свърже с Лена.

— Не „дали“. А кога. — Ама отново затвори очи и докосна амулета на врата си, който не сваляше никога. Представляваше диск, гравиран с нещо подобно на сърце с кръст, излизащ от горната му част. Знаците бяха изтъркани от хилядите пъти, когато Ама го беше потърквала с ръка, както правеше и сега. Напяваше някакви стихове на език, който не разбирах, но бях чувал някъде и преди.

Макон тъпчеше нервно наоколо. Аз се размърдах леко в храстите, като се стараех да не вдигам шум.

— Нищо не мога да разчета тази нощ. Неясно е. Мисля, че чичо Абнър не е в настроение. Сигурно е заради нещо, което си казал.

Това явно му дойде в повече, защото изражението на Макон се промени, бледата му кожа заблестя в сенките. Когато пристъпи напред, острите черти на лицето му изглеждаха застрашително на лунната светлина.

— Край на игричките! Дете на Мрака влезе тази нощ в къщата ми; това само по себе си е невъзможно. Тя дойде с твоето момче, Итън, което може да означава само едно. Той притежава сили, а ти си го скрила от мен.

— Глупости. Ако това момче има някакви свръхестествени сили, то аз имам опашка.

— Грешиш, Амари. Питай своите Велики, посъветвай се с костите си. Няма друго обяснение. Трябва да е Итън. „Рейвънуд“ е защитен. Никой от Тъмните не би могъл да заобиколи тази защита, не и без помощта на някаква могъща сила.

— Загубил си ума си. Той не притежава никакви сили. Аз го отгледах, не мислиш ли, че го познавам?

— Този път бъркаш. Прекалено си близо до него и това замъглява виденията ти. А в момента е заложено прекалено много, за да си позволим да допуснем грешки. И двамата имаме дарби. Предупреждавам те, в това момче има повече, отколкото подозираме.

— Ще се допитам до Великите. Ако има нещо, което трябва да се знае, те ще се погрижат да ни го кажат. Не забравяй, Мелхизедек, трябва да поддържаме равновесие и с мъртвите, и с живите, а това не е лесна задача. — Тя затършува в чантата си и извади мръсна на външен вид връв с наниз от дребни мъниста. — Кости от гробището. Вземи ги, Великите искат да са у теб. Защитават духовете от духовете, мъртвите от мъртвите. Безполезни са за нас, смъртните. Дай този наниз на племенницата си, Макон. Няма да й навреди, но може да задържи надалече някой от Тъмните.

Макон взе наниза, държейки го предпазливо с два пръста. После го зави в носната си кърпичка с такова изражение, сякаш беше някой особено противен червей.

— Задължен съм ти.

Ама се изкашля.

— Моля те, наистина. Кажи им, че съм им задължен. Много. — Той погледна към луната, сякаш проверяваше колко е часът. А после се обърна и изчезна. Разтвори се в мъглата от тресавището, като че ли отнесен за миг от лекия нощен бриз.