9.X Пукнатина в мазилката

Когато се събудих, нямах представа къде се намирам. Опитах се да се фокусирам върху нещата, които започнаха да изплуват пред погледа ми. Думи. Изречения, изписани с красив почерк с маркер на тавана над леглото.

„… миговете кървят заедно, не остава време…“

Имаше още стотици други, навсякъде, части от фрази, части от стихове, случайни поредици от думи. На вратата на най-близкия шкаф беше издраскано „съдбата решава“. На друг пишеше „докато не бъде предизвикана от избрания“. По гардероба можеше да се видят думи като „отчаяна, безмилостна, осъдена, всесилна“. Огледалото казваше „отвори очите си“, стъклата на прозорците — и „виж“.

Дори бледият бял абажур беше целият изписан с думите „освети-мрака-освети-мрака“, в един безкрайно повтарящ се мотив.

Поезията на Лена. Най-накрая щях да прочета нещо от стиховете й. Дори ако човек пренебрегнеше мастилото, тази стая не приличаше на останалата къща. Беше малка и уютна, сгушена под стрехите. От тавана се спускаше вентилатор, който бавно се въртеше над главата ми. Върху всяка видима повърхност бяха пръснати тетрадки със спирали, а на нощното шкафче беше струпана голяма купчина с книги. Поезия. Силвия Плат, Т. С. Елиът, Буковски, Фрост, Къмингс — поне тези имена успях да разпозная.

Лежах в малко легло от ковано желязо, толкова късо, че краката ми излизаха от него. Това беше стаята на Лена и аз се намирах в нейното легло. Тя се беше сгушила в един стол в края му, с глава отпусната на гърдите.

Надигнах се на лакти, все още леко замаян.

— Ей. Какво стана?

Бях почти убеден, че в някакъв момент съм припаднал, но подробностите ми се губеха. Последното, което помнех, беше смразяващият студ, обхващащ тялото ми, невъзможността да дишам и гласът на Лена. Стори ми се, че тя каза нещо за това, че аз съм нейното гадже, но тъй като точно в този момент бях зает да припадам, а и между нас на практика не беше станало нищо особено, силно се съмнявах, че е истина. Явно бях халюцинирал, защото ми се е искало да го чуя.

— Итън! — Тя скочи от стола и седна на леглото до мен, макар да ми се стори, че внимава да не ме докосва. — Добре ли си? Ридли не те пускаше, а аз не знаех какво да правя. Личеше ти, че изпитваш огромна болка, и просто… реагирах.

— Имаш предвид торнадото в трапезарията ви?

Тя извърна поглед, изглеждаше тъжна.

— Да, точно така стана. Аз… усещам разни неща, ядосвам се или изпитвам страх и тогава… те просто се случват.

Протегнах се и поставих ръката си върху нейните. Почувствах как топлината постепенно се завръща в тялото ми.

— Неща като счупения прозорец в училище?

Лена ме погледна отново, а аз се приближих към нея, докато накрая почти я прегърнах. Нямах време обаче да се насладя на момента, защото изведнъж ми се стори, че една малка пукнатина в мазилката в ъгъла на стаята започва да нараства: проправи си път по тавана, уви се около стъкления лампион и се спусна отново надолу по стената. Огромно, извито сърце — така, както ги рисуваха момиченцата — току-що се беше появило на напуканата мазилка в спалнята.

— Лена?

— Да?

— Има ли опасност таванът да падне върху нас?

Тя се обърна и погледна пукнатината. Прехапа устни, а бузите й порозовяха.

— Не мисля. Това е просто пукнатина в мазилката.

— Ти ли я направи?

— Не. — Руменината се разпространи към носа и бузите й. Лена отново отклони поглед.

Исках да я попитам за какво си мисли, но не желаех да я притеснявам. Все пак се надявах да има нещо общо с мен и с ръката й, която още се притискаше в моята. С думата, която ми се стори, че чух в мига, преди да припадна.

Погледнах със съмнение пукнатината. Доста бързо се беше появила.

— Можеш ли да ги спреш, да ги поправиш? Тези неща, които просто се… случват.

Лена въздъхна, сякаш й беше олекнало, че най-накрая може да говори с някого за това.

