Прелестни създания

4.II Сънчо, или Някой като него

Рожденият ден на Лена беше след седмица.

Седем дни. Сто шейсет и осем часа. Десет хиляди и осем секунди.

„Призови се сама.“

С Лена бяхме изтощени, но все пак избягахме от училище, за да имаме повече време за „Книгата на луните“. Бях станал експерт по почерка на Ама, а мис Хестър не се осмеляваше да пита Лена за бележка от Макон Рейвънуд. Беше студен, ясен ден и се бяхме скрили в ледената градина на „Грийнбриър“, сгушени под стария спален чувал от Бричката. Опитвахме се за хиляден път да открием нещо в книгата, което можеше да ни помогне.

Виждах, че Лена започваше да се предава. Таванът на стаята й беше напълно покрит с думи и изречения, който тя не можеше да си позволи да каже на глас и беше прекалено уплашена, за да изрази по друг начин.

Не можех да я виня. И на мен ситуацията не ми изглеждаше особено обнадеждаваща, но не бях готов да се откажа. Никога нямаше да съм готов. Лена се облегна на каменната стена.

— Невъзможно е. Има прекалено много заклинания. Дори не знаем какво търсим.

В книгата имаше заклинания за всичко, за което можеше човек да се сети: „Разкриване на предателство, Призоваване на морската вода, Обвързване на руните“.

Но не и: „Заклинание за премахване на проклятието на черна магия“ или „Заклинание за това как да развалиш проклятието, паднало върху семейството ти, защото прапрапрапрапрабаба ти Женевиев се опитала да върне към живот любимия си“, нито „Заклинание за предотвратяване на преминаването към Мрака“. Аз специално се оглеждах за „Заклинание за спасяване на приятелката си (Когато най-накрая имаш такава), преди да е станало прекалено късно“.

Обърнах пак на съдържанието: OBSECRATIONES, INCATAMINA, NECTENTES, MALEDICENTES, MALEFICIA53.

— Не се притеснявай, Лена. Ще измислим нещо. — Но в мига, който го казах, знаех, че не мога да убедя нито нея, нито себе си.

Колкото повече книгата стоеше на най-горния рафт в гардероба ми, толкова повече ми се струваше, че стаята ми е обитавана от призраци. Случваше се и с двама ни, всяка нощ. Сънищата, който бяха по-скоро кошмари, ставаха все по-лоши. От дни не бях спал добре. Всеки път, когато затворех очи и се опитах да заспя, те бяха там. Чакаха. И още по-лошо — кошмарът винаги беше един и същ. Всяка нощ губех Лена отново и отново, и това ме убиваше.

Единствената ми стратегия беше да остана буден. Държах се на крака с много захар и кофеин, пиех кока-кола и „Ред Бул“ и играех видеоигри. Четях всичко, от „Сърцето на мрака“ на Конрад до любимия ми брой на „Сребърният сърфист“, онзи, в който Галактус поглъщаше вселената. Четях непрекъснато. Но всеки, който не е спал от дни, знае, че на третата или четвъртата нощ си толкова уморен, че просто заспиваш прав.

Дори Галактус нямаше шанс.

Изгаряне. Навсякъде имаше огън. И дим. Задавих се от пушека и пепелта. Беше пълен мрак, не виждах нищо. А жегата беше толкова силна, че жулеше кожата ми като шкурка. Не чувах нищо, освен бученето на огъня.

Не чувах дори писъците на Лена, освен в главата си.

Пусни ме! Трябва да ме пуснеш!

Чувствах как костите в китката ми пукат като тънките струни на китара, които се късат една след друга. Тя отпусна ръката си, сякаш беше готова за това от много отдавна.

Не го прави, Лена! Не си отивай!

Остави ме! Моля те… спаси се!

Никога нямаше да го направя.

Но чувствах, че ми се изплъзва. Опитах се да я задържа по-силно, но тя си отиваше…

Изправих се в леглото, кашляйки. Беше толкова истинско, че можех да помириша дима. В стаята ми обаче не беше горещо, а студено. Прозорецът ми отново беше отворен. Заради лунната светлина очите ми свикнаха по-бързо от обикновено с мрака.

Забелязах нещо с ъгълчето на окото си. Движеше се в сенките. В стаята ми имаше някой.

— По дяволите!

Опита се да излезе, преди да го видя, но не беше достатъчно бърз. Разбра, че съм го видял. Затова направи единственото възможно нещо. Обърна се към мен.

— Е, не бих казал, че съм чак дявол, но кой съм аз да те поправям след опита си за подобно нелюбезно излизане? — Макон се усмихна с усмивката си а ла Кари Грант и се приближи към леглото ми. Беше облечен в дълго черно палто и домашни черни панталони. Изглеждаше като обирджия от края на XIX век, а не като човек, проникващ умело в чужди къщи в една доста по-модерна епоха. — Здрасти, Итън.

