Прелестни създания

13.X Мариан Библиотекарката

Минаха три дни, а аз не можех да спра да мисля за това. Итън Картър Уейт беше застрелян и най-вероятно беше мъртъв. Бях го видял със собствените си очи. Е, да, технически всички от онова време бяха вече мъртви. Но някак си ми беше особено трудно да преодолея смъртта на този конкретен войник от Конфедерацията. Всъщност дезертьор от Конфедерацията. Моят прапрапрапрачичо.

Мислех за това в часа по алгебра, докато Савана се потеше над задачата на дъската, но мистър Бейтс бе прекалено зает да чете списание „Пушки и амуниции“, за да забележи. Мислех за това по време на събранието на „Бъдещите фермери на Америка“, когато не успях да открия Лена и трябваше да седна при момчетата от групата на Линк. Той самият седеше няколко реда пред мен, но не го бях забелязал, преди Шон и Емъри да започнат да издават животински звуци. След известно време вече не ги чувах. Мисълта ми продължаваше да се връща към Итън Картър Уейт.

Нямаше значение, че е бил от войските на Конфедерацията. Всички в окръг Гатлин са били на погрешната страна във Войната между щатите. Все едно да си роден в Германия след Втората световна война, да си японец след Пърл Харбър или да си от Америка след Хирошима. Историята може да бъде голяма кучка понякога. Не можеш да промениш мястото, където си роден. Все пак това не означава, че си длъжен да останеш там. Не е нужно да оставаш пленник на миналото като дамите от ДАР или тези от Историческото общество на Гатлин, или Сестрите. И не е нужно да приемаш, че нещата винаги ще бъдат такива, каквито са били преди, като Лена. Итън Картър Уейт не го е направил и аз също не бях длъжен да го правя.

Бях сигурен само в едно — че сега, след като знаехме за другия Итън, трябваше да научим колкото се може повече за Женевиев. Може би имаше някаква причина, поради която именно ние се бяхме натъкнали на медальона. Може би имаше причина, поради която се срещахме в сънищата си или по-скоро — в кошмарите си.

Преди бих помолил майка си да ми помогне — преди, когато всичко беше нормално и тя беше жива. Но тя си беше отишла, баща ми също не беше на линия, а Ама определено нямаше да бъде услужлива, щом ставаше дума за нещо, свързано с медальона. Лена все още се сърдеше заради Макон; не можеше да скрие настроението си — проливният дъжд навън беше като самопризнание. Предполагаше се да си пиша домашните, което означаваше, че се нуждаех от половин галон32 шоколадово мляко и поне толкова шоколадови курабийки, колкото можех да нося в едната си ръка.

Вървях по коридора от кухнята към стълбите и спрях за малко пред вратата на кабинета на баща ми. Той беше горе и си вземаше душ, което май беше единственото време, в което напускаше кабинета си, така че вероятно вратата беше заключена. Винаги беше след инцидента с ръкописа му.

Зяпах дръжката, но се оглеждах и в двете посоки на коридора. Опитах се да балансирам курабийките върху картонената кутия с мляко и същевременно протегнах напред едната си ръка. Още преди да докосна бравата истински, чух прищракването на отварящата се ключалка. Вратата се отвори сякаш от само себе си или по-скоро някой отвътре го направи за мен. Курабийките паднаха на пода.

Преди месец нямаше да повярвам в това, но сега бях малко по-наясно с нещата. Тук беше Гатлин. Не Гатлин, който познавах, а някакъв друг Гатлин, който очевидно съществуваше паралелно с другия, но се криеше от очите ни. Град, в който момичето, което харесвах, произлизаше от род на чародейци, икономката ми гадаеше с помощта на пилешки кости в тресавищата и призоваваше духовете на мъртвите си предци, и дори баща ми се държеше като вампир.

Май нямаше нищо прекалено невероятно в този Гатлин. Странно е как можеш да живееш цял живот на едно място, без всъщност да виждаш истинското му лице.

Бутнах вратата — бавно, колебливо. Пред мен се откриваше само малка част от кабинета, ъгълче от лавиците, все още отрупани с книгите на мама и с находките от Гражданската война, които колекционираше от всяко място, където отидеше. Поех си дълбоко дъх и вдишах въздуха в стаята. Нищо чудно, че баща ми никога не излизаше от тук.

Можех почти да я видя, сгушена в стария стол до прозореца, където обичаше да чете. Или как пише на машината, точно от другата страна на вратата. Ако отворех още малко вратата, може би щеше да бъде там. Само че не чувах никакво удряне по клавишите и знаех, че не беше там и че никога повече няма да бъде.

Книгите, от които имах нужда, бяха на тези лавици. Ако някой знаеше повече за Гатлин от Сестрите, това беше мама. Пристъпих напред, отваряйки вратата още съвсем малко.

— Кълна се във всички светии на небето и земята, Итън Уейт, че ако кракът ти направи още една крачка в тази стая, баща ти ще те накаже до края на живота ти да не излизаш от къщи.

За малко да изпусна млякото. Ама.