— Понякога. Зависи. Друг път съм толкова превъзбудена, че не мога да ги контролирам и не мога да ги поправя, не и след като започнат. Не мисля, че можех да върна в предишното му състояние прозореца в училище. Нито че можех да спра бурята, извила се в деня, в който се срещнахме.

Постави притеснено ръка на корема си и ме погледна право в очите. Този път не отклони поглед, нито пък аз. Цялото ми тяло се сгряваше от топлината на допира й.

— Не видя ли какво стана тази вечер?

— Може би понякога ураганът си е просто ураган, Лена.

— Докато аз съм наоколо, ураганът в окръг Гатлин се нарича „Лена“. — Опита се да отдръпне ръката си, но това ме накара само да я стисна по-силно.

— Странно. На мен ми приличаш повече на момиче.

— Е, да, но не съм. Аз съм цяла буреносна система извън контрол. На моята възраст почти всички чародейци могат да контролират дарбите си, но през повечето време имам чувството, че аз съм контролираната. — Посочи към отражението си в огледалото на стената. Там от само себе си, докато гледахме, се изписа надпис. „Кое е това момиче?“ — Все още се опитвам да се преборя с това, но мисля, че никога няма да успея.

— Всички чародейци ли имат същите сили, дарби или каквото там са?

— Не. Можем да правим дребни неща, като да местим предмети, но всеки чародеец има много специфични способности в зависимост от дарбите си.

Точно в този момент ми се прииска да има някакъв курс, който да посетя, за да съм в час с подобни разговори — нещо като „Всичко за чародейството“ или „101 неща, които трябва да знаете за чародейците“. Единственият човек със специални умения, когото познавах, беше Ама. Разчитането на бъдещето и предпазването от зли духове се брои, нали? А от това, което знаех, вероятно Ама също можеше да мести предмети със силата на мисълта си; със сигурност ме караше да си вдигна задника само с поглед.

— Ами леля Дел? Тя какво може да прави?

— Тя е Палимпсест28. Разчита времето.

— Разчита времето?

— Виж, аз и ти влизаме в една стая и виждаме настоящето. Леля Дел вижда различни гледни точки в миналото и в настоящето едновременно. Може да влезе в една стая и да я види така, както изглежда днес и както е била преди години — преди двайсет, петдесет или сто години — в един и същи миг. Нещо подобно на това, което се случва с нас, когато докоснем медальона. Затова винаги изглежда толкова объркана. Никога не знае точно къде или кога се намира.

Сетих се как се почувствах само след едно такова видение. Какво ли би било да е винаги така?

— Сериозно?! А Ридли?

— Ридли е Сирена. Тя притежава силата на убеждението. Може да внуши всякаква идея в главата на всеки човек, да го накара да каже всичко, да направи всичко. Ако приложи силите си върху теб и ти каже да скочиш от скала, ще скочиш.

Спомних си как се чувствах в колата с нея, как бях готов да й разкажа абсолютно всичко.

— Нямаше да скоча.

— Щеше. Нямаш избор. Никой смъртен мъж не може да се противопостави на Сирена.

— Нямаше да скоча. — Погледнах я. Вятърът развяваше косата около лицето й, само дето прозорецът в стаята не беше отворен. Потърсих в очите й знак, че в момента изпитва същите чувства като мен. — Не можеш да скочиш от скала, когато вече си се хвърлил с главата надолу в бездната.

Чух как думите излязоха от устата ми и в същата секунда поисках да си ги прибера обратно. В главата ми звучаха много по-добре. Лена ме погледна, опитваше се да разбере дали бях сериозен. Бях, но не можех да продължа да говоря за тези неща. Смених темата.

— А каква е суперсилата на Рийс?

— Тя е Сибила29, разчита лицата на хората. Може да види всичко, което виждаш и ти, всичко, което правиш, само като те погледне в очите. Може да „отвори“ лицето ти и буквално да го прочете като книга. — Лена все още изучаваше моето лице.

— Да, вярно, коя беше жената? Онази, в която Ридли се превърна за секунда, когато Рийс се взря в нея? Видя ли я?