— Какво правите в спалнята ми?!

Изглеждаше леко объркан, което в неговия случай означаваше, че не беше подготвил задоволително обяснение за такава ситуация, а не му се искаше да ме лъже.

— Сложно е.

— Добре, опростете го заради мен. Влезли сте през прозореца ми посред нощ, така че или сте вампир, или някакъв перверзник. А може би и двете. Е?

— Смъртни, за вас всичко е само черно и бяло. Не съм ловец, не си търся плячка. Бъркаш ме с брат ми, Хънтинг. Не се интересувам от кръвта. — Потръпна при самата мисъл. — Нито от кръв, нито от плът. — Запали пурата си и я завъртя между пръстите си. Ама ще полудее, като усети миризмата утре сутринта. — Всъщност от това ми се гади.

Губех търпение. Не бях спал от дни и ми беше писнало всички да увъртат, когато ги питам нещо. Исках отговори и ги исках сега.

— Омръзна ми от вашите гатанки. Отговорете на въпроса! Какво правите в стаята ми?

Макон отиде при евтиния въртящ се стол до бюрото ми и седна на него с елегантно движение.

— Да кажем, че подслушвах.

Докопах една намачкана на пода фланелка на баскетболния отбор и я нахлузих през главата си.

— Какво точно подслушвахте? Да не е някоя от чародейските ви сили?

— Опасявам се, че не. Технически аз не съм чародеец.

Преглътнах с мъка. Макон Рейвънуд никога не напускаше къщата си през деня. Можеше да се появява изневиделица, да гледа хората през очите на маскирания като куче вълк и да изсмуче живота от тъмен чародеец, без дори да му мигне окото. Ако той самият не беше чародеец, значи имаше само едно възможно обяснение.

— Вие сте вампир.

— Мога да те уверя със сигурност, че не съм. — Изглеждаше отегчен. — Толкова банална фраза, такова клише — доста обидно при това. Предполагам, че вярваш и във върколаци, и в извънземни. Виновна е телевизията. — Дръпна силно от пурата си. — Не ми е приятно, че те разочаровам. Аз съм Инкуб. Сигурен съм, че Амари щеше скоро да ти го каже, тъй като тя ужасно много иска да изкара наяве всичките ми тайни.

Инкуб? Дори не знаех дали трябва да се уплаша. Явно е личало, че не разбирам за какво говори, защото Макон се почувства длъжен да ми обясни:

— Нашата природа е такава, че джентълмените като мен имат определени умения, но те са пряко свързани с физическата ни сила, която трябва редовно да подхранваме. — Имаше нещо притеснително в начина, по който произнесе „подхранваме“.

— Какво имате предвид под „подхранвам“?

— Поради липса на по-подходящ израз, ще кажа, че се храним от смъртните, за да се подсилим.

Стаята започна да се върти около мен. Или пък Макон се въртеше.

— Итън, седни. Побледнял си. — Макон пристъпи към мен и ме поведе към леглото. — Както казах, използвам глагола „храня“, защото няма как по друг начин да ти го обясня. Само Кървавите инкуби се хранят с кръвта на смъртните, а аз не съм такъв. Макар и двата вида да сме лилуми — такива, които живеят в Абсолютния мрак, моят вид специално е напълно еволюирал. Вземам нещо, което вие, смъртните, имате в изобилие, нещо, от което дори не се нуждаете.

— Какво?

— Сънищата ви. Фрагменти, отделни частици… Идеи, желания, страхове, спомени — нищо, което да ви липсва. — Думите се носеха от устата му така леко, сякаш напяваше заклинания. Стараех се да следвам мисълта му, да проумея това, което казва, но сякаш в главата ми имаше плътна мъгла.

И после разбрах. Парчетата от пъзела се подредиха.

— Сънищата ми… Вземали сте части от тях? Изсмуквали сте ги от главата ми? Затова не мога да си ги спомня до края?

Макон се усмихна и тръсна пепелта от пурата си в празната кутия от кока-кола на бюрото ми.

— Признавам, виновен съм. Но не мога да се съглася с това „изсмуквам“. Не е особено подходящ израз.

— Ако сте изсмуквали, пардон, крали сънищата ми, значи знаете как свършват, знаете какво става накрая. Можете да ми кажете, за да го спра.

— Опасявам се, че не мога. Съвсем съзнателно съм събирал именно тези парчета от сънищата ти.

— Защо не искате да видим какво ще се случи?

— Изглежда, че и без това знаеш прекалено много, макар аз самият да не разбирам всичко напълно.