— Нищо не съм направил. Вратата сама се отвори.

— Засрами се, младежо. Никой призрак в Гатлин не би дръзнал да влезе в кабинета на родителите ти, освен духът на милата ти майчица. — Погледна ме така, сякаш ме предизвикваше да й се опълча. В очите й имаше нещо, което ме накара да се замисля дали тя не се опитваше да ми каже… не знам какво, може би дори самата истина. Може би наистина мама беше отворила вратата.

Защото едно беше напълно сигурно. Някой или нещо искаше да вляза в този кабинет толкова силно, колкото някаква друга сила искаше да ми попречи.

Ама затръшна вратата, извади ключ от джоба си и я заключи. Чух щракането и разбрах, че възможността ми за проникване вътре беше изчезнала така внезапно, както се бе появила. Ама скръсти ръце на гърдите си.

— Нямаш ли си домашни за писане? Ще ходиш ли отново в библиотеката? С Линк приключихте ли с онзи проект?

И тогава ми просветна.

— Да, библиотеката. Всъщност точно натам се бях запътил. — Целунах я по бузата, бутнах в ръцете й курабийките и млякото и хукнах навън.

— Поздрави Мариан от мен и не закъснявай довечера.

Добрата стара Ама. Винаги имаше нужните отговори, независимо дали знаеше въпросите или не и независимо дали ги даваше доброволно.

Лена ме чакаше на паркинга пред Окръжната библиотека на Гатлин. Напуканият бетон все още беше мокър и лъскав от дъжда. Въпреки че оставаха още два часа до края на работното време, катафалката беше единствената кола пред сградата, с изключение на познатия стар зеленикав камион. Да кажем само, че хората тук не си падат много по книгите. Не се интересуват от други места и градове, освен нашия, а и ако има нещо, което дядо ти или прапрадядо ти не могат да ти разкажат, значи най-вероятно не е нужно да го знаеш.

Лена се беше свила до стената на библиотеката и пишеше в тетрадката си. Носеше протъркани дънки, огромни гумени ботуши и мека черна тениска. Тънки плитки се спускаха отстрани на лицето й и се губеха в къдриците й. Почти приличаше на обикновено момиче. Исках да я целуна веднага, но трябваше да изчакам. Ако Мариан знаеше отговорите, от които се нуждаехме, щях да имам много повече възможности да го направя.

Концентрирах се отново върху баскетболните правила. Заслон и контразаслон.

— Наистина ли смяташ, че тук има нещо, което може да ни е от полза? — Лена вдигна поглед от тетрадката си и се втренчи в мен.

Хванах я за ръката.

— Не нещо. Някой.

Самата библиотека беше прекрасна. Прекарах толкова много часове като дете тук, че възприех убеждението на майка си — вярвам, че библиотеките са нещо като храм. Тази специално е оцеляла след марша на Шърман и Голямото палене. Библиотеката и сградата на Историческото общество са двете най-стари постройки в града, освен „Рейвънуд“. Беше двуетажна достолепна викторианска сграда, с олющена бяла мазилка и дългогодишни бръшляни и лози, виещи се около вратите и прозорците. Миришеше на древно дърво и креозот33, на пластмасови корици на книги и стара хартия. Стара хартия — мама често казваше, че такъв е мирисът на самото време.

— Не разбирам. Защо ни е библиотеката?

— Не търсим библиотеката, а Мариан Ашкрофт.

— Библиотекарката? Приятелката на чичо Макон?

— Мариан беше най-добрата приятелка на майка ми и неин партньор в проучванията. Тя единствена знае за окръг Гатлин толкова, колкото знаеше и мама, и сега е най-умният човек в Гатлин.

Лена ме погледна скептично.

— По-умна от чичо Макон?

— Добре де, най-умният смъртен в Гатлин.

Никога не успях да разбера какво прави някой като Мариан в град като Гатлин. „Само защото живееш по средата на нищото, казваше тя, похапвайки сандвич с риба тон заедно с мама, не означава, че не можеш да знаеш къде точно живееш.“ Нямах представа за какво говореше. Може би затова Мариан се разбираше толкова добре с мама.

През повечето време по същия начин не разбирах за какво говореше и майка ми. Както казах, тя беше най-големият мозък в този град или просто най-ярката личност.

Когато влязохме в празната библиотека, Мариан се луташе между рафтовете и се вайкаше като някакъв луд персонаж от древногръцките трагедии, които тя имаше склонност да рецитира. Тъй като библиотеката беше в общи линии призрачно място, посещавано от време на време само от дамите от ДАР, които искаха да проверят нещо в генеалогичните си списъци, Мариан беше истинската владетелка на това място и можеше да прави каквото си поиска.

— Моя родна сестро, знаеш ли беда…

Последвах гласа й, носещ се някъде иззад лавиците с книги.

— … родена от делата бащини?

Завих зад ъгъла, където беше подредена художествената литература. Ето я, полюляваше се, държеше купчина книги в ръце с поглед, впит право в мен.

— Ала какво, говори се, навред в града днес вождът повелява с нова заповед?