Лена кимна.

— Макон не би ми казал, но трябва да е някой Тъмен. Някой могъщ.

Продължих да разпитвам. Трябваше да знам. Струваше ми се, че съм бил на вечеря с извънземни.

— Какво прави Ларкин? Омагьосва змии?

— Ларкин е Илюзионист. Прилича на Метаморфа. Но чичо Баркли е единственият Метаморф в семейството.

— Каква е разликата?

— Ларкин може да прави заклинания и да накара всичко да изглежда такова, каквото пожелае — неща, хора, места. Той създава илюзии, но те не са истински. Чичо Баркли прави магии за промяна, което означава, че наистина може да превърне един предмет в друг за толкова време, колкото пожелае.

— Значи братовчед ти променя вида на нещата, а чичо ти — същността им?

— Да. Баба казва, че силите им са прекалено сходни. Случва се понякога с родителите и децата им. Тъй като си приличат, постоянно са в противоборство. — Знаех за какво си мисли — че никога няма да разбере дали и с нея би станало същото. Лицето й помръкна, затова направих тъп опит да разведря обстановката.

— Риан? Каква е нейната сила? Дизайнер на кучешки дрехи?

— Рано е да се каже. Тя е само на десет.

— А Макон?

— Той е просто… чичо Макон. Няма нещо, което не може и не би направил за мен. Прекарах много време с него, докато бях малка. — Погледна встрани, избягвайки въпроса. Очевидно криеше нещо, но беше ясно, че няма начин да разбера какво е то, ако сама не реши да ми каже. — Той ми е като баща, или поне така си представям, че би изглеждал моят баща. — Не беше нужно да продължава. Знаех какво е да загубиш близък човек, само се чудех дали е по-лошо никога да не си имал такъв до себе си.

— А ти? Каква е твоята дарба?

Сякаш имаше само една. Сякаш не я бях видял в действие още първия ден в училище. Сякаш не си бях гризал нервите, за да събера сили да й задам този въпрос от нощта, в която седна на моята веранда в лилавата си пижама.

Лена замлъкна за минута. Събираше мислите си или решаваше дали да ми каже; кой можеше да знае… После ме погледна с безкрайно зелените си очи.

— Аз съм Самородна. Поне чичо Макон и леля Дел смятат така.

Самородна. Въздъхнах с облекчение. Не звучеше толкова зле, колкото Сирена. Не мисля, че бих могъл да го понеса, ако беше като Ридли.

— И какво точно означава това?

— Не знам. Не е само едно нещо. Предполага се, че Самородните могат да правят много повече в сравнение с останалите чародейци. — Каза го бързо, сякаш се надяваше, че няма да го чуя, но аз го чух.

Повече от другите чародейци.

Повече. Не бях сигурен как се чувствах по отношение на „повече“-то. По-малко, да, щях да се справя с по-малко. По-малко определено щеше да бъде по-добре.

— Но както видя тази вечер, аз дори не знам какво да правя. — Сграбчи завивката от леглото и я гушна, сякаш издигаше преграда между нас. Придърпах я към себе си, докато накрая тя полегна до мен, облегната на лакът.

— Не ме интересува. Харесвам те точно такава, каквато си.

— Итън, ти не знаеш почти нищо за мен.

Леката топлина, течаща из тялото ми, започваше да ми действа приспивно, а и честно казано, в момента ми беше все едно какво ми говореше. Просто беше толкова хубаво да държа ръката й, да съм близо до нея, да бъдем разделени само от леката завивка.

— Не е вярно. Знам, че пишеш поезия, знам откъде е гарванът на гердана ти, знам, че обичаш портокалова сода, баба си и да смесваш пуканките с шоколадови бонбони.

За секунда си помислих, че ще се засмее.

— Това е почти нищо.

— Това е начало.

Лена ме погледна, зелените й очи търсеха моите сини.

— Дори не знаеш името ми.

— Казваш се Лена Дюшан.

— Ами за начало, не, не се казвам така.

Надигнах се и се облегнах до нея.

— За какво говориш?