— Стига с тия гатанки! Казвате ми, че бих могъл да спася Лена, че имам тази сила. Защо не ми обясните какво, по дяволите, става, мистър Рейвънуд. Уморен съм и ми писна всички да ме лъжат.

— Не мога да ти кажа нещо, което не знам, синко. Ти се оказа голяма мистерия.

— Не съм ви син.

— Мелхизедек Рейвънуд! — Гласът на Ама прогърмя над нас като камбана.

Макон за миг загуби обичайното си хладнокръвие.

— Как смееш да влизаш в тази къща без позволението ми! — Стоеше на прага на стаята ми в домашния си халат и с дълго въже с някакви мъниста по него. Ако не я познавах, щях да кажа, че е обикновен гердан. Ама усука ядосано амулета с мъниста около китката си. — Имаме споразумение. Тази къща не е в твоя територия. Отивай някъде другаде да си вършиш нечистите дела.

— Не е толкова просто, Амари. Момчето вижда разни неща в сънищата си, неща, опасни и за двамата.

Очите на Ама се разшириха от гняв.

— Храниш се от момчето ми? Това ли ми казваш? И нима се предполага да се почувствам по-добре?

— Успокой се. Правя само това, което е необходимо, за да защитя и Итън, и Лена.

— Знам какво правиш и какво си ти, Мелхизедек, и че когато му дойде времето, ще се разправяш със самия Дявол. Не води това зло в дома ми.

— Направих избора си преди доста време, Амари. Боря се с това, което ми е предопределено да бъда. Боря се с него всяка нощ от живота си. Но аз не съм Мрак, не и докато се налага да се грижа за детето.

— Но и не променя това, което си. Не е избор, който можеш да направиш.

Очите на Макон се присвиха. Беше ясно, че договорката между двамата е доста деликатна и той я е изложил на голям риск, идвайки тук. Колко пъти беше влизал в сънищата ми?

— Защо просто не ми кажете какво става в края на съня ми? Имам правото да зная. Сънят си е мой.

— Сънят ти е много мощен, много тревожен и не е нужно Лена да го вижда. Не е готова да се сблъска с него, а вие двамата сте тясно свързани, което все още е необяснимо за мен. Тя вижда това, което и ти. Можеш да разбереш защо се налага да… взема от теб тази част от него.

Гневът в мен се надигаше все по-силно. Бях ядосан и бесен много повече от онзи път, когато мисис Линкълн стана на Дисциплинарното събрание и започна да лъже за Лена, повече дори от вечерта, когато намерих листовете без думи в кабинета на баща ми.

— Не. Не разбирам. Ако знаете нещо, което може да й помогне, защо го криете от нас? Или просто спрете да използвайте джедайските си номера върху мен и ме оставете да видя края на собствения си сън.

— Просто искам да я защитя. Обичам Лена и никога не…

— Знам. Чувал съм го. Никога не бихте направили нещо, което да й навреди. Забравяте да кажете, че не бихте направили и нищо, за да й помогнете.

Макон стисна зъби. Сега той беше ядосаният, вече разпознавах това му състояние. Но не избухна дори за миг.

— Опитвам се да я защитя, Итън, както и ти. Знам, че се притесняваш за Лена и че дори й осигуряваш някаква закрила, но има неща, които в момента не са ти ясни, неща, който са извън твоя контрол. Някой ден ще разбереш. С Лена сте прекалено различни.

Различни видове. Точно както Итън беше писал на Женевиев. Разбирах прекрасно всичко. Нищо не се беше променило през последните сто години.

Изражението на Макон постепенно стана по-топло.

— В крайна сметка ти ще трябва да понесеш бремето. Такава е участта на смъртните. Повярвай ми, знам го.

— Не ви вярвам и много бъркате. Не сме толкова различни.

— Смъртни. Завиждам ви. Мислите, че можете да промените света. Да спрете вселената. Да върнете обратно направеното години преди вас. Вие сте такива изумителни, прелестни създания. — Обръщаше се към мен, но не мисля, че вече говореше за мен. — Извинявам се за нахлуването. Ще те оставя да спиш.

— Само стойте далече от спалнята ми, мистър Рейвънуд. И от главата ми.

Той се запъти към вратата, което ме изненада. Очаквах да излезе така, както беше влязъл.

— И още нещо. Лена знае ли какво сте вие?

Макон се усмихна.

— Разбира се. Нямаме тайни един от друг.

Не отвърнах на усмивката му. Помежду им имаше повече от една тайна дори и тази да не беше една от тях, и двамата с Макон го знаехме много добре.

Завъртя се с едно вихрено движение на палтото си и изчезна.

Просто така.