Лена застана до мен.

— Не си ли чула за беда…

Мариан местеше очите си от мен към Лена и обратното, поглеждайки над квадратните си очила с червени рамки.

— … подготвяна за близък нам човек34…

Стоеше пред нас, но сякаш не беше тук. Познавах този поглед много добре и знаех, че макар да има цитат за всеки случай, като че ли не ги подбираше много на място. Какви беди заплашваха мен или близки мои хора? Ако този приятел беше Лена, не бях сигурен, че исках да разбера.

Чета много, но не и гръцките трагедии.

— „Едип“?

Прегърнах Мариан заедно с купчината книги, които все още държеше в ръце. Тя се притисна толкова силно до мен, че за малко почти спрях да дишам, защото огромната биография на генерал Шърман се забиваше в ребрата ми.

— „Антигона“ — обади се Лена зад гърба ми.

Фукла.

— Много добре — кимна Мариан доволно.

Направих гримаса на Лена, която сви рамене.

— Обучението вкъщи си казва думата.

— Винаги е изключително удоволствие да срещнеш млад човек, който познава „Антигона“.

— Всичко, което помня, е, че тя просто е искала да погребе своите мъртъвци.

Мариан се усмихна и на двама ни. Прехвърли половината от книгите си в ръцете ми, а другата половина — в ръцете на Лена. Когато се усмихваше, изглеждаше като жена, която можеш да видиш на корицата на списанията. Имаше бели зъби и нежна кафява кожа и приличаше повече на модел, отколкото на библиотекарка. Притежаваше този красив и екзотичен външен вид, толкова много кръвни линии, преплетени заедно, че самата тя изглеждаше като жива история на Юга — хора от Западните Индий, Карибските острови, Англия, Шотландия, дори Америка, и всичко смесено по такъв начин, че щеше да бъде нужна цяла гора от фамилни дървета, за да съставим карта на родословието й.

Макар че се намирахме на юг от Някъде и на север от Никъде, както често казваше Ама, Мариан Ашкрофт беше облечена така, сякаш щеше да води лекции в университета „Дюк“. Всичките й дрехи, всичките й бижута, аксесоарите, ярките й шалове очевидно бяха купувани някъде другаде и допълваха по съвършен начин небрежната и готина къса прическа.

Мариан принадлежеше на окръг Гатлин толкова, колкото и Лена, и все пак тя беше тук толкова дълго, колкото и мама. А сега даже и малко повече.

— Много ми липсваше, Итън. А ти, ти сигурно си племенницата на Макон, Лена. Прословутото ново момиче в града. Момичето с прозореца. О, да, чух за това. Дамите, сещаш се, коментират…

Последвахме Мариан обратно в предната част на стаята, до бюрото й, и сложихме книгите на количката, с която тя обикновено ги разнасяше из библиотеката.

— Не вярвайте на всичко, което чувате, д-р Ашкрофт.

— Моля те, наричай ме Мариан.

За малко да изпусна една книга. С изключение на моето семейство, Мариан беше д-р Ашкрофт за почти целия град. На Лена й беше предложен достъп до най-вътрешния кръг, а нямах представа защо.

— Мариан. — Лена се ухили. Освен с мен и с Линк, това беше първата й среща с прочутото южняшко гостоприемство, и то предложено от друг външен за общността човек.

— Искам само да знам, когато счупи прозореца с дръжката на вещерската си метла, дали бутна навън бъдещото поколение на ДАР? — Мариан започна да смъква транспарантите на прозорците и ни махна с ръка да й помогнем.

— Разбира се, че не. Ако го бях направила, щях ли да имам тази прекрасна безплатна реклама?

Мариан отметна глава назад и се разсмя, а после постави ръка върху рамото на Лена.

— Имаш добро чувство за хумор, Лена. Ще ти бъде нужно, за да оцелееш тук.

Лена въздъхна.

— Чух вече доста шеги. Повечето на мой гръб.

— Е, да, но… „Творенията на разума са по-силни от творенията на силата.“

— Това Шекспир ли е? — Имах чувството, че малко изоставам от разговора им.

— Близо си, сър Франсис Бейкън. Ако си привърженик на теорията, че всъщност той е авторът на пиесите на Шекспир, позна от първия път.

— Предавам се.

Мариан разроши косата ми.

— Пораснал си поне с трийсет сантиметра, Итън Уейт. С какво те храни Ама напоследък? Пай за закуска, обяд и вечеря? Имам чувството, че не съм те виждала от сто години.

Погледнах я.

— Знам, съжалявам. Просто някак нямах настроение за… четене.

Тя знаеше, че лъжа, но разбра какво искам да кажа. Отиде до вратата и обърна табелката „Отворено“ на „Затворено“. Сложи резето на вратата с рязко движение и то изтрака шумно. Това ми напомни за какво бяхме дошли.

— Мислех, че библиотеката работи до девет? — Ако не беше така, поне щях да имам извинение да се измъквам вечер с Лена.

— Не и днес. Главната библиотекарка току-що обяви санитарна вечер в Окръжната библиотека на Гатлин. Тя е доста спонтанна личност. — Мариан ми намигна. — За библиотекарка.