— Не се казвам Лена. Ридли не лъжеше за това. — Части от по-ранния разговор започнаха да се връщат в паметта ми. Спомних си, че Ридли наистина каза нещо подобно — как Лена дори не знае истинското си име. Тогава обаче не мислех, че говори буквално.

— Е, как се казваш?

— Не знам.

— Това още едно от тези чародейски неща ли е?

— Не съвсем. Повечето чародейци знаят истинските си имена, но моето семейство е различно. Ние ги научаваме едва след като навършим шестнайсет години. Дотогава имаме други. Ридли беше Джулия. Рийс — Анабел. Моето засега е Лена.

— Е, коя е Лена Дюшан?

— Аз съм Дюшан. Това го знам. Лена е името, с което баба започна да ме нарича като малка. Лена, галено от Селена, като Луната. Променяща се, колеблива и същевременно силна, така казваше тя. Наричаше ме и „шушулчица“, защото бях много слаба.

Известно време не казах нищо. Опитах се да го осмисля.

— Добре, значи не знаеш първото си име. Ще го научиш след няколко месеца.

— Не е толкова просто. Не знам нищо за себе си. Затова изперквам толкова често. Не знам името си и не знам какво е станало с родителите ми.

— Умрели са при някакъв инцидент, нали?

— Така поне ми казват, но всъщност никой не говори за това с мен. Не мога да намеря никакви сведения за случилото се, не съм виждала гробовете им или нещо друго. Откъде да знам, че е вярно?

— Кой би лъгал за нещо толкова тъжно и зловещо?

— Запозна ли се със семейството ми?

— Да, забравих.

— А това чудовище на стълбите, тази вещица, която за малко да те убие? Вярваш или не, преди беше най-добрата ми приятелка. С Ридли израснахме заедно под грижите на баба. Местехме се толкова често, че споделяхме един и същи куфар.

— Затова никой от вас няма акцент. Повечето хора изобщо не биха повярвали, че сте живели на Юг.

— А твоето извинение какво е?

— Родители професори и буркан, който пълнех с монети всеки път, когато изпуснех някоя съгласна. — Припомних си нещо, което Лена бе казала току-що. — Значи Ридли не е живяла с майка си, леля Дел?

— Не. Леля Дел ни посещаваше само по празниците. В нашата фамилия децата не живеят с родителите си. Прекалено опасно е. — На езика ми имаше поне още петдесет въпроса накуп по този повод, но се спрях, защото Лена явно беше искала да разкаже тази история от дълго време и сега не можеше да се въздържи. — С Ридли бяхме като сестри. Спяхме в една и съща стая, учехме заедно вкъщи. Когато се преместихме във Вирджиния, убедихме баба да ни пусне на нормално училище. Преди това говорехме със смъртни само когато баба ни водеше в музеи, на опера или на обяд в своя любим южняшки ресторант „Старата розова къща“.

— И какво стана, когато тръгнахте на училище?

— Беше пълна катастрофа. Носехме неподходящи дрехи, нямахме телевизор вкъщи, пишехме си всички домашни. Бяхме пълни аутсайдерки.

— Но все пак сте общували със… смъртни.

Лена отвърна, без да ме гледа.

— Преди теб никога не съм имал смъртен приятел.

— Наистина ли?

— Имах си само Ридли. Положението и при нея беше също толкова ужасно, но на нея не й пукаше. Беше прекалено заета да се грижи никой да не ме тормози.

Трудно ми беше да си представя как Ридли защитава когото и да било.

Хората се променят, Итън.

Не чак толкова. Дори и чародейците.

Особено чародейците. Това се опитвам да ти кажа.

Лена дръпна ръката си.

— Ридли започна да се държи странно и изведнъж същите тези момчета, които доскоро я бяха пренебрегвали, вече я следваха по петите навсякъде, чакаха я след училище, биеха се за това кой да я придружи до вкъщи.

— Да, да. Някои момичета просто са си такива.