— Благодаря ти, лельо Мариан.

— Знам, че не би дошъл тук без причина, макар да подозирам, че племенницата на Макон Рейвънуд сама по себе си е достатъчно основание. Така че защо не отидем в задната стаичка, да си направим чай и да ми разкажете какво ви води насам?

— Всъщност имаме един въпрос. — Почувствах как медальонът натежава в джоба ми, където стоеше, все още увит в кърпичката на Сула Пророчицата.

— „Въпросът е всичко. Знанието е нещо. Отговорът — нищо.“

— Омир?

— Еврипид. По-добре се стегни, Итън Уейт, защото ще ми се наложи да посетя някое от събранията на училищния комитет.

— Но ти току-що каза, че отговорите са нищо.

Тя отвори вратата, на която имаше табела „Личен архив“.

— Така ли казах?

Също като Ама, Мариан като че ли винаги имаше отговор на това, което я питах. Като всяка добра библиотекарка.

Като мама.

Никога не бях влизал в архива на Мариан, в задната стаичка. Като се замисля, не познавах някого, който да е стъпвал там, с изключение на майка ми. Това беше тяхното местенце, там пишеха, правеха проучванията си и кой знае какво още. Дори на баща ми не му беше позволено да влиза вътре. Спомням си как веднъж Мариан го спря на вратата, когато мама беше вътре и работеше по някакъв документ.

— Лично пространство означава именно това, лично.

— Това е библиотека, Мариан. Библиотеките са създадени, за да правят знанието достъпно за всички.

— Тук библиотеките са създадени, за да има къде да се събират Анонимните алкохолици, когато ги изритат от Баптистката църква.

— Мариан, не се дръж нелепо. Това е просто архив.

— Опитай се да не мислиш за мен като за библиотекарка. Представи си ме като луд учен — това е моята тайна лаборатория.

— Ти си луда. Вие двете просто зяпате някакви разпадащи се стари хартии.

— „Ако разкриеш тайните си на вятъра, не го обвинявай, че ги е разкрил на дърветата.“

— Хал ил Джубран. — Татко не й отстъпваше.

— „Трима могат да пазят тайна само ако двама от тях са мъртви.“

— Бенджамин Франклин.

В крайна сметка баща ми се отказа от опитите си да проникне вътре. Прибрахме се вкъщи, ядохме шоколадов сладолед с ядки и оттогава винаги мислех за Мариан и мама като за природни стихии, които не могат да бъдат спрени от нищо. Две луди жени учени, както беше казала Мариан, свързани една с друга, в своята тайна лаборатория. Те издаваха книга след книга, дори веднъж влязоха в краткия списък за наградата „Гласът на Юга“, която е южняшкият еквивалент на „Пулицър“. Баща ми страшно се гордееше с мама, всъщност и с двете, макар понякога с него да се чувствахме като техен багаж. „Неспокоен ум“, така я описваше често той, особено когато тя беше по средата на някой проект. В тези случаи сякаш потъваше в свой свят, далече от нас, и все пак именно тогава той като че ли я обичаше най-много.

И ето ме сега в личния архив без баща ми и без майка ми, дори без шоколадов сладолед с ядки. Нещата около мен се развиваха доста бързо, особено за град, в който никога нищо не се променяше.

Стаята беше облицована с дървена ламперия и мрачна — най-изолираната, тиха стая без прозорци в третата най-стара сграда в Гатлин.

В центъра й имаше четири продълговати дъбови маси, подредени успоредно една на друга. Всеки сантиметър от стените беше покрит с книги. „Артилерия и укрепления през Гражданската война“. „Царят Памук: бялото злато на Юга“. В метални чекмеджета лежаха стотици ръкописи, а претъпкани до горе шкафове оформяха нещо като по-малка стая в задната част на архива.

Мариан се засуети около котлона, за да приготви чая. Лена се приближи до стената, на която имаше закачена карта в рамка на окръг Гатлин. Картата сигурно беше поне толкова стара, колкото Сестрите, защото личеше, че хартията зад стъклото се рони.

— Виж, „Рейвънуд“. — Премести пръста си по стъклото. — А ето го и „Грийнбриър“. Тук личи по-ясно разделителната линия между двете имения.

Отидох до по-далечния ъгъл на стаята, където имаше една самотна маса, покрита със слоеве прах и тук-там някоя паяжина. Върху нея все още лежеше отворен стар устав на Историческото общество със заградени имена, а между страниците му беше пъхнат молив. Върху карта на съвременния Гатлин беше наложена втора, нарисувана върху прозрачна хартия, сякаш някой се беше опитал мислено да „изрови“ стария град изпод новия. А върху всичко това имаше снимка на картината от вестибюла в „Рейвънуд“.

Жената с медальона.

Женевиев. Сигурно е Женевиев. Трябва да й кажем, Лена. Ще я питам.

Не можем. Не можем да вярваме на никого. Не знаем дори защо получаваме тези видения.

Лена. Довери ми се.

— Какви са всички тези неща, лельо Мариан?

Тя погледна към мен и лицето й за миг помръкна.

— Това е последният ни проект с майка ти.

Защо майка ми има снимка на картината от „Рейвънуд“?

Не знам.

Лена се приближи до масата и вдигна снимката в ръка.

— Мариан, за какво ви е трябвала снимката на тази картина?

Мариан връчи на всеки от нас чаша чай с чинийка. Това беше още една от особеностите на Гатлин — винаги поднасяме чашите с чинийки, независимо от ситуацията и обстановката.

— Сигурно познаваш картината, Лена. Принадлежи на чичо ти Макон. Всъщност той сам ми изпрати снимката.

— А коя е жената?

— Женевиев Дюшан. Предполагах, че знаеш.

— Не, не знаех.

— Чичо ти не ти ли е разказвал за историята на рода ви?

— Не говорим много за мъртвите си роднини. Никой дори не споменава родителите ми например.

Мариан отиде до едно от металните чекмеджета, дръпна го и започна да търси нещо.

— Женевиев Дюшан е твоя прапрапрапрапрабаба. Била е много интересна личност. С Лила проследихме цялото родословие на фамилията Дюшан във връзка с проект, по който ни помагаше чичо ти Макон точно преди… — Сведе поглед надолу. — До миналата година.

Майка ми е познавала Макон Рейвънуд? Спомням си, той каза, че познава само работата й, не нея лично.

— Човек наистина трябва да познава семейството си, произхода си. — Мариан разгърна няколко страници пергаментова хартия. Фамилното дърво на Дюшан, редом до това на Макон.

Посочих й първата страница.

— Виж, това е странно. Всички жени в твоето семейство носят името Дюшан, дори тези, които са омъжени.

— Това е традиция в семейството ми. Жените запазват фамилното си име, дори след като се омъжат. Винаги е било така.

Мариан обърна страницата и погледна Лена.

— Често срещана практика във фамилии, където жените играят важна роля и имат голямо влияние и сила.

Исках да сменя темата на разговора. Не ми се щеше с Мариан да дълбаем прекалено много в темата за силните жени в семейството на Лена, особено като се имаше предвид, че Лена е една от тях.

— Защо с мама сте изследвали фамилното дърво на Дюшан? Какъв е бил този проект?

Мариан разбърка чая си.

— Захар?

Тя извърна поглед, докато сипвах захар в чашата си.

— Всъщност се интересувахме от този медальон. — Посочи към друга снимка на Женевиев. На нея жената носеше медальона. — И по-скоро, от една история, свързана с него. Любовна история. — Усмихна се натъжено. — Майка ти беше голяма романтичка, Итън.

С Лена се спогледахме. И двамата знаехме какво щеше да ни каже Мариан.

— Ще ви бъде интересно, защото в тази любовна история участват и родът Уейт, и родът Дюшан. Войник от Конфедерацията и красивата господарка на „Грийнбриър“.

Виденията от медальона. Подпалването на „Грийнбриър“. Последната книга на мама е щяла да бъде за всичко, което виждахме да се случва между Женевиев и Итън, прапрапрапрапрабабата на Лена и моя прапрапрапрачичо.

Майка ми е работела по тази книга, когато е умряла. Зави ми се свят. Гатлин беше такова място. Тук нищо не се случваше само веднъж. Лена изглеждаше бледа. Наведе се напред и докосна ръката ми, която още беше подпряна на прашната маса. Незабавно почувствах познатото протичане на ток помежду ни.

— Ето. Това е писмото, което постави началото на проекта ни. — Мариан сложи два пергаментови листа на съседната дъбова маса. Тайно в себе си се радвах, че не е променила нищо върху масата на мама. Струваше ми се по-подходящо отдаване на почит към нея, отколкото карамфилите на гроба й. Дори дамите от ДАР дойдоха на погребението й и хвърляха тези карамфили като луди, въпреки че на мама това нямаше да й хареса. Целият град, баптистите, методистите, дори онези от Петдесятната църква, се събираше накуп, когато ставаше дума за смърт, раждане или сватба. — Може да го прочетете, само не го докосвайте. Това е едно от най-старите неща в Гатлин.

Лена се наведе над писмото, придържайки с ръка къдриците си, за да не закачат древния пергамент.

— Били са безкрайно влюбени един в друг, но и прекалено различни. — Погледът й бягаше по редовете. — „Различни видове“, така е казвал той. Семейството й се опитвало да ги държи разделени, а той бил привикан в армията, въпреки че не искал да воюва. Все пак се записал, защото се надявал, че като се бие за Юга, ще спечели одобрението на роднините й.

Мариан затвори очи и започна да цитира по памет:

Приличаше на поезия, на нещо, което Лена би могла да напише.

Мариан отвори отново очите си.

— Сякаш е Атлас, който носи целия товар на света на раменете си.

— Звучи толкова тъжно — каза Лена, гледайки към мен.

— Били са влюбени. Имало е война. Не ми е приятно да ви го казвам, но краят е лош. Или поне така изглежда. — Мариан доизпи чая си.