— Ридли не е „някое момиче“. Казах ти, тя е Сирена. Може да накара хората да правят неща, които нормално не искат да правят. И тези момчета скачаха един след друг от скалата. — Лена усукваше нервно гердана около пръста си и продължаваше да говори. — Нощта преди шестнайсетия рожден на Ридли я изпратих до гарата. Беше страшно изплашена. Каза, че усеща, че ще стане Мрак и че трябва замине, преди да навреди на хората, които обича. Преди да навреди на мен. Аз съм единственият човек, когото Ридли някога е обичала. Онази нощ тя изчезна и никога повече не я видях. До тази вечер. Мисля, че след това, на което станахме свидетели, е пределно ясно, че е преминала към Мрака.

— Чакай малко, за какво говориш? Какво означава „да преминеш към Мрака“?

Лена пое дълбоко дъх и се поколеба за секунда, сякаш не беше сигурна дали да ми отговори.

— Трябва да ми кажеш, Лена.

— В моето семейство, когато навъртиш шестнайсет години, биваш Призован. Съдбата ти е предопределена и ставаш Светлина, като леля Дел и Рийс, или Мрак — като Ридли. Мрак или Светлина, черно или бяло. В нашата фамилия няма сиво. Не можем да избираме и не можем да се върнем в предишното си състояние, след като сме били Призовани.

— Какво искаш да кажеш с това: „Не можем да избираме“?

— Не можем да решим дали искаме да бъдем Светлина или Мрак, добро или зло, както могат да правят смъртните или другите чародейски родове. За нас е предрешено. И става ясно на шестнайсетия ни рожден ден.

Постарах се да разбера какво ми казва, но беше прекалено смахнато. Живял съм достатъчно дълго с Ама, за да знам, че има бяла и черна магия, но ми беше трудно да повярвам, че Лена няма избор за това каква да бъде. Коя да бъде.

Тя продължаваше да ми обяснява:

— Затова не можем да живеем с родителите си.

— Това какво общо има?

— Преди не е било така. Но когато сестрата на баба ми, Алтея, станала Мрак, майка им не я отпратила. По онова време, когато някой чародеец станел Мрак, се предполагало да напусне дома и семейството си, по очевидни причини. Майката на Алтея смятала, че ще може да й помогне да се пребори, но не могла, и в града, в който живели, започнали да се случват ужасни неща.

— Какви неща?

— Алтея била Ево. Те са невероятно мощни. Могат да влияят на хората като Ридли, но освен това могат да еволюират, да променят външния си вид, да се превръщат в други хора. След като Алтея се преобразила, в града им започнали да се случват необясними нещастия. Пострадали хора, а накрая едно момиче се удавило. Тогава майката на Алтея я отпратила.

А си мислех, че ние в Гатлин имаме проблеми. Не можех да си представя какво би станало с града ни, ако някаква по-могъща версия на Ридли се размотаваше непрекъснато наоколо.

— Значи никой от вас не може да живее с родителите си?

— Всеки сам решава за себе си дали ще бъде прекалено трудно за родителите да обърнат гръб на децата си, ако преминат към Мрака. Оттогава почти всички деца в рода ни живеят с други членове на фамилията, докато не бъдат Призовани.

— Тогава Риан защо живее с родителите си?

— Риан е… Риан е специална. — Лена сви рамене. — Поне така казва чичо Макон всеки път, когато го попитам за това.

Всичко звучеше толкова сюрреалистично, тази странна идея, че всеки в тяхното семейство притежава свръхестествени сили… Те изглеждаха като мен, като всеки друг в Гатлин. Е, може би не като всеки. Но всъщност бяха напълно различни. Бяха, нали? Дори Ридли, мотаеща се пред „Стоп енд Шоп“ — никой от момчетата не подозираше, че тя е нещо друго, освен невероятно секси момиче, което очевидно е доста сбъркано, щом търси мен. Как работеше това? Как ставаш чародеец вместо обикновен… смъртен?

— Родителите ти също ли имаха дарби? — Мразех се, че й припомням трагедията с майка й и баща й. Знам какво е да говориш за мъртвия си родител, но просто трябваше да разбера.

— Да, всеки в рода ми има.

— Какви бяха способностите им? Приличаха ли на твоите?

— Не знам. Баба не ми е казвала нищо. Обясних ти, за другите те сякаш никога не са съществували. Което ме кара да си мисля… знаеш.

— Какво?

— Може би са били Мрак. И аз също ще стана Мрак.