— Ами медальона? — посочих към снимката, почти страхувайки се да задам въпроса.

— Вероятно Итън го е дал на Женевиев като знак за тайния им годеж. Не знаем какво точно се е случило с него. Никой не го е виждал след нощта, в която Итън е загинал. Бащата на Женевиев я принудил да се омъжи за друг, но според легендата тя запазила медальона и била погребана с него. Твърди се, че е бил много мощен талисман, символ на раздялата, на разбитите им сърца.

Потреперих. Могъщият талисман не беше погребан с Женевиев, беше в джоба ми и според Макон и Ама притежаваше мрачна сила. Усещах го как пулсира, сякаш беше хвърлен в горяща жарава.

Итън, недей.

Трябва. Тя може да ни помогне. Майка ми щеше да ни помогне.

Пъхнах едната си ръка в джоба и напипах очуканата камея на завития в кърпичката медальон, а с другата докоснах ръката на Мариан, надявайки се този път талисманът да проработи. Чашата й се разби в пода. Стаята започна да се върти.

— Итън! — изкрещя Мариан.

Лена хвана ръката й. Светлината в стаята се превърна изведнъж в мрак.

— Не се страхувай. Ще бъдем с теб през цялото време. — Гласът на Лена се носеше някъде отдалече. Чувах изстрели.

В библиотеката заваля и…

Дъждът се лееше върху тях. Вятърът духаше все по-силно и започваше да разпръсва пламъците, въпреки че вече беше прекалено късно.

Женевиев се взираше в това, което беше останало от голямата къща. Днес беше загубила всичко. Майка си. Еванджелин. Не можеше да загуби и Итън.

Айви тичаше през калта към нея, носейки в повдигнатата си като престилка пола нещата, които Женевиев беше поискала от нея.

— Закъснях, Божичко, закъснях — извика тя. Огледа се нервно наоколо. — Хайде, мис Женевиев, нищо повече не можем да направим.

Но тя грешеше. Имаше още едно нещо.

— Още не е късно, още не е прекалено късно. — Женевиев не спираше да повтаря тези думи.

— Говориш несвързано, дете.

Женевиев я погледна с отчаяние.

— Имам нужда от книгата.

Айви отстъпи назад, поклащайки глава.

— Не. Не бива да се забъркваш с тази книга. Не знаеш какво правиш.

Женевиев сграбчи старата жена за раменете.

— Айви, това е единственият начин. Трябва да ми я дадеш.

— Не знаеш какво искаш от мен. Не знаеш нищо за тази книга…

— Дай ми я или сама ще я намеря!

Зад тях все още се издигаше на талази черен дим, огънят продължаваше да гори и да поглъща това, което беше останало от къщата.

Айви се предаде, повдигна изпокъсаната си пола и поведе Женевиев покрай остатъците от лимонената горичка на майка й. Женевиев никога не беше минавала от тази страна. Тук нямаше нищо, освен памукови полета, или поне така й бяха казвали винаги. А и никога не бе имала причина да идва в тези полета, с изключение на редките случаи, когато с Еванджелин си играеха на криеница.

Но Айви очевидно знаеше много добре откъде да мине. Женевиев все още чуваше изстрелите от пушки в далечината и пронизителните писъци на съседите, които гледаха как горят домовете им.

Айви спря до стара каменна стена, обвита почти изцяло от клоните на различни храсти — дива калина, розмарин, жасмин… Имаше малка арка, която почти не се виждаше под избуялата растителност. Айви се наведе и мина под нея, Женевиев я последва. Сводът явно излизаше и от двете страни направо от стената, защото цялото място беше затворено. Съвършен кръг със стени, скрит от човешките очи благодарение на дивите храсти.

— Какво е това място?

— Място, за което майка ти не е искала да знаеш, иначе е щяла да ти го покаже.

На известно разстояние Женевиев забеляза малки камъни, показващи се леко над високата трева. Разбира се. Семейното гробище. Спомни си, че все пак някога е била тук, веднъж, когато беше много малка, след като прапрабаба й почина. Спомни си, че погребението беше през нощта и майка й стоеше в тревата, на лунна светлина, нашепвайки думи на език, който Женевиев и сестра й не разбираха.

— Какво правим тук?

— Ти каза, че искаш тази книга. Нали?

— Тук ли е?

Айви спря и погледна с недоумение към нея.

— Че къде другаде?

Малко по-нататък имаше друга постройка, също обвита от виещите се диви храсти. Крипта. Айви спря пред вратата й.

— Сигурна ли си, че…

— Нямаме време за това! — Женевиев се протегна към дръжката, но такава нямаше. — Как се отваря?

Старата жена се надигна на пръсти и потърси нещо над вратата. Там, осветен от далечната светлина на огньовете, Женевиев видя малък гладък камък с гравиран върху него полумесец. Айви постави ръката си върху малката луна и я натисна. Каменната врата започна бавно да се движи, отваряйки се със звук, какъвто се получава при търкане на камък в камък. Айви се протегна за нещо друго от вътрешната страна на вратата. Свещ.

Светлината от свещта освети малкото помещение. Беше широко не повече от два-три метра. На всяка стена имаше стари дървени лавици, на които бяха наредени малки шишенца и бутилки, пълни с цветчета, прахове и тъмни течности. В центъра на стаята имаше очукана каменна маса, а върху нея лежеше стара дървена кутия. Кутията изглеждаше много неугледна, единствената й украса беше малък полумесец, издълбан на капака й. Същата фигура като на камъка над вратата.

— Няма да докосна това нещо — каза със спокоен глас Айви, сякаш вярваше, че самата кутия може да я чуе.

— Айви, това е просто книга.

— Няма такова нещо като „просто книга“, особено във вашето семейство.

Женевиев повдигна бавно капака. Подвързията на книгата беше от изтъркана черна кожа, която обаче изглеждаше вече по-скоро сива. Нямаше никакво заглавие, само същата луна, гравирана отпред. Женевиев извади внимателно книгата. Знаеше, че Айви е суеверна. Въпреки че се шегуваше с прислужницата си, знаеше, че тя е и много мъдра жена. Гледаше на карти и по чаени листа и майката на Женевиев се съветваше с нея почти за всичко — от това кой е най-добрият ден за садене на растенията, за да не замръзнат, до подходящите билки за лекуване на настинка.

Книгата беше топла. Сякаш беше жива, сякаш дишаше.

— Защо си няма име? — попита Женевиев.

— Само защото една книга няма заглавие, това не означава, че няма име. Тази тук се нарича „Книгата на луните“.

Нямаха повече време за губене. Женевиев последва Айви в мрака. Обратно към това, което някога беше „Грийнбриър“, обратно при Итън.

Прелисти страниците. Имаше стотици заклинания. Как щеше да намери правилното? След това го видя. Беше на латински — език, който знаеше добре; майка й бе довела специален учител от Севера, за да е сигурна, че тя и Еванджелин ще го научат. Според разбиранията на тяхното семейство това беше най-важният език и децата трябваше да го знаят като родния си.

Заклинанието за обвързване. За обвързване на живота със смъртта.

Женевиев постави книгата на земята до Итън, пръстът й отбелязваше първия стих от заклинанието.

Айви я сграбчи за китката и я стисна силно.

— Нощта не е подходяща за това. Полумесец за бяла магия, пълнолуние за черна. А ако няма луна, не върши работа и за двете.

Женевиев издърпа ръката си от хватката на старата жена.

— Нямам избор! Това е единствената нощ, с която разполагаме.

— Мис Женевиев, тези думи са нещо повече от заклинание. Те са сделка. Не можеш да използваш „Книгата на луните“, ако не дадеш нещо в замяна.

— Не ме интересува каква е цената. Става дума за живота на Итън. Загубих всичко друго.

— Това момче вече няма живот. Беше му отнет. Това, което се опитваш да направиш, е противоестествено. Не може да е редно.

Женевиев знаеше, че Айви е права. Майка й достатъчно често беше предупреждавала и нея, и Еванджелин за спазването на Природните закони. Тя щеше да пресече линията, която никой от чародейците в нейното семейство не се беше осмелявал да престъпи.

Но сега тях ги нямаше. Беше останала само тя.

И трябваше да опита.

— Не! — Лена се пусна от ръцете ни разкъсвайки кръга. — Преминала е към Мрака, не разбирате ли? Женевиев е използвала черна магия.

Хванах отново ръцете й. Тя се опита да се отскубне. Обикновено за мен Лена беше като слънчева топлина, но сега приличаше по-скоро на истинско торнадо.

— Лена, ти не си като нея. Аз не съм като него. Всичко се е случило преди повече от сто години.

Тя беше изпаднала в истерия.

— Тя е като мен, затова медальонът ми показва тези видения. Предупреждава ме да стоя далеч от теб. За да не те нараня, след като стана Мрак.

Мариан отвори очите си; изглеждаха по-големи от обикновено. Късата й коса, която винаги беше добре оформена в изящна прическа, сега бе разрошена и разпиляна. Изглеждаше изтощена, но и странно екзалтирана. Познавах този поглед. Сякаш духът на майка ми я беше обладал, приликата си личеше особено във и около очите.

— Ти не си Призована, Лена. Все още не си нито добра, нито лоша. Така се чувстват всички деца на твоята възраст преди шестнайсетия си рожден ден в рода Дюшан. Повярвай ми, знам го много добре. Познавам много чародейци и много Дюшан, независимо дали са Мрак или Светлина.

Лена погледна към Мариан, беше се вцепенила от изненада.

Библиотекарката започна отново да диша нормално.

— Няма да станеш Мрак. Боже, толкова си мелодраматична, също като Макон. Успокой се, моля те.

— Откъде знаеше за рождения ден на Лена? Откъде знаеше за чародейците?

— Медальонът на Женевиев е у вас? Защо не ми казахте?

— Не знаехме какво да правим. Всеки ни казва нещо различно.

— Нека го погледна.