— Не, няма.

— Откъде знаеш?

— Как може да имаме едни и същи сънища? Как мога да знам, когато вляза в някоя стая, дали си вътре или не?

Итън.

Вярно е.

Докоснах бузата й и казах спокойно:

— Не знам откъде го знам. Просто го знам.

— Виждам, че вярваш в това, но не можеш да си сигурен. Самата аз дори не знам какво се случва с мен.

— Това е най-голямата простотия, която някога съм чувал. — Беше поредната ми издънка тази вечер. Не исках да го кажа, поне не на глас, но въпреки това се радвах, че го направих.

— Какво?

— Цялата тази глупост със съдбата. Никой не може да решава какво ще стане с теб. Никой, освен теб.

— Не и ако си от рода Дюшан, Итън. Другите чародейци могат да избират, но не и ние, не и нашето семейство. Когато навършим шестнайсет години, биваме Призовани. Тук няма място за свободна воля.

Повдигнах брадичката й с ръката си.

— Значи ти си Самородна. И какво му е лошото?

Погледнах в очите й и разбрах, че ще я целуна. И че няма за какво да се тревожа, стига да сме заедно. И за една малка частица от секундата наистина вярвах, че винаги ще бъде така.

Спрях да мисля за баскетболните правила и най-накрая й показах какви са чувствата ми към нея. Какво щях да направя и колко време ми беше отнело да събера кураж, за да се реша.

Ах…

Очите й се разшириха, станаха по-големи и по-зелени, макар да не мислех, че това беше възможно.

Итън… не знам…

Наведох се към нея и я целунах по устата. Беше солена на вкус, като сълзите й. Този път не топлина, а силен ток премина по тялото ми, от устата към пръстите на краката ми. Усещах как вибрират. Все едно отново бях пъхнал химикалка в контакт, както направих на осем години, когато Линк ме предизвика. Лена затвори очите си, придърпа ме към себе си и за около минута всичко беше съвършено. Целуна ме, а на устните й, все още допрени до моите, се появи усмивка. Знаех, че ме е чакала толкова дълго, колкото я бях чакал и аз. Но след това внезапно и решително ме изхвърли навън, така бързо, както се беше отворила за мен само миг преди това. Или за да бъда по-точен, ме отблъсна.

Итън, не можем да го правим.

Защо? Мислех, че и двамата изпитваме едно и също.

А може би не. Може би тя не изпитваше.

Гледах я втренчено, ръцете и на двама ни още бяха отпуснати на гърдите ми и се докосваха. Сигурно можеше да усети колко силно бие сърцето ми.

Не, че…

Лена започна да се извръща настрани и бях убеден, че ще избяга, както направи в деня, когато открихме медальона в „Грийнбриър“, или в нощта, когато ме остави да седя на верандата ни. Стиснах я за китката и незабавно почувствах топлината.

— Тогава каква е причината?

Тя ме погледна отново, а аз се опитах да чуя мислите й, но не долавях нищо.

— Знам, че според теб имам избор за това, което предстои да ми се случи, но аз нямам. Това, което ти причини Ридли, е нищо. Тя можеше да те убие и сигурно щеше да го направи, ако не я бях спряла. — Пое си дълбоко дъх, очите й искряха. — Аз самата мога да се превърна в… чудовище, независимо дали го вярваш или не.

Прегърнах я, без да обръщам внимание на думите й, но тя се отскубна от ръцете ми.

— Не искам да ме виждаш така.

— Не ми пука. — Целунах я по бузата.

Лена скочи от леглото и издърпа ръката си от моята.

— Не схващаш, нали? — Обърна дланта си и ми я показа. 122. Още сто двайсет и два дни, изписани с размазало се мастило. Сякаш само това имахме.

— Схванах. Уплашена си. Но ще измислим нещо. Писано ни е да бъдем заедно.

— Не ни е писано. Ти си смъртен. Не можеш да го разбереш. Не искам да пострадаш, а това ще стане, ако си близо до мен.

— Прекалено късно е.

Чул бях всяка дума, която ми каза, разбирах всичко, но знаех само едно.

Бях напълно и безвъзвратно загубен.

Загрузка...