Пъхнах ръка в джоба си. Лена ме докосна по рамото и за секунда се поколебах. Мариан беше най-добрата приятелка на мама и беше част от нашето семейство. Знаех, че не бива да подлагам на съмнение нейните мотиви, но така мислех и за Ама, преди да я последвам в блатото и да я видя как се среща с Макон Рейвънуд.

— Откъде да знаем, че можем да ти се доверим? — попитах аз, макар да ми беше гадно, че задам този въпрос.

— „Най-добрият начин да разбереш дали можеш да вярваш на някого е да му се довериш.“

— Елтън Джон?

— Близо. Ърнест Хемингуей. В своето време наистина е бил нещо като поп звезда.

Усмихнах се, но Лена не беше готова така лесно да се откаже от съмненията си.

— Защо да ти вярваме, като всеки крие разни неща от нас?

Лицето на Мариан доби сериозно изражение.

— Именно защото аз не съм нито Ама, нито чичо ти Макон. Не съм баба ти, нито леля ти Дел. Аз съм смъртна. Неутрална съм. Аз съм между черната и бялата магия, между Светлината и Мрака. Трябва да има нещо между тях — нещо, което да издържа на притеглянето от двете страни — и това съм аз.

Лена отстъпи крачка назад. И за двама ни беше трудно да го възприемем. Откъде Мариан знаеше толкова много неща за семейството на Лена?

— Какво си ти? — Като се имаше предвид ситуацията, въпросът беше съвсем логичен.

— Аз съм главната библиотекарка на Окръжната библиотека на Гатлин. Такава съм, откакто дойдох тук, и винаги ще продължа да бъда. Не съм чародеец. Просто съхранявам архивите. Съхранявам и книгите. — Мариан приглади косата си. — Аз съм Пазителят, просто един от дългата редица смъртни, на които са поверени историята и тайните на свят, от който не можем да бъдем напълно част. Трябва винаги да има един такъв смъртен и в момента това съм аз.

— Лельо Мариан? За какво говориш? — Бях изгубил напълно нишката на разказа й.

— Нека да го кажем така: има библиотеки, а има и други, по-особени библиотеки. Аз служа на всички добри граждани на Гатлин, независимо дали са чародейци или смъртни. Няма проблем с работното време, защото задълженията ми към другия клон, така да се каже, са предимно нощем.

— Искаш да кажеш…

— Окръжната чародейска библиотека на Гатлин. Аз, естествено, съм и библиотекарят на чародейците. Главният чародейски библиотекар.

Зяпах Мариан, сякаш я виждах за пръв път в живота си. Тя отвърна на погледа ми със същите кафяви очи, със същата позната усмивка. Изглеждаше по същия начин, но и някак си беше напълно различна. Винаги съм се чудил защо Мариан остана в Гатлин през всичките тези години. Мислех, че е свързано с майка ми. Сега осъзнах, че е имало и друга причина.

Не можех да разбера какво точно изпитвам, но каквото и да беше, Лена чувстваше точно обратното.

— Тогава можеш да ни помогнеш. Трябва да разберем какво се е случило с Итън и с Женевиев и какво общо има това с Итън и с мен. И то преди рождения ми ден. — Погледна я с надежда. — В чародейската библиотека трябва да има някакви данни. Може би „Книгата на луните“ е там. Мислиш ли, че можем да разберем отговорите от нея?

Мариан извърна поглед.

— Може би да, може би не. Опасявам се, че не мога да ви бъда от помощ. Съжалявам.

— За какво говориш? — В това нямаше никакъв смисъл. Не бях виждал Мариан да отказва на някого, особено на мен.

— Не мога да се замесвам, дори и да искам. Това е част от условията на моята работа. Не аз съм писала книгите, нито правилата, просто ги съхранявам. Не заемам страна.

— Нима работата ти е по-важна от това да ни помогнеш? — Застанах пред нея така, че да трябва да ме погледне в очите, когато ми отговори. — По-важна от мен?

— Не е толкова просто, Итън. Съществува баланс между света на смъртните и света на чародейците, между Светлината и Мрака. Пазителят е част от този баланс, част от хармонията, от Общия ред. Ако пренебрегна законите, с които съм обвързана, този баланс ще бъде изложен на риск. — Погледна ме отново, гласът й потрепери. — Не мога да се намесвам дори ако става въпрос за живота ми. Дори ако така наранявам хората, които обичам.

Не проумявах напълно за какво говори, но знаех, че ме обича, както беше обичала майка ми. Ако отказваше да ни помогне, значи имаше основателна причина.

— Добре. Не можеш да ни помогнеш. Тогава само ме заведи до тази библиотека на чародейците и аз ще измисля нещо.

— Ти не си чародеец, Итън. Не можеш да вземеш такова решение.

Лена застана до мен и ме хвана за ръка.

— Решението е мое. И аз искам да отида.

Мариан кимна с глава.

— Добре, ще ви заведа. Следващия път, когато библиотеката е отворена. Нейното работно време не е като на Окръжната библиотека на Гатлин. Малко по-нередовно е.

Естествено.